Уила Наш – За тайните
Можете ли да запазите тайна?
Университетът Астън може и да е пълен с престижни и богати студенти, но валутата в кампуса не са техните милиони. Това са техните тайни. А трите жени, живеещи в имението Кларънс, са мръсно богати на лъжи и измами.
Две от съквартирантките играят тази игра от години. Някои биха ги сметнали за майсторки на хитростта. Третата може и да е нова в Астън, но тайните не са и чужди.
Касия, аутсайдерката. Елора, ледената принцеса. И Айви, господарката на куклите.
Кой крие най-ужасните тайни? Ще ви оставим вие да прецените.
Заповядайте. Прошепнете признанията си на ухото ни.
Обещаваме да не разказваме.
Глава 1
– Това не може да бъде правилната къща. – Касия погледна картата на телефона си за десети път. Според малката синя точка тя беше пристигнала в новия си дом. Само че това не можеше да е къщата, защото не беше къща. Беше имение.
Имението Кларънс.
Името беше издълбано в една от колоните на затворения вход. Отвъд железните решетки в края на тясната алея гордо се издигаше двуетажна сграда от червени тухли. Бели прозорци с различна форма – от правоъгълници до овали – блестяха под августовското слънце. Кръгли колони ограждаха входа, а в центъра на алеята вода бълбукаше от фонтан.
Нямаше никакъв шанс да се окаже правилното място. Хората, които притежаваха имения във федералистки стил, не даваха стаи под наем за четиристотин долара на месец.
– По дяволите. – Разбира се, че се беше загубила. Това беше темата на живота и в момента.
Изгубена. Уморена. Самотна.
Беше шофирала девет часа и единственото, което искаше да направи, беше да рухне. Да разопакова багажа и да спи до края на уикенда. Дрехите и бяха измачкани. Гримът, който си беше сложила тази сутрин, се беше размазал по лицето и. Климатикът в колата и се беше развалил преди триста километра и дори със свалени прозорци въздухът беше горещ и задушен.
Касия отвори телефона си, за да провери отново съобщението от съквартирантката си. Въведе отново адреса, който Айви и беше дала, в GPS-а. Два пъти. И двата пъти попадна на същото място.
– Предполагам, че ще опитам с кода на портата. – Говоренето със себе си се беше превърнало в навик. Нямаше с кого друг да говори, а човекът, с когото трябваше да говори, беше мъртъв.
Протягайки ръка през прозореца, тя наби номера, който Айви и беше дала, на клавиатурата. Беше предположила, че кодът на портата ще бъде за жилищен комплекс или за университетски квартал, пълен с малки къщички като тези, които бяха заобиколили Хюз. Но татко винаги я беше предупреждавал, че Астън не е като другите колежи.
Скърцането на метала огласи въздуха, когато желязната порта се отвори.
– Ами… сериозно? – Значи не се е изгубила. Нямаше сили за юмручна помпа. Вместо това вдигна крака си от спирачката и се спусна по алеята.
Отвъд алеята се простираха зелени, поддържани тревни площи. Брястови дървета и вечнозелени храсти прегръщаха линията на оградата. С всяко завъртане на гумите тя навлизаше все по-дълбоко в друго царство. Нейната петнайсетгодишна, ръждясала Хонда Сивик не беше на мястото си, както и единственият облак в иначе ясното небе.
Касия никога през живота си не се беше чувствала толкова бедна.
Тя паркира пред къщата, след което направи бърза проверка в огледалото за обратно виждане, за да изглади разрошената си коса. Цветът беше нов за нея, промяна в сравнение с естественото и медено русо. Но тя имаше нужда от промяна. Затова и косата. Оттам и училището.
А сега и къщата.
Не си направи труда да вземе чанта, когато слезе от колата. Имаше съвсем реален шанс Айви да я погледне – разчорлена и отчаяна – и да отмени договора за наем. Но тъй като нямаше къде другаде да отиде, Касия сви рамене и тръгна по стълбището към двойната врата на имението. Трябваше да облече нещо различно от джинси, винтидж тениска на Бийтълс и обувки „Биркен“.
Облеклото, съчетано с прическата, я караше да изглежда така, сякаш принадлежи на хипи комуна, а не на престижен частен университет в покрайнините на Бостън. От друга страна, тя никога не се бе вписвала никъде. Със сигурност не и в Хюз.
Нямаше очаквания да се впише и в Астън.
С дълбоко вдишване, което разширяваше дробовете и, тя натисна звънеца на вратата, а сърцето и се разтуптя, докато чакаше.
Тя се отвори от по-възрастен мъж с гъста солено-пиперлива коса. Черният му панталон и бялата риза с копчета бяха толкова изчистени, че вероятно можеха да стоят самостоятелно. Той принадлежеше на имение.
– Да?
– Аз, хм… Здравейте. Мисля, че съм на грешното място.
– Името ви?
– Каси Ней-Колинс. – По дяволите. Тя се насили да се усмихне. – Касия Колинс. Аз съм нова студентка и наех стая в една къща наоколо. Но указанията, които ми даде съквартирантката, бяха към това място. Има ли гаражна квартира или нещо подобно? Не бях сигурна къде другаде да паркирам, но ще преместя колата си. Знам, че е грозна за очите. Може би просто ме насочи в правилната посока. Съжалявам. Заблуждавам се. Съжалявам.
Баща и винаги и беше казвал, че блуждаенето и е очарователно. Другите обикновено я поглеждаха отстрани.
От празния поглед на господин Старч не се виждаше, че е очарователна, но мъжът отвори вратата по-широко и ѝ махна да влезе.
– О, мога да изчакам тук. – Тя вдигна ръка. – Няма страшно.
Той я прегледа от глава до пети, като устните му се свиха съвсем леко.
– Или можете да влезете вътре и да помоля мис Айви да ви покаже стаята ви.
Преди тя да успее да отговори, той премина през фоайето, а обувките му бяха излъскани като мраморния под.
– Боже мой, няма как. – Айви. Новата и съквартирантка.
Най-вероятният резултат беше гаражна квартира, но какво ще стане, ако…
Тя не си позволи да довърши тази мисъл. Касия вече не вярваше в късмета.
Направи несигурна крачка през прага и затвори вратата след себе си.
– Уау. – Шепотът и отекна.
Към втория етаж се извиваше просторно стълбище. Кристален полилей улавяше слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците, и хвърляше малки дъги около входа. Върху сложна масичка до нея седеше цветен букет от бели рози и лилии, чийто аромат изпълваше носа и.
Откъм коридора, през който бе изчезнал мъжът, прозвучаха стъпки и тя се изправи, а дъхът и заседна в гърлото, когато през фоайето се зададе зашеметяваща блондинка.
Зеленият шифонен сарафан на жената се развяваше зад нея. Деколтето се спускаше дълбоко във формата на буквата V, а в основата на гърлото и блестеше един-единствен диамант. Тя можеше да седне да пие чай с кралица, докато Касия беше облечена за следобед в бар.
– Здравей! Ти трябва да си Касия. Добре дошла. – Жената протегна ръка с усмивка. – Аз съм Айви Кларънс.
– Здравейте. – Тя преглътна. – Приятно ми е да се запозная с вас.
– Много се радвам, че си тук. – Сините очи на Айви омекнаха. – Намери ли къщата лесно?
– Да. Указанията ти бяха перфектни. – И ако Касия беше попитала за фамилията на Айви по време на единствения им телефонен разговор, за да обсъдят обявата за наем, името на имението щеше да има смисъл.
Договорът и за наем беше със „СМ Ентърпрайсис“. CM. Имението Кларънс? Да, вероятно трябваше да прочете договора, който беше подписала. Току-що беше избързала със списъка си със задачи. Но в бързината си да остави Хюз зад гърба си беше пропуснала подробности отвъд месечния наем и физическия адрес.
– Запознала си се с Джеф – каза Айви.
– Срещнах го. Това неговата къща ли е? – Тя не беше против да живее с възрастния господин, но предположенията и я бяха спънали, откакто беше спряла на портата.
– Не, Джеф е нашият камериер. – Айви се захили. – Той се грижи за имота. Но обещавам, че едва ли ще разбереш, че е тук.
Камериер. Девет часа шофиране и тя наистина беше пристигнала в алтернативна вселена.
– Съжалявам. – Касия преглътна смях. – Не очаквах всичко това. Казахте четиристотин на месец, нали? – Защото това беше всичко, което можеше да си позволи да плаща.
Айви кимна.
– Да, точно така.
– Добре. – Въздухът се изтръгна от дробовете и.
Голямото натоварване с уроци щеше да изисква пълното и внимание, ако искаше да се дипломира през пролетта. А тя трябваше да се дипломира. Миниатюрното и наследство щеше да покрие едногодишния наем и да остави достатъчно пари за евтина храна. Ако трябваше да си намери работа, щеше да го направи, но ако добави и работа, щеше да се удави.
– Ще те заведа до стаята ти – каза Айви. – После ще те оставя да разопаковаш и да се настаниш.
Това беше моментът, в който Касия очакваше да я заведат в мазето, само че Айви тръгна към просторното стълбище и я поведе към втория етаж.
Дори ако трябваше да живее в килер на горния етаж, щеше да се справи. За четиристотин долара беше очаквала тесен апартамент с обща баня. Ако стаята и беше истински килер, така да бъде. Това беше просто краткосрочна ситуация за последната и година.
Освен това беше оцеляла през последните три месеца. Можеше да издържи и една година в гадна спалня.
Подметките на Айви щракаха с всяка стъпка. Върховете на пръстите и се плъзгаха по дървения парапет, а светлината се улавяше по лъскавите и зелени нокти. Айви несъмнено беше от момичетата, които си правят маникюр всяка седмица. В същото време Касия гризеше ноктите си докрай.
Тя прибра ръцете си в джобовете на дънките.
– Как мина пътуването ти? – Попита я Айви през рамо. – Дошла си от Пенсилвания, нали?
– Да. И беше дълго. Хубаво е да съм тук. – Беше хубаво да си далеч от Хюз.
В минутата, в която тази сутрин бе потеглила от кампуса, беше като да бяга от буря. Астън беше непознат. Ново училище. Нови класове. Нови професори. Това беше нервна тройка. Но Касия щеше да приеме този възел в стомаха си, ако това означаваше, че вече няма да и се налага да стои в центъра на торнадо.
– Това е страхотна къща – каза тя, когато стигнаха до площадката на втория етаж. – Не ми каза точно, че е толкова… луксозна.
Айви сви рамене.
– Предполагам, че е така. За мен това е просто дом.
Какъв ли щеше да е животът, ако едно имение беше нормално? Всеки момент някой оператор щеше да изскочи от скривалището си и да съобщи, че са я издебнали. Наистина трябваше да зададе повече въпроси.
Решението на Касия да се прехвърли в Астън беше импулсивна идея отпреди три седмици. След месеци на избягване на света и потъване в скръбта си, тя бе излязла от самотата си за среща със съветника си в „Хюз“. Петте минути в кампуса, когато хората я гледаха странно и шепнеха зад гърба и, я накараха да се върти в спирала. Беше пропуснала срещата, прибра се вкъщи и се обади.
Имаше твърде много спомени от Хюз. Твърде много ужаси. Единствената и възможност беше да се откаже от този живот.
Един-единствен човек в Астън знаеше за миналото и. И той се беше зарекъл никога да не сподели грозната истина.
Почти всичките и кредити бяха прехвърлени в Астън. Двата класа, които не бяха, тя беше добавила към учебния си график. Училището щеше да бъде нейният фокус. Щеше да му позволи да я погълне всяка минута, докато не забрави миналото.
Докато хората не я попитаха за името ѝ и Касия Колинс не отговори автоматично.
Докато духът на Каси Нилсън не изчезна.
– Ти си натам. – Айви махна с ръка към коридора вляво от тях. – Моля, чувствай се като у дома си. Салонът от тази страна на имението е наистина уютен в дъждовните следобеди. Библиотеката е там, а ако искаш да запалиш огън в огнището, просто попитай Джеф.
В имението имаше салон и библиотека. Челюстта на Касия се удари в лъскавия дървен под.
Докато вървяха по широкия коридор, те подминаваха врата след врата. Короните и облицовките на прозорците бяха ръчно издълбани със свити детайли, които се срещат само в класическите сгради.
Айви зави по друг коридор и стигна до последната врата.
– Това е твоят апартамент. Имаме икономка, която почиства тази част на къщата всеки петък, но ако имаш нужда от нещо…
– Просто попитай Джеф.
– Ти си наясно. – Айви и намигна, после влезе в стаята, въртейки китката. – Какво мислиш? Това добре ли е?
– Еми… – Добре?
Пространството беше по-голямо от апартамента, който беше напуснала в Пенсилвания. Леглото с балдахин беше толкова масивно, че вероятно щеше да се изгуби под плюшената бяла завивка. На масата в ъгъла имаше два стола тип „крило“. Имаше собствена газова камина. Прозорците гледаха към задната част на къщата и градините отвъд нея.
– Това е сън – прошепна тя на Айви. И на себе си.
– Радвам се, че ти харесва. – Айви посочи към вратите срещу леглото. – Собствена баня вдясно. Гардеробът е отляво.
– Уау. Това е… уау. – По слепоочията и започна да се стича пот. Това беше прекалено хубаво, за да е истина. Твърде хубаво. Хубави неща не и се случваха тези дни.
– Искаш ли да ти помогна да си пренесеш нещата? – Попита Айви. – Джеф с удоволствие ще ги занесе горе.
Като се има предвид начинът, по който Джеф я беше изгледал, тя силно се съмняваше, че той ще се включи доброволно.
– Не, благодаря. Аз мога да ги взема. Не разполагам с много.
Съдържанието на живота и се побираше в багажника на хондата. Това можеше да е депресиращо, ако не беше усетила как тежестта напуска раменете и, когато продаде останалата част от вещите си.
Ново начало. Празен лист.
– Искаш ли обиколка? – Попита Айви. – Обичам да ги правя, така че моля, кажи „да“.
– Да, моля. Разбира се.
– Благодаря. – Тя се засмя и махна на Касия да я последва. Когато стигнаха до върха на стълбището, тя посочи коридора, който се простираше към противоположния край на къщата. – Стаите ми са натам.
Стаи. Множествено число. Касия потисна смях. Какво, по дяволите, правеше тя тук?
– Добре. Готино.
Беше на секунди от нервен срив, но ако Айви забеляза, не каза и дума.
Отстъпиха надолу и през фоайето, преплитайки се през лабиринта от коридори на имението, докато Касия не беше сигурна кой път е нагоре или надолу. Айви и показа официалната трапезария и неофициалната трапезария. Минаха покрай залата за билярд и още един салон. След това имаше театър и домашна фитнес зала.
– Стаите на Елора са на първия етаж – каза Айви, докато завиваше към огромната кухня с уреди от индустриален клас.
– Елора?
– Другата ни съквартирантка. Мисля, че напусна преди малко, но съм сигурна, че ще дойде да се представи по-късно.
– Добре.
– Живеем заедно от първи курс.
– А. – Значи Касия щеше да е третото колело. За четиристотин долара и собствена баня тя щеше да е десетото колело. Като се има предвид, че в тази къща спокойно можеха да се настанят петдесет души, наличието на двама съквартиранти нямаше да е проблем.
Жена на средна възраст със строг сив боб се разхождаше в кухнята.
– Мис Айви.
– Здравей, Франсис. Запознайте се с Касия Колинс. Тя ще живее тук за една година.
Франсис кимна.
– Мис Касия.
– О, можеш да ме наричаш просто Касия, – поправи я тя. – Нямам нужда от „мис“.
– Много добре. Касия. – В далечината се чу звън на вратата. – Това ще е доставката от пазара. Ако ме извините.
– Франсис е нашият готвач – каза Айви, когато жената излезе от стаята. – Тя държи хладилника зареден за закуска и обяд, а след това всяка вечер приготвя по едно ястие.
– Добре. Има ли място, където мога да прибера покупките си, за да не и пречат?
Айви примигна.
– Извинявай?
– Храната ми. Не искам да и пречи или да се натрапва на работното и място.
– Защо трябва да купуваш храна?
– За да ям? – Защо това беше въпрос?
Айви поклати глава.
– Франсис ще настоява да готви и за теб. Това е включено в наема ти.
За втори път в рамките на един час челюстта на Касия падна.
– А?
Нямаше как наемът и да покрие пространството и храната. Що за игра беше това, да вземеш бедното момиче? Гордостта и се смръщи и ѝ се прииска да може да си го позволи.
Айви я дари с любезна усмивка и пристъпи по-близо.
– Ето каква е истината. Наистина нямаме нужда от съквартирант, за да покрием разходите.
– Не се шегуваш – отвърна Касия.
Усмивката на Айви се разшири.
– На нас с Елора ни харесва да имаме още един човек тук. Това ни прави малко по-малко самотни. Последният ни съквартирант напусна в кратък срок и затова стаята се освободи. Но ако пусна обява за безплатен наем, кой знае какъв човек ще се появи. И предполагам, че реших, че ако някой плаща малко, това ще накара мястото да се чувства повече като негово собствено.
– Искам да платя. – Дори ако мизерният и наем покриваше само разходите за вакса за под, тя беше възпитана да допринася.
– Тогава това е идеално. – Айви плесна с ръце. – Освен това вече те харесвам, а и е твърде късно да си намерим ново жилище преди началото на занятията в понеделник. Така че за мой късмет ти оставаш при нас.
– В капана на едно луксозно имение. Предполагам, че мога да се справя. – Касия се засмя и възелът в червата и се разхлаби, съвсем малко.
Часовникът на Айви иззвъня и тя погледна към екрана.
– Стреляй. След петнайсет минути трябва да отида на маникюр. Ще бъдеш ли добре?
– Разбира се. Много ти благодаря, че ми даде стаята. – Каквито и да бяха причините на Айви, Касия беше благодарна за дома, дори и да беше само временен.
– Няма за какво. Ще се видим по-късно?
– Ще бъда тук.
– Добре. – Тя махна с ръка. – Довиждане.
Касия изчака Айви да излезе от кухнята, преди да си поеме дълго дъх. При издишването си се засмя.
– О, Боже мой. Как се случва това?
Тя се обърна два пъти, преди да намери фоайето. Ръката и беше протегната към дръжката на входната врата, когато тя се отвори и Джеф влезе с един от куфарите в ръка.
– О, извинявай. Не беше нужно да правиш това. Но ти благодаря. – Тя го изтръгна от ръцете му. – Не е нужно да ми помагаш. Мога да се справя с това.
– За мен е удоволствие. – Гласът му беше също толкова стегнат, колкото и усмивката му, когато се обърна и отново тръгна към колата.
– Е… – Тя се втурна покрай него към багажника на „Хонда“-та и грабна толкова чанти, колкото можеше да преметне през рамо. Белите и дробове горяха, докато ги вкара в стаята си, и при последното взимане на багажа от Джеф и прилоша.
– Ако това е всичко, можеш да паркираш автомобила си на паркинга зад къщата – каза той, като постави последния куфар.
– Разбира се. – Гърдите и се надигнаха, докато кимаше. – Благодаря ви.
Той се завъртя на пета и си тръгна.
Ако студеното рамо на Джеф беше най-лошото от проблемите и, тя щеше да се справи.
Касия се втурна към колата си и последва алеята около имението до мястото, където бяха затворени шест гаражни клетки. Тя паркира отвън, като заключи вратите на хондата – хондата на баща ѝ – и пожела да не е толкова не на място. След това се втурна към спалнята си и бързо се зае да разопакова багажа.
Освен дрехите и тоалетните си принадлежности, беше взела само лаптоп, три книги и шепа снимки. След като окачи последния си пуловер на дървена закачалка, тя направи крачка назад, за да огледа огромния гардероб. Беше построен за дизайнерски дрехи, с рафтове, чекмеджета. Всичко, което тя можеше да му предложи, бяха находки от спестовния магазин и дънки от намаленията.
Изпълни я тъга, но тя я отхвърли настрана и закопча празните куфари, като ги прибра в ъгъла, преди да се оттегли в спалнята.
Една крачка през вратата на гардероба и тя замръзна.
На леглото седеше жена. Черната и коса висеше на гладки, лъскави кичури до кръста. Трябваше да е на възрастта на Касия, но луничките по носа и дребната и фигура я правеха да изглежда по-млада. Само че в тъмните и очи нямаше нищо младежко. Те и придаваха предимство. Както и празният поглед на хубавото и лице.
Касия никога не беше виждала толкова празно изражение.
– Е, здравей? Коя си ти?
– Елора. – Тя изрече думата, сякаш беше очевидна.
– О, разбира се. – Касия се отпусна и махна с ръка. – Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Касия.
Елора се изправи и се приближи. Черният и топ без презрамки беше прибран в чифт тънки черни панталони. На краката и имаше шестсантиметрови токчета, които я издигаха до височината на Касия – метър и седмдесет и пет.
– Значи ти си новият кандидат.
– Извинявай?
– Кандидатът. За изпитанията.
– Изпитания? – На какво, по дяволите, е това момиче? – Имаш предвид като в училище? Изпити? Наричате ги изпитания в ли „Астън“?
Елора поклати глава.
– Не.
Касия изчака, очаквайки повече обяснения, но Елора не предложи такива. Само същото празно изражение.
– Е… беше забавно. – Тя се усмихна. – Но по-добре да приключа с разопаковането. Сигурна съм, че ще се видим по-късно. Приятно изкарване.
Тонът и беше остър. Не беше най-добрият начин да говориш с нов съквартирант, но тя беше изтощена и нямаше желание да играе тази странна игра.
Ъгълчето на устата на Елора се повдигна.
– Мисля, че те харесвам.
А аз мисля, че си луда.
– Супер.
– Може би ти ще си тази, която ще го направи, Касия.
– Какво да направиш? Изпитанията? Това ли е твоето нещо? Като изпитание, за да живееш тук?
– О, не е мое. На Айви. Тя не ти ли каза? Ти си новата играчка.
Главата на Касия започна да се върти.
– К-какво?
– Един съвет, – каза Елора. – Тя е свикнала да си пробива път. Не я оставяй да спечели. Ще бъде много по-забавно, ако се бориш.
Без да каже и дума, Елора прекоси стаята, а крачките и бяха изпълнени с грация и уравновесеност. Звукът на токчетата и върху твърдата дървесина не можеше да се сравни с ударите на сърцето на Касия.
Изпитания? Играчката на Айви?
Няма как да стане. Айви изглеждаше толкова искрена и мила. Това трябваше да е шега. Ужасът се раздвижи във вените и. Възелът в червата и се сви по-силно от всякога.
Тогава защо имаше чувството, че току-що е разменила един ад за друг?
