***
Скарлет ускори крачка, за да не изостава от Брайсън, докато се отдалечаваха от странния старец. Беше вдигнала качулката на палтото си, но вятърът беше толкова силен, че все отмяташе качулката ѝ назад. Беше напълно измокрена и замръзнала.
– Смяташ ли, че е безопасно да сме навън в момента? – Извика тя.
Брайсън я погледна, примигвайки, докато дъждът блъскаше лицето му.
– Определено не.
– Колко време ще вървим?
Той посочи надолу по улицата и сега тя видя, че в далечината светят някакви светлини.
– Нека поне да опитаме – каза той и се наведе към нея. – Ако не намерим нищо там, ще се върнем в апартамента ми и ще се справим някак, докато бурята отмине.
– Сигурна съм, че ще се справим.
– Да – съгласи се той. – Стига да нямаш нищо против да ядеш крекери „Риц“ и сладко кисели краставички през следващите няколко хранения.
Измина цяла вечност, преди наистина да стигнат до официално отворения магазин за хранителни стоки. В момента, в който влязоха в него обаче, сърцето на Скарлет се сви.
Мястото явно беше претърсено за почти всичко годно за консумация.
Рафтовете бяха почти празни, а хладилниците – напълно празни.
Продавачът, млад мъж с неясна етническа принадлежност, облечен в тежка фланелена риза, просто ги погледна, когато влязоха вътре.
Брайсън дръпна качулката си назад и привлече вниманието на продавача.
– Здравейте – каза той, като дишаше малко тежко от ходенето. – Има ли вода тук, някаква прилична храна?
Служителят сдържа усмивката си.
– В никакъв случай. Разпродал съм почти всичко. Последните хубави неща излязоха тази сутрин и съм на път да затворя до края на деня.
– По дяволите. Има ли някъде наблизо нещо останало?
– Нямам представа, сър. Предполагам, че не.
Скарлет тръгна нагоре по пътеката и намери няколко Slim Jims и Hot Fries, които очевидно не си струваше да се вземат за някой друг. Тя ги взе и отиде до касата.
– Поне имаме какво да ядем – каза тя и ги показа на Брайсън.
– Това ли наричаш храна?
– По-добре е от нищо.
Той кимна, примирен. Платиха на продавача за храната и той започна да я опакова. Служителят ги погледна.
– Дори не знаех, че тук е останала някаква храна. Имате късмет с тези Slim Jims.
– Благодаря за насърчението – каза Брайсън с очевиден сарказъм. Тръгнаха към изхода и Скарлет се приготви за студа, влагата и вятъра. Наистина не искаше да излиза отново навън.
Но точно когато се канеха да тръгват, на Брайсън сякаш му хрумна идея. Обърна се и дълго се взира в служителя.
– Мога ли да ви помогна с нещо друго? – Каза младият мъж, а очите му се свиха от подозрение.
– Да, може би. – Брайсън отново извади портфейла си. – Замислих се – сигурно имате няколко неща в складовото си помещение. Може би преди тълпата да ви изчисти от всичко, сте скрили там няколко лакомства за себе си?
Служителят се почувства видимо неудобно.
– Господине, не крада, ако искате да кажете точно това.
– Не ви обвинявам в нищо. Не ме интересува какво правите. Но ако бях на ваше място, със сигурност щях да скрия няколко неща от магазина за себе си.
Служителят сви рамене, но изглеждаше малко разтревожен.
– Не знам.
– Слушай – продължи Брайсън и отвори портфейла си. – Имам сто долара, ако успееш да ми набавиш вода и храна от склада.
Скарлет се смути от тази проява. Тя хвана Брайсън за ръката.
– Не мисля, че му е позволено да взема подкупи – прошепна тя.
Брайсън я погледна.
– Всичко е наред. Това се случва постоянно в Ню Йорк.
– Ти си от Лос Анджелис.
– Шшшш.
Служителят се замисли. Накрая въздъхна, сякаш победен.
– Добре, последвайте ме – каза той.
Те последваха служителя до задната част на почти празния магазин. Скарлет се почувства така, сякаш я водят на свръхсекретна обиколка – в края на краищата със сигурност беше против политиката на компанията да води двама души от улицата в склада.
Но продавачът изглежда не се интересуваше много от това в момента. Той ги въведе в голямо складово помещение, в което от пода до тавана имаше големи метални стелажи. Повечето от стелажите бяха празни, подобно на рафтовете в предната част на магазина.
– Уау, не се шегувахте, че се е изчистило – каза Брайсън, като огледа празните кутии, разхлабените пластмасови опаковки и тиксото, разхвърляни по пода и рафтовете.
– Не съм ви лъгал – каза продавачът. Той мина зад ъгъла и след миг отново се появи, влачейки кашон с бутилирана вода и голяма раница, която изглеждаше така, сякаш е напълнена догоре. – Запазих малко вода и храна за себе си. Храната е в раницата.
Скарлет се взираше в него.
– Не можем да вземем храната му – прошепна тя.
Служителят сигурно я беше чул.
– Всичко е наред. Така или иначе имам още запаси в апартамента си.
Брайсън подаде банкнотите на служителя, който погледна всяка една от тях, сякаш очакваше парите внезапно да избухнат в пламъци.
– Благодаря. Този месец щях да имам недостиг на наем, но сега изглежда, че всичко е наред. – Той се усмихна, сгъна парите и ги прибра в задния си джоб.
– Винаги се радвам да помогна – отвърна Брайсън, като клекна, отвори раницата и я прегледа. Той се усмихна и кимна. – Това е идеално. Сега не би трябвало да имаме проблем да изкараме остатъка от бурята.
Скарлет се придвижи напред и се загледа надолу, като видя, че в раницата са натъпкани на воля консерви с риба тон, блокчета „Сникърс“, юфка „Рамен“ и други дреболии.
– Какво да нося? – Попита тя.
Брайсън я погледна.
– Не бъди глупава. Ще взема всичко – каза той. После закопча ципа на раницата и я качи на рамото си. – Имаш ли нещо против да ми подадеш този кашон с вода?
– В никакъв случай – каза тя. – Не мога да ти позволя да вземеш всичко. Позволи ми да нося раницата, Брайсън.
– Скарлет, няма да споря за това.
– Аз също не се карам – отвърна тя. Очите ѝ се впиха в неговите. – Ще ти помогна.
Той въздъхна.
– Това като някаква Жана д’Арк ли е?
– Не съм мъченица само защото се опитвам да помогна за пренасянето на хранителни продукти.
– Тази раница е тежка – предупреди той.
– Мисля, че мога да се справя с нея – каза тя с повече увереност, отколкото чувстваше. Брайсън свали раницата, след което я прехвърли през дясното ѝ рамо и тя моментално се почувства така, сякаш някой току-що ѝ беше вързал наковалня. Почти се срина под тежестта и.
– Добре ли си?
– Да. Добре съм – излъга тя. Плъзна ремъка през другото си рамо и направи няколко предпазливи крачки. – Един силен вятър може да ме събори, но мисля, че ще успея да се справя – каза тя.
– Кажи ми, ако искаш да я взема – каза той.
– Това няма да се случи. Добре съм.
Той клекна обратно и взе кашона с вода.
– Добре – каза той. – Нека да направим това.
Миг по-късно излязоха от магазина и се насочиха към стихията. Ако не друго, бурята се беше усилила от времето, когато бяха вътре. Вятърът брулеше с огромни, неравни пориви, а дъждът блъскаше Скарлет толкова силно, че тя почти се гърчеше от болка.
Беше трудно да се вижда, а носенето на раница, натоварена с петдесет килограма храна, не ѝ помагаше да се ориентира по-добре.
От своя страна Брайсън изглеждаше, че се справя добре. Беше сложил водата на рамото си и изглеждаше така, сякаш се разхожда в парка, докато Скарлет започваше да се поти в палтото си.
На около две пресечки от магазина се сблъскаха с няколко мъже в дъждобрани с качулки, които си проправяха път към мястото, където току-що бяха Брайсън и Скарлет.
– Идвате от магазина ли? – Попита единият от мъжете.
Брайсън намали скоростта.
– Да. Мисля обаче, че сме взели последното от всичко. Съжалявам.
– Колко платихте за всички тези неща? – Каза другият мъж, като оглеждаше жадно раницата на Скарлет. Имаше тъмна, матова брада, а очите му под качулката бяха като две проблясващи парчета оникс.
Тя почувства внезапно пробождане на тревога, когато вятърът връхлетя всички с нова сила.
– Не много – излъга Брайсън. – Но съжалявам, трябва да продължа. Все още ни предстои дълъг път.
Той започна да се движи покрай тях, когато първият мъж протегна сковано ръка, за да му попречи да мине. Мъжът беше чисто избръснат, с петнисти бузи и тяло, което изглеждаше дебело и здраво под якето му.
– Слушай, можеш да си оставиш водата, но ние ще вземем тази раница – каза той на Брайсън.
Скарлет се приближи на крачка зад Брайсън.
Погледът на тъмноокия мъж се премести от Брайсън към Скарлет и устните му се стегнаха, но той не проговори, докато се взираше в раницата, която тя носеше. Тя усети заплахата, която идваше от него на вълни.
Брайсън отговори бавно.
– Ние платихме за тези неща.
– Просто ни дайте раницата – отвърна първият мъж. Той погледна приятеля си.
– Да, или можем да я вземем – добави черноокият мъж. Гласът му беше грапав и груб.
Сърцето на Скарлет навлезе в гърлото ѝ.
– Брайсън… – каза тя и започна да сваля раницата от раменете си.
Но Брайсън вече слагаше кутията си с вода.
– Няма да ти дадем нищо. – Той стоеше над водата, със свободни ръце, като леко изместваше тялото си, за да блокира Скарлет от полезрението им. Брайсън беше по-едър от тях двамата, но не с много… те бяха двама, а той само един.
Двамата мъже си размениха още един поглед и този път той беше по-дълъг и изпълнен със заплаха. Когато погледнаха отново към Брайсън, стана ясно, че нещо необратимо се е променило.
– Дай ни стоката, шибаняк, или ще ти избием зъбите. А после бедната ти приятелка тук ще трябва да ги прибере, ако успее да ги намери.
– Брайсън, хайде. Нека просто им го дадем – извика тя.
– Слушай дамата си, Брайсън – засмя се тъмноокият мъж. – Тя знае, че не си готов за тези глупости.
– Ебати путката – каза другият и поклати глава с отвращение.
Брайсън отстояваше позицията си.
– Ако докоснеш мен или приятелката ми – и ти гарантирам това. Вие ще сте тези, които ще си събирате зъбите, когато приключа с вас.
Скарлет беше замръзнала, но в същото време беше ли лудост, че една малка част от нея все още се вълнуваше от това как Брайсън я беше нарекъл своя приятелка?
За миг четиримата просто стояха там, а дъждът се изливаше върху тях, насред пустата нюйоркска улица. Ако някой ги гледаше отдалеч, може би щяха да изглеждат като стари приятели, които си говорят.
Изведнъж, като светкавица, всичко избухна в чист хаос.
Скарлет дори не видя правилно кой беше направил първата агресивна крачка.
Вероятно това беше един от двамата грабители, но може би дори Брайсън беше решил да премине в атака.
Единственото, което знаеше, беше, че това, което беше плашещ разговор, се беше превърнало в пълно насилие, каквото беше преживявала само няколко пъти в живота си.
Единият от мъжете се опита да хване Брайсън, за да може другият да го удари свободно, но Брайсън моментално се измъкна от хватката на мъжа и го удари силно в лицето.
Това не беше онзи удар, който Брайсън бе нанесъл в клуба онази вечер, когато за няколко секунди бе поставил Дейл Нолан на земята.
Този удар беше нанесен с това, което Скарлет смяташе за смъртоносна сила.
Грабителят буквално се свлече на земята, сякаш беше прострелян.
Тя видя как единият му крак конвулсивно потрепва.
Сега другият мъж, този, който я гледаше с тъмните си очи, атакуваше, злобен и страшен в силата си. Той се сблъска с Брайсън и започна да му нанася серия от диви удари. Скарлет се втурна напред, страхувайки се, че ще смаже Брайсън с жестокостта си. Тя се опита да хване мъжа отзад.
Това, както тя разбра, беше голяма грешка, защото ръката му се върна за нов замах и лакътят му се удари плътно в скулата ѝ.
Докато летеше назад, тя виждаше петна. Миг по-късно тялото на Скарлет се сблъска със земята в разтърсващ костите и тракащ със зъби сблъсък.
Всичко в нея се разбърка и главата ѝ се отметна назад, като едва не се удари в цимента. За щастие раницата смекчи част от удара. Въпреки това тя беше дезориентирана за повече от няколко секунди, тъй като шокът от нападението се отрази в нея.
Когато отново успя да се съсредоточи, видя как Брайсън поваля втория нападател на земята. Ударите му се приземяваха с тъп, тежък глух звук, докато той разбиваше лицето на мъжа с юмруци. Скоро вторият грабител лежеше по гръб и гледаше към небето, сякаш беше мъртъв.
– Скарлет – каза Брайсън, като се обърна и я видя, а лицето му регистрираше изненада.
– Ранена ли си?
– Добре съм, добре съм – каза тя, като се мъчеше да се изправи.
Брайсън се затича към нея и ѝ помогна да се изправи на крака. Когато видя лицето ѝ по-отблизо, очите му се разшириха.
– Бузата ти! Нарязана е!
– Да? – Тя се протегна и докосна лицето си, като установи, че кожата се е разцепила и е болезнена, щипеща и пареща. Пръстите ѝ се обагриха с ярка кръв по тях. – Лошо ли е? – Попита тя.
– Не е много лошо – каза той. – Хайде, трябва да те приберем вкъщи. – Докато вървеше към мястото, където двамата опитали се да ги ограбят все още лежаха на земята, Брайсън изведнъж отново се разяри. – Казах ти какво ще направя, ако я нараниш – каза той.
След това вдигна тъмноокия мъж, вдигна го от земята за предната част на палтото му и го удари директно в устата. Долната му устна се разцепи и един зъб полетя.
– Моля те, не ме удряй повече – помоли човекът.
Брайсън го повали обратно на земята.
Човекът, който беше нокаутиран от един удар в началото на пререканието, бавно идваше към себе си, сега седеше, но все още беше зашеметен. След побоя, който им беше нанесъл, нито един от двамата не искаше да има нищо общо с Брайсън. Затова Брайсън просто се наведе, вдигна кутията с вода и отново започна да върви.