Глава 4
– Искате ли питие? – Попитах през рамо, като поведох надолу по стълбите.
– Благодаря за предложението, но се опасявам, че не пием – каза О-едно.
– Това не е забавно. Тогава просто седнете, предполагам. – Захвърлих чашата си в мивката, докато те присядаха внимателно на дивана ми. Хубави блузки, дълги поли, плахи маниери и незаинтересованост към алкохола. В мен се зароди подозрение. – Задръжте. Не сте тук, за да ме обръщате в уика, нали?
О-някоя се намръщи деликатно.
– Ние не сме уикани. Повечето вещици не са.
Упс.
– Знаех си го. Това беше шега.
– Разбира се. – Тя се засмя. – Колко умно!
Може и да бях малко подпийнал, но не бях достатъчно пияна, за да повярвам в това и за половин секунда. Измъкнах една табуретка от бара, поставих я пред телевизора и седнах с лице към тях. След това се изправих, намалих музиката и отново седнах.
– И така – подканих ги – какво доведе двойка вещици в дома ми?
По гръбначния ми стълб премина неприятна тръпка. Хм. Сега, като се замислих, това беше важен въпрос – такъв, какъвто трябваше да задам, преди да ги пусна вътре.
Очите ми се свиха и ги погледнах от главите до петите. Сигурно бих могла да се справя с тях в битка. Сблъсквала съм се и с по-лоши шансове.
О-единствената сгъна ръце.
– Одет и аз дойдохме с надеждата, че ти и твоята гилдия може да ни помогнете.
А, значи тази беше Одет. Записах я в паметта си. Как беше името на другата отново?
– Наясно съм, че не следваме обичайните процедури…
Офелия? Или беше Одеса?
– … и се извинявам за грубостта ни, че дойдохме в дома ти без предупреждение…
Опал? Оукли?
– … но почувствахме, че нямаме избор, след като…
– Оливия! – Възкликнах триумфално.
Веждите ѝ се смръщиха.
– Да?
Изкашлях се неловко, но усмихнах изражението си.
– Нека се върнем назад. Първи въпрос: Как ме намерихте? Като, сериозно?
Наред с това, че бях неизвестна на Магиполицията, бях неизвестна и на магическата общност извън „Врана и чук“. Не бях регистрирана в базата данни на МПД, не бях официален служител на гилдията и за всички случаи не съществувах в света на митиците.
И така, какво, по дяволите, правеха тук две вещици?
Одет предложи слаба усмивка.
– Както каза Оливия, извиняваме се за натрапването. Поразпитахме сред местните феи и няколко дребни феи ни разказаха за вещица, която живее с горския сприт, и чрез тях открихме твоята къща.
Туиги, тази сплетница с листенца в мозъка. Какво ли е разказвал на приятелите си за мен?
Тя се наведе напред.
– Радваме се да се запознаем с една духовна сестра. Мислехме, че знаем всичко…
– Аз не съм вещица. – Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра.
– Ти… не си? Но ти живееш с фея. – Тя посочи ръката ми. – Имаш знак за дълг от фея.
Погледнах вътрешната част на китката си. Почти невидима на кожата ми беше малка, елегантна руна.
– Ух… специални обстоятелства. Но да, не съм вещица.
– О. – Тя изчака, вероятно надявайки се, че ще ѝ кажа какъв митичен вид съм, но аз знаех как работят тези неща. Да попиташ един митик за класа му беше супер грубо.
Искаше ми се да мога да им кажа класа си на митик. Ако бях митик, сега нямаше да съм тук – щях да съм в гилдията с момчетата.
– Казахте, че имате молба – подхвърлих аз, преди самосъжалението ми да вземе връх.
– Ние, ами… – Оливия изсумтя. – Не се чувстваме много добре сред… висшия ешелон на митиците. Трудно ни е да се срещаме с други гилдии.
Раменете на Одет се отпуснаха.
– А опитът ни по този въпрос ни направи още по-несигурни. Надявахме се, че една непринудена, по-интимна среща ще бъде по-лесна.
По-лесно за тях, не за мен. Те бяха тук по дела на гилдията, но аз не бях неин член и това беше много над моята заплата – което означаваше, че е време да прекратя тази „среща“, преди да съм си навлякла истински неприятности.
– Добре – заявих аз и скочих на крака. – Приятно ми беше да се запознаем, госпожици Двойно-О, но се опасявам, че съм неподходящият човек, с когото да разговаряте. Ако искате да ви помогна с нещо, трябва да говорите с…
– Моля те, Тори – прекъсна я Одет, а мекият ѝ глас някак си проряза моя. – Моля те, изслушай ни. Не е нужно да правиш нищо. Просто изслушай и предай молбата ни на гилдията си.
Колебаех се. Да ги изслушам? Това не звучеше толкова зле…
Но не. Първо, странните митици бяха в дома ми, а това не беше безопасно. Второ, вече бях разследвана от полицията за намеса във виновни неща. И трето, вероятно бях пияна. Добре, бях пияна.
При мисълта за моето изгонване през мен преминаха скръб и самота. Дали момчетата бяха в кръчмата точно сега и пиеха на обичайното си място до моя бар? Кай, който скролваше на лаптопа си, търсейки следващата си награда, която да преследва, докато Аарон и Езра се шегуваха. Трябваше да съм там, да им сервирам напитките и да се шегувам с тях.
Бавно седнах отново на стола си. Бях отрязана, когато толкова отчаяно исках да бъда част от техния свят, но ето че една малка част от него седеше точно на моя диван. Не можех да се накарам да им покажа вратата.
– Добре – измърморих аз. – Изплюй го.
– Благодаря ти – изригна Оливия. Тя прибра вълнообразната си коса зад едното си ухо, сините ѝ очи блестяха от благодарност. – Нямаш представа какво означава това за нас. Нямаме към кого другиго да се обърнем.
– Да, разбира се. – Махнах ѝ да продължи.
– Позволи ми да започна от самото начало. Територията на моя ковен, както сигурно знаеш, обхваща целия Стенли парк, както и централната част на града, макар че, разбира се, в града има малко феи.
– Разбира се – съгласих се аз, като се престорих, че знам това.
– В началото на тази пролет няколко фейри изчезнаха в Стенли Парк. Това е голямо пространство, що се отнася до парковете, но е малък джоб на дивата природа с ежедневни посетители, така че популацията на фейри е ограничена до феи, спрайтове и пикси. Търсихме изчезналите феи, но те са изчезнали напълно.
– Сигурни ли сте, че не са си тръгнали просто така? Туиги изчезва, когато му се прииска.
– А. – Одет се изкашля. – Може би вече знаеш това, но като полутелесни същества феите могат да се движат между нашата и своята реалност. Тези, които нямат дарбата Спириталис, не могат да открият фея, които са преминали в Елизиум, но ние можем.
– О, съжалявам, да, не съм наясно с всички неща, свързани с магьосничеството.
– Много от митиците не са – излъга любезно тя. – Повярвай ни, когато казваме, че тези малки феи наистина са изчезнали.
Оливия оправи полата си, движенията ѝ бяха сковани.
– За съжаление, това беше само началото. Фейрите продължиха да изчезват от парка. През последните четири месеца са изчезнали общо осемнайсет малки феи.
В мен се надигна загриженост, която изостри мислите ми.
– Това е ужасно.
– Отидохме в другите гилдии, но всички до една ни отказаха. – Очите на Одет проблеснаха. – Не спириталните митици не са обучени за феи, казваха, но всъщност просто не можеха да си направят труда да помогнат. Те не се интересуват от малките феи.
– Точно това ни доведе до „Врана и чук“ – промърмори Оливия. – При вас.
– Попитахме всяка друга гилдия в града, която се занимава с награди. Дори – Одет се надигна – помолихме Окото на Один да поеме работата. Те отказаха, макар че в техния случай причината е, че наградата не е достатъчно висока, за да ги заинтересува.
– Окото на Один – промълвих аз. Тази гилдия беше споменавана около „Врана и чук“ няколко пъти, но никога по комплициран начин.
– Единствената гилдия, към която не сме се обръщали, е Великата гримоарна, но съм сигурна, че разбираш защо ще ги избягваме.
Кимнах, въпреки че нямах и най-малка представа.
– „Врана и чук“ е последната ни, отчаяна надежда. – В очите на Одет се появиха сълзи. – Ако не ни помогнеш, няма да имаме друг избор, освен да изоставим изчезналите феи и да разпуснем завета си, тъй като очевидно сме негодни да…
– Уау, нека не прибързваме. – Потрих ръце по лицето си, за да разсея алкохолната мъгла. – Имаш ли някакви следи? Имате ли представа какво се случва с феите в парка?
Осветлена от този знак на сътрудничество, Оливия се наведе напред.
– Нямаме солидни теории, но най-доброто ни предположение е, че това са черни вещици.
– Черни вещици… – Лоша вещица, предполагах аз. – Забавлявай се с мен. Какво прави една вещица черна вещица?
– Всяка вещица, която лекува с магията на тъмните феи – отговори Одет бързо. – Или вещици, които лъжат, мамят или предават феите, с които работят.
– Или вещици, които извършват престъпления от името на феи, за да получат по-големи награди – добави Оливия.
Придърпах косата си.
– Добре… тогава какво би искала една черна вещица от феите в Стенли парк?
– Обикновено не бих казала нищо – бавно отговори Оливия. – Дребните феи са твърде слаби и незначителни, за да заинтересуват една черна вещица. Въпреки това открихме следи от лов на познати.
– Лов на познати? Какви познати?
– Лов на познат – уточни тя, а устата ѝ се набръчка от неприязън. – Черните вещици често смятат, че е тромаво да организират размяна на равностойни вещи с феи, затова вместо това издирват феи, което смятат за могъщи или впечатляващи, и насила ги свързват с тях като свой познат.
– Но както каза Оливия – продължи Одет – малките феи в парка са твърде слаби, за да си струва да бъдат ловувани и обвързвани. Не сме сигурни какво се случва.
– Нещо се случва там. Нещо ужасно.
– Черните вещици трябва да бъдат спрени.
– Изгубените феи трябва да бъдат намерени, дори да е твърде късно да ги спасим.
– Имаме нужда от вашата помощ. Имаме нужда от вашата гилдия.
– Нямаме кой друг да…
– Спрете! – Притиснах ръка към челото си, мозъкът ми се задъхваше от бързите им движения напред-назад. – Просто спри. Трябва да помисля.
Сгънаха ръце и зачакаха.
Масажирах слепоочията си. Цялата енергия, която имах, докато пеех и чистех, се беше изпарила и единственото, което исках, беше да се вмъкна в леглото. Може би първо да повърна, а после да си легна.
– Не мога да обещая нищо – казах накрая. – Но ще го предам на моята гилдия. Те ще решат какво искат да правят и всичко останало.
Сияещи, вещиците се нахвърлиха върху мен и разтърсиха кухите ми ръце.
– Благодаря ти, Тори. Много ти благодаря!
– С нетърпение ще очакваме отговора на твоята гилдия.
– Заветът ще бъде толкова облекчен, когато чуе добрите новини.
– Можете да се свържете с нас по всяко време чрез завета. Не се колебайте да се обадите с всякакви въпроси.
– Ще ви помогнем с каквото можем. Просто ни уведомете, когато вашата гилдия е готова да започне разследването!
Главата ми отново се завъртя.
– Задръжте. Никога не съм казвала, че ще…
– Няма да посягаме повече на гостоприемството ти – изригна Одет, като все още стискаше ръката ми.
– Благославям сърцето ти, Тори. Толкова съм щастлива, че дойдохме да поговорим с теб. Ти наистина си честна и състрадателна жена.
– Не, не съм… – заекнах. – Не съм…
Като ме пуснаха, двете вещици се запътиха към стълбите. Измъкнах се от стола си и се втурнах след тях, но докато стигна до долната част на стъпалата, те вече бяха на върха и махаха за сбогом.
– Скоро ще говорим отново, Тори! Благодарим ти от все сърце!
И с това те изчезнаха през вратата. Хванах се за парапета, за да пазя равновесие, изкачих се по стълбите и се качих на стълбището, но дворът беше тъмен и празен. Сестрите ги нямаше.
Е, по дяволите. Разтрих лицето си и мислено прегледах разговора ни, търсейки момента, в който бях обещал, че „Врана и чук“ ще се заемат с работата. Не бях ли казала ясно, че не мога да обещая нищо? Бях го казал, нали?
Или пък случайно бях ангажирала гилдията си да разследва случай на изчезнали феи, който всяка гилдия в града беше отказала?
О, човече. Кай щеше да ми изкрещи. Аарон щеше да се засмее, но Кай… да, той щеше да изкрещи.
Назад към част 4 Напред към част 6
