Историята на Антоан
Той беше умрял на осемнадесетгодишна възраст, роден в Мрака в слабост и объркване, пребит, изгорен и оставен да умре заедно със създателя си. В крехкия си кратък човешки живот той е свирил само на пиано, учил е в Парижката консерватория, когато е бил едва десетгодишен. Наричаха го гений и, о, Париж от онова време. Бизе, Сен-Санс, Берлиоз, дори Франц Лист – беше ги виждал, беше чувал музиката им, беше ги познавал. Можеше да стане един от тях. Но брат му го беше предал, като му се беше родило извънбрачно дете и беше избрал него – третия син на седемнайсет години – да поеме вината за скандала. Заминава за Луизиана със състояние, което финансира разрухата му чрез пиене и нощно присъствие на хазартните маси. Само от време на време той отмъщаваше на пианото в някой модерен салон или хотелско фоайе, като радваше и объркваше случайната публика с бунт от накъсани и жестоки рифове и непоследователни мелодии. Приеман както от проститутки, така и от покровителки на изкуството, той търгуваше с външния си вид: черна вълниста коса, много бяла кожа, прочути дълбоки сини очи и детска уста с лък на Купидон, която другите обичаха да целуват и докосват с пръсти. Беше висок, но тромав, крехък на вид, но пословично силен, способен с лекота да нанесе удар, с който да счупи челюстта на всеки, който би се опитал да му навреди. За щастие никога не беше чупил скъпоценните си пръсти за пиано, правейки такива неща, но знаейки, че това може да се случи, беше взел да носи нож и пистолет, а и рапирата не му беше чужда и поне няколко пъти беше посещавал модно заведение за фехтовка в Ню Орлиънс.
В повечето случаи се разпадаше, разпадаше се, губеше вещи, събуждаше се в чужди спални, разболяваше се от тропическа треска, от лоша храна или от пиянство до умопомрачение. Не изпитваше никакво уважение към този суров, луд, по същество колониален град. Това не беше Париж, това отвратително американско място. Можеше да бъде и Ад, колкото и да го интересуваше. Ако дяволът държеше пиана в Ада, какво значение имаше това?
Тогава Лестат дьо Лионкур, този образец на модата, който живееше на улица „Роял“ заедно с верния си приятел Луи дьо Поан дю Лак и малката им подопечна Клодия, се появи в живота му с легендарната си щедрост и разточителен отказ.
Онези дни. Ах, онези дни. Колко красиви изглеждаха в ретроспекция и колко сурови и грозни бяха в действителност. Този разпадащ се град Ню Орлиънс, мръсотията в него, непрестанните дъждове, комарите и миризмата на смърт от мокрите гробища, беззаконните улици на брега на реката и онзи загадъчен джентълмен в изгнание, Лестат, който го поддържаше, слагаше злато в ръцете му, примамваше го далеч от баровете и рулетката и го подтикваше да удари най-близката клавиатура.
Лестат му беше купил най-доброто пиано, което можеше да намери – великолепен роял Broadwood, доставен от Англия и на който навремето е свирил великият Фредерик Шопен.
Лестат беше довел слуги, които да почистят апартамента му. Лестат беше наел готвач, който да следи дали яде, преди да пие, и Лестат му беше казал, че има дарба и че трябва да вярва в нея.
Такъв чаровник, Лестат в елегантните си черни палта и лъскави обувки, който маршируваше нагоре-надолу по старинния килим „Савонерия“, подтикваше го да продължи с намигване и светкавична усмивка, а русата му коса беше буйна и непокорна чак до бялата му яка. Миришеше на чисто бельо, свежи цветя и пролетен дъжд.
– Антоан, трябва да композираш – беше му казал Лестат. Хартия, мастило, всичко необходимо за писането му. А после онези пламенни прегръдки, пронизителни и смразяващи целувки, когато забравили за мълчаливите и предани слуги, те лежаха заедно в голямото кипарисово легло с балдахин под пламтящия червен копринен тестер. Лестат изглеждаше толкова студен, но в същото време толкова необуздано любвеобилен. Дали тези целувки от време на време не бяха наранили с мъничко ужилване като насекомо, захапало гърлото му? Какво му пукаше? Мъжът го опияняваше. – Композирай за мен – беше прошепнал в ухото на Антоан и заповедта се отпечата в сърцето му.
Понякога той композираше в продължение на двадесет и четири часа, без да спира – без значение от безкрайния шум от претъпканата кална улица зад прозорците му, – след което падаше от изтощение и заспиваше над самото пиано в ступор.
Тогава Лестат в онези блестящи бели ръкавици и с блестящия сребърен бастун пламваше пред него, с влажно лице и румени бузи.
– Ето, стани сега, Антоан. Достатъчно си спал. Свири за мен.
– Защо вярваш в мен? – Попита той.
– Свири! – Лестат посочи клавишите на пианото.
Лестат танцуваше в кръг, докато Антоан свиреше, взирайки се в опушената светлина на кристалния полилей.
– Това е то, още, това е то…
А след това самият Лестат се свличаше в златния файтон зад бюрото и започваше да пише с превъзходна бързина и точност нотите, които Антоан свиреше. Какво се беше случило с всички тези песни, с всички тези листове пергамент, с всички тези кожени папки с ноти?
Колко прекрасно беше, тези часове на свещи, завесите се вееха от вятъра и понякога хората се събираха на банкета долу, за да слушат свиренето му.
До онази ужасна нощ, когато Лестат бе дошъл да поиска верността му.
Белязан, мръсен, облечен в парцали, които миришеха на блато, Лестат се беше превърнал в чудовище.
– Опитаха се да ме убият – каза той с тежък шепот. – Антоан, трябва да ми помогнеш!
Не на скъпоценното дете, Клодия, не на скъпоценния приятел, Луи дьо Поан дю Лак! Не можеш да мислиш това. Убийци, тези двамата, идеалната двойка, която се плъзгаше през ранните вечери като в някакъв общ сън, докато вървеше по новите тротоари с камъни?
После, когато това раздърпано и осакатено същество се бе вкопчило в гърлото на Антоан, Антоан бе видял всичко това във видения, видял бе самото престъпление, видял бе любовника си, намушкан отново и отново с ножа на детето-чудовище, видял бе тялото на Лестат, захвърлено в блатото, видял бе как той се надига. Антоан вече знаеше всичко. Тъмната кръв нахлуваше в тялото му като изгаряща течност, унищожаваща всяка човешка частица по пътя си. Музиката, неговата собствена музика, се надигаше в ушите му с главозамайваща сила. Само музиката можеше да опише тази неизразима сила, тази бушуваща еуфория.
Бяха победени, и двамата, когато се изправиха срещу Клодия и Луи – и Антоан беше отвратително изгорен. Така Антоан научи какво означава да си Роден в Мрак. Можеш да претърпиш такива изгаряния и да издържиш. Можеш да изтърпиш това, което за едно човешко същество би трябвало да означава смърт, и да продължиш. Музиката и болката – това бяха двойните тайни на неговото съществуване. Дори самата Тъмна кръв не го обсебваше така, както музиката и болката. Докато лежеше на балдахина до Лестат, Антоан виждаше болката му в ярки мигащи цветове, а устата му беше отворена в непрестанен стон. Не мога да живея така. И все пак не искаше да умре, не, никога не искаше да умре, дори сега, дори с жаждата за човешка кръв, която го караше да излиза в нощта, макар че тялото му не беше нищо друго освен болка, болка, одраскана от плата на ризата, панталоните, дори ботушите. Болка, кръв и музика.
Тридесет смъртни години бе живял като чудовище, отвратително, белязано, ловуващо най-слабите смъртни, ловуващо в претъпканите ирландски имигрантски бедняшки квартали за храната си. Можеше да създава музиката си, без да е докосвал клавишите на пиано. Чуваше музиката в главата си, чуваше я как се надига и издига, докато движеше пръстите си във въздуха. Смесените шумове на заразените с плъхове бедняшки квартали, ревящият смях от хостесата на кръчмата се превръщаха в нова музика за него, доловена в ниския тътен на гласовете отдясно и отляво или във виковете на жертвите му. Кръв. Дай ми кръв. Музика, която ще притежавам завинаги.
Лестат беше отишъл в Европа, преследвайки ги, тези двамата, Клодия и Луи, които бяха неговото семейство, неговите приятели, неговите любовници.
Но той се страхуваше да предприеме такова пътуване. И беше оставил Лестат на пристанището.
– Сбогом, Антоан. – Лестат го бе целунал. – Може би тук, в Новия свят, ще имаш живот, какъвто аз исках. – Злато, злато и злато. – Запази стаите, запази нещата, които ти дадох.
Но той не беше умен като Лестат. Нямаше умения да живее като смъртен сред смъртни. Не и с тези песни в главата си, с тези симфонии, и с кръвта, която винаги го примамваше. Собственото си наследство бе пропилял, а златото на Лестат също бе изчезнало, макар че никога не си спомняше къде и как. Беше напуснал Ню Орлиънс и пътуваше на север, като по пътя си спеше в гробищата.
В Сейнт Луи започна отново да играе. Това беше най-странното нещо. Повечето от белезите му бяха изчезнали дотогава. Вече не изглеждаше заразен и заразен от някаква обезобразяваща болест.
Сякаш се беше събудил от сън и години наред цигулката беше неговият инструмент, дори свиреше за пари на събирания на смъртни и успя отново да се превърне в джентълмен, с чисто бельо и малък апартамент с картини, месингов часовник и дървен шкаф с хубави дрехи. Но всичко това се бе оказало напразно. Чувстваше се самотен, отчаян. Светът изглеждаше празен от чудовища като него.
Беше се скитал на запад, защо – не знаеше. През 80-те години на XIX в. свиреше на пиано в барбарейските бардаци на Сан Франциско и ловуваше моряците за кръв. От моряшките салони стигнал до луксозните мелодеони и френските и китайските салони, като се хранел с разврат по тъмните улици, където убийствата били в разгара си.
Постепенно разбра, че качествените салони го обичат, дори и най-хубавите от тях, и скоро бе заобиколен от възхитени вечерни дами, които го утешаваха и следователно бяха имунизирани срещу убийствената му жажда.
В публичните домове в Китайския квартал той се влюби в сладките нежни екзотични робини, които се радваха на музиката му.
И накрая, в големите музикални зали, той чувал аплодисменти за песните, които пишел на място, и за главозамайващите си импровизации. Той отново се върна в света. Обичаше го. Обличаше се като денди, намазваше тъмната си коса с помада, стискаше между зъбите си малко черо и се вглъбяваше в клавишите от слонова кост, опиянен от обожанието наоколо.
Но в кървавия му рай се промъкнаха други вампири – първите, които видя, откакто Лестат отплава от пристанището на Ню Орлиънс.
Мощни мъже, облечени в брокатени жилетки и модни фракции, очевидно използващи уменията си, за да мамят на карти и да заслепяват жертвите си, хвърляха студени погледи към него и го заплашваха, преди сами да избягат. В тъмните улици на Китайския квартал той се сблъска с китайски кръвопиец в дълго тъмно палто и черна шапка, който го заплаши с брадва.
Въпреки че отчаяно копнеел да опознае тези непознати вампири – въпреки че копнеел да им се довери, да поговори с тях, да сподели с тях историята на своето пътуване – той напусна Сан Франциско в ужас.
Остави зад себе си красивите момичета сервитьори и куртизанки, които го бяха подкрепили със сладкото си приятелство и лесната плячка на пияните мъже.
Преместваше се от град на град, свиреше в малките шумни оркестри на театрите, където му намираха работа. Никога не се задържаше дълго. В края на краищата той беше вампир, само изглеждаше като човек, а един вампир не може да минава за човек безкрайно дълго в една и съща близка група хора. Те започват да се вглеждат, да задават въпроси, после да се отклоняват, а накрая се появява някакво фатално отвращение, сякаш са открили прокажен сред тях.
Но многобройните му смъртни познати продължаваха да топлят душата му. Никой вампир не може да живее от кръв и убийства; всички вампири се нуждаят от човешка топлина, или поне така си мислеше. От време на време той намираше дълбоки приятели, онези, които му позволяваха и никога не поставяха под въпрос неговите странности, навици, ледената му кожа.
Старият век умря, роди се новият и той избягваше електрическите светлини, като се придържаше към задните улички в благословен мрак. Сега беше напълно излекуван; нямаше и следа от старите му рани и наистина изглеждаше, че с годините е станал по-силен. И все пак се чувстваше грозен, отвратителен, негоден за живот, съществуващ от миг на миг като наркоман. Привличаше се към осакатените, болните, бохемите и потиснатите, когато искаше да прекара вечер в разговор, просто малко мозъчно общуване. Това го предпазваше от плач. То го предпазваше от прекалено брутално и безразборно убиване.
Той спеше в гробища, когато можеше да намери голяма и тайна крипта, или в ковчези в мазета, а от време на време, почти хванат в капана на слънцето, копаеше направо във влажната Майка Земя, изричайки молитва, че ще умре там.
Страх и музика, кръв и болка. Това все още беше неговото съществуване.
Започна Голямата война. Светът, какъвто го познаваше, вървеше към своя край.
Не си спомняше ясно как е дошъл в Бостън, само че това беше дълго пътуване и беше забравил защо изобщо беше избрал този град. И там за първи път се спусна под земята, за да заспи дълго. Със сигурност щеше да умре в земята, заровен така, както беше, седмица след седмица, месец след месец, като само споменът за кръвта го връщаше от време на време към тревожно съзнание. Със сигурност това щеше да е краят. И неизбежният и пълен мрак щеше да погълне безмилостно всеки въпрос или страст, които някога са го обсебвали.
Е, очевидно не беше умрял.
Измина половин век, преди да се възроди отново, гладен, изтощен, отчаян, но изненадващо силен. И това беше музика, която го извади на бял свят, но не онази, която той толкова обичаше.
Това беше музиката на вампира Лестат – неговият стар създател, който сега е рокзвезда, музика, която се носи по ефира, звучи от телевизионните екрани, музика, която се процежда от малки предаватели, не по-големи от пакет карти за игра, които хората слушат през тапи в ушите си.
О, каква сладка слава да видиш Лестат така великолепно възстановен! Колко го болеше сърцето, за да стигне до него.
Неживите вече бяха навсякъде на новия континент. Може би те винаги са били тук, разпространявали са се, размножавали са се, създавали са бегълци, както той е бил създаден. Той не можеше да предположи. Знаеше само, че сега силите му са по-големи; можеше да чете мислите на смъртните, да чува мислите им, когато не искаше да ги чува, и можеше да чува онази неумолима музика и онези странни зловещи истории, които Лестат разказваше в малките си видеофилми.
Бяхме дошли от древни родители от най-мрачния Египет: Акаша и Енкил. Убий Майката и Бащата и всички ще умрем, или поне така гласяха песните. Какво искаше вампирът Лестат с този образ на смъртен: рок звезда, изгнаник, чудовище, събиращ смъртни на концерт в Сан Франциско, събиращ немъртви?
Антоан щеше да отиде на запад, за да види Лестат на сцената. Но той все още се бореше с най-обикновените трудности на живота в края на ХХ век, когато започнаха кланетата.
Изглеждаше, че по целия свят немъртвите са избивани, а къщите на задругите и вампирските таверни бяха изгаряни до основи. Младите и старите бяха изгаряни, докато бягаха.
Всичко това Антоан научи от телепатичните викове на братя и сестри, които никога не бе познавал, на места, където никога не бе бил.
– Бягайте, отидете при вампира Лестат, той ще ни спаси!
Антоан не можеше да го проумее. Той свиреше за монети в метрото на Ню Йорк и веднъж, когато банда смъртни главорези го нападнаха заради приходите му, той изби всички и избяга от града, като си проправяше път на юг.
Гласовете на немъртвите говореха, че това е Майката, Акаша, която е избивала децата си, тази древна египетска кралица. Лестат е бил пленен от нея. Старейшините се събираха. Антоан, както и много други, беше жертва на странни сънища. Трескаво свиреше на цигулката си по улиците, за да се обгради със самота, която можеше да управлява и поддържа.
И тогава безсмъртните гласове на света замлъкнаха.
Някаква катастрофа бе изпразнила планетата от кръвопийци.
Изглеждаше, че той е последният останал жив. Ходеше от град на град, свиреше на цигулката си за монети по уличните ъгли, спеше отново по гробищата и изоставените мазета, излизаше гладен, замаян, копнееше за някакво убежище, което изглеждаше недостъпно за него. Вечер се вмъкваше в претъпкани таверни или нощни клубове, само за да усети около себе си човешка топлина, тела, които се допират до него, да плува в звука на щастливи човешки гласове и аромата на кръв.
Какво беше станало с Лестат? Къде беше той, онзи блестящ Тициан в палто от червено кадифе и дантели, който ревеше с такава увереност и сила от сцената на рокмузиката? Не знаеше, а искаше да знае, но по-силно искаше да оцелее, съзнателно, в този нов свят и се зае да го постигне.
В Чикаго той се настани в истински квартири и реализира разумни суми от свиренето си по улиците и скоро група смъртни се събра да го посрещне, когато се появяваше всяка вечер. Беше лесно да се премести отново в баровете и ресторантите и отново се озова на пианото в затъмнен нощен клуб, а двадесетдоларовите банкноти пълнеха шишето с бренди до музикалната стойка.
След време нае стара триетажна къща с бяла рамка в предградието Оук Парк, което се състоеше от такива красиви постройки, и си купи стар сандък за параход, в който да спи през деня, и собствено пиано. Харесваше смъртните си съседи. Даваше им пари, за да наемат за него градинаря или чистачката, които те му препоръчаха. Понякога дори сам метеше тротоарите в най-ранните сутрешни часове с голяма жълта метла. Харесваше му това, скрежът на метлата, и натрупаните листа, къдрави и кафяви, и тротоарът, който беше толкова чист. Трябва ли да презираме всички смъртни неща?
Улиците на Оук Парк с големите си дървета го успокояваха. Скоро пазаруваше прилични дрехи в ярко осветените империи. А в удобния си салон от полунощ до сутринта гледаше телевизия, научавайки всичко за този модерен свят, в който се беше появил, как се правят нещата, как трябва да бъдат. Непрекъснатият поток от драми, сапунени опери, новинарски емисии и документални филми скоро го научи на всичко.
Той се облегна в големия си претъпкан фотьойл и се възхити на синьото небе и блестящото слънце, които виждаше пред себе си на големия телевизионен екран. Гледаше елегантните и мощни американски автомобили, които се движеха по планинските пътища и прериите. Гледаше как един мрачен учител с очила говори със звучни тонове за „възхода на човека“.
А след това имаше филми със симфонични изпълнения, пълнометражни опери, безкрайни концерти на виртуози! Мислеше си, че ще полудее от красотата им – да види в живи цветове и хипнотизиращи детайли как Лондонската филхармония свири Деветата симфония на Бетховен или как великият Ицхак Пърлман се втурва през концерта на Брамс с оркестър около него.
Когато отиваше на лов в Чикаго, той купуваше билети, за да гледа великолепни представления в огромния оперен театър, удивлявайки се на размерите и лукса му. Беше се събудил за богатството на света. Беше се събудил за една епоха, която изглеждаше създадена за неговата чувствителност.
Къде беше Лестат в този свят? Какво се беше случило с него? В музикалните магазини все още продаваха стария му албум. Можеше да се купи видеозапис на единствения концерт, на който беше събрал огромна тълпа. Но къде беше самото същество – и дали щеше да си спомни за някогашния си любим Антоан? Или си беше създал легион от последователи след онези отдавнашни южни нощи?
Ловът беше по-труден в тези велики времена, да. Човек трябваше да търси надалеч и надалеч, за да открие отвратителните човешки паразити, които в миналите векове бяха безкрайно многобройни и по-достъпни. Той не откриваше столични клоаки като старото Варварско крайбрежие. Но това не му пречеше. Той не „обичаше“ жертвите си. Никога не е обичал. Искаше да се нахрани и да приключи с тях.
Щом откриеше жертва, той беше безмилостен. Нямаше начин този мъж или жена да се скрие. Лесно се промъкваше в тъмни къщи и галеше следите си с груби и нетърпеливи ръце. Нека кръвта си остане кръв.
Скоро свиреше на пиано срещу заплата в изискан ресторант и освен това печелеше много пари от бакшиши. Научи се да ловува по-умело сред невинните – пиеше от жертва след жертва на претъпкани дансинг зали, докато не му стигнеше – без да убива или осакатява никого. Това изискваше дисциплина, но той можеше да го направи. Можеше да направи това, което трябваше да направи, за да оцелее сега, за да бъде част от тази епоха, да се чувства жизнен и издръжлив и, да, безсмъртен.
Амбицията му започна да расте. Нуждаеше се от документи, за да живее в този свят; нуждаеше се от богатство. Лестат винаги е имал документи, за да живее в този свят. Лестат винаги е имал голямо богатство. В старите нощи преди толкова много време Лестат беше уважаван и забележим джентълмен, за когото шивачите и магазинерите работеха до късно, покровител на изкуствата, обикновена фигура, която кимаше на онези, които срещаше на площад „Джаксън“ или по стълбите на катедралата. Лестат имаше адвокат, който се занимаваше със световните му дела; Лестат идваше и си отиваше, когато пожелаеше. „Тези въпроси са нищожни“ – каза Лестат. „Състоянието ми е разпределено в много банки. Винаги ще имам това, от което се нуждая.“
Антоан щеше да направи това. Той щеше да се научи. Но нямаше истински талант за това. Със сигурност някой би могъл да подправи документи за него, трябва да се съсредоточи върху това. Трябваше да има някаква сигурност в този свят и искаше превозно средство, да, мощна американска кола, за да може да изминава мили и мили за една нощ.
Гласовете се чуха отново.
Немъртвите се завръщаха и се появяваха в огромни количества в градовете на Северна Америка. И гласовете говореха, гласовете говореха за населението, което се разпространява по целия свят.
Старата кралица беше унищожена. Но Лестат и един съвет от безсмъртни бяха оцелели и новата Майка сега беше червенокоса жена, древна като кралицата, Мекаре, магьосница, която нямаше език.
Мълчанието на тази нова Кралица на прокълнатите. Мълчаха онези безсмъртни, които бяха оцелели заедно с нея. Никой не знаеше какво е станало с тях, къде са отишли.
Какво беше това за Антоан? Не му пукаше.
Гласовете говореха за вампирско писание, за канон, така да се каже. Вампирските хроники. Имаше две, а сега бяха три и този канон разказваше какво се е случило с Лестат и останалите. Те разказваха за „Кралицата на прокълнатите“.
Влизайки смело в една ярко осветена книжарница, Антоан купува томовете и ги чете в продължение на една седмица от странни нощи.
На страниците на първата книга, издадена отдавна, той откри себе си, безименен, „музикант“, без кой знае какво физическо описание, освен че е бил „момче“, просто бележка под линия към живота и приключенията на създателя си, разказани от вампира Луи, онзи, когото Лестат толкова обичаше и се страхуваше да разгневи.
– Остави го да свикне с идеята, Антоан, и тогава ще те заведа. Не мога… не мога да ги загубя, Луи и Клодия. – И те се бяха обърнали срещу него, бяха се опитали да го убият, бяха захвърлили тялото на Лестат в блатото. И след онази последна битка в пламъци и дим, когато се беше сражавал с Лестат, за да ги накаже, Антоан никога повече не беше споменаван.
Какво значение имаше това? Клодия беше умряла заради всичко това, несправедливо. Луи беше оцелял. Книгите бяха пълни с истории за други по-стари и по-могъщи същества.
И къде бяха те сега, тези велики оцелели от клането на кралица Акаша? И колко като Антоан се скитаха по света, слаби, уплашени, без другари или утехата на любовта, вкопчени в съществуването като него?
Гласовете му казаха, че не е имало сън на старейшините. Говореха за безразличие, беззаконие, отстъпление на древните, за войни за територия, които винаги завършват със смърт. Имало прословути майстори скитници, които превръщали смъртни във вампири всяка нощ, докато издръжливостта им не се изчерпала, а Тъмният трик вече не действал, когато го опитали.
Не минаха и шест месеца, преди банда от самодейни вампири да потърси Антоан.
Той току-що беше завършил последната книга от вампирската книжнина – „Приказка за крадеца на тела“ от Лестат. Той се намираше в задните улички на центъра на Чикаго. В ранните часове те го обградиха с дълги ножове, пасторални гангстерски вампири с ехидни устни и пламтящи коси, но той беше твърде силен за тях, твърде бърз. Открил в себе си резерв от телекинетичната сила, описана в Хрониките, и макар да не бил достатъчно силен, за да ги изгори или убие, той ги отблъсквал, блъскал ги в стени и тротоари, посинявал ги и ги шокирал безсмислено. Това му даде необходимото време да използва дългите им ножове, за да им отреже главите. Едва успя да скрие кървавите им останки в купчините боклук, преди да се отправи към леговището си.
Гласовете му подсказваха, че подобни схватки и смъртни случаи се случват навсякъде в американските градове, а и в градовете на Стария свят и в Азия.
Нещата не можеха да продължават така с него в такъв свят. Това можеше да означава откриване. Това можеше да означава битки за отмъщение. Чикаго със сигурност беше твърде богата слива за Неживите, а убежището на Антоан в Оук Парк беше твърде близо.
Една нощ къщата му, красивата му стара грациозна къща с бяла рамка, с раздвижени веранди и медни корнизи, бе опожарена до основи, докато той ловуваше.
Накрая го хванаха в Сейнт Луи.
Наричаха себе си „завет“. Наобиколиха го, заляха го с бензин и го подпалиха. Той слезе в земята, за да задуши пламъците, и после отново се издигна. Те го преследваха. Той бягаше, обгорен, в агония цели през километри, като лесно ги надвиви и отново се погреба.
Оттогава насам в света се бяха случили много неща.
Но не и много от тях за него.
В земята той спеше, лекувайки се, умът му беше в трескаво царство на полусъзнание, в което сънуваше, че отново е в Ню Орлиънс и Лестат слуша музиката му, Лестат му шепнеше, че има голям талант, а после имаше пламъци.
И тогава чу ясно в сънищата си един млад вампир да му говори, но не само на него, а на всички деца на нощта навсякъде. Беше вампир, който се казваше Бенджи Махмуд и предаваше от Ню Йорк, а колко нощи Антоан е слушал, преди да стане, не можеше да каже. Прекрасно пулсиращо пиано заливаше ушите му, докато Бенджи говореше, и Антоан знаеше, абсолютно знаеше, че това е музиката на вампир като него, че никой смъртен не би могъл да създаде такива сложни, странни и съвършени мелодии. Вампира – Сибел се казва тя – каза Бенджи Махмуд. И понякога гласът му отпадаше, за да може нейната музика да завладее ефира.
Бенджи Махмуд и Сибел подтикнаха Антоан да излезе отново на повърхността и да се изправи пред ярките опасни електрически нощи на новия век.
Беше 2013 г. Само този факт го учуди. Бяха изминали повече от двадесет години и изгорената му плът беше заздравяла. Силите му бяха по-големи от преди. Кожата му беше по-бяла, очите му – по-остри, а ушите му – все по-чувствителни.
Всичко това беше вярно, както казваше вампирското писание. Човек се изцеляваше в земята, а от болката укрепваше.
Светът беше изпълнен със звук, вълни и вълни от звук.
Колко ли други кръвопийци бяха чули пианото на Бенджи Махмуд и Сибел? Колко други съзнания го предадоха? Той не знаеше. Знаеше само, че го чува, тихо, но сигурно, и ги чуваше и усещаше навсякъде, Децата на нощта, твърде много, със сигурност, слушащи гласа на Бенджи Махмуд. И те се страхуваха, тези другите.
Кланетата бяха започнали отново. Масови кланета като Изгарянията, извършени от Акаша – масови кланета на вампири в градовете на другия край на света.
– „Идва за нас“ – казваха гласовете на изплашените. – „Но кой е той? Дали е нямата Майка, Мекаре? Дали тя се е обърнала срещу нас така, както се обърна Акаша? Или е вампирът Лестат? Дали той е този, който се опитва да ни затрие заради всичките ни престъпления срещу собствения ни вид, заради кавгите ни, заради кавгите ни?“
– Братя и сестри на нощта – обяви Бенджи Махмуд. – Ние нямаме родители. Ние сме племе без водач, племе без кредо, племе без име. – Музиката на пианото на Сибел беше майсторска, пулсираща от предсмъртен гений. Ах, как обичаше това. – Деца на нощта, деца на мрака, немъртви, безсмъртни, кръвопийци, отмъстители, защо нямаме почетно и благородно име? – Попита Бенджи. – Умолявам ви. Не се борете. Не се стремете да се наранявате един друг. Обединете се сега срещу силите, които искат да ни унищожат. Намерете сила един в друг.
Антоан се придвижи с нова цел. Отново съм жив – помисли си той. Мога да умра от хиляда смърти като всеки страхливец и отново да се върна към живота. Той ловуваше в периферията както преди, бореше се за дрехи, пари, квартири, а около него пламтеше в цветове новата епоха. В малка хотелска стая изучаваше новия си компютър Apple, решен да го овладее, скоро се свърза с уебсайта и радиопрограмата на Бенджи Махмуд.
– Вампири са избити в Мумбай – обяви Бенджи. – Докладите са потвърдени. Същото е и в Токио и Пекин. Убежища и светилища, изгорени до основи, и всички, които са избягали, са изпепелени по пътя си, като само най-бързите и най-щастливите са оцелели, за да ни предадат сведенията, картините.
Една трескава вампирка, която се обажда от Хонконг, излива страховете си на Бенджи.
– Обръщам се към старите – каза Бенджи. – Към Мекаре, Махарет, Хайман, говорете ни. Кажете ни защо се случиха тези обезсмъртявания. Започна ли ново Време на изгаряне?
Обаждащ се след обаждащ се молеше за разрешение да дойде при Бенджи и Луи и Арманд за закрила.
– Не. Това не е възможно – призна Бенджи. – Повярвайте ми, най-безопасното място за вас е там, където сте. Но избягвайте известните къщи на завети или вампирските барове и таверни. И ако станете свидетели на това ужасяващо насилие, приберете се. Помнете, че онези, които поразяват с Огнената дарба, трябва да ви видят, за да ви унищожат! Не бягайте на открито. Ако е възможно, слезте под земята.
Най-накрая, след много нощи, Антоан се промъкна. С тревожен шепот той каза на Бенджи, че е бил създаден от самия велик вампир Лестат.
– Аз съм музикант! – Съобщи той. – Позволи ми да дойда при теб, умолявам те. Потвърди ми къде се намирате.
– Бих искал да мога, братко – каза Бенджи, – но уви, не мога. Не се опитвай да ме намериш. И бъди внимателен. Това са ужасни времена за нашия вид.
Същата вечер до късно Антоан слезе в затъмнената хотелска трапезария и засвири на пиано за малкия, уморен нощен персонал, който само от време на време се спираше да го слуша, докато изливаше душата си върху клавишите.
Той щеше да се обади отново, от друг номер. Щеше да помоли Бенджи да разбере. Антоан искаше да свири музика, както Сибел свиреше музика. Антоан имаше този дар, който можеше да предложи. Антоан казваше истината, когато говореше за своя създател. Бенджи трябваше да разбере.
В продължение на два месеца Антоан работеше върху музиката си всяка вечер, а през това време прочете по-късните книги на вампирското писание, мемоарите на Пандора, Мариус и Арманд.
Сега той знаеше всичко за бедуина Бенджи Махмуд и неговата любима Сибел – Бенджи, момче на дванайсет години, когато великият вампир Мариус го бе довел, и Сибел, вечното момиче, която някога бе свирила отново и отново само Апасионатата на Бетовен, а сега преминаваше през репертоара на всички велики, които Антоан познаваше, и на последните композитори, за които не бе и сънувал.
Погнусен от нейното свирене, Антоан се стремеше към съвършенство, атакувайки пиана в барове, ресторанти, безлюдни класни стаи и аудитории, магазини за пиана и дори частни домове.
Сега той отново композираше собствена музика, чупеше клавишите на пианото в страстта си, чупеше струните.
Друго ужасно изгаряне се случи в Тайван.
Сега Бенджи беше откровено ядосан, докато призоваваше старейшините да хвърлят светлина върху случващото се с племето.
– Лестат, къде си? Не можеш ли да бъдеш нашият шампион срещу тези сили на разрушението? Или ти самият си се превърнал в Каин, убиец на своите братя и сестри!
Най-после Антоан имал пари, за да си купи цигулка с добро качество. Той отишъл в провинцията, за да свири под звездите. Втурнал се към Стравински и Барток, чиито произведения бил научил от записи. Главата му гъмжала от новите дисонанси и стенания на модерната музика. Той разбираше този тонален език, тази естетика. Тя говореше за страха и болката, за страха, който се бе превърнал в ужас, за болката, която бе станала самата кръв във вените му.
Трябваше да стигне до Бенджи и Сибел.
Повече от всичко друго Антоан изпитваше критична самота. Знаеше, че ще свърши отново под земята, ако не намери някой от своя вид, когото да обича. Мечтаеше да прави музика със Сибел.
Древен ли съм вече? Или съм самотник, който трябва да бъде убит на място?
Една нощ Бенджи заговори за часа и за времето, като със сигурност потвърди, че наистина излъчва от северното източно крайбрежие. Като напълни една кожена раница с цигулката и музикалните си композиции, Антоан тръгна на север.
Точно край Филаделфия той се сблъска с друг скитник кръвопиец. Той почти избяга. Но другият дойде при него с отворени обятия – мършав вампир с големи кости, прошарена коса и огромни очи, който молеше Антоан да не се страхува и да не го наранява, и те се събраха, като всички почти се разплакаха в прегръдката си.
Момчето се казваше Килър и беше на малко повече от сто години. Той каза, че е създаден в самото начало на двадесети век в едно забутано градче в Тексас от скитник като него, който натоварил Убиеца да погребе пепелта му, след като изгори.
– Така са го правили много от тях в онези дни – каза Килър, – като начина, по който Лестат описва как Магнус го е направил. Избират си наследник, когато им писне от всичко, дават ни Тъмната кръв, а после ние трябва да разпръснем пепелта, когато си отидат. Но какво ме интересуваше? Бях на деветнайсет. Исках да бъда безсмъртен, а светът беше голям през 1910 г. Можеше да отидеш навсякъде, да правиш каквото и да било.
В един евтин мотел, на мигащата светлина на приглушения телевизор, сякаш това беше трептенето на камина, те разговаряха с часове.
Убиецът беше преживял отдавнашното клане на великата кралица Акаша. През 1985 г. беше стигнал чак до Сан Франциско, за да чуе на сцената вампира Лестат, само за да види как след концерта стотици кръвопийци се обезсмъртяват. Двамата със спътничката му Дейвис се бяха разделили фатално, а Килър, промъкнал се в бедняшките квартали на Сан Франциско, на следващата нощ се оказа един от малкото останали, които бягали от града, благодарни, че са живи. Никога повече не е виждал Дейвис.
Дейвис беше красив черен вампир и Килър го беше обикнал. По онова време двамата бяха членове на бандата „Клопка“. Дори носеха тези букви на кожените си якета, караха „Харли“ и никога не прекарваха повече от две нощи на едно място. Навсякъде, в онези времена.
– Изгарянето сега, то трябва да се случи – каза Килър на Антоан. – Нещата не могат да продължат по същия начин. Казвам ти, че преди Лестат да се появи на сцената в онези дни, не беше така. Просто нямаше толкова много от нас и аз и моите приятели обикаляхме спокойно из провинциалните градове. Тогава имаше завети, убежища като, и вампирски барове, където всеки можеше да влезе, знаеш, сигурно убежище, но кралицата заличи всичко това. А заедно с нея изчезна и последният вампирски закон и ред. И от онези времена скитниците се размножават навсякъде, а група се бори с група. Няма дисциплина, няма правила. Опитах се да се обединя с младите във Филаделфия. Те бяха като побеснели кучета.
– Знам тази стара история – каза Антоан и се разтрепери, спомняйки си онези пламъци, онези неописуеми пламъци. – Но аз трябва да стигна до Бенджи и Сибел. Трябва да стигна до Лестат.
През всичките тези години Антоан никога не беше разказвал историята на собствения си живот на никого. Не я е разказвал дори на себе си. А сега, когато лампата на „Вампирски хроники“ осветяваше странното му пътуване, той я изля пред Килър безрезервно. Страхуваше се от присмех, но такъв не дойде.
– Той беше мой приятел, Лестат – призна Антоан. – Разказа ми за любовника си Николас, който бил цигулар. Казваше, че не можел да изкаже сърцето си пред малкото си семейство, пред Луи или Клодия, че щели да му се присмеят. Затова говореше сърцето си само на мен.
– Отиди в Ню Йорк, приятелю мой, и Арманд ще те изгори на клада – каза Килър. – О, не Бенджи или Сибел, не, а може би дори не и Луи… но Арманд ще го направи и те няма да му мигне окото. И те също могат да го направят. Във вените им тече кръвта на Мариус, тези двамата. Дори Луи вече е силен, има кръвта на по-възрастните в него. Но Арманд е този, който убива. В Манхатън има осем милиона души и четирима членове на Неживите. Предупреждавам те, Антоан, че те няма да те послушат. Няма да им пука, че Лестат те е създал. Поне според мен няма да го направят. По дяволите, дори няма да имаш възможност да им го кажеш. Арманд ще те чуе да идваш. Тогава ще те убие на място. Знаеш, че трябва да те видят, за да те изгорят, нали? Не могат да го направят, ако не те видят. Но Арманд ще те преследва и ти няма да можеш да се скриеш.
– Но аз трябва да тръгвам – каза Антоан. Той избухна в сълзи. Обгърна се с ръце около себе си и се люлееше напред-назад на ръба на леглото. Дългата му черна коса се спускаше над лицето му. – Трябва да се върна при Лестат. Трябва да. И ако някой може да ми помогне да го намеря, това е Луи, нали?
– По дяволите, човече – каза Килър. – Нима не го разбираш? Всички търсят Лестат. И тези Изгаряния се случват сега. И те се движат на запад. Никой не е виждал нито кожа, нито косъм от Лестат през последните две години, човече. А последното забелязване в Париж може да е било фалшиво. Там се разхождат много наперени пичове, които се преструват на Лестат. Миналата година бях в Ню Орлиънс и там имаше толкова много фалшиви Лестати, които се разхождаха с пиратски ризи и евтини ботуши, че нямаше да повярваш. Мястото е препълнено. Изгониха ме от града след една нощ.
– Не мога да продължа сам – каза Антоан. – Трябва да стигна до тях. Трябва да свиря на цигулката си за Сибел. Трябва да бъда част от тях.
– Слушай, стари приятелю – каза Килър, омекнал и съчувстващ, и сложи ръка на Антоан. – Защо просто не дойдеш с мен на Запад? И двамата изкарахме последното Изгаряне, нали? Ще изкараме и това.
Антоан не можа да отговори. Изпитваше такава болка. Виждаше болката в ярки експлозивни цветове в съзнанието си, както когато беше толкова тежко изгорен преди години. Червено, жълто и оранжево беше тази болка. Той взе цигулката и започна да свири на нея, тихо, толкова тихо, колкото може да се свири на цигулка, и я остави да скърби заедно с него за всичко, което някога е бил или е можел да бъде, а след това да пее за надеждите и мечтите му.
На следващата вечер, след като бяха тръгнали на лов по селските пътища, той разказа на Килър за самотата си през вековете, за това как е обикнал смъртните така, както Лестат някога е обичал него, и как накрая се е отдръпнал от тях, винаги страхувайки се, че не може да създаде друг, както Лестат е създал него. Лестат е бил тежко ранен, когато е създал Антоан. Не беше лесно. Нямаше нищо общо с величествената процедура на Тъмния трик, описана на страниците на мемоарите на Мариус „Кръв и злато“. Мариус го направи да звучи като даване на тайнство, когато беше направил Арманд през 1500 г. в онези ренесансови стаи във Венеция, пълни с картини на Мариус. Това изобщо не беше така.
– Е, мога да ти кажа като факт – каза Килър, – че напоследък изобщо не му върви. Точно преди да започнат тези кланета, всички говореха за това, колко е трудно да се доведе някой. Сякаш „Кръвта“ беше изиграна. Твърде много хора в Кръвта. Помисли за това. Силата идва от Майката, от онзи демон, Амел, който е влязъл в Акаша и после е преминал в Мекаре, Кралицата на прокълнатите. Е, може би Амел наистина е невидимо същество с пипала, точно както Мекаре каза веднъж, и тези пипала са се опънали точно толкова, колкото могат. Просто не могат да се простират вечно.
Килър въздъхна. Антоан отвърна поглед. Беше обсебен.
– Ще ти кажа нещо ужасно, което не обичам да казвам на никого – каза Килър. – Последните два пъти, когато се опитах да доведа някого, се провалиха категорично. Сега никога преди не е било така, мога да ти кажа. – Килър поклати глава. – Опитах се да доведа най-красивото малко момиче, което някога съм виждал в един от онези градове там, и просто не се получи. Просто не се получи. Дойде ли зората, направих единственото, което можех да направя – отрязах ѝ главата и я погребах, а ѝ бях обещал вечен живот и трябваше да го направя. Тя беше нещо като зомби, дори не можеше да говори и сърцето ѝ не биеше, но не беше мъртва.
Антоан потръпна. Никога не беше имал смелостта да опита. Но ако това беше вярно, ако нямаше и най-малката надежда някога да сложи край на тази самота, като създаде друг, е, тогава това беше още по-голяма причина да продължи напред.
Килър се засмя под носа си.
– Преди изглеждаше толкова лесно – каза той, – когато създавах членове на старата банда на Фанг, но сега мръсниците, робите и боклуците са навсякъде и дори да ги създадеш, те ще се обърнат срещу теб, ще те ограбят, ще те предадат и ще се измъкнат с някой друг. Казвам ти, че тези кланета трябва да се случат. Те трябва да дойдат. Има лоши пичове, които продават Кръвта. Можеш ли да повярваш? Продават Кръвта. Най-малкото те са. Предполагам, че и те са изиграли и сега бягат, за да спасят живота си, както всички останали.
Килър отново помоли Антоан да остане с него.
– Доколкото знаем, Арманд, Луи и Лестат са в това заедно – каза Килър. – Може би всички те го правят, големите герои от вампирските хроники. Но тези неща трябва да се случат, както казах. Знам, че така мисли Бенджи, но той няма да го каже. Не може да го направи. Но това е по-лошо от преди. Чуваш ли ги, гласовете? Снощи в Катманду имаше палеж. Помисли за това, човече. То ще се пренесе в цяла Индия, независимо кой го прави, а след това и в Близкия изток. По-лошо е от последния път. То е по-обстойно. Усещам го. Спомням си. Знам.
Със сълзи на очи двамата се разделиха на малко разстояние югоизточно от Ню Йорк. Килър нямаше да отиде по-далеч. Предаването на Бенджи от предишната вечер беше потвърдило най-лошите страхове на Килър. Не е имало преки свидетели на Изгарянето, когато то е ударило Калкута. Вампирите на стотици километри са уловили картини от изгарянето. Те бягаха на запад.
– Добре, ако си решил да минеш през това – каза Килър. – Ще ти кажа това, което знам. Арманд и останалите живеят в имение в Горен Ийст Сайд, на половин квартал от Сентрал Парк. Това са три къщи, свързани една с друга, и всяка от тях има врата към улицата. На всяка малка веранда има малки гръцки колони, а отпред растат големи липови дървета, заобиколени от малки железни поли. Тези градски къщи са високи може би пет етажа и имат тези причудливи малки железни балкони високо на прозорците, които изобщо не са балкони.
– Знам какво имаш предвид – каза Антоан с благодарност. Той долавяше образите от съзнанието на Килър, но му се струваше грубо да го каже.
– Вътре е разкошно – каза Килър, – като дворец, а в такива нощи оставят всички тези прозорци отворени, знаеш, и те ще те видят много преди ти да ги видиш. Могат да бъдат навсякъде горе в тези високи прозорци и да гледат навън много преди ти да се приближиш. Имението си има име – Тринити Гейт. И много кръвопийци могат да ти кажат, че това е портата на смъртта за нас, ако отидем там. И не забравяй, приятелю, че убиецът е Арманд. Преди години, когато Лестат беше на дъното и изпадна в Ню Орлиънс – след като беше срещнал Дяволът Мемнох – именно Арманд държеше боклука далеч от него. Лестат спеше в един параклис в стар манастир…
– Помня от книгите – каза Антоан.
– Да, ама Арманд беше този, който изчисти града. Антоан, моля те, не отивай там. Той ще те взриви направо от лицето на Земята.
– Трябва да тръгвам – каза Антоан. Как би могъл да обясни на този прост оцелял човек, че съществуването му и без това е непоносимо? Дори компанията на този кръвопиец не беше достатъчна, за да запълни зейналата празнота в него.
Преди да се разделят, те се прегърнаха. Килър повтори, че заминава за Калифорния. Ако кланетата се преместваха на запад, добре, той също щеше да се премести на запад. Беше чувал да се разказва за един голям лекар-вампир, който живеел в Южна Калифорния, безсмъртен на име Фаред, който всъщност изучавал Тъмната кръв под микроскоп и понякога приютявал скитници като Килър, ако дадат малко тъкан и малко кръв за експерименти.
Фаред беше създаден с древна кръв от вампир на име Сет, който беше почти толкова стар, колкото и Майката. И никой не можеше да нарани нито Сет, нито Фаред. Е, Килър щеше да потърси онзи лекар в Калифорния, защото смяташе, че това е единствената му надежда. Той молеше Антоан да промени решението си и да отиде с него. Но Антоан не можеше.
След това Антоан се разплака. Отново беше сам. И когато легна да спи на сутринта, чул гласовете, които плачели, силните гласове, които викали, предавайки думата. Изгарянето унищожаваше вампирите в Индия. Антоан се изпълни с чувство на обреченост. Когато си помисли за всички години, през които бе бродил и спал в земята, той почувства, че е пропилял дара, който Лестат му бе дал. Пропиляване. Никога не бе мислил за него като за ценност. То беше само нов вид страдание.
Но за Бенджи Махмуд то не беше такова.
– Ние сме племе и трябва да мислим като такова – често казваше Бенджи. – Защо Адът трябва да властва над нас?
Антоан беше длъжен и решен да продължи. Той имаше план. Нямаше да се опитва да говори с тези могъщи манхатънски вампири. Щеше да остави музиката си да говори вместо него. Не беше ли правил това през целия си дълъг живот?
Извън града – преди да открадне колата, за да стигне до Манхатън – той подстрига черната си коса в модерен стил от едно скъпоценно момиченце в салон, пълен с парфюм и запалени свещи, а след това се облече във фин костюм „Армани“ от черна вълна, риза „Хуго Бос“ и блестяща копринена вратовръзка „Версаче“. Дори обувките му бяха луксозни, изработени от италианска кожа, а бялата си кожа той старателно разтриваше с масло и чиста хартиена пепел, за да не изглежда толкова луминисцентна в ярките светлини на града. Ако всички тези прелести им дадат миг пауза, той щеше да я използва, за да накара цигулката да запее.
Най-сетне той вече вървеше пеша по Пето авеню, след като бе изоставил откраднатата кола на една странична уличка, когато чу дивата неповторима музика на Сибел. А там, да, беше големият комплекс от градски къщи, описан от Килър, Тринити Гейт, обърнат към центъра с многобройните си топло осветени прозорци, и той можеше само да чуе мощното сърце на Арманд.
Когато той пусна калъфа за цигулка в краката си и бързо настрои инструмента си, Сибел прекъсна дългото бурно парче, което свиреше, и внезапно премина в мекия красив етюд на Шопен „Тристес“.
Пресичайки Пето авеню, той се насочи към вратите на имението, като вече играеше с нея, следвайки я, докато се плъзгаше в меката сладка, безпогрешно тъжна мелодия на етюда и се втурваше с нея в по-бурните фрази. Чу я да се колебае, а после свиренето ѝ отново продължи, бавно, и цигулката му запя заедно с нея, преплитайки се високо над нея. Сълзите се търкулнаха по бузите на Антоан; той не можеше да ги спре, макар да знаеше, че ще бъдат оцветени в кръв.
Продължаваше и продължаваше заедно с нея, движейки се под нея в най-дълбоките и тъмни ноти, които можеше да направи на струната G.
Тя спря.
Тишина. Помисли си, че ще припадне. В един миг видя смъртни, които се бяха събрали около него и го гледаха, и изведнъж свали лъка си, изтръгвайки се от нежната ласкава музика на Шопен към силните пълни мелодии на Концерта за цигулка на Барток, свирейки и линиите на оркестъра, и линиите на цигулката в поток от диви, дисонантни агонизиращи ноти.
Изведнъж не видя нищо, макар да знаеше, че тълпата се е сгъстила и не му отговаряше никаква музика от клавишите на Сибел. Но това беше сърцето му, песента му сега, когато се потапяше все по-дълбоко в Барток, а темпото му се ускоряваше, ставаше почти нечовешко, докато продължаваше и продължаваше.
Душата му пееше заедно с музиката. Тя се превърна в негови собствени мелодии и глисанди, докато мислите му пееха с нея.
„Позволете ми да вляза, моля ви, позволете ми да вляза. Луи, пусни ме. Създаден от Лестат, никога не съм имал възможност да те опозная, никога не съм искал да навредя на теб или на Клодия, онези отдавнашни времена, прости ми, пусни ме да вляза. Бенджи, моята пътеводна светлина, пусни ме вътре. Бенджи, моята утеха в безкрайния мрак, пусни ме вътре. Арманд, умолявам те, намери място в сърцето си за мен, пусни ме.“
Но скоро думите му се изгубиха, той вече не мислеше с думи или срички, а само в музиката, само в пулсиращите ноти. Докато свиреше, той се поклащаше бясно. Вече не го интересуваше дали изглежда или звучи като човек, а дълбоко в сърцето си съзнаваше, че ако сега умре, няма да се разбунтува срещу това, нито с една молекула от съществото си, защото смъртната присъда щеше да го сполети от собствената му ръка и заради това, което наистина беше. Тази музика беше това, което той наистина беше.
Тишина.
Трябваше да избърше кръвта от очите си. Трябваше да го направи и бавно посегна към носната си кърпичка, след което я задържа трепереща, без да може да вижда.
Бяха близо. Смъртната тълпа не означаваше нищо за него. Той чуваше онова мощно сърце, онова древно сърце, което трябваше да е сърцето на Арманд. Студената предвечна плът докосна неговата плът. Някой беше взел кърпичката от него и този, който замазваше очите му вместо него, изтриваше тънките ивици кръв от лицето му.
Той отвори очи.
Това беше Арманд. Кестенява коса, лице на момче и тъмни горящи очи на безсмъртен, който е бродил половин хилядолетие. О, това наистина беше лицето на серафим направо от тавана на някоя църква.
„Животът ми е в твоите ръце.“
От всички страни му ръкопляскаха мъже и жени – невинни хора, които не знаеха кой е той. Хора, които дори не забелязваха тези кървави сълзи, това фатално раздаване. Нощта бе озарена от уличните лампи и редици и редици жълти прозорци, а дневната топлина се носеше от тротоарите и високите нежни фиданки хвърляха съвсем мъничките си листа под въздействието на топлия вятър.
– Влез вътре – каза Арманд тихо. Той усети ръката на Арманд около себе си. Такава сила. – Не се страхувай – каза Арманд.
Там стоеше разпалената Сибел и му се усмихваше, а до нея неповторимият Бенджи Махмуд в черна федора с протегната малка ръка.
– Ние ще се погрижим за теб – каза Арманд. – Влез вътре с нас.
Назад към част 8 Напред към част 10
