Глава 1
За мой късмет в нашата елитна Академия работеха много разумни хора. Те разбираха стойността на домашното образование, което повечето адепти получаваха, но от нас не се очакваха абсолютни знания.
Искам да кажа, че нямаше просто да ни учат на магия. В учебната програма бяха включени също история и математика, логика и дори избираем курс по местна литература. И още много други неща, включително „Политическа география“, преподавана от майстор Гримс.
Днешната лекция беше първата и аз мимолетно изсумтях, когато видях Гримс. Не бяхме влезли в конфликт, но имаше затаено усещане, че професорът не ме харесва. По време на приемните изпити ме гледаше по начин, който ме караше да искам да скрия глава в раменете си, а при влизането в аудиторията също ме погледна. Прицелвайки се!
Направих гримаса. И тогава започна да ни преподава материала.
Темпото беше не просто бързо, то беше летящо! Гримс обърна огромна карта върху черната дъска и започна да я дълбае с показалеца си с невероятна скорост. Той диктуваше още по-бързо и някои дори успяха да го запишат, само че аз не бях от щастливците.
Всички имена бяха нови само за мен! Бях объркана от безкрайната странност на думите.
И тогава прозвуча:
– Много добре! А сега една бърза анкета. Кой може да ми каже с какво е започнала първата война между Кастония и Хафир?
МикВой вдигна весело ръка.
– Да, адепт – кимна Гримс.
– Официално конфликтът започва заради една жена. Принцесата на Кастония, която била обещана на новия крал на Хафир, беше сключила таен брак с посланик на Немар. Но истинската причина бяха ресурсите – Хафир претендираше за корабните гори на Кастония и само чакаше повод да започне война.
Лекторът се ухили доволно и зададе на аудиторията още няколко въпроса. Те, както разбрах, бяха прости – от рода на общоизвестни факти, които само пълен невежа не би могъл да знае.
Слушах и се опитвах да си спомня нещо, а по някое време то прозвуча:
– Адептка Сонтор!
Не го чух.
Или по-скоро не приех повикването, защото – какво общо има това с мен? Прекарваме си добре! Искам да кажа, че хората отговарят на въпросите много добре, така че защо да засягат моята скромна личност?
Гримс обаче смяташе друго:
– Адептка Сонтор, бихте ли ми казали, моля ви, къде всъщност е границата между Немар и свободното кралство Биорм?
Аааа! Защо?
Следвайки примера на „предишните оратори“, аз се изправих и тъкмо се канех да се засрамя, когато нещо хладно докосна крака ми над обувката.
В следващата секунда нещо отлетя от езика ми:
– Съществуват две действителни граници. Първата минава по река Бирма, а втората – по канала Малка Немара.
Гримс, който слушаше отговора, се намръщи и се отдръпна.
Върнах се на мястото си с въздишка на облекчение. Вслушах се в чуждото усещане около глезена си и извиках мислено:
„Зора, това ти ли си?“
Съществото не отговори веднага:
„Аз. Кой друг?“
И аз издишах отново, доволна, че бях забравила да нося пръстена, който блокираше телепатичните смущения. Единствената ми защита оставаше татуировката, отдалечено наподобяваща змия, но това беше нещо, с което Зора отдавна беше преговаряла. Намесите на Зора не се намесваха в работата на Шарш.
„Благодаря ти!“ – Прошепнах мислено.
„Няма за какво – изхърка Зора с нотка на познатата арогантност. – Странно, дори неприлично е да не знаеш такива елементарни неща.“
Разбира се, нямах отговор на тази реплика – нямаше нужда да казвам на съществото, че съм от друг свят. Че не бих могла да знам нищо за Немара.
Но това е нормално, много повече се вълнувам от факта, че всезнайкото на академията отново се притече на помощ. Ако сега поиска нова услуга от мен, ще се разкрещя. И не само Зора, но и Психото и неговият мини телепорт, защото категорично отказвам отново да се окажа в центъра на събитията.
Все още се олюлявам от последния път, когато получих шифъра и избягах от следене!
Известно време мълчахме, докато слушахме подновената лекция на Гримс, и тогава все пак попитах:
„Зора, какво общо има твоята помощ с каквото и да било?“
„Нищо – измърмори съществото. – Просто не можех да гледам глупостта ти“.
Да? Всъщност, тя ми даде подсказка, преди да започна с тази „глупост“.
„О, ама и двете знаем, че нямаше да отговориш без мен!“
Въздъхнах шумно. А после не издържах и все пак попитах:
„Как е шифърът? Дешифрирала ли си скритото знание, разбрала ли си всичко?“
„Разбрах го, разбрах го…“ – последва намръщеният отговор.
И после отново тишина! Зора не бързаше да сподели подробностите, а аз, въпреки любопитството си, си прехапах езика. Помислих си, ами ако попитам и разбера това, което не ми трябва? Не напразно създателят на Зора беше криптирал нещо.
Вниманието ми се върна към черната дъска, но тогава на вратата на класната стая се почука. После тя се отвори и на прага се появи висок, кльощав адепт. Беше ученик от горния курс, а до него, увиснали във въздуха, имаше две внушителни купчини книги.
По принцип използването на магии извън определените за това помещения не беше добре дошло, но това беше специален случай. Гримс извика адепта любезно по име и му заповяда:
– Влезте!
След това ни дадоха учебници, които не бяха част от задължителния и вече раздаден ни списък. Факултативно четиво, така да се каже.
– Искам да ги изучавате – каза Гримс – и да получите… малко по-различна гледна точка за основните ни съюзници и врагове.
Какво беше „различното“ в книгата? На първо място, в нея имаше картинки, които наистина улесняват добиването на представа. На второ място, имаше различни исторически факти, които според Гримс щяха да „разширят гледната ни точка“.
Никой не възрази срещу допълнителното натоварване и аз нямах нищо против това. Докато Гримс говореше, аз, подчинявайки се на стадния си инстинкт, започнах да прелиствам страниците и тогава погледът ми замръзна.
Една илюстрация. Беше цветна, небрежно изрисувана и поразително позната. Дори стиснах очи, убедена, че си въобразявам нещо и че ако затворя очи, то ще изчезне.
Но това не се случи. Внушителният замък, кацнал на върха на скала, не беше изчезнал никъде и запази поразителната си прилика. Просто в къщата ни висеше същия, в рамка… Не, самата илюстрация беше различна, и начинът на изписване беше друг, но ъгълът и самият замък бяха идентични.
„Какво се задъхваш?“ – Беше подозрителна Зора.
Аз мълчах, четейки надписа под илюстрацията. „Кралство Биорм, резиденция на краля“. Кралството, за чиято граница майстор Гримс беше питал?
Всички мисли се разпръснаха из главата ми, оставяйки само една – съвпадението е невероятно! На картинката, която бях виждала през цялото си детство и която запазихме след смъртта на баба ми, беше изобразен същият обект.
И ако илюстрацията в книгата беше ясна, то откъде се беше взела нашата? Правилно си спомням, че беше нарисувана от баба ми, нали? Освен това баба Албина не беше художничка, това… дори не беше картина, а рисунка, беше единственото, което ме изненада специално.
Баба изобщо не е рисувала! А този замък…
Та-ха-ха…
Облягайки се на пейката, си спомних разговора с мама от предния ден. Също така си спомних за кралица Мира с нейния артефакт, проверяващ за роднинство.
Артефактът ме разпозна като роднина на Филиния, но в магическия договор, който подписахме, също се споменава за роднинство. Според документите определено съм роднина? Но какво ще стане, ако артефактът е заключил въз основа на нещо друго?
По тялото ми премина тръпка, но звънът на камбаната ме накара да се почувствам по-добре. След Гримс се отправихме към семинара по медитация, за който се вълнувах повече от всякога.
Това беше идеалната възможност да седна и да помисля! Така и направих, докато целият първи клас, който все още не беше разделен на специализации, се свлече на постелките. В същото време усетих, че Зора се изхлузва от крака ми – подозирах, че се е промушила още повече през пода.
Преди учителят да даде команда да потънем в себе си, Джим МикВой прошепна:
– Марго, изглеждаш бледа. Всичко с теб наред ли е?
Кимнах, разбира се, защото… Да, добре съм. Не може да има истинско роднинство между мен и Филиния.
Освен ако баба ми Албина не е сестра на Филиния например и не се е преместила в нашия свят по някаква неизвестна причина. И по някакъв начин е останала там.
Но това е невероятно, нали? Не може да бъде!
Че съм в друг свят, това е възможно, но с баба Албина…
– Адептка Сонтор! – Извика изведнъж инструкторът. – Всички се опитват да изпаднат в състояние на спокойствие, не можеш ли да не мърмориш?
Мога. Което и направих, и постигнах голям напредък. Що се отнася до ситуацията с рисунката, баба и нейния евентуален неземен произход, тя не се настани в съзнанието ми.
След като се измъчвах почти час, издишах и реших, че ще го обмисля по-късно. От друга страна, вариантът да попитам Филиния по някаква причина предизвика силен вътрешен протест.
В тази ситуация беше по-добре да задаваш въпроси, след като сам научиш нещо. От друга страна, бидейки един вид Сонтор, не мога да не съм наясно със семейните истории и следователно не мога да попитам никого, освен Филиния.
За всички останали това би било подозрително. Една внучка може да не знае само ако Филиния крие някаква ужасна тайна.
Но такива тайни не би трябвало да има при такава мила дама?
Следващата лекция мина като в мъгла и към обяд вече бях будна. Стомахът ми вече къркореше и се свиваше, а един от персонала на столовата ме гледаше прекалено втренчено.
Дали са ме хванали да крада храна? Това не е незаконно, нали? А ако не е, тогава може би аз съм от хората, които ядат през нощта и които е по-безопасно да нахраниш, отколкото да превъзпиташ?
С тази мисъл в главата сложих в чинията си цяла шепа наденички, нарязани на кръгчета.
Към края на учебния ден се чувствах щастлива, но уморена. Ученето ми доставяше удоволствие, но в главата ми бръмчеше информация.
Вече си представях как ще се свия на леглото в стаята си, за да си почина, и отново ще седна пред книгите, когато в аудиторията, половин минута преди последния звънец, надникна ректорът.
– Дами, не се разпръсквайте – заповяда той.
Всички момичета, включително и аз, се спогледахме предпазливо.
И тогава всички се стреснаха, защото ни бяха определили задължително избираем предмет.
Вместо дългоочакваната почивка, трябваше да се влачим до един и същ малък тренировъчен терен. Там, усмихвайки се широко, ни очакваше още една изненада.
Бруталният висок брюнет със счупен нос ми беше познат – Тонс! Близък приятел на краля, когото някога бях взела за бодигард.
При видът му татуировката ми запари, леко. Останалите дами бяха тихи, но видимо възхитени.
Лицата им просветнаха, гърбовете им се изправиха, очите им заблестяха… Тонс се усмихна в отговор на дамите с усмивката на истински женкар. После плесна с ръце и каза:
– Точно така! Дами, няма да повярвате, но преподавателският комитет се посъветва и реши, че през всичките тези години е обръщал твърде малко внимание на физическата ви подготовка. Докато търсят подходящ учител, аз ще бъда този, който ще ви обучава!
„Няма да повярвате“ е често срещан словоред, но аз наистина не вярвах в това.
Останалите също бяха изненадани.
– Физическо обучение? – Попита в отговор една от съученичките ми. – Но ние имаме часове по физическо възпитание. Те започват от втората година.
– Това не е достатъчно – възрази Тонс. – Но това е нещо повече от това. Виждате ли, всички вие сте… много крехки. А се предполага, че сте магически елит, а един маг, дори боен, трябва да може да се защитава не само с магия.
Не разбирах за какво говори, докато не разбрах, че избираемият предмет на Тонс не е физическо обучение, а часове по самозащита.
В този момент момичетата не можеха да издържат и запротестираха, дори симпатиите към високопоставен благородник не помогнаха.
– За какво ни е нужно това? – Попита откровено, русата Брогс, която ми беше тъжно позната.
– За всеки случай, госпожице. За да можеш да се защитаваш дори с празен резерв. А за онези от вас, които се явяват с мирна специализация, това важи с особена сила.
– Какво би могло да ни се случи? – Продължи с възмущението си блондинката.
Тонс не трепна:
– Не знам. Неща се случват. Ами ако някой идиот реши да те хвърли в някоя пропаст? А ти нямаш представа как да направиш прихват и сама да го хвърлиш в пропастта.
Изчервих се неуместно и веднага долових мимолетно подхилване от страна на новия учител. Но останалите не разбраха и явно изпитаха колективно желание да стиснат палците.
– Сега шегуваш ли? – Уточни друга дама.
– Съвсем не. Вие сте твърде млади и не сте покварени, така че просто нямате представа какви ситуации могат да се случат на една млада красива дама.
Частта с „красива“ определено беше ласкателство и беше насочена към всички, но никой не и повярва. Затова Тонс, с ръце зад гърба си, започна да обикаля около нашата шумна сбирщина и да обяснява.
Продължи да изброява неща, от които на всички им става лошо. Крадци, убийци, маниаци, психопати – изведнъж се оказа, че са толкова близо до това да бъдат магьосници на бъдещето, че трябва да вземеш една тояга и да я превърнеш в боен прът още сега.
– Трябва да сте готови! – Тържествено заключи Тонс. – И точно на това ще ви науча в моята избираема дисциплина. Всеки трябва да си приготви удобни дрехи за следващия урок, но днес ще тренираме така.
След това ни запознаха с „асистента“…
След жеста на Тонс към него се приближи висок, слаб мъж с прошарена коса, който през цялото време се въртеше на ръба на площадката.
– Това е Рик Брайт – каза бодигардът. – Той ще асистира и ще изпълнява ролята на нагледен помощник.
– Какво е това? – Не можех да издържам повече.
В душата ми се водеше местна битка – срамът се бореше с възмущението и последното бавно побеждаваше. В края на краищата, този скок към бездната означаваше, че са ни разкрили! Как бих могла да живея изобщо?
Много е неприятно, когато всяка твоя стъпка е известна на непознати! Трябва да направиш нещо по въпроса, защото не можеш да се примириш с положението.
– Много е просто, адептка Сонтор – каза Тонс, като сияеше. Той повиши глас и добави: – Госпожици, коя е готова да се окаже в ситуация, застрашаваща живота и достойнството и?
Брогс пристъпи напред след известно колебание. Веселият „учител по избор“ покани едно момиче в средата на двора, постави Брайт пред нея и информира последния:
– Ти си злобен, но не твърде опитен убиец с нож. Атакувай!
Назад към част 1 Напред към част 3