Глава 4
МАРГАРЕТ
Победа. Тя беше толкова неочаквана и толкова очевидна, че на човек му се искаше да танцува от радост. Но предвид разрушенията, които бях нанесла, трябваше да се държа прилично. Но медальонът и фактът, че принадлежи на краля, вече бяха известни на всички.
Когато се върнах от кабинета на Джордж, около мен имаше нещо като зона на изключване. Хората, и особено съучениците ми, буквално ме отбягваха. Когато влязох в аудиторията, където се провеждаше следващата лекция, и заех обичайното си място в средата, много от тях просто се отдалечиха.
Само верният МикВой не помръдна. Използвайки момента, Чудакът се наведе по-близо и попита:
– Добре ли си?
– ОК – написах аз на едно листче от тетрадката.
Човекът не разбра, разбира се, и аз изпитах желание да се плесна по челото. Трябваше да обясня с думи:
– Това е акроним, приет от херцогство Сонтор. Означава, че всичко е наред.
Сега МикВой кимна. Беше напрегнат, но в очите му се четеше възхищение.
А по време на обяда, когато Джим и аз седяхме сами, заобиколени от празни маси, към нас се присъедини втора и много двусмислена фигура. Един разчорлен, усмихнат Храфс, известен още като Психо, безцеремонно постави подноса си, пльосна се до него и заяви:
– Е, Маргарет, ти гориш!
Старшият се ухили и започна дори да не яде, а буквално да изсмуква първата чиния. Също толкова бързо унищожи и втората под формата на печено месо, Психото подчертано-културно почисти устните си със салфетка и каза:
– Марго, мислех си… Може би бихме могли да направим интересен бизнес?
Бях изпреварена от МикВой:
– Ти луд ли си? Маргарет е преживяла достатъчно днес, какво ти става?
Психо мълчеше и се замисляше, но „дискретността“ му не трая дълго. Той влезе от другата страна:
– Марго, разбирам, че си аристократка, нямаш нужда от пари, а и в нашата среда не е приемливо да се изкарват допълнителни пари…
Уви, той ме хвана.
В края на краищата аз съм аристократка само по документи и не виждам нищо срамно в желанието да се печелят пари. Изобщо не разбирам как е възможно да се отнасяш с пренебрежение към работата. Единственият проблем е, че ние сме от друг свят, а Храфс, както успях да се убедя, е истински луд.
– Но там има много добри пари, Маргарет – съобщи старшията след пауза.
– Тя не е съгласна – отговори Джим вместо мен.
Психото не се смути. Хвърли към МикВой някакъв почти хищнически поглед и каза:
– Не се притеснявай, ще вземем и теб.
Джим се наду и тогава се разкри една истина, която ми убягваше до този момент:
– Макар че след твоето доносничество – продължи Храфс, обръщайки се към МикВой, – не трябва да те вземат за работа, а да те заровят под най-близкия храст.
– Какво? – Изръмжа зубрача.
Не разбрах и спрях да дъвча. Сега момчетата седяха един срещу друг и се гледаха като намръщени овце на тясна планинска пътека.
След дълго мълчание Психото „обясни“:
– Ако не ти, тогава кой каза на Джордж, че сме отишли в Храма? Лично аз не съм казал нито дума. Но и теб са те разпитвали. Недей да пееш, че Маргарет ни е издала.
Радвам се само, че имах време да го сдъвча и преглътна. В противен случай със сигурност щях да се задавя.
Моментът на разпита наистина ми се изплъзна от погледа, а фактът, че Джордж щеше да разпитва за отминалия поход не само мен, но и момчетата, беше логичен. Но МикВой не ми каза и дума! Нито пък Психото. И сега ето го.
– Чакай – прекъснах го аз. – Разпитвали ли са те?
Спомних си за собствения си разпит, който се проведе в полутъмна карета, и се ухилих неуместно. Просто си представих как Джордж взима в скута си първо МикВой, а после и Храфс…
– Какво? – Попитаха момчетата в един глас, без да разберат забавлението ми.
С усилие се отърсих от него и си сложих маска на сериозност. След това Джим каза:
– Джордж наистина попита, но аз си замълчах. Дори не намекнах! Въпреки цялото му недоволство и завоалирани заплахи.
Звучеше искрено, и то толкова искрено, че Психото му повярва.
Нова пауза и нов въпрос:
– Откъде тогава Негово Величество знаеше? – И двамата съучастници се взираха в мен.
Не съм казала на краля нищо по-въпроса! Но неговата осведоменост беше твърде очевидна.
– Шпиони в самия храм? – Предложих. – Или пък са ни идентифицирали като поданици на Джордж и са се оплакали?
Като се има предвид важността на Великия храм, това беше възможно. Макар че в голямата схема на нещата беше възможно всичко, всякаква комбинация.
– Не знам – каза Психо с поклащане на главата. – Не мога да гадая, но ако Зубъра не е доносник, това няма да има голямо значение.
– Аз не съм зубър! – Протестира МикВой.
– Ами – усмихна се Психото.
Но това беше краят на разговора. Никакво предложение не беше направено, Храфс сведе всичко до шега. Но вечерта, когато се връщах от портата със снопче умело мариновано месо, Психо ме хвана.
Старшият поклати глава в посока на една от пътеките и ние тръгнахме по нея. Тогава той ми подхвърли една доста двусмислена информация.
– Марго – започна той. – Знам, че нямаш нужда от това, но това не са просто пари, а безценен опит. Би било глупаво да не се възползваш от момента, в който имаш на разположение такъв мощен артефакт.
Оказва се, че светът, който ме приюти, не е чак толкова ясен. Че той се различава от родината ми не само по наличието на магия – има и нещо друго.
– В близост до един град в неутрална зона има гора – каза Психо. – В нея има опасни, но много ценни същества. Трудно е да ги убиеш с конвенционални средства, но печалбите са огромни.
– Какъв вид крайност е това? – Попитах скептично.
– Виждаш ли, те имат пластини. Един малък чувал от тях струва сто златни.
Сто? Разбира се, спомних си за договора, за хонорара ми и за превръщането на този хонорар в земни пари. Оказа се, че местните сто монети в злато са около сто хиляди. Това е хубава сума. Но…
– Тези пластини се използват за бижута и брони – продължи Психото. – Те са толкова ценни за бижутерите, колкото и скъпоценните камъни. От едно същество могат да се вземат до три малки торбички. Ако убием три от тях, продадем ги всичките, ще получим по триста за брой.
Три звяра и по триста? Искам да кажа…
– Ще вземем ли и МикВой?
– Готова ли си да тръгнеш без него?
– Разбира се, че не.
Психо млъкна, а аз дори не се замислих за това. Сумата беше привлекателна, но звучеше твърде авантюристично, проектът на Храфс.
– Съществата са опасни – заговори отново той. – Тероризират местните жители, завличат ги в гъсталаците и ги убиват. Земите са неутрални, не принадлежат на никое правителство, няма кой да ги защити. Унищожаването дори на едно същество принуждава останалите да се оттеглят и те се скриват по-дълбоко в гората, оставяйки за известно време хората на мира. Та кажи ми, Марго, не искаш ли да помогнеш на бедните жители?
Затворих очи, осъзнавайки, че съм нагло манипулирана.
– Ако това не е просто печалба, а благородно дело, защо ни е? Къде са другите герои? Къде са възрастните, опитни магове?
– Те протягат шии, но рядко. Казвам ти, че убиването на съществата е трудно.
– Значи е трудно за зрели, опитни магове, но е лесно за нас, адептите, двама от които нямат никаква специализация? – Да, нивото на скептицизма ми беше ударило дъното.
Но Психо не помръдна:
– Артефактът, Марго. Твоят артефакт е бронебойно оръжие. Няколко удара и Карум пада с главата надолу.
– Карум?
– Това е името на съществото – обясни Психо.
Да, така е. Карум – каза той.
– Не – отвърнах твърдо аз.
Той изглеждаше тъжен и си помислих, че аргументите му са се изчерпали, но после се появиха:
– Добре. Освен съществата, има и по-малко изгодни, но много по-безопасни неща там. Малки бели цветя за алхимия. Сериозните берачи не обичат да ги берат, защото имат много кратък срок на годност и е почти невъзможно да ги донесеш навреме. Но с теб има човек от портала, така че… – Психо размаха живописно с ръце.
Затова го попитах в прав текст:
– За какво ти трябват пари?
Настъпи пауза и той все пак си призна:
– Дължа малко за залозите от нашите битки.
Това „малко“ прозвуча толкова небрежно, че беше ясно, че сумата е значителна. Вторият момент: цветята не са същества, не е нужно да се убиват дълго, упорито и с неизвестен успех.
От друга страна, Психо не се нуждае от нас за бране на цветя, освен като компания, за да не скучае.
Третото, също така важно, пътуване до неутрална територия беше шанс да види света, а любопитството все пак изгаряше.
– Аз съм против – изказа тя несигурна присъда – но ще помисля. И ще попитам МикВой. Но никакъв Карум!
Храфс замълча по последния въпрос.
Е, на следващата сутрин, когато накратко обясних предложението на Джим преди лекцията, изведнъж ме връхлетя цял ураган:
– Ти какво, Марго? Какви цветя? Трябва да вървим след Карум! Това е подвиг! Истинско, достойно за хроника приключение!
– Ние дори още не сме магьосници – напомних аз. – А и Трафс е човек от портала, а не метач на смъртоносни мълнии.
– Какви мълнии, Марго! – Той продължи да крещи емоционално на това, което допреди няколко минути ми се струваше разумен човек. – Защо? Ти имаш амулета на Джордж!
Изстенах приглушено, искрено съжалявайки за желанието си за съвет. Струваше ми се, че е правилно, че е честно, но винаги беше същото.
През следващите петнайсет минути изслушах поток от аргументи с различна степен на адекватност. На голямата почивка МикВой донесе книга от библиотеката, в която имаше гравюра на самото нещо, което трябваше да убия.
Оказа се, че това е гигантски бръмбар с крака, прибираща се ножицоподобна челюст и покрит със здрава хитинова черупка.
При вида на рисунката косъмчетата по краката ми настръхнаха, но МикВой ме „успокои“:
– Той обаче е много бавен. Е, относително.
Вдишах и…
– Не! – Казах категорично.
Тази учебна седмица отлетя бързо, буквално на мига. Преди да се усетя, на хоризонта се задаваше единственият ни свободен ден.
Неприятното беше, че Филиния все още не се беше върнала, а беше изпратила писмо, с което ме информираше, че ще се забави, и ме питаше как съм. Писмото беше доставено от един слуга заедно с втори пакет хитро изсушено месо.
Жрецът ядеше месото с ръмженето на гладен тигър. Изглеждаше, че приближиш ли ръка до купата и плешивото коте ще те разкъса.
Написах отговор, като избягвах да споменавам за неприятности, и веднага го върнах на портата. Не възнамерявах да крия всички събития от баба си, но какъв беше смисълът да говоря за тях точно сега?
Когато се върне в столицата, ще ѝ разкажа тогава. Междувременно нека тя се погрижи за херцогството и да не се изнервя за неща, на които все още не може да повлияе.
Направих едно обаждане до чичо ми, като използвах котарака за антена. Също така изпратих съобщение на приятеля ми, но жрецът не ми позволи да говоря с него както трябва. Отровното животинче имаше свой собствен, почти наркотичен интерес. Видеосъдържание!
Беше почти невъзможно да откъсна Жреца от гледането му. Освен това той успяваше да събира лайкове! Слава Богу, че все още не беше писал коментари.
Сега, предвид полезността на плешивото чудовище, живеехме в мир. Но си имах втори дразнещ фактор: обединеният дует на Психо и МикВой.
В последния учебен ден двамата ме срещнаха в столовата, точно на закуска, и започнаха да ядът в пълно мълчание. Тогава МикВой не можа да издържи повече:
– Вече бяхме измислили как да се измъкнем от следенето.
И аз бях проклета да отговоря:
– Не трябваше да се опитвате. С Джордж се съгласихме, че повече няма да ме следят.
Момчетата се изненадаха и Храфс поясни:
– Сигурна ли си?
Кимнах. Може би глупаво, но не се съмнявах и за секунда, че Джордж ще удържи на думата си. В края на краищата това беше думата на краля.
А и при последното ми посещение на портата не бях видяла никого там. Не беше гаранция, разбира се, но имаше реален шанс.
– Тогава още по-добре, Марго – прошепна съблазнително Храфс.
Отказах също толкова категорично. Е, на следващата сутрин…
На следващата сутрин напуснахме Академията много рано. Зад прозорците цареше сив предсмъртен мрак, а стомахът ми, който не беше получил закуска, още не се беше събудил, така че мълчеше.
Измъкнахме се от портата под сънливите погледи на пазачите и веднага се шмугнахме в най-близката уличка. Последвайки примера на Психо и тогава старшият отвори портала.
На мястото на павираната с камъни улица се появи друга – също павирана, но по-извита и тясна. Къщите също бяха различни – със сламени покриви вместо керемидени и наполовина по-компактни.
Извърнах глава, Джим също се огледа, а Психо прегъна лист хартия и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Храфс беше облечен като професионален турист – с яке, панталони в защитен цвят и високи обувки с връзки.
Ние с МикВой изглеждахме като двама глупаци. Джим се опитваше да се преоблече, разбира се, но все пак изглеждаше положително богато, особено впечатление правеха лъскавите му, модерни ботуши. Аз бях облечена в костюм за езда – нямаше друг комплект панталони.
Психо ни погледна скептично, подигравателно, но не направи никакъв коментар. Вместо това посочи най-богатата от близките къщи и заяви:
– Това е къщата на главатаря, тук можем да ядем.
И ние тръгнахме. Въпреки ранния час собствениците вече бяха будни и ни посрещнаха със сдържана изненада.
Преговорите водеше Храфс. В резултат на това почти веднага ни настаниха на масата и тогава главатарят попита:
– Младежи, каква е целта на посещението ви в Кръстопът?
– За да съберем билки – отвърна водачът ни, без да му мигне окото.
Главатаря веднага се оживи:
– Защо да събирате? Имаме достатъчно!
Това беше последвано от няколко тежки, стискащи зъби публични изявления. Селяните от тази забравена от Бога общност бяха прекарали цялото лято в подготовка за големия есенен панаир и бяха събрали много полезни неща.
Всички видове билки, цветя и корени, които се намираха в района. Всички те са не само събрани по правилния начин и в правилното време, но и изсушени по най-високите стандарти на билкарите. На разумна цена те могат да ни предложат нещо, за което не сме могли дори да мечтаем.
Ние се вслушахме. Аз се престорих на ентусиазиран, вече примамен клиент.
Но Храфс разби фантазиите на главатаря със строг тон:
– За тяхно съжаление – кимна той към МикВой и мен – изсушените на професора няма да свършат работа. Имаме инструкции, работа за проверка, трябва сами да ги съберем, а после да напишем общ доклад за всеки екземпляр – как изглежда в природата, при какви условия расте.
Началникът не разбра всичко, но веднага схвана същността. Погледът на възрастния мъж стана по-хладен, но рекламата продължи да се върти за втори план.
Главатаря се отбраняваше в продължение на десет минути, а после ни остави на мира. Само каза една последна дума:
– Бъдете внимателни. Това е богата гора, но напоследък има много твари.
Не можех да си помогна:
– Имаш предвид Карум?
– Да – каза мъжът с нотка на злорадство.
Не казах нищо. Вече бяхме решили, че ще ловуваме, така че защо да си правя труда да ходя напред-назад?
Защо скрихме истинската цел на посещението си? Психо настояваше за умерена лъжа – каза, че населението, виждайки непрофесионалния ни и не твърде внушителен външен вид, няма да ни одобри. Че може изобщо да не ни допуснат, съмнявайки се в уменията ни – в края на краищата, ако не убиваме, а досаждаме, тогава съществата няма да се скрият дълбоко, а напротив.
Защо не отидохме направо в гората? Защо не минахме без посещение на покрайнините на селището? Особености на процеса. Първо, Психо нямаше други координати, и второ, тази земя беше ничия земя по някаква причина.
Там, отвъд гората, някакви разломи бяха започнали да създават изкривявания в магическото поле. Селото беше последната стабилна точка, а телепортите и координатите не бяха за изпускане.
След като платихме за селската закуска, излязохме от къщата и се отправихме към покрайнините. Точно в този момент се почувствах като класическа фентъзи героиня, като принцесата-войн Зена.
Различавахме се, може би, по дрехите и по това, че здравият разум на Зена едва ли не хленчеше за връщане.
Компанията ни вече не се намираше на асфалтирания път, а на обикновения прашен. В края му, точно преди да навлезем в гората, открихме нещо интересно: кръгла каменна канавка, пълна с вещество с остра миризма.
– Какво е това? – попита МикВой.
– Отвара – отвърна Храфс с махване на ръка. – Тя държи Карумите настрана, не им позволява да се приближат до селото.
– Иска ми се да ни пази от приближаването на Карум – коментирах развълнувано.
Два гневни погледа бяха насочени към мен. Осъзнах се. Изправих рамене и си казах, че ще се получи. Още повече, че това наистина е уникална възможност. Къде другаде бих могла да участвам в такива приключения? В моя роден свят няма чудовища, обсипани със скъпи пластини.
И така, ние тръгнахме. Минахме покрай един ров, минахме по ръба и започнахме да навлизаме по-навътре в зелените храсти. Растителността беше необичайна – дърветата изглеждаха прости, но видовете бяха непознати. Нямаше кленове или брези, макар че имаше някои прилики.
Отначало се стрясках и въртях глава, а след половин час се уморих. Обикновена гора, птички пеят, всичко е красиво. По всичко личеше, че няма, никакви чудовища, на близо.
Тогава се натъкнах на гъба! Огромна печурка с великолепна кадифена шапка…..
– Маргарет, какво правиш? – извика МикВой, докато аз замръзнах като хипнотизирана жена. Как можех да подмина такава красота?
– Марго, недей да хленчиш – изтълкува по свой начин колебанието ми Психото – скоро ще спрем.
Трябваше да въздъхна и да забравя за гъбарството. Неподходящо и не съм сигурна, че ще ме разберат. Ами ако във вълшебния свят тези деликатеси изобщо са отровни?
След още няколко минути, когато безкрайните дървета започнаха да пулсират в очите ми, излязохме на широка поляна. Тя беше осеана с много ценните цветя, които се предлагаха като алтернатива на Карума.
– Почивка! – заповяда Храфс.
Аз седнах на един паднал дънер, а МикВой и Психо отидоха да погледнат нещо. При това Психо подаде на Джим една колба, но неуспешно.
– Ей! Ти я разля върху мен! – изкрещя МикВой.
Храфс се извини и те тръгнаха.
А Психо се върна сам, със странен въпрос:
– Марго, ако има нещо за всеки случай, можеш ли да се катериш по дърветата?
Бях лоша, дори отвратителна, което и казах. Но в какъв всеки случай?
– Не знам. Ако амулетът не се подчинява – отговори Храфс.
– Плюй – издишах аз.
– Какво имаш предвид? – Храфс изглеждаше изненадан. – Защо?
Уви, той го беше прокълнал! Но не го осъзнах веднага… Към края на почивката ни, когато щяхме да станем и да продължим да навлизаме по-навътре в гъсталака, чух тихо единично щракане. А след това и едно пращене.
Веднага се досетих, че това е то. Звукът беше твърде неестествен за гората, с която бях свикнала.
– Е… – промърмори Психо.
Джим побеля като гъбата, растяща на съседния пън.
– Джим, ти остани – заповяда Храфс. – И ти, Марго, зад дървото.
– Защо оставам? – Учуди се МикВой. Кафявото, остро миришещо петно от разлятото питие се беше разпростряло по камизолката около гърдите му.
Питие, което, между другото, изобщо не ми беше предложено!
– Защото Карум спира, когато види неподвижна плячка. А ако жертвата се движи, той също се движи.
Самият Психо също започна да се оттегля назад към дървото и на малко летаргичния Джим му трябваше миг, за да разбере:
– Аз ли съм примамката? – Един поглед към миризливото петно на гърдите му и… – С какво ме заля?
Крясъците на МикВой стреснаха птиците и щракането, което се оказа нищо повече от звука, издаван от мощните челюсти на разгонен бръмбар, се засили.
Няколко секунди и шокирана от финта на Храфс, застанала зад дървото, видях самия звяр, който се предполагаше да бъде прободен.
На снимката Карум беше по-малък. Там беше висок колкото човек и дълъг три-четири човешки крачки. Но тук…
– Мамо – прошепнах аз, като притиснах устата си с ръка.
МикВой потръпна, като започна бавно да се отдръпва.
– Стой си на мястото – изкрещя Психото на Джим. Той беше успял да се присъедини към мен, като сега се криеше зад близкия дънер. – Сега Карум ще замръзне, а Маргарет ще има време да нанесе удар.
А вече и мен:
– Марго, бейби, вземи амулета!
Взех амулета, но пръстите ми ужасно трепереха. В главата ми две мисли се сблъскаха в страстна целувка. Първата – какво бяхме направили? Втората беше, че психото наистина е луд!
– Стреляй, Марго – прошепна той гневно.
В този момент бръмбарът бавно пропълзя на поляната, беше огромен, в сравнение с него МикВой изглеждаше като хлебарка.
– Ммм-марго – промърмори МикВой.
Събрах се рязко, концентрирах се, стиснах артефакта по-здраво и… нищо не се случи. Мисловният ми призив и визуализираният ален лъч, насочен към гигантските, приличащи на ножици за подрязване на дърветата остриета – не се появи.
– Ммм-марго… – Джим не издържа и отново започна да се отдръпва.
Нов опит, и трети, и… отново нищо!
Междувременно Карум висеше на предните си лапи и бръчкаше муцуна, сякаш подушваше въздуха.
– Марго! – Този път това беше Психо, а в обикновено дръзкия му глас прозвуча ужас.
– Не се получава – признах аз в паника.
Още една секунда и главатарят на нашата малка група самоубийци взе важно решение:
– Бягай! – Излая той.
Назад към част 4 Напред към част 6
