Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 4 – Част 26

Глава 25

МАРГАРЕТ

Мислех, че Вайълет е просто дебела, но се оказа, че е бременна. Осъзнах този очевиден факт едва след като котките започнаха да гледат видеоклипове за бебета с подозрителен интерес.
И те гледаха не котенца, а човешки бебета – смяната на пелените интересуваше Жреца и Вайълет особено силно. Толкова много се взираха в телефона, че ми направи впечатление.
И аз възкликнах:
– О, Боже мой!
Много неща веднага си дойдоха на мястото – и жалния поглед на Жреца, и капризите на котката му. И апетитът и! Вайълет отдавна не се беше засищала с месото от имението, а веднъж дори изтръгна от ръцете ми една кисела краставица.
Бях спокойна за бременността на котката, но в момента, в който раждането започна, се притесних.
Зора се появи на тавана… Тя се надвеси над леглото, където нахално се беше настанила косматата родилка, и каза
– Марго, знаеш ли, че тази порода често има усложнения? Трябва да извикаш анимагус.
Анимагус? Какъв анимагус в пет сутринта?
Но имаше изход. Обадих се на Джордж.
Докоснах татуировката и казах с най-патетичния, нежен глас:
– Скъпи мой, моля те, имам нужда от теб, моля те, помогни ми.
Бях сигурна, че кралят спи, че ще се появи прозяващ се и сбръчкан. Но нещата се развиха по друг начин.
Първо, кралят не мина през вратата, а се телепортира направо в стаята, въпреки защитния артефакт. Второ, той приличаше на чудовище! Беше покрит с кал и слуз от главата до петите.
– Започнах шокирано да гледам лъскавия паркет – който, между другото, бях почистила лично! – По него се стичаше някаква утайка.
И чудовището изръмжа:
– Маргарет! Какво става?
Нервно треперещият ми пръст посочи леглото.
– Вайълет ражда, а аз не съм в течение. Помогни ми, можеш ли?
– Вайълет? – Гръмна монархът след пауза. – Ражда? Аз какво съм, акушерка ли?!
Намръщих се. Не подозирах краля в подобна специалност, но човек, израснал в свят, в който конете и другите животни бяха на всеки ъгъл, би трябвало да знае въпроса по-добре от мен.
Нагласих халата си върху тънката нощница и кралят замръзна. Той всмукна въздух много шумно, след което издаде мъчителен стон. Оказа се, че той, Крейв и Тонс са били на нощен лов – да хванат най-опасната блатна хидра, която изстрелва отровни шипове.
Крейв се забавляваше и сега, а владетелят на Естриол… е, той имаше проблеми.
– Добре – каза той с тежка въздишка и някакво смирение. – Да раждаш си е да раждаш.
Джордж се обърна и отиде в банята. Аз останах до леглото, в компанията на нервния баща, Жреца.
Когато Джордж се върна, аз бях тази, която искаше да стене! Току-що се беше оказало, че всичките му дрехи са пропити с мръсотия и за да се запазят стерилните условия, кралят беше съблякъл дрехите си.
Единственото, което беше облякъл, беше една кърпа, увита около бедрата му.
Кърпа и… силно релефно туловище, покрито с множество татуировки!
– Днес имам изпит при майстор Гримс! – Изкрещях.
– И? – Кралят или наистина не разбираше, или се правеше, че не разбира.
– Фактът, че все още уча за този изпит!
Имах много невинно изражение на лицето си.
– Така че учи, любов. Кой те спира?
Задушавайки се от неуместна топлина, аз се обърнах и се отправих към кабинета, който се намираше в покоите ми.
Да, наистина беше пет сутринта, а аз още не бях си легнала.
Наистина трябваше да довърша ученето.
Но как да учиш, когато в съседната стая има едно от тези неща? Голямо и татуирано?
– Ооо! – Коментирах.
После стиснах зъби и продължих да дъвча гранита на науката. Уви, но по време на сесията се отказах от помощта на Зора и издържах със собствени усилия всички изпити. А и никой не искаше да омаловажи статута ми на кралска булка.
Ако след два часа Джордж не беше влязъл в кабинета със съобщението, че Вайълет е родила и… с масаж на раменете, щях да издържа изпита при Гримс с пълно отличие!
Но в резултат на саботажа на един монарх по време на изпита бях в облаците и едва не получих тройка.
Въпреки това се усмихвах като луда, когато си спомних за нашето утро… Джордж. Мисля, че все повече се влюбвам в този мъж.
Вайълет роди три котета. Котенцата се оказаха грозни, демонични, съвсем като таткото. Само че нямаха грозни крилца, а по цялата им козина стърчаха редки черни косъмчета.
Но външният вид не е най-важното нещо, когато можеш да хващаш wifi, да зареждаш батерии с присъствието си и някак чудодейно да предпазваш чуждата техника от унищожаване от бариерата.
Щом малките пораснаха, едното отиде при мама, а второто – при Филиния. А третото беше подарък за семейството на чичо ми… Да, те наистина се преместиха и за мое учудване чичо ми беше най-нетърпелив да влезе в този свят.
Бях убедена, че е материалист, но той бързо и фанатично навлезе в темата за магията. Още повече го развълнува истинската история на майка му, Албрина. За втори път го виждах да плаче, първият беше на погребението.
След всички изповеди чичо ми проведе много дълъг разговор с Лотар. По-късно двамата отидоха на Земята, на гробището. Водач беше Психо, който беше посветен в семейните тайни.
По-късно, след преместването, аз лично подарих на чичо ми семенце от дара. Семето влезе в тялото неохотно – това беше възрастта, защото деветнайсет-двайсетгодишна възраст се смята за идеална за засаждане на магия.
Леля ми, съпругата на чичо ми, все още не беше изявила желание да придобие магия, а братовчедите ми изпаднаха в истински истеричен пристъп, когато разбраха, че ще трябва да почакат няколко години, преди да придобият власт.
Друга истерия се случи при вдовицата на граф Уейз – фактът, че има нови роднини, подлуди дамата. Въпреки че никой не претендираше за наследството – синът ѝ все още беше пръв в редицата за земи и титли.
Но и Филиния, и Джордж започнаха сериозно да говорят за лишаването ми от наследство. Маргарет, защо искаш всичко това?
Наистина не се нуждаех от херцогството и въздъхнах с облекчение. Но още по-приятно беше, че не се очакваше незабавно наследство – Филиния, дано небесата удължат дните и, беше по-жива от всякога.
Напротив, пралелята беше весела и дори по-млада! Тя беше толкова активна, че Джордж тихо страдаше.
Херцогиня Сонтор имаше време да се явява в парламента, занимаваше се с делата на попечителския съвет на Академията, оглавяваше някои обществени комисии, водеше светски живот и, разбира се, не забравяше за имотите си.
В същото време тя се възползваше пълноценно от привилегированото положение на най-близка роднина на кралската булка и ако имаше нещо, отиваше лично при Джордж. И никой не можеше да я спре!
Що се отнася до последиците от сериозния недостиг на семена за подаръци, възникнал след смъртта на първото Голямо дърво, положението се оправяше от само себе си, без мое участие.
Противно на очакванията, не се налагаше да давам магии на цялата млада аристокрация – сега всеки можеше да отиде при Дървото и да си я поиска.
Самото Дърво се разрастваше бързо, почти стремително! Майката настоятелка на Великия храм беше възхитена.
Пред мен стоеше въпросът за моите уникални и твърде големи магически способности… Уменията бяха опасни, защото можеха да предизвикат ненужна завист, вълнения и като цяло да развалят живота ми.
Всички крале знаеха за факта, че имам някаква нетипична власт над семената – Джордж беше обяснил този въпрос по време на сеансите с Дитрих. И въпреки че повечето от уменията ми се пазеха в тайна, беше ясно, че не мога да оставя нещата така, както са.
Самият Джордж криеше талантите си, затова реши да скрие и моите…
В резултат на това в самото начало на втория срок получих „неволен“ изблик на бойна плазма. Той беше толкова силен, че се наложи да напиша гневно писмо до Джордж.
Всички в Академията научиха за извънредната ситуация! Столицата стоеше на ухо една седмица, а след това по затворени и не толкова затворени канали се разпространи информацията, че дарбата на лейди Маргарет се е променила.
Някога, когато магията умираше, трябваше някой да ти помогне. Предполагам, че затова в мен се събуди нещо специално, сила, която ми позволи да отгледам ново Велико дърво от семето на дарбата. Сега няма нужда от специални умения и ето ни тук. Здравей!
Станах „обикновен“, „много обикновен“ боен маг.
Слуховете се разпространяваха толкова умело, че дори учителите, включително Калтум, майсторите Номан и Гримс, повярваха на легендата.
Все пак щяха да ме изключат… Изключват ме от Академията като нестабилен опасен елемент.
Трябваше да се покая, да се извиня и дори да се съглася на гривна, която да блокира част от силата ми. Мярката беше временна. Докато новата дарба се „стабилизира“.
Фактът, че приятелите ми също бяха претърпели някои промени, беше по-малко забележим. Все още експериментирах върху Психо и МикВой, като събудих по няколко допълнителни специализации у всеки от тях, което накара момчетата да скочат до тавана.
След това се наложи да работя и с Тонс, по настояване на Джордж.
Интересното е, че Шарш вече не реагираше на кралския приятел. Хапеше ме само ако се шегувах с ревността и защитата на морала на кралските булки.
А после беше Дарая Фитор… Арестът на роднините ѝ беше истински удар за съученичката ми, а когато започнаха разпитите на всички членове на семейството, положението се влошаваше. Но после се влоши още повече. Джордж повдигна въпроса за лишаването на Фиторови от титлата и собствеността им. Уви, измяната не е котешко кихане.
Аз останах настрана от това. Исках да кажа добра дума за Дарая, но знаех, че това не е моя отговорност. Джордж познава кралството си, поданиците си, законите и юридическите практики по-добре от мен. Това е негово решение.
Но когато суверенът запази всичко, с изключение на няколко важни привилегии за Фиторите, аз издишах. Беше очевидно, че това далеч не е най-лошият изход.
И не беше сериозен повод за нерви! Лично за мен основните стресови фактори все още бяха обучението ми, подготовката за сватбата и, колкото и да е удивително, Зора.
Когато научи, че от следващата учебна година ще живея в двореца, Зора… посивя. От черна, ухилена всезнайка тя се превърна в амеба. Медуза, изхвърлена на брега от вълна.
Причината за депресията ѝ беше предвидима, но все пак. Не осъзнавах, че Зора се е привързала толкова много към мен и – е, нека бъдем честни – към моите знания! – до такава степен, че да започне да тъгува.
Когато Зора обясни тъгата си, сърцето ми се сви и попитах:
– Слушай, много ли е дълбок твоят кладенец?
– Каква е разликата?
– Може би ще успеем да ви измъкнем оттам и да ви преместим някъде другаде. – Отговорих.
Отначало Зора ме нарече неграмотна, но след три дни дойде в общежитието и каза:
– Маргарет, трябва да говоря с Джордж!
Накратко, аз бях „неграмотна“, но интелигентността на краля за Зора беше впечатляваща.
В резултат на това Джордж прекара следващите две седмици в една тайна стая, изучавайки ситуацията и правейки изчисления. Първото им заключение беше, че е невъзможно да се премести същността напълно.
Но бяха измислили как да отделят „частта на Зора“ и тази част можеше да бъде транспортирана, но основният „изчислителен център“ на извънземния ИИ все още се намираше в главната сграда на Академията.
Проблем? От една страна, нямаше, но от друга, съществуваше проблемът със „съхраняването“ и „загубата“ на данни, а за Зора знанието беше нейният живот. Самата ѝ същност!
Джордж… Макар че рядко задаваше въпроси на Зора, монархът харесваше аналитичните ѝ умения, както и способността ѝ да събира информация.
Освен това бяха изправени пред неразрешима загадка, което също изнервяше и двамата. Двама „интелектуалци“ имат неразкрит казус.
Когато споделиха проблема с мен, аз попитах:
– Ами ако периодично изпомпваме данни от Зора, когато е в двореца, от частта, която остава в Академията?
– Как си го представяш? – Отговори скептично краля.
– Ами… в нашия свят има флаш памети, карти с памет и външни твърди дискове. Ако направите аналог…
– Обясни! – Поиска Джордж.
Обясних, разбира се. След това Джордж изчезна за още един месец!
И докато двамата със Зора работеха по проблема, който монархът упорито наричаше задача, Джордж си зададе друг въпрос.
Резултатът от разсъжденията му беше барут от възмущението на Зора, което по някаква причина се изля върху мен:
– Маргарет! Представяш ли си? Този твой крал… Той иска договор! Иска да подпиша договор за неразгласяване на информацията, която получа в двореца!
Задъхах се, но си помислих: „Това е правилното нещо, което трябва да се поиска. Това е много разумен ход.“
– Но това не е всичко! – Съществото продължи да емоционализира. – Настояваше да развие защита срещу мен! Да блокира някои от помещенията на двореца от проникването ми!
Помислих си за спалнята. Зора се беше появявала над леглото ми толкова често в общежитието, че почти бях свикнала с това. Но тук, в Академията, единственото, което правя, е да спя. А в двореца? А след сватбата?
Искам ли да намеря Зора над леглото си в момента, в който с Джордж… е, това?
– Всъщност това са нормални условия – казах аз.
– Маргарет! – Изкрещя Зора.
И след това двамата с Джордж изчезнаха за още седмица и половина, първо за да развият, а после да изпробват защитата.
За щастие успяха.
Как Зора е била отделена и транспортирана, е отделна история… Колкото и да е странно, съществото е било поставено в едно от задънените разклонения на тайния проход, в съседство с мястото на гроба на краля.
И да, ние с Джордж също отидохме да видим Негово Величество Естрил….
Срещата беше кратка и приятна, но Джордж прекара следващите три дни в пиене на успокоителни. Той не вярваше, че съм се срещнала с починалия му прародител, като се надяваше, че съм си измислила или съм уловила грешка.
А върхът на кралската нервност настъпи в навечерието на сватбата ни. По някаква причина Джордж очакваше нови неприятности, нови приключения, в които щях да се забъркам в най-неподходящия момент.
Параноята му се подхранваше от факта, че последните шест месеца от живота ни бяха спокойни. Ето защо кралят беше нащрек!
Бях прехапала устните си по други, по-подходящи причини. Притеснявах се за роклята, за гостите, за церемонията, за банкета и за всички неща, които обикновено карат булките да нервничат.
Но всичко мина добре.
Страхотно!
По-добре, отколкото можете да си представите!
Разменихме си клетви, разменихме си пръстените, приехме поздравления от роднини, поданици и съседи. Много се смяхме, танцувахме и по някое време и двамата започнахме да поглеждаме часовника – ами кога вече е сватбената нощ?
Тази нощ, разбира се, дойде… Беше бурна до такава степен, че отидох на сутрешната си коронация като щастливо, сияещо зомби.
И точно там се случи инцидентът.
Носех огърлицата, която баба ми даде като сватбен подарък. Беше необичайно, елегантна и едва доловимо позната. Но аз не обърнах особено внимание на тази познатост.
Но Джордж замръзна, когато я видя, а после попита зловещо:
– Откъде я имаш?
– Филиния ми я подари – отговорих изненадано.
– Ах… Филиния…
Монархът, известен още като съпруг, закри очи, призовавайки се да се успокои, и аз станах предпазлива:
– Джордж, какво става?
– Нищо, нищо… Всичко е наред!
И тихо, под носа му:
– Добре, лейди Филиния, ще се пошегувам и аз с вас.
По-късно разбрах, че огърлицата е направена от пластинки златен Карум. Същият, който аз и моите приятели бяхме убили при второто ни съвместно излизане и от който грифонът ни беше спасил. И чиито плочки не взехме, но се сдобихме с тях благодарение на Джордж и неговите следотърсачи.
А после ги продадохме на баба ми на много изгодна цена.
Моята безразсъдна баба, която също е трол!
Смях се до сълзи, когато разбрах това – но първо имаше коронация. А след това нов банкет и отново спалнята, където най-накрая осъществих мечтата си!
Обмислено, внимателно, задълбочено разгледах всички татуировки на негово кралско величество. Някои от рисунките бяха истински, други – вълшебни. Е на една, най-красивата магическа татуировка, тихо предложих да се премести на друго, не моето, тяло…
И тогава чух едно възмутено:
– Маргар-р-рет!
Ама аз какво? Аз нищо…

Назад към част 25                                                          Напред към част 27

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!