Глава 7
ДЖОРДЖ
Аз съм кралят! И аз съм всемогъщ!
Но не и когато става дума за Маргарет Сонтор…
Да не мисля за тази млада дама беше дори по-трудно, отколкото да споря с майка ми. В споровете с лейди Мира печелех, макар и не често, но тук бях пълен провал.
След вечерята дойде остър пристъп на нетърпение. Избърсах устните си със салфетка, обадих се на секретаря си и му казах да изпрати някой до портите на Академията, за да разбере дали Марго е отишла в града.
И ако е била, върнала ли се е? Или все още е някъде навън?
Ако беше, бях готов да я намеря и да я нахраня с ранна вечеря.
Ако се е върнала в стените на своята Алма матер, възнамерявах да направя същото. В главната сграда има покрив, от който се открива страхотна гледка.
Поставих там маса за двама и устроих малка засада от анимаги на единственото стълбище. Просто в случай че някоя котка, изпълзяла от самата Бездна, поиска отново да се присъедини към нас.
Мисълта за котката накара драскотините на ръката ми да ме заболят. Направих гримаса, хванах се за предмишницата и изсъсках тихо:
– Е, коте…
Самите драскотини вече бяха заздравели – регенерацията ми, съчетана с лечебните усилия на момичетата от храма, бяха дали своето, но остатъчната болка все още беше налице.
– Ще те убия – обещах тихо аз.
Спомних си кратката ни битка. Виждате ли, Жреца не хареса тайното ми посещение в стаите на Маргарет. Каква защита. Единственото хубаво нещо е, че това плешиво чучело не може да говори, така че няма да и каже нищо.
Върнах се в кабинета, за да си подредя натрупаните дела, и тогава получих разочароващи новини. Лейди Сонтор все още не се е върнала в Академията! Нещо повече.
– Лейди Маргарет си е тръгнала рано тази сутрин, веднага щом портите са се отворили – докладва секретаря, преразказвайки доклада. – Тя беше придружена от Джим МикВой и Лим Храфс, по прякор Психото. Всички те изглеждали странно. Лейди Маргарет беше облечена в костюм за езда, МикВой беше облечен така, сякаш отиваше на разходка в центъра, а Храфс носеше ловен комплект. МикВой и Храфс имаха и чанти през рамо.
Дори не забелязах, че се бях издигнал над бюрото, опирайки юмруците си на документите.
Секретарят, като погледна лицето ми, пребледня, но довърши:
– И отрядът на градската стража е видял трима младежи да влизат в портал тази сутрин. Те отворили портала в една уличка, сякаш се криеха от някого.
– Е – казах заплашително аз.
Изрекох го, а после се принудих да се успокоя. Обективно погледнато, телепортирането не означава нищо лошо. Странните дрехи също не са престъпление.
– Изпратете някого в Големия храм и го помолете да провери.
Защо? Защо? Може би триото е решило да се върне, за да довърши започнатото миналия път? В края на краищата те бяха прогонени! Вероятно са съкратили приключението си.
– Какво да правим, ако те са там? – Каза секретарят.
– Лейди Маргарет трябва веднага да дойде при мен.
– А ако тя се съпротивлява?
Въпросът беше неочакван.
Погледнах секретаря, сякаш беше пълен глупак. Каква съпротива? И откога на хората, които изпращах, им пукаше за думата „не“?
– Все ми е тая доведи я – изръмжах аз.
Секретарят кимна и аз добавих:
– Нека да погледнат и в града. Включително да проверят имението на Сонтор. И изпратете някой в херцогския замък. Маргарет може да е там.
Казах го, но се разкрещях. Това ми напомни за последния път, когато дадох същите нареждания точно преди седмица.
– Намерете я! – Изкрещях аз.
Уви, сценарият от миналия уикенд се повтори не само в това. Най-неприятната прилика – Маргарет и нейните съучастници моите хора не бяха открили.
Но по-лошото беше, че времето минаваше, а адептката не се връщаше. Ранната вечеря беше свършила, късната вечеря беше свършила, а Маргарет я нямаше!
Бях ядосан като гладен алигатор и внимателно прогонвах мисълта, че нещо се е случило с дамата. Тя има моите артефакти. Ако не друго, те ще я защитят.
Когато мракът избледня, трябваше да предам контрола над търсенето на Тонс. Увих се в наметалото си и, проклинайки Храфс и МикВой с последните думи, призовах личния си портален човек – в графика имаше едно нещо, което не можеше да бъде отменено.
Вече закъснявах, а отлагането щеше да застраши една конкретна и изключително важна сделка за нашите арсенали.
Стиснал зъби, напуснах столицата. По-добре Маргарет да бъде намерена, преди да се върна, иначе нямаше да нося отговорност за себе си.
Аз обаче и без това трудно нося отговорност за себе си в момента.
МАРГАРЕТ
Спускахме се дълго време. Гриша правеше завой след завой, сякаш се любуваше на безкрайните светлини на един наистина огромен панаир. По това време небето вече беше напълно почерняло, слънцето беше изчезнало.
Бях хипнотизирана от гледката, но удоволствието не продължи дълго. Спомних си за общежитието и строгия комендант – нямаше да успеем да стигнем навреме, а това беше проблем. Ще си имам неприятности.
Точно така. Какво ще стане, ако пропътуваме остатъка от пътя не на грифон, а чрез телепортация? В края на краищата няма изкривяване, а Психо знае координатите на столицата.
Но как ще реагира нашият пернат приятел на подобно бягство?
Хлъзгава точка номер две – грифонът долетя до мен, значи е мой? Следователно той трябва да бъде настанен и поддържан някъде? Но един огромен крилат звяр не е коте, не можеш да го внесеш в Академията.
Така че ще трябва да отидем в имението. Но как ще реагират те на такова животно? Как реагират на такива „птици“ в този свят?
Получих отговора на последния въпрос веднага щом се приземихме на широката, свободна от шатри и сергии пазарна площ.
Хората бяха зашеметени. Гледаха ни така, сякаш един Ролс Ройс се беше врязал в улицата на най-провинциалния от всички провинциални градове.
Зяпачите, които бяха по-многобройни, отколкото ми се искаше, отвориха усти! А Психото, който седеше зад мен, се пресегна, потупа ме по рамото и каза:
– Успокой се, Маргарет.
После Гриша седна и момчетата забързано ускориха ход. За мой късмет МикВой също изглеждаше надут – тоест не само аз се чувствах странно.
– Премести грифона настрани – заповяда Психото.
После отново се огледа и добави:
– Знаеш ли, Марго, защо не отлетиш още сега? Без нас?
– А ти? – Бях изненадана.
– Можем да стигнем дотам с портал.
– Значи може би всички трябва да отидем с портал? – Помислих си и после казах.
– Няма смисъл. Така или иначе ще си навлечем неприятности. Независимо дали ще се върнем заедно, или сами, или каквото и да било.
Той погледна към нашия спасител, който погледна Психо много неодобрително.
– Е, почакай, Марго – каза Храфс и въздъхна. – Няма да се бавим дълго. Но ако нещо, ако имаш някакви проблеми, отлетя без въпроси.
И Джим измъкна едно „оптимистично“:
– Е, или викай.
Момчетата се обърнаха и се насочиха към най-близкия търговски център. Главата на Джим се завъртя и той подскочи нервно, опитвайки се да не изостава.
Аз изстенах тихо, после прошепнах на грифона:
– Можеш ли да се преместиш някъде встрани?
Лъвската птица се подчини. Само че фактът, че се бяхме преместили, не променяше нищо.
Чувствах се толкова неудобно, че ми се искаше да се почеша. Приземихме се почти в центъра на един огромен пазар и Гриша наистина предизвика фурор. Всички се взираха в нас! А публиката се увеличаваше с всяка изминала минута.
За щастие имаше охранител, който ни помагаше.
– Хей, какво е това събиране? – Извика мъж в униформено яке с червена лента на рамото. – Да се разпръснем, да не се тълпим!
До мъжа веднага се появиха още трима мъже и хората започнаха неохотно да се разпръскват. А аз…
Това беше страховито! Просто страховито! Изведнъж осъзнах, че съм съвсем сама насред оживен пазар, в чужд свят и в чужда страна. Не познавам правилата, не познавам рутината и въпреки това главата ми се върти в търсене на нещо интересно – все пак съм любопитна!
Цялото ми тяло е сковано, а нараненият ми крак ме боли. За щастие защитният балон, създаден от артефактите, е изчезнал.
След като се поколебах известно време, отново се обърнах към грифона:
– Гриша, мога ли да сляза от теб?
Клюн клюн клюн!
Но грифонът седна, после общо взето легна и постави крилото си по подобие на трап.
На крилото не се качих, страхувах се да не счупя нещо, спуснах се така, с грацията на сепия. Тогава едва не изпищях от болката, която ме удари по крака. Запътих се назад и притиснах дланта си към пернатата страна.
Убедих се да се успокоя. Да, намирам се в чужд свят, в средата на нищото, но е твърде рано за паника. Наоколо се разхождат много охранители, и то много. А наоколо има и много хора.
Поех си дълбоко дъх, но… после спокойствието ми се промени. Атмосферата, като цяло, не се промени, но забелязах един мъж, който ме гледаше.
Висок, слаб, облечен в наметало с качулка, нахлупена дълбоко върху главата му. Зад него надничаха други двама, също с наметала, но по-малко забулени, с размерите на бандити.
Замислих се и реших да не ги забелязвам. Просто се обърнах към Гриша и, стискайки палци за късмет, продължих да чакам съучастниците си.
Уви, късметът ме заобиколи по широка дъга, но неизвестните напротив, приближиха се. Човекът не се уплаши дори от недоброжелателния поглед на грифона и силното опасно „цъкане“.
– Здравей – гласът прозвуча кадифено.
Трябваше да се обърна и в сянката на качулката видях не младо лице, което беше обезобразено от дълъг белег.
– Госпожо… – каза той и направи пауза, предлагайки да се представя.
Само че аз нямаше да кажа името си. Не и на никого. Особено не и на този злодейски изглеждащ мъж.
Изражението на обезобразеното му лице обаче не беше злобно.
– Госпожо – казах аз. – Просто госпожо.
Той разбра намека и се поклони небрежно, но без насмешка.
– Лейди, моля ви да дойдете с нас – каза той неочаквано и неприятно.
Беше плашещо. Спомних си поговорката, че най-опасният звяр е човекът.
Замълчах, давайки знак, че няма да отида никъде. Притиснах се по-силно към Гриша, а рубиненият медальон и недокоснах, да удариш чудовището – това е едно, но върху човек със сигурност не може.
– Госпожо, моля ви да дойдете с нас – повтори непознатият. Очите в дълбините на качулката му проблеснаха със зеленикав огън, разкривайки мага.
Не се съмнявах обаче, че той има дарба. Беше твърде самоуверен.
Усетих нов прилив на болка да пронизва ранения ми крак. Задъхах се и се поколебах, а непознатият беше искрено изненадан:
– Госпожо, ранена ли сте?
– Махнете се от мен – изскърцах през зъби. – Или ще насъскам домашния си любимец върху вас. И ще изкрещя!
Лицето на мъжа видимо се изпъна.
– Домашен любимец?
Вече не можех да го издържам. Приготвих се да извикам охраната. Дори си отворих устата, но се появи друга фигура. Въпреки дългото тъмно наметало, разпознах мъжа веднага.
Джордж?
Душата ми потъна в петите, сърцето ми прескочи един удар и фокусът ми се измести. Белязаният мъж вече не изглеждаше толкова опасен и ми се искаше да се бях съгласила да се разходя с него.
Защото непознатият, на теория, можеше да е добър! Но негово величество… Усещах „радостта“ му толкова ясно, сякаш стоеше не на двайсет крачки, а на сантиметър от мен.
Има ли някакъв шанс той да не ме забележи? Уви, вече бях забелязана!
Когато негово величество свали качулката си, видях много недоволното му лице.
Отново паника. Що за ден е днешният!
– Гриша, имаме проблем – С рязко пресипнал глас просъсках.
Мъжът с белега се обърна, искайки да проследи погледа ми, но аз не му обърнах внимание. Придържайки се с едната си ръка към перата, а с другата към вълната, вече се катерех по гърба на грифона.
– Гриша, да се махаме оттук. Бързай!
Грифонът се изненада и кехлибарените му очи проблеснаха. Джордж направи първата крачка към мен и аз осъзнах – краят. Ще бъдем изядени и изплюти. А после… не мога да си представя какво ще стане тогава!
Още не седнала както трябва, продължих да шепна:
– Гриша, скъпи, моля те, стани и полети. В Академията. Спешно!
Най-накрая грифонът ме послуша.
Той плавно се издигна, разпери криле и тогава Джордж разбра. Той разбра, че бягам!
В момента, в който митичното същество се оттласна от земята, кралят ускори, превръщайки се в нещо като размазана сянка. Но Гриша размаха снежнобелите си криле и ние скочихме в небето. На Джордж не му достигнаха няколко сантиметра, за да ме достигне.
– Бързай, бързай, бързай – прошепнах аз като заклинание. Въпреки че знаех, че е безполезно.
Не можех да се измъкна от него. Ние с краля така или иначе щяхме да се срещнем, а Джордж нямаше да повярва на приказката, която си бях измислила. Това нямаше да се получи.
Но аз не можех да остана. Тоест, можех, но бях твърде страхлива, за да не отложа наказанието си. Предпочитам да го направя по-късно. Утре, може би вдругиден.
Ами ако Джордж забрави? Не знам. Той не е толкова млад, ами ако има склеротични прояви? О, моля те! Нека кралят има склероза! Невъзможно? Но това е един вълшебен, изпълнен с чудеса свят!
Грифонът направи един завой, още един и около мен се появи полупрозрачна защита от артефакти.
В същото време трескаво се опитвах да погледна надолу към момчетата, за да сигнализирам за опасност. Как да го направя? Нямам представа! Някак си!
Но, уви, нямаше какво да се види.
Единственото хубаво нещо беше, че МикВой и Храфс имаха път назад. Може би дори щяха да успеят да избегнат Джордж. Може би присъствието им в Горната земя никога нямаше да стане известно. Но аз определено бях мъртва.
– Ооо! – Казах с огорчение.
Грифонът не разбра и изтрака силно с клюн.
Трябваше спешно да събера силите, мислите и емоциите си. Ще пищя нервно, след като тази история приключи. Точно сега трябваше да се охладя и да помисля как да избягам.
Все още не знаех какво да правя с грифона след бягството. Откъде беше дошъл? Къде живее? Къде ще го сложим, след като стигнем от точка А до точка Б?
Умно, наистина трябваше да поискам курс към имението Сонтор, но аз бях страхливка и насочих Гриша, към парка на академията до статуята на игуменката.
И въздъхнах още по-коравосърдечно, когато лъвът-птица, който ме беше пуснал, отново размаха криле и изчезна в черната нощ.
Останах сама, насред тъмния парк. Причудливите сенки и силното шумолене щяха да уплашат всеки друг, освен мен. Трескаво обмисляйки какво да правя, се втурнах към общежитието – вратата вече беше заключена, а някои от прозорците все още светеха.
Тук застинах. Какво да правя? В идеалния случай щях да се промъкна незабелязано в стаята и въпреки здравия си разум да се преструвам, че никога не съм я напускала.
Но не бях помислила да взема със себе си амулета за телепортация на Психото, а и все още не можех да се изкача по бръшляна, както прави Жреца.
Бях достатъчно отчаяна, за да отида да почукам на вратата и да се предам на милостта на коменданта, но един от тъмните прозорци на приземния етаж се отвори.
– „Псст“, каза някой. – Пс. Маргарет.
Бях предпазлива, но се приближих.
Едно смътно познато, бледо момиче се взираше в мен. Трябваше да се напрегна, за да си спомня – беше същата внучка на гнусната баронеса Фитор и роднина на гадния Ормун. Дарая.
– Трябва да влезеш вътре ли? – Попита съученичката ми с разтревожен глас.
Кимнах, а тя измери височината с поглед и каза:
– Сега.
Приземен етаж, мм-хм. Но започваше от ниво, което беше един път и половина по-високо от моя ръст. А до този конкретен прозорец нямаше бръшлян, само гладка, напълно неизкачваща се стена.
Общо взето, беше невъзможно, особено с ранения ми крак. Но Дарая ми подхвърли един чаршаф, усукан като турникет, и аз все пак се качих.
Сблъсках се с още две момичета в стаята – мисля, че бяха трети курс. Съквартирантките на Дарая веднага разпознаха „любимката“ на краля и запяха в хор:
– Мм-хм.
Нямаше да се оправдавам, повече ме интересуваше друго – бях се покатерила през прозореца, но какво следваше? В края на краищата, за да стигнеш до стълбите, трябва да минеш през главната зала, където най-вероятно се криеше коменданта.
Но после се оказа, че всичко е открито, искам да кажа изобретено, преди нас.
Оказа се, че в общежитието има второ стълбище, задно стълбище. Старшите, гледайки се една друга, ме заведоха до него.
Тясната врата, която водеше към това стълбище, се намираше близо до душовете и беше заключена. Но едно от момичетата извади шило и ловко отвори ключалката… След това трите се качихме на моя етаж, където трикът със заключената врата се повтори.
– Длъжница съм ви – издишах с благодарност.
– О, да! – Усмихнаха се момичетата. – Не се притеснявай, ще ти го напомним!
Упс. Пак ли съм длъжница?
Но аз не бях в състояние да се притеснявам. Просто се промъкнах по коридора, покрай вратите на учителите, и се промъкнах в стаята си. Мислех, че това ще е краят, но и там ме очакваше изненада – един ужасно ядосан Жрец.
Отначало си помислих, че е от глад, но котаракът не си помръдна и ухото дори пред любимото си мариновано месо. Тогава разбрах. И когато видях бъркотията, която Жреца беше направил в шкафа ми, изстенах. Този наркоман с кучешката опашка търсеше телефона ми.
Разбира се, че бях прибрала джаджата! Не можех да оставя този провокативен предмет никъде! Да оставя телефона на котката също не беше вариант, не се знаеше какво може да се случи в мое отсъствие.
Така че го скрих, а нервите на някого започнаха да се късат.
– Какво ще кажеш за след душа? – Предложих, като направих няколко плахи стъпки към банята.
– Мррфмряфу… – каза зловещо адският котарак, а опашката му се размаха по пода.
Уви, имам нулев родителски талант. Или проблемът беше, че бях нервна и уморена. Отказах се веднага – извадих телефона от скривалището зад нощното шкафче и го подадох на котарака.
Дори не получих благодарност. Няколко сръчни натискания на лапата и Жреца беше в мрежата.
Назад към част 7 Напред към част 9
