Историята на Грегъри
Грегъри Дъф Колингсуорт стоеше и гледаше и слушаше в Сентръл парк. Висок мъж, с компактно и пропорционално телосложение, с много къса черна коса и черни очи, той стоеше в дълбокия ароматен мрак на един гъсталак от дървета, слушаше с мощните си предсмъртни уши и виждаше с мощните си предсмъртни очи всичко, което се случваше – с Антоан и Арманд, Бенджи и Сибел – вътре в имението от епохата Бел Епок, в което сега живееше семейството на Арманд.
С английския си костюм и кафявите си обувки, с тъмнозагорялата си кожа Грегъри много приличаше на корпоративен мениджър, какъвто беше от десетилетия. Всъщност фармацевтичната му империя беше една от най-успешните на международния пазар в момента и той беше от онези безсмъртни, които винаги са били изключително способни да управляват богатството си „в реалния свят“.
Беше дошъл от Швейцария не само за да се занимава с бизнеса в нюйоркските си офиси, но и за да шпионира отблизо легендарния завет в Ню Йорк.
Беше доловил бурните емоции на младия кръвопиец Антоан, когато момчето се придвижваше към града тази вечер, и ако Арманд се опитваше да унищожи Антоан, Грегъри щеше да се намеси, незабавно и ефективно, и да отведе момчето със себе си. Щеше да го направи от добро сърце.
Преди десетилетия, пред единствения рок концерт на вампира Лестат в Сан Франциско, Грегъри се беше намесил, за да спаси един черен кръвопиец на име Дейвис, като го беше отнесъл нагоре и далеч от касапницата, която Кралицата на небето, гледаща безпощадно сцената от близкия хълм, беше стоварила върху нещастните му съратници.
В случая с този сложен и интересен млад кръвопиец, Антоан, Грегъри лесно би могъл да отклони всеки взрив на Огнения дар, идващ директно към младежа, особено от един толкова млад и неопитен човек като прословутия Арманд.
Не че Грегъри имаше нещо против Арманд. Точно обратното. В някои отношения той нямаше търпение да се срещне с него, както и с който и да е друг кръвопиец на планетата, макар че в сърцето си хранеше скъпоценната мечта да срещне Лестат над всички други надежди. Грегъри беше дошъл тук точно тази вечер, за да шпионира вампирите от Горен Ийст Сайд, защото смяташе, че Лестат със сигурност вече е дошъл да се присъедини към тях. Ако Лестат беше там, а той не беше там, Грегъри щеше да почука на вратата.
Предаванията на Бенджи Махмуд се ползваха с разбирането и симпатиите на Грегъри и той искаше да се увери още веднъж, че Бенджи не е двойник на влиятелни братя и сестри, а всъщност е автентична душа, която излага идеята за бъдещето на племето на кръвопийците. Беше се уверил. Всъщност Бенджи беше не само истински човек, но и нещо като бунтар в къщата, както лесно доказаха споровете, които Грегъри беше подслушал.
– О, смел нов свят, в който има такива кръвопийци – въздъхна Грегъри и се замисли дали да се представи точно сега на изисканите и ерудирани вампири от резиденцията в средата на блока пред него, или да се въздържи.
Всеки път, когато се разкриеше, потайното съществуване, което пазеше вече повече от хиляда години, щеше да бъде повлияно необратимо, а той всъщност не беше готов за мерките, които щеше да се наложи да вземе, когато това се случи.
Не, най-добре засега да се държи настрана, да слуша, да се опита да научи.
Това винаги е бил неговият начин.
Грегъри беше на шест хиляди години. Беше създаден от кралица Акаша и много вероятно беше едва четвъртият кръвопиец, създаден от нея, след дезертьорството на нейния кръвопиец управител Хайман и прокълнатите близначки Мекаре и Махарет, които станаха бунтовници от Първото бродно.
Грегъри е бил в кралския дворец в нощта, когато се е родила вампирската раса. Тогава той не се е казвал Грегъри, а Небамун и това е името, което е използвал в света до третия век след Христа – когато приема името Грегъри и започва нов и траен живот.
Небамун е бил любовник на Акаша, избран от специалната гвардия, която тя е довела със себе си от град Ниневия в Египет, и като такъв не е очаквал да живее много дълго. Беше на деветнайсет години, здрав и силен, когато кралицата го избра за спалнята, и само на двайсет години в нощта, когато кралицата стана кръвопиец и доведе със себе си крал Енкил в проклятието.
Беше се скрил безпомощен в огромен позлатен сандък, чийто капак беше подпрян, за да може да види целия ужас на заговорниците, които прободоха краля и кралицата в онази нощ – не можеше да защити своя владетел. След това със страшни и ужасени очи видял вихрещия се облак от частици кръв над умиращата кралица и видял как този облак се свлича в нея, сякаш през многобройните ѝ очевидно смъртоносни рани. Видя я да се надига с очи като изрисувани кълба на статуя, а кожата ѝ да проблясва бяла на светлината на лампата. Видя я как впива зъби във врата на умиращия Енкил.
Сега тези спомени бяха толкова живи, колкото и преди – той усещаше пустинната жега и разхлаждащия бриз от Нил. Чуваше виковете и шепота на заговорниците-убийци. Виждаше онези завеси със златни нишки, вързани обратно на боядисаните в синьо колони, и виждаше дори далечните равнодушни и блестящи звезди в черното пустинно небе.
Като отвратително нещо, което беше, когато изпълзя върху тялото на съпруга си. Да го види как се дърпа към живот от тайнствената кръв, докато пие от китката ѝ, беше страшна гледка.
Небамун можеше да полудее след това, но той беше твърде млад, твърде силен, твърде оптимистичен по природа за лудост. Беше се снишил, както се казваше сега. Беше оцелял.
Но от доста време живееше със смъртна присъда. Всички знаеха, че за да угоди на ревнивия си крал Енкил, Акаша се отървава от любовниците си в рамките на няколко месеца. Говореше се, че кралят нямал нищо против постоянния поток от съпрузи, които влизали и излизали от спалнята на кралицата му в прохладните часове на вечерта, но се страхувал от всеки, който се издига във властта, и макар че Небамун стотици пъти беше успокояван от ласкавия шепот на Акаша, че скоро няма да бъде умъртвен, Небамун знаеше друго и беше загубил всякакво умение да ѝ угажда и прекарваше много часове само в размисли за живота си и за смисъла на живота изобщо и в напиване. Откакто се помнеше, изпитваше голяма страст към живота и не искаше да умира.
След като кралицата и кралят бяха заразени от демона Амел, кралицата сякаш напълно забравила за Небамун.
Той се върна в охраната, защитавайки двореца от онези, които наричаха краля и кралицата чудовища. Не бе разказал на никого на какво е станал свидетел. Отново и отново размишляваше за онзи зловещ облак от кървави частици, за онази жива въртяща се маса от малки комаровидни точки, които бяха засмукани в кралицата като от вдишване. Тя се бе опитала да си създаде нов култ към него, твърдо вярвайки, че сега е богиня и „волята на боговете“ я е подложила на това божествено насилие заради вродената ѝ добродетел и нуждите на земята, която управляваше.
Е, това бяха, както се казва в наши дни, пълни глупости. Да, Небамун вярваше в магии, да, вярваше в богове и демони, но винаги е бил практичен по един безмилостен начин, както мнозина от неговото време. Освен това боговете, дори и да съществуваха, можеха да бъдат капризни и зли. И когато пленените вещици Мекаре и Махарет обясниха как се е случило това привидно „чудо“, че то не е нищо повече от каприз на един скитнически дух, Небамун се усмихна.
След като бунтовниците се родиха под властта на ренегата кръвопиец Хайман, с Мекаре и Махарет, за да разпространяват заедно с тях „Божествената кръв“, Небамун бе извикан отново в присъствието на кралицата и превърнат в кръвопиец без обяснения и церемонии, докато не се изправи жаден и полудял и не мечтаеше единствено да изцеди от човешките жертви целия живот и кръв, които те съдържаха.
– Сега ти си ръководител на моята кръвопиеща армия – бе обяснила кралицата. – Ще се наричаш „Гвардия на кралската кръв“ и ще преследваш бунтовниците от Първото поколение, както те се осмеляват да се наричат, и всички нещастни кръвопийци, създадени от тях, които са дръзнали да се опълчат срещу мен, моя крал и моите закони.
Кръвопийците са богове – беше казала кралицата на Небамун. Сега и той беше бог. И в този момент той наистина бе започнал да вярва в това. Как иначе да си обясни това, което виждаше сега с новото зрение на Кръвта? Изострените му сетива го измъчваха и дразнеха. Той се влюби в песента на вятъра, в богатите цветове, които пулсираха навсякъде около него в цветята и сънливите палми на дворцовите градини, в пеещия пулс на онези сочни хора, с които се хранеше.
Хиляда години той беше марионетка на суеверието. Светът му се струваше мрачно и непроменимо място, пълно с глупост, мизерия и несправедливост, с кръвопийци, борещи се с кръвопийци така непрестанно, както човек с човек, когато най-накрая потърси убежището на Майката Земя, както бяха направили много други.
Той знаеше с болка в сърцето какво е изстрадал младият Антоан. Само един от съществуващите кръвопийци твърдеше, че никога не е познавал подобно погребение и прераждане, и това беше великата неукротима Махарет.
Е, може би беше дошло времето да се запознае с Махарет и да поговори за онези стари времена. Винаги си знаела, че именно аз, капитанът на войниците на кралицата, те разделих преди еони от сестра ти – сложих ви двете в ковчези и ви изпратих на салове в различни морета.
Не беше ли светът на немъртвите готов за унищожение, ако старите тайни и старите ужаси не бяха изправени и разгледани от онези, които познават историите от първите нощи?
Всъщност Грегъри вече не беше капитанът на омразната „Кралска кръв“, който беше извършил тези неща. Той помнеше онези времена, да, но не и силата на личността или отношението, които стояха зад спомените, нито средствата, с които бе оцелял в онези безкрайни нощи на война и кръвопролития. Коя беше Махарет? Той не знаеше.
Когато се издигна през третия век от Общата ера, за него бе започнал нов живот. Грегъри беше името, което беше избрал за себе си в онези нощи, и оттогава той беше Грегъри, придобивайки имена и богатства през хилядолетията, когато имаше нужда от тях, никога повече не прибягвайки до лудостта или до земята, а бавно изграждайки царство за себе си с богатство и любов. Богатството се придобиваше лесно, толкова лесно, че той се възхищаваше на просяци-бездарници като Антоан и Килър – и любимата му Дейвис – които се подвизаваха във вечността, а любовта на другите кръвопийци също се придобиваше лесно.
Кръвната му съпруга през всичките тези векове се казваше Хризанте и именно тя го бе научила на християнската епоха и залязващата Римска империя, когато я бе довел от големия арабски християнски град Хира – блестяща столица на Ефрат – в Картаген в Северна Африка, където бяха живели дълги години. Там тя го учеше на гръцки и латински, предлагайки му поезията, историята и философията на култури, непознати за него, когато беше напуснал земята.
Там тя му обясни чудесата, които бе възприел в мига, в който бе възкръснал, и как светът всъщност се е променил, променил се е, когато той е смятал, че светът е неизменен, както и всички онези, с които някога е споделял човечеството и Кръвта.
Той обикна Хризанте така, както някога бе обикнал отдавнашната си първа Кръвна съпруга, изгубената бледоока и жълтокоса Севрейн.
Ах, такива чудеса бе открил през онези ранни години, когато великата Римска империя се сгромоляса около него – свят на метали, паметници и изкуство, които бяха немислими за египетския му ум.
И оттогава светът се променя, всяко ново чудо и изобретение, всяко ново отношение е все по-удивително от предишните.
От онези ранни векове насам той се движел по възходяща траектория. И държеше близо до себе си същите спътници, които беше придобил през онези първи няколкостотин години.
Много скоро след като двамата с Хризанте се настаниха в двореца си на брега на морето в Картаген, към тях се присъедини един красив и достолепен еднокрак грък на име Флавий, който разказа, че е бил направен от могъща и мъдра жена кръвопиец на име Пандора, съпруга на римския кръвопиец Марий, пазител на краля и кралицата.
Флавий беше избягал от дома на Мариус, защото Мариус никога не беше давал съгласието си да бъде направен, а когато попадна в дома на Хризанте и Грегъри в Картаген, се предаде на тяхната милост и те с радост го приеха – достоен да бъде кръвен роднина. Живял е както в Атина, така и в Антиохия, в Ефес и в Александрия, посетил е и Рим. Познаваше математиката на Евклид и еврейските писания в гръцкия им превод, говореше за Сократ и Платон, за „Медитациите“ на Марк Аврелий, за естествената история на Плиний, за сатирата на Ювенал и Петроний, за трудовете на Тертулиан и на Августин от Хипон, който бе починал съвсем наскоро.
Какво чудо беше Флавий.
Никой в двора на старата кралица не би се осмелил да даде Кръвта на човек, белязан от деформация. Кръвта не е била давана дори на грозни или с лоши пропорции хора. Всъщност всеки човек, подложен на безмилостния апетит на духа на Амел, е бил агне без недостатък и наистина с красота и дарби на сила и талант, които създателят му трябва да засвидетелства и одобри.
Но ето че Флавий беше осакатен в смъртните си години, но ярко горящ от Кръвта, разсъдлив и добре говорещ атинянин, който рецитираше по памет приказките на Омир, докато свиреше на лютня, поет и философ, който разбираше от съдилища и присъди и беше запомнил цели истории на народи от Земята, които никога не беше познавал и виждал. Грегъри беше попил толкова много от Флавий, седейки в краката му по цял час, подтиквайки го към въпроси, запаметявайки историите и песните, които звучаха от устата му. И колко благодарен му беше този почетен учен.
– Имате моята вярност за всички времена – беше казал той на Грегъри и Хризанте, – тъй като ме обичахте такъв, какъвто съм.
И като си помислим, че този милостив кръвопиец е знаел къде се намират Майката и Бащата. Беше ги видял в очите на Пандора, която го бе създала; беше живял под самия покрив на Мариус и Пандора, където се съхраняваше Божествената двойка.
Колко удивен беше Грегъри-Небамун от старо време от разказите на Флавий за крал Енкил и Акаша, сега неми и слепи живи статуи, които никога не показваха и най-малък признак на разум, докато седяха на трон над лавици цветя и ароматни лампи в позлатен храм. А римлянинът Мариус беше този, който беше откраднал непокорните крал и кралица от Египет, от старото жречество на кръвопийците, което беше процъфтявало там в продължение на четири хиляди години. Старейшините на жречеството се бяха опитали да унищожат Майката и Бащата, както бяха започнали да ги наричат, като ги бяха поставили под убийствените лъчи на слънцето. И наистина – както кралят и кралицата бяха понесли това богохулно унижение – безброй кръвопийци по целия свят бяха загинали в пламъци. Но най-старите бяха обречени да продължат, въпреки че кожата им беше потъмняла, дори почерняла, и всеки техен дъх беше изпълнен с болка. Акаша и Енкил бяха само бронзови от този глупав опит за обезсмъртяване и наистина самият старец беше оцелял, за да сподели мъченията на онези, които се надяваше, че всички ще бъдат изгорени до смърт.
Но колкото и безценна да беше тази история за Грегъри – че старият му владетел е издържал без власт – за него беше важна не историята на Кръвта, а новият римски свят.
– Научи ме, научи ме на всичко – повтаряше Грегъри отново и отново на Флавий и на Хризанте, и бродейки по оживените улици на Картаген, изпълнени сега с меланж от римляни, гърци и вандали, той се мъчеше да обясни на двамата си предани учители колко удивително е богатството на този свят, който те приемаха за даденост, където обикновените хора имаха злато в джобовете си и изобилие за ядене на трапезата си и говореха за „вечното спасение“ като принадлежащо на най-скромно родените.
По негово време, толкова отдавна, само кралският двор и шепа благородници са живеели в стаи с етаж. Вечността е била собственост само на тази шепа хора, които са живеели и дишали под звездите.
Но какво значение имаше това? Не очакваше Хризанте и Флавий да го разберат. Той искаше да ги разбере. И както винаги черпеше знания от жертвите си, хранейки се с умовете им толкова сигурно, колкото се хранеше с кръвта им. Какъв огромен свят обитаваха обикновените хора и колко малка и безводна беше тази география, която му принадлежеше толкова отдавна.
Не бяха изминали и двеста години, преди още двама кръвопийци да се присъединят към неговия Кръвен род по покана на Грегъри. Картаген вече не съществуваше. Тогава той и семейството му живееха в италианския град Венеция. Тези пришълци също познаваха печално известния Мариус, пазител на краля и кралицата, както и Флавий. Имената им бяха Авикус и Зенобия, идваха от Византия и се радваха на поканата на Грегъри да намерят сигурност и гостоприемство под неговия покрив.
Авикус беше кръвен бог на Египет, също като Грегъри, и наистина Авикус беше разказвал истории за великия Небамун и как той е повел Кръвните кралици, за да прогонят Първото бродство от Египет, и те имаха много какво да си кажат за онези мрачни времена и за мъченията да бъдат кръвни богове, затворени в каменни светилища, принудени да сънуват и да гладуват между големите празници, когато вярващите им носеха кървави жертви и ги молеха да погледнат в сърцата и да отсъдят невинните от виновните със своите кръвопиещи умове. Как е могла кралицата да обрече толкова много хора на такава мизерия и тежка работа, на такава жалка изолация, която разбива сърцето? В крайна сметка Небанум сам бе опитал от тази „божествена служба“.
Нищо чудно, че Мариус, принуден да стане свещеник, бе откраднал Майката и Бащата – отхвърляйки с лека ръка древното суеверие – и се бе върнал към собствения си волеви, рационален римски живот.
Авикус беше египтянин, висок, с тъмна кожа и полудял все още след хиляда години служене на стария култ към кръвта. Той беше роб на старата религия чак до Общата епоха, докато Небамун беше избягал от нея преди хиляди години. Кръвната му съпруга Зенобия беше деликатно сложена жена с обемна черна коса и изящни черти; тя донесе в къщата вселена от нови знания, тъй като беше израснала в двореца на източния император, преди да бъде доведена в Кръвта от една зла жена на име Евдоксия, която беше воювала с Марий и в крайна сметка загуби.
Зенобия беше оставена на милостта на Мариус, но той я беше обикнал, правейки я Кръвна роднина, и я беше научил как да оцелява сама. Беше одобрил любовта ѝ към Авикус.
Зенобия подстригваше дългите си коси всяка нощ и излизаше в дрехите на мъж. Само в тихото убежище на дома тя се връщаше към женските дрехи и оставяше черната си коса да се развява по раменете.
И двамата никога нямаше да си мръднат пръста срещу Мариус, или поне така казваха на новия си наставник. Мариус беше заклет защитник на Майката и Бащата. Той ги поддържаше във великолепен храм, изпълнен с цветя и лампи, чиито стени бяха изрисувани със зелени градини.
– Да, той е умен и образован римлянин, както трябва – каза Флавий. – И философ, а също така и патриций до един. Но е направил всичко, което е по силите му, за да направи съществуването на Божествените родители поносимо.
– Да, разбрах всичко това – беше им казал Грегъри. – Историята на този Мариус става все по-ясна. Нищо лошо не бива да го сполети. Не и докато той защитава Божествените родители. Но за едно нещо се заклевам, приятели, и слушайте. Никога няма да поискам от вас да причините вреда на някой кръвопиец, освен ако този кръвопиец не иска да причини пряка вреда на нас. Ние преследваме злодея и се стремим да се храним и с красотата, която виждаме около нас, с чудесата, на които имаме привилегията да станем свидетели, нали разбирате?
Трябваха им години, за да разберат напълно подхода на Грегъри към живота и колко малко значение имаха за него войните на кръвопийците един срещу друг.
Но той обичаше единственото си семейство, собствения си кръвен род.
Век след век те бяха останали заедно, подкрепяйки се взаимно с чудни приказки, споделено обучение, безпрекословна лоялност и любов, а древната кръв на Грегъри даваше сила на тези, които бяха под крилото му. От време на време към тях се присъединяваха и други кръвопийци, но само за известно време и никога не ставаха кръвни роднини. И все пак те обикновено идваха и си отиваха с мир.
След Венеция до 800 г. те се преместили в Северна Европа и накрая в областта, известна днес като Швейцария. Те продължават да посрещат другите с доброта, воювайки с тях само в своя защита.
По това време Грегъри се превърнал в голям изследовател на немъртвите, като записал много теории за кръвопийците и за това как те се променят с времето. Промените в себе си, големи и малки, той записваше старателно, а също така наблюдаваше и болката и отчуждението на своите спътници, причините за тяхното скитане или отдалечаване за известно време и причините, поради които те винаги се връщаха у дома. Защо древните толкова избягваха компанията на други древни и се стремяха да се учат от много по-младите деца от различни епохи и защо същество като него не тръгна да търси онези, които помнеше от онези мрачни времена, когато знаеше, че със сигурност някои от тях са оцелели? Тези въпроси го обсебиха. Той пълнеше с мислите си покрити с кожа дневници.
Вампирските хроники и събитията в света на вампирите от 1985 г., когато Лестат събуди кралица Акаша, досега дълбоко вълнуваха Грегъри и той прелистваше страниците на книгите, завинаги заинтересуван от дълбокото течение на психологическите наблюдения, които обединяваха тези произведения. Никога през всичките тези векове не бе срещал сред Неживите поетични души като Луи дьо Поан дю Лак и Лестат дьо Лионкур, нито дори Мариус, чиито собствени мемоари ухаеха на същия дълбок романтизъм и меланхолия като техните произведения. Може да е бил и римски патриций, помисли си Грегъри, но със сигурност е бил олицетворение на романтичния човек на чувствата, който сега намира утеха във вътрешната си сила и привързаност към собствените си ценности.
Разбира се, това нещо, наречено романтизъм, не беше нещо ново, но Грегъри си мислеше, че разбира защо светът на осемнадесети и деветнадесети век го е дефинирал и изследвал толкова задълбочено, като по този начин е формирал поколения чувствителни човешки същества, които да повярват напълно в себе си по начин, по който никой човек или вампир преди това не е вярвал.
Но Грегъри съществуваше от началото на записаната човешка история и знаеше много добре, че „романтичните души“ също винаги са съществували и са само един вид душа сред многото. В обобщение, винаги е имало романтици, поети, аутсайдери, изгнаници, такива, които са пеели за отчуждението, независимо дали са имали умна дума за това, или не.
Това, което в действителност е породило романтичното движение в историята на човешките идеи, е благосъстоянието – увеличаването на броя на хората, които са имали достатъчно храна, достатъчно образование, за да четат и пишат, и време, за да размишляват върху личните си емоции.
Грегъри не можеше да проумее защо другите не виждат това.
Той беше виждал нарастването на благосъстоянието още от зората на християнската ера. Дори идвайки от египетската пустиня, изтерзан полудял остатък, той се беше учудил на изобилието на хората от Римската империя – че обикновените войници яздят коне в битка (немислимо предимство за същество от времето на Грегъри), че индийските и египетските тъкани се продават по целия познат свят, че селянките имат собствени големи тъкачни станове и че здравите римски пътища свързват империята, изпълнени с кервани за пътници на всеки няколко мили, и изобилие от храна за всички. Тези предприемчиви римляни всъщност са изобретили течен камък, с който са строили не само пътища, но и акведукти, по които да се пренася вода на километри до постоянно растящите им градове. В най-отдалечените градове се внасяли изящно изработени гърнета, кани, амфори, които се продавали на обикновените хора. Всъщност по римските пътища и водни пътища пътували всякакви практични и модни стоки – от керемиди до популярни книги.
Да, имало е големи неуспехи. Но въпреки цялостното разпадане на Римската империя, Грегъри е виждал само „прогрес“ оттогава насам с първите изобретения на Средновековието – бъчвата, мелничното колело, стремето, новите сбруи, които не задушавали воловете на полето, все по-разпространения вкус към богато украсените и красиви дрехи и строежа на високи катедрали, в които обикновените хора можели да се покланят заедно с най-богатите и привилегировани сред тях.
Колко далеч от великите църкви в Реймс или Амиен са били грубите храмове на Древен Египет, запазени изцяло за техните богове и шепа жреци и владетели.
И все пак го очароваше и интригуваше фактът, че е било необходимо романтичната епоха да създаде вампири, обвързани и решени да се изявят в историята и в такава меланхолична и философска литература като тези книги.
Имаше и друг ключов аспект, който също силно озадачаваше Грегъри. Той чувстваше с цялата си душа, че това е най-великата епоха за немъртвите, която някога е познавал. И не разбираше защо поетичните автори на „Вампирски хроники“ никога не разглеждат този очевиден факт.
Откакто в градовете на Европа и Америка бе въведено обществено осветление, светът ставаше все по-добър за Неживите. Нима те не разбираха чудото на парижките газови лампи, дъговото осветление, което можеше да донесе виртуална дневна светлина в парк или площад навсякъде по света, чудото на електричеството, което проникваше както в домовете, така и на обществени места, внасяйки блясъка на слънцето както във вили, така и в дворци? Нима не подозираха как напредъкът в осветлението се е отразил на поведението и съзнанието на хората, какво означава и най-малкото селце да има своите ярко осветени аптеки и супермаркети, а хората да се разхождат в осем часа вечерта със същото енергично любопитство и желание за работа и преживявания, на които се радваха през слънчевите часове?
Планетата беше преобразена от осветлението и от чистата магия на телевизията и компютрите, които изравняваха условията за кръчмарите както никога досега.
Е, той можеше да разбере, ако Лестат и Луи приемаха подобни неща за даденост; те бяха родени по време на Индустриалната революция, независимо дали го знаеха или не. Но какво да кажем за великия Мариус? Защо той не изпадаше във възторг от ярко осветения модерен свят? Защо не е въздишал по огромния подем на човешката свобода и физическа и социална мобилност в модерните времена?
Защо, тези времена са идеални за немъртвите. Нищо не им беше отказано. Чрез телевизията и филмите те можеха да се докоснат до всеки аспект на дневната светлина и дневните дейности. Те вече изобщо не бяха истински деца на мрака. Тъмнината по същество беше прогонена от Земята. Тя беше станала избор.
Колко много искаше да обсъди с Лестат своите виждания за нещата. Как това трябва да се отрази на съдбата на световните кръвопийци? И сега, когато интернет бе обхванал планетата, дали радиопредаването на Бенджи Махмуд от собствената му къща не беше само началото?
Кога ще видим банките с данни, които ще позволят на кръвопийците навсякъде, независимо от възрастта и изолацията, да намерят своите изгубени, своите близки, безсмъртните, които твърде дълго са били само легенда за тях?
А какво ще кажете за стъклото? Вижте какво се е случило със света чрез изобретяването, еволюцията и усъвършенстването на стъклото? Очила, телескопи, микроскопи, стъклени плочи, стъклени стени, стъклени дворци, стъклени кули! Архитектурата на съвременния свят се е променила благодарение на стъклото. Науката се е развила по драматичен и загадъчен начин благодарение на наличието и използването на стъкло!
(Струваше му се изключително иронично и може би многозначително, че великата Акаша е била обезглавена заради голям лист счупено стъкло. В края на краищата един шестхилядолетен безсмъртен е много силно и издръжливо същество и Грегъри не беше сигурен, че една обикновена брадва би могла да обезглави кралицата или че една обикновена брадва би могла да обезглави него. Но огромното парче стъкло беше достатъчно остро и достатъчно тежко, за да отдели главата от тялото, така че смъртта на Акаша всъщност беше настъпила. Случайност, да, но наистина много странна.)
Добре, така че „Заветът на красноречивите“, както ги наричаха, не се състоеше от социални или икономически историци. Но със сигурност романтиците, толкова чувствителни като Мариус и Лестат, биха се заинтересували от схващанията на Грегъри за прогреса и особено от теорията му, че това е, така да се каже, епохата на вампира. Това би трябвало да е златно време, по израза на Мариус, за всички немъртви.
О, трябва да дойде времето, когато той ще ги срещне.
Но дори и да си казваше, че част от този копнеж и ентусиазъм е детински, наивен и дори смешен, Грегъри беше привлечен почти обсебващо от Луи и Лестат. Особено Лестат.
Луи беше повреден пилигрим и макар че вече се възстановяваше през последните около десет години, Лестат наистина беше „лъвското сърце“, което Грегъри искаше да познае с цялата си душа.
Понякога му се струваше, че Лестат е безсмъртният, когото Грегъри чакаше през цялото това време, този, с когото би могъл да обсъди безбройните си наблюдения върху Неживите и човешкия поток на историята, който те бяха следвали през шестте хиляди години. Грегъри всъщност се влюби в Лестат.
Знаеше, че се е влюбил, и когато Зенобия и Авикус му се подиграваха за това или пък Флавий казваше, че това го „тревожи“, Грегъри не го отричаше. Нито пък се опитваше да го защити. Хризанте разбираше. Хризанте винаги е разбирала маниите му. И Дейвис разбираше, Дейвис, неговата нежна черна спътничка, спасена от клането след концерта на Лестат, Дейвис също разбираше.
– Той беше като бог на тази сцена – каза Дейвис за Лестат по време на концерта. – Той беше единственият вампир, когото всички обичахме! Сякаш нищо не можеше да го спре и никога нямаше да го спре.
Но нещо беше спряло Лестат най-категорично или със сигурност го беше забавило. Може би демони, които сам е създал, или духовно изтощение. Грегъри копнееше да знае, копнееше да съчувства, копнееше да окаже подкрепа.
Тайно Грегъри бе търсил Лестат по света и много пъти се бе приближавал до него, шпионирайки го и разгадавайки огромния му гняв и огромната му нужда да остане сам. Винаги Грегъри се е отдръпвал, неспособен да се нахвърли върху обекта на своята мания, оттегляйки се мълчаливо с разочарование и някакъв срам.
Преди две години в Париж той се бе приближил достатъчно, за да види Лестат на живо, бързайки да пристигне от Женева при първата дума за появата на Лестат, но не бе посмял да се разкрие. Само любовта можеше да породи такъв конфликт, такъв копнеж, такъв страх.
Сега Грегъри изпитваше същото нежелание да се разкрие пред нюйоркския клет на Тринити Гейт. Той не можеше да направи увертюра. Все още не можеше да се разпростре и да рискува да получи отпор. Не. Тези същества означаваха твърде много за него. Времето все още не беше подходящо, не.
Всъщност само един кръвопиец през последните години го беше извадил от анонимност и това беше Фаред Бхансали, лекар-вампир в Лос Анджелис, който го беше очаровал дотолкова, че да го накара да се разкрие, и то по много специфични причини. За това Фаред беше толкова уникален по свой начин – ако може да се сравнява уникалност – колкото романтичните поети вампири Луи и Лестат, тъй като Фаред беше единственият съвременен лекар кръвопиец, познат на Грегъри.
О, в далечното минало със сигурност е имало такива, но те са били елементарни лечители и алхимици, които, когато са се появили в Кръвта, са изгубили всякакъв интерес към научните си търсения, и то с основание, тъй като от хиляди години е имало граница на това, което може да се знае научно.
Магнус, великият парижки алхимик, беше идеален пример за това. На преклонна възраст, прегърбен и деформиран от естественото изхабяване на костите, Магнус е бил лишен от Кръвта от суетните рошаманди, които по това време спокойно управлявали немъртвите във Франция, като не позволявали броят им да стане неуправляем. Огорчен, ядосан и не желаейки да бъде изпреварен, Магнус успял да открадне Кръвта от един млад на име Рошамандес, известен като Бенедикт. Връзвайки Бенедикт и изцеждайки кръвта от тялото му точно по залез слънце, Магнус се превърна в пълноправен кръвопиец, лежащ зашеметен върху изпадналото в кома тяло на своя създател, който след като се събуди, се оказал твърде слаб, за да разкъса връзките си, твърде слаб дори, за да повика помощ. Какъв шок предизвика тази хитра кражба на кръв в целия свят на немъртвите. Колко от тях биха се осмелили да подражават на дръзкия Магнус? Е, малцина го направиха. Малцина кръвопийци бяха толкова небрежни и глупави, колкото беше нежният Бенедикт, който повери местоположението на мястото си за почивка на смъртен „приятел“.
И тогава Магнус, този наистина революционен мислител, бе обърнал гръб на медицинските и алхимичните познания на човешкия си живот, бе се скрил в една кула близо до Париж и се бе отдал на най-горчиви размисли, докато накрая не полудя, като единственото му истинско постижение бе залавянето и създаването на вампира Лестат. На Лестат той завещава кръвта си, собствеността си и богатството си.
Ах, такива ужасни провали.
А къде беше Рошамандес сега? Къде беше прекрасното му потомство – красивата меровингска Алесандра, дъщеря на Дагоберт Първи, или опозореният и вечно разкаял се Бенедикт? Наистина ли Алесандра се бе самозапалила на клада в катакомбите под Les Innocents само защото вампирът Лестат бе преминал през нейния свят и бе унищожил старите деца на Сатаната, които дълго време бяха държали в плен ума, душата и тялото ѝ? Да, една клада можеше да е достатъчна, за да унищожи тялото на Магнус, но Алесандра беше стара, преди да се появи Магнус, макар че собствената ѝ възраст и опит неведнъж са се губили в лудостта ѝ.
През тези векове Грегъри не познаваше почти нищо от Рошамандес, но бе наблюдавал много неща отдалеч. И защо не? Нима Рошамандес не беше негов собствен младеж? Е, не. Майката беше създала Рошамандес за Кралската кръв, а след това го беше дала на Грегъри (нейния предан Небамун), за да го обучава и тренира.
Имаше много хора, които той се надяваше да открие в бъдеще, включително и отдавна изгубената му Кръвна съпруга Севрейн. Тя бе дошла като робиня в Египет преди хиляди години, косата и очите ѝ бяха светли като на червенокосите вещици, а той, Грегъри или Небамун, капитан на Кралската кръв, толкова я обичаше, че я бе довел без благословията на кралицата и едва не плати за това най-високата цена. Някъде там, в големия светъл свят, живееше Севрейн. Грегъри беше сигурен в това. И може би една от тъмните страни на цялата тази късна мизерия беше, че старите щяха да се съберат. Дори Рошамандес щеше да изплува на повърхността, както и някои от силните му потомци като Елени и Евгения, някога пленници на парижките Деца на Сатаната. А къде беше Хескет? Грегъри не можеше да забрави за нея.
Трагичната Хескет беше най-злокобният кръвопиец, който Грегъри някога беше срещал, създаден и обичан от стария ренегат бог на кръвта Тесхамен, който беше избягал от друидите, които го почитаха, и се беше опитал да сложи край на живота си на кладата. Грегъри бе срещнал Хескет и Тесхамен в дивата Франция през 700-те години на Общата ера, когато Рошамандес все още бе управлявал по тези места, а по-късно и в далечния север. Тесхамен имаше какво да разкаже, но нали всички разказваха такива истории. Сигурно все още са оцелели такива мъдри и сърдечни хора като Хескет и Тесхамен.
Но въпросът беше, че този Фаред Бхансали, лекар вампир, беше очаровал Грегъри достатъчно, за да го накара да се разкрие. Този Фаред Бхансали изглеждаше уникален.
И тъй като по света се разпространиха слухове, че в Лос Анджелис наистина се е появил „на сцената“ лекар кръвопиец, който всъщност е създал цяла клиника в една медицинска кула за изследване на Неживите, и че този лекар е могъщ и блестящ и е бил преуспял хирург и изследовател на Мумбай, преди да се роди в Мрака, Грегъри се зае да наблюдава този човек отблизо.
Всъщност той побърза. Страхуваше се, че ужасните близнаци – Мекаре и Махарет, които сега контролираха духа Амел и първичния извор на Кръвта, могат да изгорят на клада този изверг и Грегъри искаше да е там, за да го спре и да отведе смелия Фаред Бхансали на безопасно място в собствената му къща в Женева.
Защо този лекар не правеше нищо, за да се скрие, Грегъри не можеше да разбере. Но Фаред не го направи. Наистина имаше моменти, когато изглеждаше положително нетърпелив да афишира присъствието си, търсейки навсякъде безделници и разбойници за своите изследвания.
Но Грегъри имаше и друг мотив да намери Фаред.
За пръв път от седемнайсет години насам Грегъри се замисли: може ли липсващият крак на Флавий да бъде заменен по някакъв начин с помощта на някакво хитроумно устройство от пластмаса и стомана, каквото хората от тази епоха бяха усъвършенствали? Сега имаше лекар вампир, който да даде отговор.
Трябваше да убеди Флавиус да се съгласи с този експеримент или дори с идеята да премине от Европа в Америка, но когато това приключи, Грегъри веднага намери Фаред.
Веднага щом Грегъри се натъкна на Фаред, който се разхождаше по затъмнените от дърветата улици на Западен Холивуд в една лъчезарна лятна вечер, Грегъри разбра, че притесненията му за безопасността на Фаред са били напразни. До него вървеше вампир на почти толкова години, колкото и Грегъри, и наистина този вампир не беше никой друг освен Сет, синът на древната Майка.
Колко странно е да го видиш тук, отдалечен с еони от онова отдавнашно време, този, който стои по тротоарите на този модерен град, строен и висок, както винаги, с мощни рамене и тънки пръсти, с голяма добре оформена глава и онези тъмни бадемовидни очи. Тъмната му кожа беше избледняла през вековете и той имаше бледо ориенталско излъчване, къса черна коса и придворно поведение от старите времена.
Старият престолонаследник.
Сет беше момче, когато майка му, кралица Акаша, се беше заразила с демонична кръв, и го беше изпратила за собствена безопасност в Ниневия, но тъй като войните между Кралицата на кръвта и Първото бродство продължаваха, майката от загриженост за него, за да не попадне в неподходящи ръце, беше изпратила за него и го беше превела като млад в Кръвта.
Този Сет беше лечител, вярно, макар че Грегъри беше забравил това, или поне така разказваха старите истории от онези времена. Беше мечтател и скитник, който обикаляше градовете на двете реки в търсене на други лечители, от които да разшири знанията си, и не искаше да се връща в забуления в мистерии двор на майка си в Египет. Надали. Беше доведен насила.
Акаша бе дала на Сет Кръвта на голяма и помпозна церемония в кралския дворец. Той трябва да стане за нея, каза тя, най-великият водач, когото Кралската кръв някога е познавала. Но Сет бе разочаровал майка си и владетелката си и бе изчезнал в пясъците на пустинята и пясъците на забравата, за да не чуе никой никога повече за него.
Сега Сет – лечителят Сет – вървеше с Фаред. Мощната древна кръв на Сет разпали вените на Фаред. Разбира се. Древният лечител бе направил вампира лекар.
Фаред беше висок почти колкото своя създател и пазител, с безупречна меденокафява кожа и мастиленочерна вълниста коса. Очите му бяха зелени. Нещо като индийски идол от Боливуд, помисли си Грегъри, с тази буйна коса и тези блестящи зелени очи. В древността зелените очи са били голяма рядкост. Тогава човек е можел да изживее цял човешки живот и никога да не погледне същество със сини или зелени очи. Техните бледочервени коси и сини очи са направили вещиците Мекаре и Махарет още по-подозрителни и страшни за египтяните, а красивата северна робиня, любимата на Грегъри Севрейн, е била страшна.
Още през Общата ера, когато при него дойде гъркът Флавий, Грегъри беше заслепен от привидното чудо на тази златна коса и тези сини очи.
Колко официално, колко учтиво се бяха поздравили Грегъри и Сет. Защо, Сет, приятелю, минаха шест хиляди години!
Дори Майката, Мекаре, която сега приютяваше демона, не би могла да изгори или унищожи този могъщ лекар, докато Сет беше на негова страна. И всяка нощ от живота им – разбра Грегъри – Сет даваше на Фаред още от древната си кръв.
– Дай му твоята и ние с удоволствие ще направим всичко, за да помогнем на Флавий – каза Сет, – защото и твоята е чиста.
– Толкова ли е чиста? – Попита Грегъри, докато се чудеше.
– Да, приятелю – каза Сет. – Ние пихме от Майката. Онези, които пият от Майката, притежават сила, каквато никой друг няма.
И вампирът Лестат също е пил от Майката, помисли си Грегъри. Както и Мариус, скитникът. Бегълците на Мариус, Пандора и Бианка бяха пили от Майката. Да, както и Авикус и Зенобия на Грегъри. А Хайман, бедният Хайман, наистина ли беше простак под закрилата на близначките? Той също беше пил от Майката. Колко други бяха пили директно от Майката?
Още в луксозната спалня на високата жилищна сграда и клиниката на Фаред Грегъри бе взел този блестящ лекар в обятията си и бе впил иглените си зъби в душата на човека и в мечтите му. Аз ще взема твоята кръв и ти ще пиеш от моята кръв и ние ще се познаем и ще се обичаме и ще бъдем братя сега и за всички времена. Кръвен роднина.
Прекрасно същество беше Фаред. Подобно на много кръвопийци, моралът му бе изкован в горнилото на човешкия опит и сега нямаше да отстъпи пред бляновете на Кръвта. Щеше да бъде завинаги слуга на вампирите, да, но щеше да уважава всички живи същества и никога нямаше да се занимава с това, което би навредило на някого, освен ако това същество не е паднало под летвата на неговата загриженост, бидейки някакво неописуемо чудовище.
Това означаваше, че Фаред не може да прави зло нито на вампирите, нито на хората. Какъвто и да е ходът на научните му открития, те никога нямаше да бъдат извратени или използвани.
Но от непоправими, закърнели, непоправими злодеи той си имаше достатъчно в живота и затова можеше и щеше да откъсне от разяреното вампирско стадо един наистина лош, безподобен, мръсен, дегенерирал хулиган, от когото да вземе крак, който да присади на Флавий като негов. Всъщност той беше взел не едно и две такива вампирски тела за своите експерименти. Беше откровен за това. Не, никога не би направил това с човек, но с жесток и безмилостно разрушителен вампир – да, можеше да го направи. И той го направи, за да получи крака на Флавиус. Истински и жив крак, който става част от безсмъртното тяло на Флавиус!
Ах, смел нов свят…
Тези нощи с Фаред и Сет не приличаха на нищо друго, което Грегъри беше преживявал, отдадени на безкрайни научни разговори, видения и експерименти.
– Ако някой от вас, джентълмени, иска отново да усети страстта на биологичните мъже, мога да уредя това просто с хормонални инжекции – каза Фаред, – и наистина много бих искал, ако ми отстъпите в това отношение и ми позволите да събера семената от експериментите.
– Искаш да кажеш, че от нас отново може да излезе живо семе? – Попита Флавий.
– Да – отговори Фаред. – Постигнах това в един случай, но случаят не беше обикновен. – Той наистина беше влял тези мощни хормони в един вампир от осемнадесети век и семето на вампира наистина беше родило син. Но това не беше просто. Наистина магическата връзка бе осъществена в блюдо и синът бе по-скоро клонинг, отколкото потомство, родено чрез биологична майка.
Грегъри беше зашеметен. Флавий също.
Но това, което шокира Грегъри до дъното на душата си, беше не фактът, че това е проработило, тази клетъчна хитрост, а че е проработило с вампир, когото Грегъри преследваше по целия свят. Фаред се мъчеше да запази самоличността на вампира в тайна. Но когато следващият път Грегъри привлече доктора към себе си, за да изпие кръвта му и да даде своята в замяна, той посегна към дълбоко погребани образи и отговори и ги взе при себе си.
Да, великият рок певец и поет Лестат дьо Лионкур беше родил син.
След това на ярък екран в тъмна стая Фаред най-накрая му разкри образите на това младо човешко момче, „изплюто изображение“ на баща си до най-малката подробност, съдържащо пълния пакет ДНК на баща си.
– И Лестат знае това? – Попита Грегъри. – И той е признал това момче? – Осъзна колко нелепо звучат тези думи, веднага щом ги изрече, а и знаеше отговора.
Лестат, където и да се намираше, не знаеше нищо за съществуването на младия Виктор.
– Не мисля, че Лестат е предполагал и за миг – каза Фаред, – че ще се опитам да направя подобно нещо.
Докато обсъждаха всичко това, Сет седеше в сенките до любимия си Фаред, тясното му ъгловато лице беше безстрастно, но със сигурност двамата с Грегъри си мислеха едно и също. Сет, човешкият син на Майката, някога беше най-търсеният заложник от враговете ѝ. Ето защо великата кралица беше изпратила за него и му беше дала Кръвта, за да го запази от враговете си, които можеха да го измъчват безкрайно, за да искат от нея отстъпки или капитулация.
Дали същата съдба не можеше да сполети и това човешко момче?
– Ами ако враговете му вече са унищожили Лестат? – Попита Флавий. – Никой не е чул и дума от него толкова дълго време.
– Той е жив, знам, че е – каза Грегъри. Фаред и Сет не бяха отговорили.
Тази среща беше преди години.
Момчето трябваше да е на осемнайсет или деветнайсет години, на практика мъж, и почти на същата възраст, на която беше баща му, когато Магнус го изнасили и го превърна във вампир.
Преди Грегъри и Флавий да си тръгнат, Сет увери и двамата, че не изпитва никаква древна неприязън към близначките за убийството на майка му.
– Близначките знаят, че сме тук – каза Сет. – Те трябва да знаят. И им е все едно. Това е тайната на властващата Кралица на прокълнатите. На нея не ѝ пука и на сестра ѝ не ѝ пука. Е, на мен ми пука. Не ми пука за всичко под слънцето и луната и затова създадох Фаред. Но не ми пука за отмъщението срещу близначките или за това, че някога ще ги видя очи в очи. Това не е от значение за мен.
Сет беше прав, разбира се, че Махарет знае, но Грегъри не знаеше това по онова време. Научил го е едва много по-късно. А тогава Сет просто е разсъждавал. Той, Фаред и Махарет още не се бяха срещали.
– Разбирам, разбирам – каза Грегъри тихо. – Но никога ли не си искал ти самият да извадиш демона от Мекаре и да го вкараш в собственото си тяло? Никога ли не си усещал този прост порив да я ликвидираш точно по същия начин, по който тя ликвидира Майката?
– Имаш предвид моята майка – каза Сет. – И не. Защо да искам демонът да е в мен? – Той беше откровено отвратен.
– Не толкова това – каза Грегъри и учтиво се отдръпна. – Но така, че заплахата от нашето унищожение да не принадлежи на друг. За да имаш извора на сигурно място в себе си.
– И защо при мен да е по-безопасно, отколкото при някой друг? – Попита Сет. – Искал ли си някога да приемеш Свещеното ядро в тялото си?
Бяха в голямата всекидневна на личните покои на Фаред, когато проведоха последния разговор. Хладната лосанджелиска нощ бе дала основание да се запали огън и те се бяха събрали край огнището в кожени кресла. Флавиус беше сложил този нов и функциониращ крак върху кожен отоман, като от време на време го поглеждаше учудено. Под сивите му вълнени панталони се виждаше само покритият с чорапи крак. От време на време той свиваше пръстите на краката, сякаш за да се убеди, че притежава този крайник напълно и изцяло.
Грегъри се замисли над този въпрос.
– До нощта, когато Мекаре уби кралицата, нямах представа, че някоя сила на Земята може да вземе Свещеното ядро от Акаша и да го пренесе в някого – призна той.
– Но сега вече знаеш – каза Сет. – Мислил ли си ти самият да се опиташ да го откраднеш?
Грегъри трябваше да признае, че тази мисъл никога не му е идвала на ум, под никаква форма. Всъщност, когато прегледа в ума си сцената – на която не беше станал свидетел, която беше виждал само в телепатични проблясъци от отдалечени точки, която беше чел описана в книгите на Лестат – той я видя като митична.
– Все още не знам как са го постигнали – каза той. – И не, никога не бих се опитал да направя подобно нещо и не бих искал да имам Свещеното ядро в себе си.
Той се замисли за дълъг миг, като позволи на останалите да прочетат мислите му, макар че само Фаред и Флавий, изглежда, можеха да ги прочетат.
Той беше загадка за Сет, а Сет беше загадка за него – достатъчно често срещано явление за първото поколение.
– Защо някой би искал да бъде носител на Свещеното ядро? – Попита Грегъри.
Сет не отговори веднага. После с тих отчетлив глас заговори.
– Подозираш ме в измама, нали? Мислиш, че работата ни тук се свежда до някакъв прост заговор за придобиване на власт над източника.
– Не, това не е вярно – каза Грегъри. Беше учуден. Можеше и да се обиди, но той нямаше навика да се обижда никога.
Сет се взираше в него, гледаше го така, сякаш мразеше Грегъри. И Грегъри осъзна, че се намира в значителна повратна точка.
Сега можеше да намрази и Сет, ако реши да го направи. Можеше да се страхува от него, да се поддаде на ревността към възрастта и властта му.
Той не искаше да направи това.
Тогава с тъга си помисли как е мечтал за срещи като тази, как е мечтал да се представи на великата Махарет просто за да поговори с нея, да говори, да говори и да говори, както винаги говореше на любимото си малко семейство, което никога не разбираше за какво говори.
Беше отвърнал поглед.
Нямаше да презира Сет. И нямаше да се опитва да го сплаши. Ако беше научил нещо от дългия си престой на този свят, то беше, че може да сплашва другите отвъд най-смелите си намерения да го прави.
Когато една статуя ти говори, статуя, която може да диша и да се движи, това е слабо ужасно.
Но с Фаред и Сет Грегъри искаше нещо топло, нещо жизнено.
– Искам да сме братя – беше казал той на Сет с тих глас. – Иска ми се да има добра дума за братя и сестри по света, нещо по-конкретно от „роднини“. Но вие сте ми роднини, и двамата. Обменил съм кръв с вас и това ви прави мои специални роднини. Но всички ние сме роднини.
Той се бе загледал безпомощно в декоративната камина. Мрамор с черни ресни. Френска позлата. Блещукащи златни андирони. Остави предсмъртния си слух да се повиши; чу гласовете отвъд стъклото, гласовете на милиони, на меки вълнообразни вълни, прекъсвани от музиката на викове, молитви, смях.
Тогава Фаред започна да говори, да говори за непосредствената си работа и за това как сега Флавий ще трябва да използва този „жив“ крак, който бе прикрепил така умело. И продължи да разказва за тънкостите на дългата операция, по време на която кракът е бил прикрепен, за естеството на Кръвта, как тя се държи толкова различно от човешката кръв.
Той използваше множество латински думи, които Грегъри не можеше да разбере.
– Но какво е това нещо, Амел? – Грегъри изведнъж каза. – О, прости ми, че не знам какво означават всички тези думи. Но каква е тази оживяваща сила вътре в нас? Как тя е променила кръвта в Кръв?
Фаред изглеждаше приятно погълнат от въпроса, докато отговаряше.
– Това нещо, това чудовище, Амел… то е съставено от наночастици, как да го опиша, съставено е от клетки, безкрайно по-малки от най-малките познати ни еукариотни клетки, но клетки, разбираш ли – то има клетъчен живот, измерения, граници, някаква нервна система, мозък или някакво ядро, което управлява физиката му и етерните му свойства. Някога тя е имала интелект, ако вярваме на вещиците. Някога е притежавало глас.
– Искаш да кажеш, че можеш да видиш тези клетки под микроскоп? – Попита Грегъри.
– Съвсем не – каза Фаред. – Не мога. Познавам свойствата му по това как се държат. Когато някое същество се превърне във вампир, сякаш пипало на това чудовище нахлува в новия организъм, закача се в мозъка на човешкото същество и след това бавно започва да го преобразява. Сенирането е спряно завинаги. А след това алхимичната кръв на съществото действа върху човешката кръв, като бавно я поглъща и след това трансформира това, което не поглъща. Тя действа върху цялата биологична тъкан; тя става единственият източник на клетъчно развитие и промяна в гостоприемника. Разбираш ли ме?
– Ами да, мисля, че винаги съм разбирал това – каза Грегъри. – Сега тя се нуждае от още човешка кръв, за да продължи работата си.
– А каква е целта на работата му? – Попита Флавий.
– Да ни превърне в съвършени гостоприемници за себе си – каза Фаред.
– И да пие кръв, винаги да пие още кръв – каза Грегъри. – Да ни кара да пием още кръв. Спомням си как кралицата викаше през първите месеци. Жаждата беше непоносима. Тя искаше още кръв. Червенокосите вещици ѝ казаха това, преди да им бъде дадена Кръвта. „Тя иска още кръв“.
– Но аз не мисля, че това е основната му цел – каза Фаред. – Нито пък някога е била. Но не съм сигурен, че тя съзнава някаква цел! Това е, което искам да знам повече от всичко. Съзнава ли се? Дали е съзнателно същество, което живее в тялото на Мекаре?
– Но в самото начало – каза Грегъри, – духовете на света казаха на вещиците близначки, че Амел, след като се слее с Кралицата, не е съзнателна. Те казаха: „Амел вече не е. Казаха, че сега Амел е изгубен в Майката“.
Фаред се засмя на себе си и погледна в огъня.
– Аз бях там – каза Грегъри. – Помня го, когато близначките казаха тези неща.
– Е, разбира се, че си бил, но това, което ме учудва, е, че след всички поколения, които си видял да се издигат и падат, все още вярваш, че тези духове наистина са говорили с вещиците.
– Знам, че са го правили.
– А ти? – Попита Фаред.
– Да – каза Грегъри. – Знам.
– Е, може и да си прав, може и духовете да са прави, а нещото да е безмозъчно и погълнато, но не мога да не се чудя. Казвам ти, че няма превъплътени същности. Това нещо, Амел, не е въплътена същност, а нещо с огромни размери и сложна организация, нещо, което сега така дълбоко е мутирало своя носител и свързаните с него… – И изведнъж езикът му отново се издигна в речник, толкова непрозрачен за Грегъри, колкото сричките, произнасяни от делфини или птици.
Грегъри се опита да проникне в езика с най-фините способности на собствения си ум, да види картините, формите зад него. Дизайн. Но той видя нещо, което приличаше на звездите в нощното небе и техните безкрайни и чисто случайни модели.
Фаред продължи.
– … Подозирам, че тези същества, които от хиляди години наричаме духове или призраци, тези същества черпят храна от атмосферата и как точно ни възприемат, е невъзможно да се разбере. Подозирам, че в това има красота, каквато има в цялата природа, а те са част от нея…
– Красота – каза Грегъри. – Вярвам, че във всички неща има красота. Вярвам в това. Но трябва да открия красотата и последователността в науката, иначе никога няма да науча, никога няма да разбера.
– Слушай ме – каза Фаред нежно. – Доведоха ме, защото това е моята област, моят език, моето царство, всичко това. Не е нужно никога да го разбираш напълно. Не можеш да го разбереш повече, отколкото могат да го разберат Лестат, Мариус или Махарет, или милионите хора там, които нямат способността да усвояват научни знания или да ги използват по друг начин, освен по най-простия и практичен…
– Аз съм такъв инвалид тук – каза Грегъри и кимна.
– Но се довери на мен – каза Фаред. – Довери ми се, че аз изучавам за нас това, което мога да изуча, което никой човешки учен не може да изучи, и не си мисли, че не са се опитвали, опитвали са.
– О, знам – каза Грегъри. Той си спомни за онези отдавнашни нощи през 1985 г., след прочутия рок концерт на Лестат в Сан Франциско, за учените, които събираха каквото можеха от онези обгорели останки по паркингите около концертната зала.
Беше гледал на това с най-хладнокръвна дистанцираност.
Но нищо, абсолютно нищо не се беше получило от това, както никога нищо не се беше получавало от вампирите, които от време на време бяха залавяни от учени, затваряни в лаборатории и изучавани, докато не направят своето зрелищно бягство или не бъдат зрелищно спасени. Нищо не се получаваше от това. Освен че сега светът се населяваше от около тридесет или четиридесет неистови мъже и жени от науката, които твърдяха, че има истински вампири и че са ги виждали със собствените си очи – изхвърлени от професията си, които светът наричаше луди.
Беше време, когато Грегъри напускаше сигурността на своя женевски апартамент, за да спаси някой заблуден малък вампир, който се бе озовал в лабораторен затвор под флуоресцентни лампи, наблюдаван от държавни служители. Той бързаше да ги измъкне, да унищожи всички събрани доказателства. Но сега едва ли се е притеснявал. Това нямаше значение.
Вампирите не съществуваха и всички знаеха това. Всички забавни популярни романи, телевизионни сериали и филми за вампири затвърждаваха общоприетата мъдрост.
Освен това заловените вампири почти винаги успяваха да избягат. Те бяха много силни. Ако ги хванеха в объркване и слабост, те се съвземаха, изчакваха времето си, съблазняваха пленниците си със сговорчива реч, след което разбиваха черепи, изгаряха лаборатории и се връщаха обратно в големия и безкраен сенчест свят на немъртвите, без да оставят след себе си нито едно доказателство, че някога са били лабораторни плъхове.
Все пак това не се случваше много често.
Фаред беше наясно с всичко това. Трябваше да е наясно.
Фаред – със или без тяхната помощ – щеше да разбере всичко.
Фаред се засмя. Смееше се лесно и весело с цялото си лице, зелените му очи бяха набръчкани, а устните му – усмихнати. Беше прочел мислите на Грегъри.
– Много си прав – каза той. – Много си прав. И някои от тези бедни остракирани изследователи, които изстъргваха мазните остатъци от митични чудовища от асфалта, сега работят с мен в същата тази сграда. Те са най-желаните ученици на това, което Сет и аз можем да предложим.
Грегъри се усмихна.
– Това изобщо не е изненадващо.
Никога не беше мислил да доведе такива същества в Кръвта.
В онази отдавнашна нощ в Сан Франциско, когато концертът на Лестат бе завършил с пламтящо клане, единствената му мисъл бе да спаси скъпоценната си Дейвис от холокоста. Нека лекарите от човешкия свят да правят каквото си искат с костите и слузта, които мъртвите кръвопийци бяха оставили след себе си.
Беше взел Дейвис на ръце и се издигна високо в Небесата, преди Кралицата да успее да го прикове със смъртоносните си очи.
И едва по-късно се върна, момчето вече в безопасност, тъй като Кралицата се беше преместила, за да наблюдава от разстояние съдебните лекари, които събираха „доказателствата“ си.
Мислеше за Дейвис, докато седеше с Фаред в Лос Анджелис, мислеше за тъмната карамелена кожа на Дейвис и гъстите черни мигли, така характерни за хората от африкански произход. От нощта на онзи концерт бяха изминали почти двадесет години, но Дейвис едва сега идваше на себе си, възстановяваше се от дълбоките рани на ранното си изгнание в Кръвта. Отново танцуваше така, както беше танцувала преди много време в Ню Йорк като смъртно момиче – преди силното безпокойство да смаже шансовете ѝ за Американския танцов театър „Алвин Ейли“ и да я изпрати в ужасния душевен упадък, в който беше превърната във вампир.
А, ето, това беше друга история. Дейвис беше научила Грегъри на неща за тази възраст, които Грегъри никога не би могъл да разбере сам. Дейвис имаше мек, копринен глас, който винаги правеше най-простите ѝ изказвания да звучат като най-свещените доверености, и вечно нежно докосване. И най-нежният поглед. Дейвис беше станала кръвна съпруга на Грегъри също толкова сигурно, колкото и Хризанте, и тя също обичаше Дейвис.
В строгия и модерен салон в Лос Анджелис, с импресионистични картини и френска камина, Фаред дълго време седеше тихо, мислеше си, като екранираше идеално размислите си.
Накрая той каза нежно:
– Не трябва да казваш на никого за Виктор.
Това беше биологичният син на Лестат.
– Разбира се, че не, но те ще знаят. В крайна сметка всички ще разберат. Със сигурност близначките вече знаят.
– Може би знаят – каза Сет. – Може би не знаят. Може би те са извън грижата за това, което се случва с нас в този свят. – Гласът му не беше студен или враждебен. Говореше равномерно и учтиво. – Може би не са дошли при нас, защото са безразлични към това, което правим тук.
– Какъвто и да е случаят, трябва да запазиш тайната – помоли се Фаред. – Скоро ще се преместим от тази сграда в по-безопасен и отдалечен комплекс. Там ще е по-безопасно за Виктор.
– Нима момчето няма нормален човешки живот? – Попита Грегъри. – Не искам да оспорвам преценката ти. Само питам.
– Всъщност много повече, отколкото си мислиш. В края на краищата през деня той е в пълна безопасност с телохранителите, които му осигуряваме, нали? И отново, какво би спечелил някой, ако го направи заложник? Някой трябва да иска нещо, преди да вземе заложник. Какво може да даде Лестат, освен себе си, а каквото и да е то, не може да бъде изнудвано. – Грегъри кимна, донякъде облекчен, когато го разгледа в тази светлина. Щеше да е грубо да настоява за повече информация. Но, разбира се, имаше причина да го вземат за заложник – да поискат могъщата Кръв на Лестат или на Сет. По-добре да не изтъква това.
Трябваше да остави тази мистерия в техните ръце.
Но тайно се чудеше дали Лестат дьо Лионкур няма да се разяри, когато открие съществуването на Виктор. Лестат беше известен с темперамента си, почти толкова краен, колкото и с чувството си за хумор.
Преди тази нощ да приключи, Фаред беше направил още няколко изявления за вампирската природа.
– О, ако само знаех – каза той, – дали това нещо наистина е в безсъзнание, дали запазва самостоятелен живот и дали иска нещо или не. Всеки живот иска нещо. Целият живот се движи към нещо…
– И какво сме тогава ние? – Попита Грегъри.
– Ние сме мутанти – отговори Фаред. – Ние сме сливане на несвързани видове и силата в нас, която превръща човешката ни кръв във вампирска, прави от нас нещо съвършено, но какво е то, какво ще бъде то, какво трябва да бъде, не знам.
– Той искаше да бъде физически – каза Сет. – Това е било добре известно в старите времена. Амел е искал да бъде от плът и кръв. И е получил това, което е искал, и е изгубил себе си в този процес.
– Може би – каза Фаред. – Но дали някой наистина иска да бъде смъртен от плът и кръв? Това, което всички същества искат, е да бъдат безсмъртна плът и кръв. И това чудовище се е доближило до това може би повече от всеки дух, който временно обладава дете, монахиня или медиум.
– Не и ако е загубил себе си в процеса – каза Сет.
– Говориш така, сякаш Акаша го е обладала – каза Фаред. – Но неговата цел била да я обладае, спомни си.
Това бе изплашило Грегъри и го бе научило на нещо.
При всичките му протести, че иска да научи всичко, че обича и приема постоянно развиващия се свят, той се страхуваше от тези нови знания, които Фаред придобиваше. Наистина се страхуваше от него. За пръв път той разбра защо религиозните хора се страхуват от научните постижения. И откри сърцето на суеверието в себе си.
Е, той щеше да потисне този страх, щеше да унищожи това суеверие в себе си и да работи усърдно върху старата си вяра.
На следващата вечер те се прегърнаха за последен път веднага след залез слънце.
Грегъри се изненада, когато Сет излезе напред и го взе в обятията си.
– Аз съм твой брат – прошепна той, но го каза на древния език, древния език, който вече не се говори никъде под луната, ни под слънцето. – Прости ми, че бях студен към теб. Страхувах се от теб.
– И аз се страхувах от теб – призна Грегъри, а старият език се върна при него в поток от скръб. – Брат ми. – Кралиците на кръвта и кръвните роднини. Не, нещо по-голямо, безкрайно по-голямо. А братът не предава брата.
– Твърде много си приличате, вие двамата – нежно каза Фаред. – Дори си приличате – едни и същи високи скули, едни и същи леко присвити очи, една и съща черна коса. О, някоя нощ в далечното бъдеще ще завърша ДНК изследването на всеки безсмъртен на планетата и какво ще ни каже това за нашите човешки предци, както и за предците на Кръвта?
След това Сет бе прегърнал Грегъри още по-топло, а Грегъри му бе отвърнал с цялото си сърце.
В Женева той пазеше тайната за Виктор дори от Хризанте. Той я пази и от Дейвис, Зенобия и Авикус. Флавий също пазеше тайната. През следващите месеци Флавий се научи да се доверява на новия си съвършен крайник, докато той наистина стана част от него.
Оттогава бяха минали години.
Светът на немъртвите не знаеше нищо за Виктор. И Фаред не беше казал на никого за Грегъри Дъф Колингсуърт или за неговия предсмъртен клан.
А преди две години – когато Грегъри дойде да шпионира Лестат заедно с Дейвид и Джеси в Париж – той бе разбрал, че Лестат все още не подозира за съществуването на Виктор. Когато подслушваше тримата по време на разговора им в хотелската стая, той също така беше научил, че Фаред и Сет все още процъфтяват, макар и вече в нов комплекс в калифорнийската пустиня, и че самата Махарет е отишла при Фаред заради уменията му.
Това много го успокои. Той не искаше да мисли за близнаякитеите като за амбициозни същества. Той се страхуваше от тази възможност. И много го успокои новината, че сканиращата и визуализираща апаратура на Фаред не е открила никакъв разум у нямата Мекаре. Да, това беше по-добре от множество амбиции и крайни мечти на Акаша.
Но го беше измъчвало онази нощ в Париж – както подслушваше – да слуша как Джеси Рийвс говори за малкото клане в архива на библиотеката на дома на Махарет, за объркването и болката на Хайман. Хайман винаги е бил на ръба на лудостта, що се отнася до Грегъри. Всеки път, когато Хайман се бе изпречвал на пътя на Грегъри, той малко или много бе полудявал. В епохата на Рошамандес той беше Бенджамин Дявола и в крайна сметка Таламаска го бяха изучили под това име. Но тогава Грегъри смяташе, че Таламаска са безобидни, както беше безобиден Хайман. Той беше идеалният вампир за техните трактати. Имбецилите като Бенджамин Дявола и бързите говорители като Лестат ги караха да вярват, че немъртвите са безобидни и по-интересни живи, отколкото мъртви.
И като си помисли човек, че преди онова ужасно клане в комплекса на Махарет, великата всъщност беше шпионирала него, Грегъри, в Женева, и беше обмисляла среща с участието на всички тях! Тази информация също бе задълбочила вълнението и страха на Грегъри. Как би искал да говори с Махарет сега, ако само… но нервите му не издържаха преди две години, когато за първи път чу за тези неща при шпионирането на Джеси Рийвс, и нервите му не издържаха и сега.
Сега, през 2013 г., когато Грегъри стоеше в Сентрал парк в тази топла септемврийска нощ, гледаше, слушаше как в къщата, наречена Тринити Гейт, Арманд, Луи, Сибел и Бенджи се събират около новият си спътник Антоан, всичко това тежеше на сърцето на Грегъри.
Дали Лестат все още не знаеше нищо за съществуването на Виктор? И къде бяха близначките точно в този час?
Грегъри осъзна, че тази вечер няма да се присъедини към Арманд, Луи и останалите, макар че от градската къща сега звучеше най-красивата музика на Земята – Антоан свиреше на цигулка, а Сибел на пиано, двамата пътуваха по вълнуващите кресчендо на Чайковски, без усилие раздухвайки музиката със собствената си лудост и чар.
Но със сигурност щеше да дойде времето, когато всички те трябваше да се срещнат.
А колко от тях щяха да умрат от огън, преди да се състои такава среща?
Обърна се и се насочи по-навътре в мрака на Сентрал парк, вървейки все по-бързо и по-бързо, а мислите му го притискаха, докато се чудеше дали да остане в този град, или да се прибере у дома.
Беше прекарал последната нощ в пентхауса си на Сентръл Парк Саут и се увери, че всичко е наред, ако се наложи да доведе семейството си там. Беше собственик на сградата и криптите в мазето му бяха толкова сигурни, колкото и тези на Луи и Арманд. Сега нямаше нужда да се връща там. Той копнееше за Женева, за собственото си леговище.
Изведнъж, без да е взел съзнателно решение, той се издигна и то толкова бързо, че нито едно смъртно око не би могло да проследи напредъка му, издигайки се все по-високо и обръщайки се на изток, докато градът Ню Йорк отстъпваше под него, но оставаше чуден и безкраен килим от блестящи и пулсиращи светлини.
О, как изглеждат големите наелектризирани градове на този свят на небето? Как изглеждат те за мен?
Може би тези градски галактики от електрическо великолепие предлагаха на безкрайните Небеса почит, огледален образ на звездите.
Изкачвайки се все по-високо и по-високо, той се бореше с вятъра, който искаше да го спре, докато не се промъкна в най-тънкия въздух под огромния балдахин от мълчаливи звезди.
У дома, искаше да се върне у дома.
Обхвана го смътна паника.
Дори докато се движеше на изток и се издигаше над студения черен Атлантически океан, той чу отново гласа на Бенджи Махмуд. Краткото му посещение при Антоан очевидно бе прекъснато от плашещи сведения.
– Това се е случило сега в Аман. Вампирите в Аман са избити. Това е Изгарянето, Децата на нощта. Вече сме сигурни в това. Но имаме сведения за кланета и на други места, на случайни места. Сега се опитваме да потвърдим дали са били нападнати приюти в Боливия.
Притиснат до предела на силите си, Грегъри пътуваше все по-бързо към европейския континент, отчаян, че изведнъж ще се озове при собственото си огнище. За древните, Хризанте, Флавий, Зенобия и Авикус, той не изпитваше особени опасения, докато неистовите призиви на Бенджи избледняваха в рева на вятъра, но какво да кажем за любимата му Дейвис? Възможно ли беше любимата му Дейвис отново да понесе горещия дъх на Изгарянето, което веднъж вече почти я бе отнело от Земята?
Когато пристигна, всичко беше наред, но вече почти се свечеряваше. Беше изгубил половината нощ, докато пътуваше на изток, и беше изморен до дъното на душата си. Имаше време да прегърне Флавий и Дейвис, но Зенобия и Авикус вече бяха отишли в подземията под десететажния хотел.
Колко свежа и красива му се стори Дейвис с блестящата си тъмна кожа и течните си очи. Беше ловувала тази нощ в Цюрих с Флавий и те едва сега се бяха върнали. Грегъри долови аромата на човешката кръв в него.
– И всичко е наред с хората от Тринити Гейт? – попита Дейвис. Тя нямаше търпение да се върне в Ню Йорк, Грегъри знаеше това, нямаше търпение да посети отново стария си дом в Харлем и местата, където някога като млад се бе стремял да стане танцьор на Бродуей. Беше убеден, че миналото не може да му навреди сега, но искаше да подложи надеждите си на изпитание.
С приглушен глас Грегъри ѝ каза, че старият му сънародник, Килър от бандата Клопка, е жив, че младият музикант Антоан го е срещнал по време на пътуването си до Ню Йорк. Това успокои старата вина на Дейвис, вината, че се е спасила от клането на Акаша след концерта на Лестат, оставяйки Килър да загине.
– Може би от това ще излезе нещо добро – каза Дейвис и погледна лицето на Грегъри. – Може би по някакъв начин мечтата на Бенджи е възможна, мислиш ли, че всички можем да се съберем? В старите времена всяка банда беше сама за себе си, имаше задни улички, канавки и гробища…
– Знам – каза Грегъри. Бяха обсъждали много пъти как са живели Неживите, преди Лестат да повиши глас и да им разкаже историята на тяхното начало – вампирски барове, шикозни завети и скитащи банди, да, всичко това.
– Може ли да има начин да живеем в мир? – Попита Дейвис. Очевидно се чувстваше толкова в безопасност тук, под зоркото око на Грегъри, че историите за новите Изгаряния не я плашеха, изобщо не я плашеха, не така, както плашеха Грегъри. – Възможно ли е наистина да прегърнем едно бъдеще? Знаеш ли, в онези нощи никога не сме имали бъдеще. Имахме само миналото и настоящето, а после и покрайнините на живота.
– Знам – каза Грегъри.
Той целуна Дейвис и я изпрати само с най-нежното предупреждение.
– Не отивай никъде без мен, без Флавий, без един от нас.
Дейвис, както и цялото му малко семейство, никога не се бе бунтувало срещу него.
Грегъри имаше само няколко скъпоценни мига насаме, за да погледне към спокойното и прекрасно Женевско езеро и към светлия широк кей долу, където рано сутрин вече се разхождаха туристи и продавачи, предлагащи горещ шоколад и кафе, а след това да се качи нагоре, както правеше всяка сутрин, в собствената си стъклена килия на покрива. Женева беше тиха. В Женева никога не бе имало затворнически дом или убежище. И доколкото Грегъри можеше да прецени, тук нямаше немъртви скитници, които да го предизвикват. Ако обаче имаше цел за Изгарящите, това беше тази сграда, в която живееше той и любимото му семейство.
Утре щеше да укрепи всички системи за сигурност, пръскачките и да прегледа хранилищата, за да се увери, че дебелите стени от камък и олово са непробиваеми. Огнената дарба не му беше чужда. Знаеше какво може да направи и какво не може да направи. Беше осуетил удара на Акаша, когато тя искаше да изгори Дейвис, просто като го изнесе нагоре толкова бързо, че очите ѝ не можеха да проследят бягството. И през цялата нощ, оттук нататък, той щеше да държи младата и уязвима Дейвис на своя страна.
Сега той се качи по облицованото със стомана стълбище и отдръпна тежките ламаринени врати към малката си открита спалня под небето. В тази високостеблена килия без покрив, под висок навес от стоманена мрежа, той щеше да изтърпи парализата на дневните часове, излагайки шестхилядното си тяло на изгарящите лъчи на слънцето.
Когато се събуждаше всяка нощ, разбира се, той усещаше лек дискомфорт от това излагане, но в резултат на този процес кожата му оставаше с тъмен загар, което му помагаше да мине за човек, никога да не се превърне в живата статуя от бял мрамор, в която се беше превърнал Хайман и която така плашеше хората.
Когато легна на мекото си легло, а небето над него се проясни, той взе книгата, която беше изучавал – „Стъклото“: Стъклото – световна история“ на Алън Макфарлейн и Джери Мартин, и прочете няколко ценни минути от този увлекателен текст.
Някоя вечер, скоро, някак си двамата с Лестат щяха да седнат заедно някъде, в библиотека с ламперия или в открито кафене, и щяха да си говорят, да си говорят, да си говорят и да си говорят, и Грегъри нямаше да е толкова сам.
Лестат наистина щеше да разбере. И Лестат щеше да научи Грегъри на някои неща! Да. Със сигурност това щеше да се случи, а Грегъри копнееше повече от всичко друго именно за това.
Той тъкмо се плъзгаше в безсъзнание, когато чу неясни телепатични викове някъде от света. „Изгарянето.“ Но това беше някъде, където слънцето не грееше, а тук слънцето наистина грееше и сега Грегъри потъна в сън под топлите му проникващи лъчи, защото не можеше да направи нищо друго.
Назад към част 10 Напред към част 12
