Глава 3
Втората лекция премина гладко и без излишни изстъпления. След това се преместихме в стаята за медитация.
Бях спокойна, защото Номан беше моят бенефициент в класа. Темата също беше много интересна:
– Днес ще говорим за специализациите – обяви Учителят.
Подготвих се да слушам и с двете си уши, но следващото нещо, което чух, беше:
– Списъкът със специализациите, в които може да се превърне все още новородената ви дарба, вече ви е известен. И всички вие знаете своите предразположения – определихме ги при записването ви. Сега искам да отбележа, че… първоначалната предразположеност не гарантира нищо. На този етап можем само да спекулираме!
Номан се изкашля в юмрука си и продължи:
– Към средата на втората година ще разберем каква форма ще придобие магията ви. Статистически погледнато, дотогава всеки има специализация. Но ти можеш да започнеш да работиш с нея и по-рано, което и ще направим сега.
Тук отново се развеселих, дори седнах по-изправен.
– Практиката, която ще ви покажа сега, ви позволява да установите контакт със собствената си магия и понякога да ускорите нейното съзряване.
Не можах да се сдържа и вдигнах ръка, за да задам въпрос по принцип:
– Майсторе, съжалявам, има ли начин да повлияя на избора на специализация?
Глупава реплика. Знаех със сигурност, че отговорът е отрицателен. Но в моя кръг има един индивид, който смята друго. Просто не може да понесе факта, че има нещо, до което не се простира монархическата му власт.
– Само на теория, адептка Сонтор – осведоми ме очаквателно Номан. – На теория, ако искаш да бъдеш… ами например боен маг, подкрепи желанието си с действия, бъди последователен, по-вероятно е да станеш боен маг.
Имах приблизителна представа какво означава „да си последователен“. Но това не е важно. Изведнъж ми стана любопитно нещо друго – каква беше специалността на нашия крал?
Почти зададох въпроса на глас. Прехапах езика си, защото щеше да прозвучи странно, ако излезеше от устата ми.
Цялата Академия вече знае за интереса на Негово Величество към мен и би било глупаво да проявя реципрочен интерес.
Както и да е, замълчах, а Номан повтори:
– Ако искаш нещо много силно, на теория всичко е възможно.
Добре. Но как да изключа от вероятностите специалността, която не искам?
Но и този въпрос остана неизказан; съсредоточих се върху описанието на практиката. Номан предложи да се отпусна, да насоча погледа си навътре в себе си и да открия покълналото семе.
След това да общувам с него под каквато и да е форма – с думи, образи, емоции – когато то се появи. Тази практика, според майстора, може наистина да помогне. А също така ще бъде полезна за по-нататъшното хармонично развитие на дарбата на човека.
Никой не спореше със значението и всички адепти от първата година започнаха да изпълняват получените указания. До този момент Зора се беше измъкнала от крака ми, така че нямаше никакви разсейващи фактори.
Седнала на удобната постелка, обърнах поглед „навътре“ и потърсих зърното. Спомних си трептящото зърно, което навлизаше в тялото ми около гърдите – това беше частта, върху която се съсредоточих.
Отначало подаръкът беше мълчалив, а после изведнъж усетих приятна топлина. След малко колебание се гмурнах в топлината и се опитах да се слея с нея в един порив. Помислих как да започна да говоря за себе си, за нас, за нашата специализация, но нищо не ми дойде на ум.
Продължих да се концентрирам върху усещането за топлина и тогава към възприятието ми се добави цвят – беше алено. Сякаш гласът на Номан идваше от някъде надалеч:
– Ако сте намерили семето, нека то да разцъфне. Нека силата се освободи. Нека силата се превърне в поток, който тече през тялото ти.
Моят „поток“ не искаше да тече никъде. Първо му предложих мислено и когато той „отказа“, си представих как от него се излъчват алени листенца, които някак веднага се превърнаха в дебели нишки.
Миг се наслаждавах на тази странна визуализация и тогава някъде от далечината се чу писък и изпълнено с паника:
– Внимавайте!
Р-зап, а писъкът се засили. Към него се прибави и силен мъжки вик.
Някаква част от мен знаеше, че това, което чувам, не е нормално. На другата част, а тя печелеше досега, не ѝ пукаше. Тя се наслаждаваше на усещането за свобода и същевременно хармония, която нишките, освободени от семенното зърно, осигуряваха.
– Адептка Сонтор! – Звук някъде на ръба на съзнанието. – Маргарет! Спрете го!
И тогава се случи най-странното нещо:
– Някой да извика ректора!
– Ректорът? Какво общо има той с това? Доведете краля!
Споменаването на Джордж ме отрезви, но не с много. Това, което ме болеше повече, беше усещането за втория предмет около гърдите ми. За разлика от огненото семе, той беше малък, блед и имаше сребристо сияние.
Концентрирайки се върху „малкото“, изведнъж осъзнах, че съм объркала. Аленото нещо изобщо не беше моята магия. Това е висулката. Кралският артефакт!
Далечен момичешки писък стана сякаш по-близък, приближи се и приятелски мъжки вик.
– Това е нещо! Това нещо на врата ѝ! – Гласът на един от съучениците.
Отговорът беше рев от страна на Номан:
– Не знаеш ли значението на думата „евакуация“? Или ти трябва отделна покана? Евакуация, казах!
Шок. Изпаднах от медитативното си видение, отворих очи и с ужас осъзнах, че всичко около мен се разпада. Само аз седях там в тази стъклена топка и… Това е всичко.
– Призови краля! – Обади се нов глас. Това беше ректора, Калтум. – Спешно е!
– Това е всичко.
Отрезвяла от допълнителната емоция, стиснах очи и… започнах да изтеглям нишките, които бях изхвърлила по желание, обратно в рубина. Не знаех точно как го правя, но нишките се подчиняваха.
Беше по-добре да не мисля за това, в което бяха превърнали публиката. Но имах чувството, че дори да използвам някое гадно заклинание за амнезия, те няма да ми позволят да забравя.
ДЖОРДЖ
Това беше един от онези моменти, когато трябва да запазиш строго изражение на лицето си, а всъщност ти се иска да размажеш сълзи от смях по бузите си. Маргарет беше счупила рубинения артефакт. Беше го сломила, а не покорила! Само р-п, и то атака, достойна за пълноценна война!
А след това имаше Калтум и Номан. Те приличаха на разрошени врабчета, окъпани в прах, докато дамата не беше засегната от опустошението. Тя беше покрита от стъклените защитни пръстени, които за щастие ѝ бях дал.
Когато с младата лейди Сонтор останахме сами в моя учителски кабинет, сложих на масата още един.
Пръстенът на пръста ми веднага се прокрадна към нея. Маргарет наблюдаваше движението на артефакта с намръщена физиономия, след което го издаде:
– Какво е това? Подкуп?
Бях искрено изненадан.
– Ваше величество – Маргарет гневно присви виолетовите си очи. – Признайте си, че вие подложихте висулката на това, нали?
Разбира се, осъзнавам, че най-добрата защита е доброто нападение. Но не до такава степен!
– Не, скъпа моя, ти беше тази, която предизвика цялата катастрофа.
Марго, която седеше на стола срещу бюрото ми, се нацупи.
Третият пръстен от комплекта за защита на стъклото междувременно скочи на пръста ѝ. Тя поне можеше да ти благодари! Никакво възпитание от тези провинциални момичета!
– Джордж, знаеш ли… – Марго премина на ти и името ми прозвуча доста очарователно, когато го произнесе. – Това не е смешно.
– Какво не е смешно?
– Всичко! – Заяви гневно Маргарет.
Добре, добре…
И тогава тя използва класическа тактика за избягване на отговорност – прескочи на друга тема:
– Ти ме преследваш. Преследваш ме! А това, което се случи в каретата, е недопустимо. Ще го кажа на Филиния веднага щом се върне.
Изобщо не ми се искаше да се забавлявам вече и се намръщих. Филиния, с нейния нрав, щеше да се вбеси и веднага щеше да започне да яде мозъка си.
В такъв случай трябва да отдалечим старата дама. Сега тя е в парламента, а в парламента не се изтъркват само скъпи столове с панталони и рокли, а имат работа.
Включително и да посещават терени, за да се запознаят с актуалните проблеми. И кой е по-добър за посещение от лейди Сонтор? Тя е отсъствала толкова дълго, че е единствената със свежи очи.
– Какво си намислил? – Прочете ме в движение Маргарет.
Не си признах, разбира се.
И адептката…
– Протестирам срещу твоето безобразие, Джордж! – и то съвсем сериозно.
Конвулсивна въздишка и продължение:
– Ако искаш да виждаш в мен своята Сянка, научи се да ми се доверяваш още сега.
Ти, малка манипулаторка.
– Настоявам да ме свалиш от наблюдението.
– Това не е наблюдение, това е сигурност.
– Джордж! – Тя възкликна гневно, с натиск.
Е, ето ни и нас. И колко добре започна всичко. Какви чудесни перспективи предлагаше унищожаването на една перфектно защитена публика. Какво пространство за натиск и изнудване, а сега какво?
Облегнах се назад на стола си и сложих ръце зад главата си.
– Аз съм свободен човек – заяви Марго, – и настоявам да спреш. И за това да предупредиш приятеля си – той се подиграваше с мен с препратки към „психопатичните боклуци, които хвърлят всички в бездната“.
Между другото, и въпросът за това откъде знам за ситуацията край Храма не последва. Както и да е, няма значение.
– Марго – опитах се да започна аз, но тя ме погледна по начин, който накара всичко вътре в мен да увехне.
Изглежда, че ще бъде трудно да се преговаря. Но нека да опитаме.
– Да предположим, че махна охраната – казах след пауза. – И тогава какво?
Като цяло се надявах да чуя уверението, че след това Марго ще бъде тиха като мишка, няма да се забърква в неприятности и така нататък. Но…
– Живея живота си в рамките на правилата на Академията и обществото. Уча се, овладявам магията, подготвям се магията ми да придобие полезна за вас форма.
– Коя? – Попитах с любопитство.
– Сенките, разбира се – отговори Марго набързо. Това беше една от частите, в които тя излъга.
Но останалата част… Беше искрена и желанията ѝ бяха разумни. Можех да я следвам вечно, разбира се, до края на живота ни, но защо?
Доверие… Не е моето доверие в нея, а доверието на дамата в мен. А ако не ѝ дам малко повече свобода, рискувам да имам любимка, която иска да ме задуши с възглавница при първа възможност.
– Добре – казах накрая. – Ще махна охраната, наблюдението също. Но ти се заклеваш да бъдеш добро момиче и да не се разхождаш с такива като Храфс и МикВой.
Тя отново се намръщи. Обидена от това определение за приятелите си?
– Не бих се заклела в това – каза тя тихо, но нахално.
Бях започнал да се възбуждам от нея, а после Марго добави:
– Няма да се закълна, но ще се държа възможно най-разумно. Няма да се „мотая“ някъде, но мога ли да изляза в почивния си ден в града, без да има шпиони зад гърба ми? Джордж, искам нормален студентски живот…
Сега изсумтях – знаем какъв е този живот.
Но младата Сонтор беше непреклонна и аз нямах друг избор, освен да се съглася.
Излязох от кабинета не като победител, а като жертва на хитър джебчия. Марго ме беше ограбила на сляпо. Тя получи всичко, което не смятах да ѝ дам.
И тогава Калтум, който чакаше в коридора, скочи:
– Какво става? Получихте ли артефакта?
– Не, не го получих. Ти не разбираш „дълбочината“ на мен и на адептка Сонтор.
Калтум не беше доволен.
– Джордж, тя едва не уби половината клас! Това е скандал. Недопустима ситуация. Роднините и попечителския съвет ще са бесни.
– Артефактът не представлява опасност за моите поданици, освен ако не са явно агресивни към мен – напомних му аз. – Нямаше опасност за адептите.
– А стените? А тежките парчета мазилка, които падаха от тавана? – Протестираше канцлерът.
– Но всички са избягали? Тогава няма проблем.
Калтум погледна свирепо и аз добавих:
– Изпратете всички, които са недоволни, при мен. Артефактът все още е във владение на Сонтор, но това няма да се повтори.
– Откъде можеш да си толкова сигурен? – Калтум се изстреля нагоре.
– Оттам. Думата на един крал.
Ректорът замълча, а аз продължих по коридора. Не се обърнах, но гърбът ми усети, когато Марго се измъкна от кабинета и под строгия поглед на ректора също забърза нанякъде.
Обективно погледнато, това не беше нейна вина. Не беше ничия вина, беше просто съвпадение. На този етап артефактът беше по-силен от съзряващото ѝ дарствено семе, затова той реагира първо. Следващия път Маргарет ще бъде по-внимателна. А рубиненият медальон няма да позволи да бъде хакнат с такава лекота.
В края на краищата рубинът е не толкова атакуващ, колкото защитен артефакт. Той се събужда и удря, когато собственикът му е явно застрашен, и за да го използваш като оръжие, трябва първо да го подчиниш.
Така че сме добре. Добре, с изключение на бъдещите крясъци на управителния съвет и предстоящите разходи за ремонт на аудиторията. Ремонт, който ще трябва да се плати от моята сметка, тъй като артефактът е мой.
Бъдещият слуга на Сянката също е мой.