Пролог
– По принцип не взимам пари от красиви момичета – заяви Психо – но ти, Марго, си изключение. Ще ми дължиш услуга!
С тези думи в дланта ми беше поставено тежко месингово кръгло нещо.
– И какво е това? – Бях изненадана.
Бях изненадана от постъпката на порталния човек, защото не го бях помолила за нищо. И тези думи за услугата – не исках да бъда задължена отново, а и не исках да бъда задължена за някакво странно нещо.
– Това е уникално и много необходимо нещо за теб, Маргарет – кимна Психо към кръглото нещо. – Наричаме го местен телепорт.
Погледнах въпросително и човекът добави:
– Или микротелепортер, казано на научен език.
Аз все още не разбирах.
– Е, ти си заключена – заяви Психо. – Четвърти етаж и бдителна охрана долу. Не можеш да влезеш, не можеш да излезеш.
– Имаш предвид спалното помещение и пазача?
Психо кимна с глава.
Както и да е, връчи ми ключа към свободата. Малко самоделно устройство с ограничен заряд можеше да ме пренесе от стаята ми до стените на общежитието и обратно. Психото беше щедър, защото в противен случай за мен, обитателя на отделна квартира, беше невъзможно да изляза след десет вечерта. Което означаваше, че не мога да отида на най-хубавата част – нелегалните магически битки.
– Защо би искал да го правиш? – Попитах аз.
– Защо не? – Психопатът се усмихна със зъби. – Защо са ни нужни всички тези битки без дама? Ти си украшение за събитието!
Има смисъл, но…
– За какво е тази услуга от мен?
Това беше напрегнат момент. И преди бях попадала в подобна ситуация, но тогава не можех да се измъкна от обещанието за услуга, а сега… Да мога да напускам общежитието си след полицейския час беше хубаво, но все пак прекалено. Като парче шоколадова торта преди лягане.
Няма да умра без телепортация! Все пак изплащането на дълговете може да те закопае чак до врата.
– О, хайде, каква е голямата работа? – Усмихна се отново Психо.
Наистина, какво правех?
Издишах, захвърлих сериозността и кимнах благодарно. Веднага след това се заслушах:
– Нова среща тази вечер в полунощ, извън малката тренировъчна зона. Искаш ли сама да я намериш, или да те заведа дотам?
При споменаването на площадката се стреснах и в главата ми отново нахлуха особени спомени. Именно там Негово Величество Джордж се беше опитал „магически да стимулира“ специализацията ми „Сянка“. После ми даде два пръстена от комплекта стъклена защита, а след това Джордж беше нападнат от Жреца.
– Знам го – отвърнах аз. – Ще го намеря.
Замислих се и после уточних:
– Ще Поканиш ли МикВой?
– Разбира се. Скучният ти приятел вече знае.
Скучният приятел? Това е чудесно определение за един правилен, но авантюристичен Зубър.
Но не е това, което казах на глас:
– Той не е толкова скучен.
Психото подсмръкна и оправяйки чантата си, побърза да настигне тръгващия си курс по коридора.
Е, късно през нощта, когато зад прозорците беше тъмно, изпробвах една дарба… По принцип се казва, че телепортите не работят в столичната Академия по магия, но студентският дух, както често се случва, победи злото.
Като натиснах малката вдлъбнатина в центъра на медната плочка, бях изхвърлена от стаята в най-близкия храст. Дори изкрещях, като ръката ми се блъсна в един бодлив клон.
Но бдителният надзирател не забеляза движението. Светлините не мигаха и никой не изскочи да ме хване.
След това се отправих към срещата с Джим МикВой край малката площадка и безпроблемното откриване на купола. За разлика от миналия път не обикаляхме в кръг, а когато видяхме един от по-големите ученици, се втурнахме след него.
На практика паднахме в завесата, предназначена да скрие нарушителите от зоркото око на началниците ни. След още няколко минути започна първата от трите планирани битки.
Елементал срещу боец – гледах с отворена уста и затаих дъх. Малко по-късно бях разсеяна от странно усещане… Сякаш някой стоеше зад гърба ми и се канеше да ме удуши.
Не смъртоносно, но все пак така. Само малко! За да не правя глупости и да не ходя повече на незаконни събирания.
Дори усетих топлината на пръстите му върху голия си врат! Долових и полъх на кралски парфюм. Но Джордж определено не беше тук; при толкова много талантливи ученици от горните класове той определено щеше да бъде забелязан.
Вървях весело обратно, приемайки параноята си. Сякаш някой вървеше до мен. И чувах как се промъква, без да се страхува от нищо и никого.
Чувах и раздразненото тракане на зъби! Изпитах огромно облекчение, когато стигнах до мястото, на което се бях телепортирала, когато избягах от общежитието, и натиснах прореза в медната плочка.
Но секунда преди прехвърлянето параноята ми достигна връхната си точка и ми се стори, че чувам бръмчене! И то едва доловимо:
– Добре, добре.
После се появиха душът, леглото и чудовищно изглеждащата нелегална котка, която пълзеше под завивките. Сега обаче, предвид поведението на защитника и уникалната му способност да работи със зареждане и Wi-Fi, Жреца изобщо не беше дразнещ.
Дори придърпах опашката му, за да я стопля със собственото си тяло, и така заспах. Предстоеше нов ден, изпълнен с лекции и семинари и всички други удоволствия на обучението. Познание за вълшебната реалност, в която бях успяла да попадна.