Глава 22
Исках да изчакам с разговора до края на партито, но Джордж смяташе, че това не е правилно. Час по-късно бяхме в личния кабинет на Крейв, и то не сами, разбира се.
Самият Крейв, майка ми, бившият крал на Биорм, Лотар и Филиния пожелаха да присъстват. Баба беше научила за изнудването едва сега и не беше доволна, че от нея е била скрита важна информация. Освен това беше убедена, че чичо ми и семейството му са изпратени на този свят по по-приятни причини, във връзка със сватбата, и тук…
Така или иначе, атмосферата в офиса първоначално беше нажежена.
Когато с въздишка им разказах за нахлуването на Боксби в замъка, Крейв се напрегна. Отначало не ми повярва, но после изръмжа заплашително:
– Как се случи това?
Първият му импулс беше да повика началника на охраната и да вдигне цялата стража. Но разумът надделя, защото нямаше смисъл да се суети. Натрапникът беше влязъл в замъка, маскиран като слуга на един от гостите – нещо, което можеше да се проследи само ако знаеш точно кого хващаш. И то когато си очаквал измама. А охраната на замъка, както и хората на Джордж, дори не познават Боксби от пръв поглед.
А наглостта на деянието е извън мащаба – невъзможно е да се предвиди, че гадината ще се осмели да направи такова нещо. А ако го направи, нямаше причина да се режат глави.
Особено като се има предвид, че тази инфилтрация не беше всичко.
След като изчаках Крейв да се успокои, му разказах за пробива в защитата. За това, че Боксби се телепортира от замъка въпреки блокадата.
Когато казах това, скулите на лорд Биорм се изопнаха за него това беше нов удар. Той беше кралят, който отговаряше за безопасността на гостите, а аз бях в опасност в неговата къща.
Това беше неприемливо. Неправилно, дори срамно.
– Успокой се – каза Джордж на Крейв. – Не си единственият, който е изпаднал в затруднение. Заключването на моя дворец също не взема предвид пътуването от свят в свят.
Но… Не, не го е направил.
Точно сега Негово Величество Крейв се справяше с бурята. Той седеше мълчаливо, без да се опитва да убива или наказва никого, но това беше експлозия.
Вулкан, чието бълбукане го правеше напълно страховит. Дотолкова, че в съзнанието ми проблесна: „Боксби никога не трябва да бъде хванат от Биорм. В противен случай го чака много дълга и изключително мъчителна смърт“.
Мълчахме няколко минути, като дадохме на Крейв възможност да възвърне привидното си спокойствие. След това му разказах останалата част от историята: допълнителните снимки, съучастниците и аванса от сто хиляди златни монети.
Разказах му и за фрагмента от пръста на Албрина, защото Боксби беше потвърдил, че разполага с останките. Тази информация стана повод за още една експлозия и този път Филиния изпадна в ярост.
Баба ѝ скочи и започна да обикаля стаята, а лицето ѝ беше страшно за гледане.
Да, тя също беше наранена. Беше нелогично, тъй като не беше виновна за случилото се! Когато се срещна с Боксби и сключи сделката, херцогиня Сонтор нямаше как да знае как ще се развият нещата. Нито пък можеше да разпознае в порталния мъж пълзящ изрод, способен да изнудва.
Боксби си оставаше тъмен кон до последно и дори сега имахме съвсем бегла представа за плановете му.
Знаехме обаче нещо. Пълната картина на мотивите и действията му сега не беше важна.
На дневен ред имаше само една цел:
– Трябва да идентифицираме и заловим всички съучастници, както и да заловим самия Боксби – каза строго Джордж.
Миг и погледите на мъжете, включително и на Лотар, се пресякоха върху мен.
Знаех за какво говорят. Бяха ми предложили помощта на семките, както в случая с залавянето на съдружниците на Дитрих. Но имаше един хлъзгав елемент…
Въпреки отсъствията учех усилено. Правех го не заради оценките, а заради знанията, а в информацията, която беше интересна, се впивах точно като кърлеж. Порталите и създателите на портали представляваха голям интерес за мен, така че научих много неща и, разбира се, си направих изводи.
Уви, в контекста на нашата ситуация изводите бяха разочароващи. В края на краищата, порталите са много трудни за хващане.
Един порталист е ограничен в движенията си само когато е изтощен, когато не му е останала никаква магия. Вторият вариант – ако порталистът е попаднал в блокираща мрежа, която не е лесно да се разгърне.
Като прибавим и факта, че стандартните блокировки не действат при скокове в друг свят, картината става наистина лоша.
Да предположим, че убеждавам семената. Да предположим, че те ни отведат до Боксби. Но първо, докато стигнем дотам, човекът от портала може да се премести сто пъти и ще трябва да сменим посоката, да го преследваме отново. Второ, когато го настигнем, изобщо не е сигурно, че ще успеем да го догоним.
Това състезание може да бъде безкрайно!
А и е безполезно да хващаме съучастниците, докато не неутрализираме главния изнудвач. Той ще си намери нови и ще разбере за превъзходството на силите.
Фактът, че моята способност да намирам хора с помощта на семена за подаръци все още е тайна, е голямото ни предимство. Коз, който би било глупаво да загубим. Такъв, който трябва да бъде запазен възможно най-дълго.
И така, какво правим? Как да хванем Боксби?
Изразих мислите си, за голямо недоумение на кралете. Мама и Филиния също бяха озадачени. Лотар, от друга страна, се развесели и като се плесна по коленете, каза:
– Щом е така, значи ни остава добрият стар начин. Не е нужно да хващаме гадината жива, нали?
– Предлагаш да използваме Маргарет като примамка ли? – Реагира мигновено Крейв. – Да примамим Боксби и после да го убием? Да го обезвредим, преди да е използвал телепортацията?
Лотар кимна, а Джордж се намръщи. Мама и баба също не харесваха идеята.
Аз, от друга страна, нямах нищо против, но се чувствах като празен лист. Сякаш нещо ни липсваше.
Джордж си мислеше същото и накрая каза:
– Добре. Да речем. Да предположим, че Боксби си уреди друга среща, че тази среща е предвидима. Но ако той действа спонтанно? Както е постъпил днес? Появява се на най-неочакваното място, в най-неочаквания момент?
– Постоянно наблюдение на Марго – каза Крейв.
– Марго вече е наблюдавана – каза Джордж. – Колко още? Всъщност този прием е единственото събитие в последно време, на което Марго е най-малко охранявана.
Думите на Джордж нараниха Крейв, но не се стигна до нова буря.
– Тогава намали наблюдението – отново заговори Лотар. – Позволи на червея да се приближи до Маргарет и, ако охраната не стигне навреме, тогава… остави на Марго да унищожи Боксби.
Потръпнах. Спомних си отвличането, организирано от клана Брайт, и как не успях да използвам смъртоносния рубин, въпреки опасностите от брака.
Мога ли с Боксби? Можех ли да използвам семената в битка, знаейки, че това е убийство?
Дори и човекът от портала да беше виновен, не бях сигурна, че мога. Но добре, да речем, че мога…
– Не – каза Джордж с поглед отстрани. – Абсолютно съм против да излагам Маргарет на подобна опасност. Освен това, какво те кара да мислиш, че Боксби ще се появи лично? Днешната случка показа, че е хитър и умен.
– Предполагате ли, че може да изпрати някого вместо себе си? – Намеси се Филиния.
– Или просто да остави съобщение – кимна Джордж. – Да даде писмени инструкции.
Това беше логично.
– Не можем да предположим, че Боксби ще се държи точно така, както искаме от него – заключи Джордж. – Но признавам, че би било глупаво да изключим възможността за примамка и измама. Трябва да се подготвим за възможността Боксби да поиска да говори с Маргарет, както направи днес. Но ни трябва алтернативен план.
Така че се връщаме към първоначалния въпрос – какво да правим? Как да хванем човека от портала?
Но все още нямаше идеи.
– Трябва да помислим – каза накрая Лотар. – Все още имаме време. Докато малкото копеле е сигурно, че Марго е на каишка и е готова да плати, тя е в безопасност.
В безопасност. В безопасност.
– Това не ми харесва – изръмжа Краув. – Не ми харесва!
Джордж се съгласи с него.
– Но в момента не можем да направим нищо – изказа се неприятно Лотар.
– Трябва да сме абсолютно сигурни в успеха – неохотно потвърди Джордж. – Трябва да пресметнем всички възможности. Трябва да видим как можем да бъдем активни.
Една пауза и той продължи:
– В момента Маргарет трябва да се преструва, че не е казала нищо на никого. Тя трябва да е нервна, да събира пари… И да „търси възможност“ да се срещне отново с човека от портала, което не ми харесва изобщо.
– На мен също не ми харесва – гласът на новия ми доведен баща беше гръмогласен. – Срещата с Боксби може да се окаже твърде опасна. Въпреки това трябва да се подготвим за нея и да подготвим Маргарет. И да държим в готовност семената и екипите за залавяне, така че, ако човекът от портала бъде ликвидиран, да можем веднага да потърсим съучастниците му. Така че те да нямат време да направят каквото и да било.
Мъжете казаха още нещо, но по-скоро по емоция, отколкото по работа. Почти не слушах разговорите, напълно потънала в собствените си мисли.
Имах чувството, че все пак има изход. Той не беше очевиден, но определено съществуваше. Просто трябваше да помисля за него.
– Трябва да поговоря със Зора – промълвих аз.
– Зора? – Подскочи Крейв. – Коя е Зора?
О, човече. Ето как стратегическите тайни излизат наяве.
– Приятелка. Много умна.
– Не ти трябват никакви приятелки – каза строго Биорм. – Приятелките говорят много.
– Тази няма да каже на никого – измърморих аз.
– Както и да е!
Както и да е, нищо ново или градивно. Бяхме изпаднали в задънена улица.
След половин час колективен мълчалив размисъл се върнахме при гостите. Всички бяха инструктирани да запазят спокойно поведение, но това не се получи. Най-малкото аз не можех да се забавлявам. Фактът, че съучастниците на Боксби може да са точно тук. В тази стая.
Когато напуснах кабинета, описах на Крейв дрехите, с които беше облечен Боксби, а кралят нареди да разберат за чий слуга се представя порталният мъж. До края на вечерта – или по-скоро до разсъмване, защото балът продължи цяла нощ – знаехме името, титлата и кралството… Но това беше нищо.
А да разпитваш възрастен, съсухрен, с поклащаща се челюст лорд беше… ами, такова разточителство. Лордът явно беше подставено лице, пешка в нечия чужда игра.
Напуснах Биорм в дълбоко замислено състояние. Но не съм спала и миг. В крайна сметка, за разлика от момчетата, аз дори не се възползвах от официалното разрешение да пропусна половин ден от училище.
Мислех, мислех, мислех и пак мислех… А вечерта, когато ме настигна умората, която ме връхлетя като огромен камък, ми хрумна една безумна идея.
Не се затичах към краля в същата секунда. Заспах с тази мисъл, а на сутринта сигнализирах на Джордж.
Кралят седеше в креслото зад огромното си бюро и ме гледаше с немигащ поглед. Аз, от друга страна, приех най-невинния, най-разкайващия се поглед, който можех да събера.
Миглите ми бяха спуснати, ръцете ми бяха скромно сгънати в скута ми, а бузите ми светеха с лека руменина. Макар че, разбира се, нямаше от какво да се смущавам. Но, за всеки случай, така беше по-добре.
Накрая, след много дълго мълчание, Джордж отново попита:
– Кого… кого срещна в подземията?
Въздъхнах и си помислих, че не трябваше да будя негово величество толкова рано.
Трябваше да изчакам до обяд, преди да изпратя телепатичен сигнал. Бях прибързала в желанието си да се срещна и да поговоря с него – той ме гледаше шокирано и мислеше толкова усилено.
– С кого си се срещнала, Маргарет? – Попита ме за втори път Джордж.
Аз не отговорих. Какъв беше смисълът? В края на краищата отдавна е проверено, че слухът и паметта на негово величество са наред. Дори по-добре, отколкото ми се искаше!
– Марго… – каза Джордж, без да чака отговор.
Замисли се за миг и бръкна в джоба си за бележника.
Аз бях възмутена. Говоря с него за важни неща, а той пак си измисля някакви „сметки за плащане“? Удивителна дребнавост. Сякаш той не е монарх, а някакъв дребен чиновник.
– Джордж, чул си ме – най-накрая прекъснах мълчанието. – Но тук не става въпрос за мен и Естрил. Мисля, че съм измислила начин да хвана Боксби.
Кралят вдигна поглед от бележника си и се намръщи:
– И методът ти беше предложен от моя отдавна мъртъв прародител?
Джордж се държеше иронично. Подиграваше се. Но той го направи с много сериозно лице.
Методът обаче беше наистина странен. Беше чисто теоретичен, с петдесет процента шанс да проработи, както в анекдота. Или работи, или не.
– Защо просто да не ти покажа?
Той кимна, а аз затворих очи и призовах силата си. Отговорът беше неочаквано лош, магията не искаше да се прояви, а аз със закъснение си спомних за многото ключалки, които имаше в тази стая. Между другото, щеше да ми се наложи сама да разбера механизма им.
Но светкавиците на бойната плазма в края на пръстите ми все още светеха!
– Добре, добре… – каза кралят. – Какво е това?
Усмихнах се срамежливо.
Но вместо похвала чух нов стон:
– Маргарет! Как? Откъде си получила бойната си магия?
– Естрил ме научи – издъхнах аз и Джордж закри лицето си с ръце.
Страданието му беше толкова очевидно, толкова подчертано, че ми се искаше да повикам лечител. Но сега нямаше време за лечител. Щяхме да решим проблема, а след това щяхме да излекуваме Джордж от всичко, дори от нещата, които не го боляха.
След като поседя така няколко секунди, кралят се съвзе и ме погледна строго:
– Как?
– Не съм изяла семето на подаръка – побързах да опровергая най-очевидния вариант. – Чувайки за специалността ми, Естрил каза нещо интересно. Той предложи едно нещо.
– Какво беше то?
И аз започнах да обяснявам за контакта си със семето, за общуването си с него и за молбата си. Обясних подробно как успях да събудя бойната магия, а след това изказах своята теория-план:
– Мога да общувам не само с моето собствено дарствено семе, но и с другите. И какво, ако мога да се свържа със семето на Боксби и да блокирам магията му?
Той ме погледна, сякаш съм луда.
Но отговори с най-голяма вежливост:
– Марго, това е невъзможно.
– Защо не?
Осъзнах, че задавам въпроса „защо не можеш да удавиш слънцето в чаша?“. Но наистина, без да се шегувам, исках да чуя аргументацията.
И Джордж, оценявайки моята упоритост, започна да обяснява:
– Това е невъзможно по много причини, Маргарет. Първо, свободното семе на подаръка и семето, което вече принадлежи на определен човек, са две коренно различни явления. Когато има господар, семето трябва да се подчинява единствено на него. Второ, семето е семе, зародиш, начален етап. Семето, от което израства самата магия. Боксби вече не притежава семето, той притежава магията! Как можеш да преговаряш с нещо, което го няма?
Замислих се за миг и после предложих:
– Да го изпробваме, нали? Имате ли някой злощастен маг, за който не ви е жал? Бих могла да опитам върху него.
Джордж поклати глава, сякаш ме разпозна като луда. Но аз вярвах в идеята си!
– Дай ми един престъпник.
– В момента нямам никакви престъпници – каза Негово Величество.
О, това е срамно.
– Тогава нека да опитаме върху някой друг, нали? – Предложих аз.
Кралят не можа да издържи повече, отново изстена. Започнах да мисля за кандидати. Тонс беше първият, който ми дойде на ум. Но… ами ако можех да го блокирам, но не можех да го отблокирам?
Нямах представа каква е специалността на побратима на негово величество, но разбирах, че Тонс е важен човек, че е нужен и полезен на короната, така че не биха го рискували.
Кой друг? Върху кого другиго бихме могли да го тестваме?
Джордж не го одобряваше и определено не му вярваше. Той седеше и ме гледаше с някакъв обречен поглед. Но в крайна сметка се включи в процеса – предполагам, че реши, че е по-лесно да ми докаже, че греша на практика, отколкото на думи.
Решение от рода на „прави каквото искаш, но не бъди досадна“.
– Знаеш ли, бих могъл да предложа себе си – каза Джордж – но няма да рискувам. Тъй като това е твой проект и твоя идея, предлагам ти да я изпробваш върху членовете на бандата си.
Психо или МикВой?
Подскочих, като погледнах с възмущение сюзерена си. Разбира се, щях да експериментирам върху приятелите си, но от друг вид. Щях да отворя допълнителни специализации у тях.
– Не. Те са твърде ценни за мен. Защо да не експериментираме върху Тонс? – Все пак казах името аз.
– Дори не си и помисляй, няма да се откажа от Тонс. – Джордж също беше възмутен.
Той присви очи и продължи да се навежда:
– Храфс или МикВой. И двамата вече са се събудили и са развили достатъчно магия. Те са авантюристи и търсачи на силни усещания. Което означава, че експериментираш само върху тях.
– Тяхната магия е недостатъчно развита – възразих аз. – Магията на МикВой е толкова недоразвита – възразих аз.
– Добре – прекъсна ме кралят. – Значи МикВой е аут, а ти ще го изпробваш върху Храфс.
Подскочих на стола си, а сюзеренът продължи:
– Между другото, Храфс е порталист, освен всичко друго, неговата специалност е напълно същата като тази на Боксби, а това е важно. Решено е. Психото е идеалният кандидат.
Добре ли е това?
Започвах да кипвам, ръцете ми бяха стиснати в юмруци. Джордж явно се забавляваше! Той нямаше да промени решението си!
Но все пак предложи малък компромис:
– Марго, нека да го направим по този начин. Ще обясним експеримента на Храфс и ако той се съгласи, ти ще го опиташ?
Аз възмутено измърморих, а Джордж поднесе халката на интеркома към устните си и след кратка пауза каза:
– Лим, нужен си в двореца. Това е спешно.
Секунда и от пръстена се чу:
– Разбрах, ваше величество. На път съм!