Глава 21
Вечерта набираше скорост, а с нея и забавлението. Гостите обикаляха между трите зали, опитваха предястия, дегустираха напитки, танцуваха и общуваха. За мен подобен формат на празниците все още беше непознат, затова повече наблюдавах. Попивах атмосферата, така да се каже.
В същото време получих шамар от чичо ми, че съм скрила истината, че не съм му казала, че съм в друг свят. Леля добави към това, разбира се, но малко по-рано, преди церемонията, когато помагахме на мама да се събере и дооправяхме с перфектния тоалет.
Там беше и съветникът Ирнар, който дойде да ни поздрави и леко се пошегува за познанството ни в Горните земи. Когато пристигнах летейки на Пазителя на кралското потекло на Естрил, изненадах всички.
С Лотар също имахме за какво да си говорим. За щастие сега не плачехме, а дори се усмихвахме един на друг. Жена му също ми хареса много – оказа се, че е съвсем различна от баба ми, което също е добре.
През по-голямата част от времето бях с Джордж, но по някое време негово величество трябваше да си тръгне. Това беше съвсем естествено, защото подобни приеми са не само забавление, но и повод за делови разговори.
Преди да си тръгне, Джордж ме предаде на Филиния, а след това към нас се присъединиха Психо и МикВой като допълнителна „охрана“. Между другото, момчетата откровено се бяха надрусали от случващото се и, за разлика от миналия път, не пиеха. Само безалкохолно!
И всичко беше наред – ясно, предвидимо, логично и без повод за нерви. Бях се отпуснала на двеста процента и тогава… в задните ми части се появи раздвижване.
Решавайки, че Тонс, твърде зает с поръченията на сюзерена си, най-сетне е пристигнал, завъртях глава и се натъкнах на друг човек. Тънък, дългокос Боксби. Човекът от портала беше в другия край на залата и когато погледите ни се срещнаха, той плавно се оттегли в сенките.
Ето го и него. Разтворен. Изчезнал.
Чакай, може би си въобразявам.
Но не, не съм сбъркала, определено това беше „специализираният маг“, който ме беше довел на този свят.
Първата ми реакция беше паника – тя продължи около пет секунди, не повече. След това вниманието ми се прехвърли към Филиния, която също би познала този чудак от пръв поглед.
Но баба ми не го видя, тя беше заета да разговаря с приятелите ми и с внуците си, синовете на чичо Елисей, които стояха наблизо. Момчетата слушаха разговора с отворени уста.
А аз?
Сега бях объркана.
Ами ако Филиния не беше забелязала Боксби, защото той не искаше да и се покаже? Ами ако човекът от портала нарочно беше избрал момента да се появи само пред мен?
Вдишах, издишах и отново сложих маската на щастливо спокойствие на лицето си. Мислено посегнах към татуировката на интеркома. Казах:
„Джордж, само не крещи.“
В ментален план веднага усетих внезапен прилив на тревога, последван от звука:
„Маргарет? Какво се е случило отново?“
„Боксби. Той е тук. Точно в тази стая. И очевидно иска да говори с мен.“
„Та-да“ – чух в главата си.
А Джордж, чийто гръб виждах, започна да се обръща. Почти се наложи да му заповядам:
„Стой!“
Този път умственият план изрева. Но той се подчини! Кралят плавно се върна в предишното си положение и не издаде информираността си. Вярно е, че в същото време той разбра, че предлагам да вляза в диалог с човека от портала, и…
„Марго, не!“
„Аз самата не съм въодушевена от това, но какво мога да направя?“ – Отговорих му с въздишка.
„Ще устроим засада“ – изсъска негово величество.
„Не можем да го направим. Ще развалим празненството. Освен това той е порталист, така че може да избяга“.
В този момент ми възрази:
„Той не може. Има блокажи“.
„Да, но той има специални умения. Боксби може да се движи не само в рамките на вашия свят, но и между световете. И ти си сигурен, че блокировките ще сработят, ако Боксби прескочи на Земята, например?“
Казах това чисто от злоба. За да оправдая желанието си по някакъв начин. И, колкото и да е странно, уцелих целта.
Изведнъж се оказа, че Джордж не знае! Имаше твърде малко „специализирани“ портали и всички тези защити никога не бяха тествани върху тях.
В ментален план се чуваше отчетливо скърцане със зъби и познатото:
„Все още не. Забранявам го, Марго.“
Но аз вече се придвижвах към тесния балкон, като едновременно с това обяснявах:
„Имам със себе си дарените семена, някои артефакти и твоя рубин – мога да се справя с малка армия. Освен това Боксби няма причина да ми навреди. Той иска да се възползва от осведомеността си, а аз искам да знам подробности за неговия план и шантаж“.
„Маргар-р-рет!“
Обърнах се и потърсих Джордж. Кралят все още беше далеч, застанал с гръб към мен.
Той не одобряваше плана, но все пак не бързаше да го разруши. Така че се съмнявах в неговата категоричност.
Като погледнах разстоянието помежду ни, си спомних за Планините. Колко бързо Джордж беше стигнал до Кармукот-Гриша, когато аз се бях опитала да отлетя. Значи щеше да е навреме в случай на неприятности.
„Ако нещо се обърка, ще ти съобщя“.
„Р-р-р…“
„Кълна се, че ще те уведомя веднага. При най-малкото подозрение! Определено няма да бъда герой“.
С тези думи пристъпих през открехнатата врата и се озовах на балкона, който беше същият като целия замък.
Тоест, от една страна, той изпълняваше развлекателна функция, позволявайки ми да дишам въздух и да се любувам на гледката, а от друга, явно беше защитен елемент. Тесен, фундаментален и много подходящ за изливане на горещ катран върху главите на нападателите.
Лятото отдавна беше отминало и навън беше не хладно, а студено. Но преди да обгърна с ръце раменете си, разхлабих връзките на сатенената торбичка, която носех в джоба си, и мислено се обърнах към спящите в торбичката семена:
„Внимание! Бъдете готови! Риск от нападение!“
Чувалчето веднага се размърда, оживя, но семената не бързаха да напуснат убежището си. Те се спотайваха! Което навеждаше на подозрението, че са много по-умни, отколкото човек може да си помисли.
Изтръпнах от студения въздух, а по кожата ми преминаха ледени тръпки. И в следващата секунда чух глас в полумрака:
– Добър вечер, лейди Маргарет… Максимова.
Въпреки цялата си вътрешна готовност, аз потреперих. После се обърнах към Боксби и бях силно изненадана от появата му.
Той не беше аристократ, а слуга в незабележим камизол. Униформата не беше същата като тази, която носеха слугите на Биорм. И това със сигурност беше маскарад!
– Разбрахте съобщението ми, нали? – започна порталният мъж, като ми се усмихна с усмивка, която изглеждаше размазана и зловеща в полусветлината на балкона.
Но вместо да отговоря, аз зададох свой въпрос:
– Как се озовахте тук? – Просто дворецът на Крейв със сигурност не е проходим двор.
Нова неприятна усмивка и ми беше обяснено:
– Връзки, лейди Маргарет.
Отново се загледах в дрехите му, опитвайки се да открия модни елементи, характерни за Естриол. Но не, облеклото явно не беше наше. Дали порталният мъж се преструваше на служител на някоя друга държава?
– Поемате голям риск, като сте тук – продължих аз. Бях се възползвала от инициативата. И точно сега възнамерявах да му напомня за кръвожадността на Крейв, който не би простил нахлуването на шпионин в собствената му територия.
Нито пък щеше да позволи доведената му дъщеря да бъде заплашвана. Постъпката на Боксби е била самоубийство!
Но преди да успее да проговори, Боксби беше по-бърз:
– Не по-малко от теб, Марго.
Хм.
Загледах се озадачено и човекът от портала обясни:
– Фотографии, госпожо. Нали разбирате, че снимките, които са ви дадени, не са единствените, нали?
Да, осъзнах. Спомних си какво беше казал чичо ми, че са отпечатани много снимки.
Единствената уловка е, че в този свят снимките на Земята бързо се превръщат в прах, както и всички образци на извънземни технологии.
– Снимките, които ми изпратихте, вече са се развалили. Невъзможно е да се види каквото и да било.
Проверете и…
Не, не проверявам.
– Защо мислиш, че държа снимките тук?
– Тогава къде? – Зачудих се.
– Във вашия свят, разбира се. Там има много скривалища. Не е проблем да си направиш малко временно скривалище.
Така че снимките са там и са на разположение на Боксби. Добре! Но след това има още един хитър въпрос:
– Ще ги покажеш ли на Джордж?
– Защо? – Човекът от портала беше искрено изненадан.
Не съм разбрала. Взирах се в изнудвача учудено, защото в моето съзнание Джордж беше главната „жертва“. Влюбени сме, ще се женим и до последния глупак е ясно, че това е идеалният повод за натиск.
– Негово величество те обича твърде много – каза внезапно Боксби. – Страхувам се, че ще ти прости и снимките, и всичко останало.
Гада беше неочаквано ласкав.
Аз дори се изчервих при такива думи, но не се отказах. Гласът ми звучеше дрезгаво, предпазливо:
– Тогава кой? Кой друг би могъл да се заинтересува от такива… глупости? Това са глупости. Обикновено земно забавление, не виждаш ли?
Още една усмивка и ново, отново неочаквано обяснение:
– Това е нищо за вас, лейди Маргарет… Максимова. Но за аристокрацията на нашия свят това е катастрофа. Повярвай ми, щом видят откровената ти разпуснатост, ще бъдеш парий във висшето общество. Завинаги! И Джордж няма да те спаси. Нещо повече, разрушената ви репутация ще хвърли сянка върху него. Много силна сянка. Ако истината излезе наяве.
– В тези снимки няма нищо особено – повторих разтреперано.
– За теб – подчерта Боксби. – В нашия свят дори куртизанките не си позволяват подобно поведение.
Добре. Много добре. С изключение на това.
– Всъщност аз спасих магията ти. Искам да кажа, твоя свят. Как може аристокрацията да забрави това?
Кльощавият дългокос брюнет реагира с познатата усмивка.
– Знам, госпожо. Но повярвайте ми, подвизите и героите бързо се забравят. Глупаво е да очакваш слава и почести до края на дните си. А ако героят извърши някое подло деяние… Уви, след година-две никой няма да си спомня за заслугите ти. Много е лесно да се свалиш от пиедестала.
Не исках да се съглася, но знаех, че е прав. Хората много бързо забравят добрите неща.
Човекът от портала не правеше от това голяма работа, а констатираше факт.
Само че Боксби, както и широката общественост, не знаеше нищо различно: той нямаше представа за моите способности. Седейки безучастно в столичната Академия „Естриол“, просто не бях имала време да ги „осветя“.
А точно сега можех да атакувам.
Нещо повече – можех да убивам. Унищожавах на място, по най-неочаквания за един порталист начин.
Навярно нещо кръвожадно бе пробляснало на лицето ми, защото следващите му думи бяха:
– Не ви препоръчвам да ме наранявате, госпожо. Това само ще влоши проблема.
Наподобявайки изражението на лицето на Джордж, аз високомерно извих вежда.
И Боксби обясни:
– Приятели, лейди Маргарет. Имам приятели, на които са дадени координатите на скривалището и инструкции.
– В моя свят такива приятели се наричат съучастници – казах аз, не без увъртания.
– Наречете ги както искате. Само знай, че ако умра, ще бъде само по-зле.
Кимнах разбиращо.
В същото време се радвах, че никой не ме дърпаше по мисловната връзка, за да разбере как вървят преговорите. Или пък се опитваше да проникне на балкона.
– Добре, Боксби. Какво искаш?
Новата усмивка на гада беше не само зловеща, но и много, много широка:
– Хубаво е да знам, че не съм се заблуждавал в интелектуалните ти способности.
Мм-хм.
– Злато, разбира се – продължи той. – Какво повече би могъл да иска такъв скромен, много беден човек? – Боксби се поклони шеговито.
Не бях пропита от актьорско майсторство, затова попитах студено:
– Колко?
– Сто хиляди като за начало.
– За начало?! – Възкликнах възмутено. Само че сумата не беше никак малка.
Отново благодаря на небето, че Боксби не знае всичко.
Ако имаше и най-малката представа колко стойностни неща сме натрупали аз и момчетата, първо в мазето на Академията, а после и в съкровищницата на Гьош, искането щеше да е много по-голямо.
То обаче не се ограничаваше само до стоте хиляди.
– Първата част – каза човекът от портала. – АванС.
– А основната част?
– Тя ще е малко повече, ще я предадеш по-късно, ще ти дам време да я събереш.
– Но това е всичко? – Уточних със същата сериозност, както преди. – Авансът, главницата и това е всичко?
– Разбира се, госпожо. – Това определено беше лъжа.
Боксби беше решил да ме дои до края на живота ми. Да ме изнудва до края на живота ми с тези снимки, с репутацията ми и с проблемите, които Джордж щеше да има, ако го направи.
Последното беше най-голямата точка и човекът от портала знаеше на какво да наблегне.
Нямаше да платя – не и още веднъж не. Въпреки това го направих:
– Две суми и ми трябват гаранции.
– Е, едва ли ще мога да получа нови снимки – измърмори Боксби, – за това вече се погрижихте… – Той намекваше за присъствието на чичо си в церемониалната зала. Все още не знаеше, че чичо ми вероятно ще се върне на Земята. – Така че… ще ти дам целия пакет и ще бъдеш спокойна.
Мисли ме за глупачка. В края на краищата освен пакета чичо му даде и флашка, а с магията на внушението отпечатването на нови снимки не е проблем. Достатъчно е да хванеш и хипнотизираш всеки минувач, който е в състояние да открие център за печат и да плати за поръчката.
Но аз не разкрих плана. Предявих друго искане:
– Всички снимки и амулетът от фрагмента на останките на баба Албрина.
Очите на Боксби светнаха. Той ме погледна почтително и…
– Амулетът ми е скъп като спомен – каза той.
Почти изръмжах. Страхът беше изчезнал, трепетът беше изчезнал и сега бях истински ядосана.
– Амулетът е за мен! – Повторих, изисквайки.
– Ще помисля за това – каза изнудвачът след пауза. – Ще се договорим.
Той погледна към балконската врата и аз отново преминах в атака:
– Къде, кога и как да ти дам аванса?
Мъжът изведнъж стана предпазлив и поклати отрицателно глава.
– Не и сега. Ще ти кажа по-късно. Страхувам се, че времето ни изтече.
Не исках да изпускам Боксби от поглед, затова не погледнах към изхода. Бях възнаградена, като видях как човека от портала изчезва.
Първоначалното ми предположение беше правилно: ключалките за телепортация в залите на замъка на скалата не бяха пречка за него. Ето как се откриват крещящи дупки в защитата. Крейв сигурно ще се зарадва, когато му кажа.
Няколко секунди по-късно на балкона стъпи непозната двойка влюбени. Когато ме откриха, те се разделиха, сякаш бяха хванати да правят нещо неприлично, а аз се усмихнах напрегнато и побързах да се отдалеча.
След като се върнах в коридора, отново се съсредоточих върху татуировката:
„Той се измъкна“ – казах на Джордж. – Но той се издаде с много интересни неща.
– Виждам – беше казано с тих глас и над ухото ми.
Джордж беше успял да се придвижи навреме, беше ме пазил и сега се промъкваше към мен. Почти изпищях от изненадата.
После издишах и се обърнах към негово величество:
– Да танцуваме?
Моментът беше сериозен, разбира се, но сюзеренът се забавляваше:
– Да се обзаложим ли колко пъти ще стъпиш на крака ми?
Аз се ухилих.
Ха-ха-ха! Някой ден ще се справя и ще видим кой къде ще стъпи. И ще спорим не за целувки, а за големия диамант в короната ти. Просто сега имам съкровищница и затова тя се нуждае от попълване.
Назад към част 21 Напред към част 23