Глава 6
Аз бях тихо разярен. Рошамандес. Пет хиляди години в Кръвта. Живеещ на частния си остров Сейнт Рейн. Посещаван от време на време от бегълците си Елени, Алесандра и съжителстващ с любовника си Бенедикт. Кръвопиец, който явно ме презираше заради това, което му бях сторил в миналото, след убийството на великата Махарет и докато държеше в плен сина ми Виктор. Кръвопиец, който се беше съгласил да ни остави на мира, ако го оставим на мира.
– Защо, по дяволите, отново говорим за това? – Попитах. – Какво се случи?
За миг не се каза нищо и ми беше лесно да разбера защо. Бяхме спорили за това отново и отново. Те, всички до един, бяха за унищожаването на Рошамандес, а само аз се противопоставях, настоявайки отново и отново, че Рошамандес е получил официална прошка за това, което е направил на Махарет, и че не е направил нищо, което да наруши мира, не е извършил никакъв акт на агресия срещу нас.
Беше ме вбесило, че не можех да накарам никого от тях да разбере какво означава за мен да осъдя кръвопиец, който е ходил по земята хиляди години, който е виждал империи да се издигат и да падат, и светове, които само можех да си представя – да поразя такова същество за грешка, която е допуснало поради съблазните на духовен глас, който го е лъгал, манипулирал и подтиквал да нападне Махарет и да я унищожи.
Но никога не е имало и най-малката частица разбиране. По-голямата част от съвета беше положително категорична, че Рошамандес трябва да бъде унищожен, а онези, на които сякаш им пукаше много малко, не бяха съгласни.
– Амел – казах аз. – Доколкото ми е известно, за пръв път си на тази маса. Не можеш ли да се застъпиш за Рошамандес?
– Лестат, защо да го правя? – Попита той с момчешкия си глас, а лицето му изведнъж почервеня, когато ме погледна. Бяхме се виждали много пъти през последната година и аз бях свикнал с него в това ново безсмъртно тяло, а понякога сякаш духът, Амел, това странно и ужасяващо същество, никога не беше съществувал.
– Защото именно ти, ти, който идваш в съзнание, Амел, го подтикна да убие Махарет. Нима си забравил това?
Това беше болезнен момент за останалите и аз го виждах. Гледаха Амел неспокойно, сякаш не бяха забравили, нито за миг, древния дух, който беше той, и не можеха да се доверят на младия червенокос Амел, който седеше пред тях. Изглеждаха не успокоени от очевидните му емоции, а подозрителни към тях. Но Амел винаги, още от първия миг, в който бе произнесъл смислена дума под формата на дух, бе жертва на емоциите си. Така беше и сега.
Потънах дълбоко в мислите си, спомняйки си, че не беше минало и две години, когато на маса като тази в „Тринити Гейт“ в Ню Йорк същите тези безсмъртни говореха за затварянето на духа на Амел в някаква камера с течност, в която, сляп и глух, и неспособен да говори, той би могъл да изпадне отново в безсмислено съществуване на мъчение. Опитах се да прогоня това от съзнанието си, защото не беше време да говоря за това, но реплимоидите, каквито и да бяха огромните им сили, не можеха да четат мислите ни, а Амел, който някога беше нашият централен ум, така да се каже, който можеше да се движи от ум в ум сред нас, също не можеше да чете мислите ни.
Чудех се какво ли е това, този странен въплътен дух, който от месеци е във физическо тяло – ходи, говори, чете, може би прави любов, живее отново като въплътен безсмъртен – да седи сега сред нас, кръвопийците на племето, което е създал, населил и поддържал от векове? Подобни мисли не водят до лесни или прости заключения. Те продължават да ме вълнуват, защото съм принуден да стигна до корена на нещата. И исках да разбера всичко, което се случваше сега, а емоциите, които усещах навсякъде около себе си, за съжаление бяха също толкова реални, колкото и думите или действията.
Не. нямаше да се задържам върху това, върху озадачаващата връзка между този човек, когото обичах всеотдайно, и кръвопийците, които не споделяха тази любов и дори не го разбираха.
Ако Амел си спомняше за онзи съвет на студените безсмъртни, които безпристрастно обсъждаха съдбата му – когато никой от нас не знаеше точно какво е той, откъде е дошъл, защо и как се е слял с човешко същество, за да стане първият вампир – той не го допускаше.
Той беше там, този дух, вътре в нас, свързваше ни един с друг, свързваше ни с носителя, говореше в умовете ни, когато пожелаеше, подмамваше и мамеше, настройваше кръвопиец срещу кръвопиец. И той се бе опитал да омагьоса Рошамандес, да го настрои срещу Махарет, и бе успял. И в нейното леговище Рошамандес и неговият любовник Бенедикт бяха отишли, за да я погубят с такъв жесток удар, че едва издържах да си помисля за това.
Оставих погледа си да се спре върху Джеси Рийвс, любимата племенница и беглец на Махарет, и бавно очите ѝ се обърнаха към мен, а аз долових посланието:
„Рошамандес трябва да бъде умъртвен. Няма друга алтернатива. Ти, Лестат, си този, който не разбира.“
– Унищожи го – каза Амел внезапно, импулсивно, а лицето му почервеня. – Унищожи го, преди да е унищожил теб или преди да е унищожил нас.
– Затова сме тук, Лестат – каза Капетрия. За първи път тя говореше на тази среща. – Ние сме тук, защото Рошамандес започна да хвърля сянка върху живота ни и ние не можем да дишаме спокойно в тази сянка. Рошамандес не иска да ни остави на мира.
– Нека да обясним какво се случи – каза Амел. Той се обърна и я погледна, взе дясната ѝ ръка и я целуна. Погледна към мен, докато говореше. – Ние се оттеглихме от нашата колония в Англия. Оттеглихме се в лабораториите на Грегъри в Париж. Сега живеем в скривалище под закрилата на Грегъри, защото на всяка крачка, през последната седмица, Рошамандес ни преследваше, наблюдаваше ни, намираше някакъв повод да ни заговори, влизаше в личните ни стаи, като че ли се появяваше от нищото, както могат да правят древните, и не ни оставяше нито миг спокойствие.
Бях съкрушен. Бях уверил всички, че това никога няма да се случи. Рошамандес ме беше уверил, че ще остави колонията на Децата на Атлантида на мира.
Бях говорил директно с него за това и той ми беше дал думата си. Беше казал: „Не се интересувам от тези същества. Признавам, че искаш да ги защитиш. Аз не съм заплаха за тях. Нямам нищо против тях. Докато ме оставят на мира, и аз ще ги оставя на мира.“
Сега това.
Капетрия изглеждаше по-притеснена, отколкото някога я бях виждал. Винаги съм я смятал за могъщо красива, с безупречната си бронзова кожа, изящно изваяните си черти и гъстата си вълниста гарванова коса. В очите ѝ имаше непосредствена топлина, която ме успокояваше и винаги е била такава. И тя беше доказала своята лоялност към нас. Беше го доказала неведнъж, но най-впечатляващо, когато премахна духа на Амел от физическото ми тяло, оставяйки ума и тялото ми непокътнати.
Лесно можеше да ме унищожи в този процес. Но беше отложила този акт, докато не знаеше добре, че може да го постигне, като пощади живота ми.
– Знаеш колко много обичаме нашата колония – каза Капетрия директно на мен. – Знаеш как се стремяхме да се поучим от теб и от Гремт при основаването ѝ.
Разбира се, че знаех. И обичах това, в което се бе превърнала колонията.
Капетрия с помощта на Грегъри и Гремт беше купила изоставен приют в провинциална Англия, заедно с величествено имение съвсем близо до него и голям дял в близкото село, много по-голямо и по-жизнено от моето малко пресъздадено селце тук, във Франция.
Реплимоидите бяха създали „балнеолечебница“ като прикритие за дейността си, като напълно обновиха лечебницата и развиха там лабораториите си. Те ремонтираха имотите в селото, поканиха нови бизнес интереси, обновиха разрушената църква и учредиха завещание, за да финансират пребиваването на викарий.
Това е сигурният начин, беше им казал Гремт, да процъфтяват сред смъртните, да проявяват голяма щедрост към местните жители на квартала, да се превърнат в сила на доброто сред тях, така че те лесно да прощават всичко, което виждат и което може да предизвика подозрение, че сред тях има извънземен вид.
Това е било лесно за Децата на Атлантида, които са имали само добри чувства към хората и всъщност са били Хора на Целта – целта им е била да правят това, което е добро за хората.
През последните няколко месеца бях посещавал британската общност няколко пъти, удивен от напредъка, постигнат от колонията, която сега наброяваше шестдесет и четири реплимоида, от които тридесет бяха клонинги на Капетрия и тридесет клонинги на останалите мъже.
Сега, ако сте чели най-новите истории от „Вампирски хроники“, знаете как се размножават тези същества и как това бе открито случайно, когато Рошамандес държеше в плен едно от тях – това беше Дерек – и отряза ръката на Дерек. Те се размножават чрез процес в растителното царство, който се нарича разклоняване, при който след като крайникът е отрязан, той се развива в индивид, който е клонинг на родителското тяло, от което е взет крайникът, докато родителското тяло регенерира заместващ крайник. Това, разбира се, им дава забележително репродуктивно предимство в този свят и поради тази причина някои от нашето племе смятаха, че за доброто на света реплимоидите трябва да бъдат унищожени.
Арманд беше човекът, който най-категорично издигаше тази идея, точно в присъствието на реплимоидите и непрекъснато, когато те не присъстваха. Докато наблюдаваше как колонията се разраства до шестдесет и четири души, той отново и отново изказваше своето предупреждение.
– Унищожете ги сега, иначе ще съжалявате по-късно – беше казал той. – Ние бяхме хора, преди да станем кръвопийци. Как можем да позволим на този вид да застрашава човешката раса?
През цялото това време Арманд не беше казал нищо. Но аз виждах студените му, безмилостни очи, вперени с характерната си привидна невинност в Капетрия, и си представях как от него струи поток от злонамереност, но той не даваше да се разбере нищо от ума или сърцето му.
Рошамандес никога не беше изразявал пред мен това мнение – присъщ ужас от реплимоидите, – но тъй като Рошамандес имаше пет хиляди години в Кръвта, несъмнено знаеше за чувствата на Арманд по този въпрос. Рошамандес можеше да ни шпионира телепатично на голямо разстояние и със сигурност знаеше, че обсъждаме да сложим край на живота му точно сега.
Разбира се, той може и да не слуша разговорите ни. Може да пилотира някоя от своите лодки в северните морета или да седи в операта някъде в Европа, обгърнат от музиката. А може би сега просто е безразличен към нас и не го интересува какво говорим.
В края на краищата, бях го уверил, че никога няма да тръгнем да го унищожаваме, ако ни остави всички на мира, а „всички“ включваше и децата на Атлантида.
Бях дълбоко потънал в мислите си по този въпрос, както ви ги разказвам, когато Капетрия заговори и понеже не я гледах, а бях вперил поглед в Арманд, за първи път чух гласа ѝ да трепери. Чух слабост в него, крехкост, която никога преди не бях чувал у нея.
– Преди пет вечери – каза тя, – сякаш знаеше, че ще прекосиш Атлантика и ще се върнеш в стария си дом в Ню Орлиънс, Рошамандес се появяваше с часове, разхождаше се из селото, седеше в църквата и дори се разхождаше из нашите земи.
– Всяка вечер – намеси се Амел, – в параклиса имаме служба за вечернята и все повече жители на селото я посещават, а аз обичам да я посещавам, и ето че той изведнъж се появи, тази висока, силно забулена фигура в пелерина с качулка, на задната скамейка през цялата служба, а после бавно тръгна по главната улица на селото и се отдалечи в гората.
– Беше изнервящо, това внезапно внимание – каза Капетрия, като сложи ръка на ръката на Амел, може би за да го накара да замълчи или да го успокои. – Но аз го заговорих учтиво, направих си труда, а той беше изкусен, когато разговаряше с мен, усмихваше се изкуствено и казваше колко е хубаво… хубаво да ни види толкова близо до дома си. Разбира се, аз му казах, че не смятам южната част на Англия за толкова близо до Сен Рейн, но той каза, че за същество като него е въпрос на секунди да прекоси разстоянието. А след това по доста тържествен начин ми пожела всичко добро.
– Той говореше и с други – каза Амел. – Дори се отклони от пътя си, за да спре Дерек в селото – а знаеш, че Дерек се страхува от него!
– Да – каза Капетрия. – Дерек е убеден, че Рошамандес го преследва, и един от пътищата, когато спря да говори с Дерек, го попита за регенерираната ръка на Дерек. Каза нещо иронично за това, че са споделили тази форма на страдание, че си „отсякъл“ ръката му, както той е „отсякъл“ ръката на Дерек. Но, разбира се, това е било такова „случайно“ събитие, нали, защото колко ли време не е могло да мине, преди изобщо да открием, че можем да се размножаваме по този прост начин? Той направи някаква хладна забележка, че ти си бил авторът на откритието, тъй като ти си бил този, който е „отрязал“ ръката му в присъствието на безсмъртните, които е познавал преди хиляди години, когато светът, който споделяме сега, не е могъл да бъде представен. И продължи да казва, че това се случвало твърде често с вашите гафове… какво беше това?
– … Че по някакъв начин – каза Амел, – Лестат успява да се възползва от гафовете си, както никое друго същество, което познава, и не само ти си се възползвал, но и децата на Атлантида са се възползвали. Той попита дали все още носиш брадвата в сакото си.
– Дерек не можа да отговори на въпроса му за брадвата – каза Капетрия. – Той се засмя и се изсмя под носа си. Дерек беше напълно разстроен от всичко това. Но точно преди две нощи той ме изплаши, а аз не съм същество, което лесно се плаши. Смея да твърдя, че ми липсва интелигентно разбиране за страха. – Тя се поколеба.
– Какво направи? – Попита внезапно Арманд.
Капетрия за пръв път погледна Арманд директно.
– Бях в кабинета си – каза тя. – Цяла вечер бях работила в лабораторията и накрая имах време за почивка, бях уморена, влязох и се свлякох на един стол до огнището. Беше ми студено, треперех, разтривах ръцете си и бях на път да се откажа, когато изведнъж дъбовите трупи в камината избухнаха в пламък. При това се чу рев, пращене и бучене, и тогава го видях да седи на стола срещу мен, сякаш през цялото време е бил там. Сякаш притежаваше магически сили, а аз бях беззащитна пред тях. Магия, чрез която той можеше да нахлуе в най-личните ни стаи.
– Това не беше магия – каза Грегъри. – Беше обикновена бързина, която не можеш да си представиш, и, разбира се, изненада.
– Е, каквото и да е било, аз се уплаших – каза Капетрия. – Разбрах какво имат предвид хората, когато говорят за уплаха. Дори може да се каже, че това беше нещо хубаво, защото от него научих какво означава да си уплашен…
– Е, точно това искаше да бъдеш – каза Мариус, – уплашена, и затова дойде неканен в кабинета ти и запали огъня.
– Какво каза? – Попита Грегъри.
– Отначало нищо. Аз не казах нищо. Погледнах към вратата на коридора и видях, че е отворена, и си представих, че той се е придвижил през тази врата безшумно и бързо, така че да не съм видяла…
– Точно това е направил – каза Грегъри. – Това е всичко, което е направил, Капетрия, и всички ние имаме тази сила и това умение.
– Значи си е тръгнал, без да каже нищо? – Настоя Мариус.
– Не – каза тя. – Накрая той наруши мълчанието. Попита дали няма да го посрещна в моя салон, както го нарече, и аз без да се замислям казах, че очевидно не е необходимо, тъй като той е дошъл в личния ми кабинет по собствено желание. Тогава за пръв път, за пръв път, откакто бяха започнали странните му посещения, той каза нещо положително заплашително. Каза ми с тих глас, студен и враждебен глас, че всички ни намира за дразнещи и не ни иска в Англия.
– Попитах го дали ми казва, че трябва да си тръгнем, а той ми отговори, че ще остави това на моята преценка. Вие сте много примамливи за кръвопийците – каза той, – с вашата вечно обновяваща се кръв и наистина е доста невероятно, че Лестат е приел мен и моите кохорти като равни и ни е поставил под закрила, която не може да гарантира.
– Точно това ли каза той? – Попитах.
– Да – отговори тя. – И ние веднага заминахме за Франция, всички, същата вечер със самолет, като кацнахме в Париж доста преди сутринта. И всички бяхме благополучно преместени в старите си жилища в „Колингсуърт Фармасютикълс“ преди залез слънце.
– Да – каза Амел с дълбока въздишка, – зад стоманени стени в самата вътрешност на кулата, в която нямаме прозорци, но очевидно сме в пълна безопасност.
Амел погледна Грегъри.
– И Грегъри отново ни прие с обичайната си щедрост, като дори се съгласи да изчака цялата история, докато се върнеш.
Седнах обратно на стола си. Не можех да скрия отвратения си поглед.
Всички мълчаха за момент и тогава Дейвид Талбот и Грегъри започнаха да говорят едновременно. Грегъри отстъпи място на Дейвид.
– Слушай, любими приятелю – каза ми той, като се наведе напред над масата, докато ме гледаше, – трябва да сложиш край на това същество! А сега почакай, преди да отговориш. Аз бях смъртен човек преди не повече от петдесет години, Лестат, човешко същество, което неотдавна, и човешко същество, което беше живяло седемдесет и четири години, преди да загуби първоначалното си тяло, да приеме друго и да види как това тяло се трансформира от Тъмната кръв. Добре си спомням всички морални уроци на човешкото съществуване и ти казвам – трябва незабавно да дадеш заповед за унищожаването на това същество. Хазартно залагате на своя живот и на живота на реплимоидите, както и на живота на всички, които са тук.
– И той е някъде, където слуша всяка дума – казах аз.
– Още по-голяма причина – каза Дейвид.
– Дай заповед – каза Грегъри.
– Дай заповедта – каза Севрейн.
– Дай заповедта – каза Сет.
Джеси само вдигна дясната си ръка, без да издаде звук, и кимна с глава.
Всички изразиха съгласието си с жест или с няколко думи, с изключение на Арманд. Очите му бяха вперени в мен.
– Защо, по дяволите, се колебаеш? – Каза Арманд. – Къде е подлият злодей, който за една нощ унищожи завета на Децата на Сатаната?
– О, за любовта на Бога, не съм направил такова нещо – казах аз. – Това, че ме взехте в плен, ме въведе във вашия завет и аз не съм поразил никого. Не повдигай въпроса за старите обиди. Това не помага.
От далечната страна на стаята чувам гласа на Кирил.
– Отърви се от него, шефе – каза той. – Отървете се от него. Той е твърде опасен, твърде глупав и твърде бездушен.
Никой от съвета не възрази, че големият ми разчорлен бодигард, облечен в кожа, се изказва. Всъщност Мариус веднага изрази съгласието си с оценката.
– Точно така – каза Мариус, обръщайки се към мен. – Той няма душа в себе си, за да контролира тяло, което е набирало неописуема сила в продължение на хиляди години. Нищо не смекчава плитката му крехка представа за света.
– Добре. – Вдигнах двете си ръце. – Позволи ми да разбера това, Мариус. Ти, който настояваш за някакво публично порицание за това, че си унищожил Арджун, искаш да кажеш, че сега трябва да отменя решението си за Рошамандес, защото той е тормозил реплимоидите и е нарушил неприкосновеността на личния кабинет на Капетрия, за да ѝ причини дискомфорт с поредица от зле подбрани думи?
– Ти знаеш всички стари аргументи – каза Мариус.
– И си чувал отговора ми на тях – отвърнах аз. – Това, което се е променило, не е достатъчно, за да оправдае отмяната на помилването на един Принц, доколкото виждам.
– Той иска да ни унищожи – каза Капетрия. – Играе си с нас като неспокойна котка.
Поклатих глава и се опитах да се оттегля в собствената си душа за момент на чиста мисъл по този въпрос, но се озовах в очите на Амел.
Никога не бях виждал такъв израз на страдание, съчетан със злоба, какъвто видях сега на лицето му.
Долната му устна трепереше по момчешки, а после заговори.
– Знаеш ли какво означава да се изправиш от дълъг жалък сън, от който си се опитвал да се събудиш отново и отново, и след това да се луташ в тъмнина, търсейки светлина на една след друга отдалечени станции по големите пътища на тъмна страна без име? – Целият трепереше. И гласът му трепереше.
– Представи си го – каза Амел. – Представи си ум, който постепенно се събужда и осъзнава собствените си очертания като ум, ум, който се мъчи да разбере, че някога е бил човек, създание, същество… и се мъчи да осмисли онова, което чува, но не вижда, а после вижда, но не вижда напълно… сред какофония от гласове, които не спират да говорят. – Той прекъсна. Постави ръка на челото си и за миг погледна надолу, сякаш се бореше жестоко със себе си.
– Амел, аз те слушам – казах аз. – Разбирам.
– Това, което иска да ти каже – каза Капетрия, – е, че по време на тези безкрайни пътувания нагоре-надолу по нишките на мрежата, която вампирската кръв е създала, той е познал това, което му се е струвало безброй умове, и сред тези умове е познал ума на Рошамандес и е знаел, че той е егоистичен, малък, крехък и лесно съблазнен.
Кимнах.
Амел се беше възстановил. Той отново ме погледна.
– Познавам го – каза той, а гласът му беше суров. – Той е чудовище. Убий го, преди той да те убие. Ако умреш, Лестат, ако загинеш, ако позволиш на това неизразимо…
Капетрия обгърна ръцете си около него, около това тяло, което беше създала за него, и го целуна, а ръката ѝ погали косата му.
– Той разбира – каза тя. И отново. – Той разбира.
Настъпи пауза. Изпитах същото нежелание, което винаги бях изпитвал да осъдя Рошамандес. Но се мъчех да намеря по-убедителен начин да изразя дълбокото си чувство – че макар поведението му да беше крайно агресивно и неприятно, той не беше направил нищо, което да заслужава смъртно наказание.
Мълчанието беше нарушено от Севрейн. Севрейн беше ослепителна кръвопийка; лицето ѝ имаше съвършенството на статуя, а косата ѝ, подобно на косата на Пандора, често приличаше на воал. Докато говореше сега, тя се взираше пред себе си, гласът ѝ беше тих и стабилен.
– Познавам Рошамандес – каза тя. – Винаги съм го познавала. Познавах го, когато беше смъртен човек. Познавам го и сега. Ако той беше по-млад кръвопиец, да речем, само с петстотин години в Кръвта или дори с хилядолетие, това щеше да е друго нещо. Той се отвращава от конфликтите и в истинския смисъл на думата е страхливец.
– Но ти си го провокирал, Принце, и това, което го вбесява още повече, е, че Бенедикт, неговият любовник, е привлечен от теб. – Тя ме погледна. – Бенедикт сега е в балната зала и чака музиката да започне. Бенедикт беше тук и снощи. И тъй като Рошамандес губи влиянието си върху Бенедикт, той става все по-раздразнителен, неспокоен и гневен. А и силите му са твърде големи за ума му, особено сега, когато ги е изпитал и знае какви разрушителни сили може да командва.
Кимнах.
– Той е безразсъдно, повърхностно същество – добавя Севрейн. – Ако се оттегли, ако потърси някоя част на света, където да живее спокойно и никога да не чуе за теб или за Съда, ще бъде различно. Но той витае, драпайки по собствените си рани.
– Добре – казах аз. – Разбирам какво казвате, всички вие. Но не мога просто да отменя решението си. Сега ще отида в Луизиана, за да доведа в Съда един стар беглец от Пандора, и когато се върна, ще взема решение, обещавам ви.
Спрях. С болка осъзнавах, че Бенедикт несъмнено чува всяка дума, произнесена в тази стая, че Рошамандес може да чуе, ако има желание да чуе.
– Засега – казах, сякаш се обръщах към самия Рошамандес, – съществото е в безопасност. То не е нарушило мира. И все още се радва на нашата защита.
Изправих се на крака и направих жест на Торн и Кирил да ме последват.
Докато посягах към дръжката на вратата, се замислих колко много просто би било за тях да направят каквото искат без моето съгласие и защо настояват аз да дам заповедта. Но така си беше и те нямаше да поемат от мен тежестта на това решение.
На път към северната кула минах през балната зала. Видях Бенедикт и го прегърнах. Той беше разтреперан, очевидно нещастен, но в отговор ме прегърна.
– Как върви с Рошамандес? – Попитах го.
– Той свиква с нещата, Лестат. Наистина е така – каза Бенедикт с умолителен глас. – Призовах го да дойде в Двора, за да види всичко това сам. Ще го направи с времето, знам, че ще го направи. – Той ме целуна. Беше внезапно, пълна целувка по устните. Видях страх в очите му. Видях и болка. Лицето му беше момчешко, както и това на Амел, имаше същата разрошена коса, само че с различен цвят, и глас, който беше младежки.
– Искам всички ние да просперираме – казах аз.
Бях стигнал до бойните стени, преди да се сетя за Пандора. Дори не я бях попитал дали иска Фонтейн да дойде в Двора. Но бях видял лицето ѝ в последните минути на масата на съвета и ми се стори, че на устните ѝ има приятна усмивка. Със сигурност знаеше къде съм бил и къде отивам сега.
Изведнъж, когато излязох на студения вятър, я чух точно зад мен.
– Да, доведи го при мен, Лестат – каза тя. Вятърът беше изпълнен със зеления аромат на гората. Снегът идваше и аз приветствах красотата му. Дрехите ѝ бяха брулени и дърпани от вятъра.
– Веднага го харесах, Пандора – казах аз.
– Това е твоят дар – каза тя. – Ти обичаш всички.
– Обичам – преизползваната дума; „обичам“, най-популярната дума на двадесет и първи век. Трябва да се обичаме един друг или да умрем.
Исках да говоря по-нататък, да ѝ разкажа за всичките си скорошни размисли, че трябва да се обичаме, да се уважаваме, да спрем да използваме собствената си отвратителна природа на кръвопийци, за да оправдаем жестокото отношение един към друг, че точно сега бях влюбен в света и, да, както ми беше казал Мариус, не допускайки истинската си природа, може би трябваше да я игнорираме. И се зачудих какво ли мислят за всичко това Кирил и Торн, които пътуват с мен всяка вечер, са до мен и рядко говорят, освен в най-практичен план.
Но аз само я целунах и бях благодарен с цялата си душа, че тя не страдаше заради загубата на Арджун.
Тръгнахме, Торн, Кирил и аз – пътувахме на запад в нощта, когато слънцето залязваше над далечния бряг на Северна Америка.
Назад към част 6 Напред към част 8
