Глава 11
Кралицата майка наистина се готвеше да си легне, но когато ме видя, веднага забрави сънливостта си. Не минаха и пет минути и вече седяхме на малка масичка, а прислужницата сръчно наливаше чай.
Лейди Мира изглеждаше заинтригувана и лукава, но на мен ми се искаше да се разтреперя и да се увия в наметалото си, което ми беше отнето в покоите на майката на Джордж.
Така че бях останала със сравнително проста рокля, неподходяща за разходка из кралския дворец.
След няколко глътки чай дойде първият и най-неудобен въпрос:
– Маргарет, скъпа моя, толкова ми е приятно да се запозная с теб – провикна се лейди Мира. – Но моля ви, обяснете какво правите тук? Позволено ли е на адептите да напускат Академията? И през нощта.
Любопитството беше логично и аз със сигурност бях виновна за него. Но когато си спомних колко щастлив беше Джордж, когато пристигнах, нервите ми се скъсаха.
В крайна сметка казах нещо погрешно:
– Това беше Негово Величество. Примами ме с хитрост, коварство и предателство.
Кралицата майка беше изненадана, но в изненадата ѝ имаше нещо одобрително. Тя не осъди сина си.
– Маргарет, можеш ли да бъдеш по-конкретна?
– Тук съм заради един от неговите артефакти. Джордж ми даде няколко. Случайно натиснах нещо върху един от тях и се пренесох в кабинета му.
Отпих от чая си, а дамата продължи да се взира.
– А какво се случи след това? – Тя погледна към плоската кутия, която лежеше на ръба на масата.
Въздъхнах шумно и казах, без да се шегувам:
– Дойде един слуга. Той съобщи, че лорд Паор е мъртъв.
Кралицата майка се натъжи:
– Това се очакваше. Паор боледуваше от дълго време и лечителите бяха безсилни. Кончината му беше въпрос на време, но все пак беше жалко.
– И тогава това влетя в кабинета, направо през стената. – Отворих кутията и ѝ показах малка сребърна топка.
Семето, което преди малко беше много активно, най-накрая се беше успокоило. То лежеше в една кухина върху кадифена подложка и дори не си помисляше да отлети.
Кралицата майка примигна объркано и зададе въпроса, който наскоро си бях задала и аз:
– Вие и лорд Паор роднини ли сте?
Аз мълчах, а събеседницата ми се намръщи, явно обмисляйки нещо.
За момент в хола настъпи тишина, след което Мира каза:
– Не. Помня добре кръвната линия на Паор. Той се е кръстосал със Сонтор преди пет поколения, а с Уейз – преди седем. Това, разбира се, също е роднинство, но твърде далечно. Семената на дарбата не реагират на това.
Още една секунда и отново така познатото:
– Освен ако не е майка ти.
Нямаше време да кажа, че това няма нищо общо с майка ми.
– Паор не е имал деца, дори извънбрачни – каза Мира – но очевидно в живота се случват различни неща.
И тя се загледа по-силно от преди:
– Маргарет, защо се случи това?
Аз свих рамене. Чувствах се раздвоена и наистина не можех да обясня това.
Лейди Мира стана доста замислена и аз със закъснение споменах, че Дитрих и бодигардът му са били в кабинета по това време.
– Не е добре – каза кралицата. – Не е случай, който трябва да бъде известен на външни лица.
Още една глътка чай и кралицата майка попита:
– Разкажи ми отново, но подробно, с всички подробности. Като започнеш от момента, в който докосна артефакта, който Джордж ти даде, по неправилен начин.
Бузите ми станаха предателски розови. В съзнанието ми проблесна истинската картина: обличам наметалото си, вдигам амулета, който Психото ми беше подарил, и сериозно се питам дали да наруша правилата отново. В същото време съм толкова нетърпелива да взема своята част от златото и да сложа край на това приключение.
Именно желанието да приключа, да затворя сделката, беше основното! То беше причината да активирам амулета, който ме пренесе на съвсем друго място.
Не можех да си помисля, че Психото е сгрешил някъде. Амулетът или е бил пренастроен, или е бил подменен. Но кой го беше направил и кога?
Изчервих се по-силно отпреди и, мърморейки, че причината за телепортацията няма значение, започнах с проучването. Разказах всичко, като изключих само закачките на негово величество и чистата радост, че този път ме е надхитрил.
Когато започнах, лейди Мира изпрати прислужницата и разговорът стана съвсем конфиденциален.
След дълго мълчание кралицата майка обобщи:
– Това е много странна ситуация, Маргарет. Тя трябва да бъде разбрана и проучена. Но засега това е въпрос за възможното родство. Да, предполагам, че за това става въпрос.
Замислих се и останах безмълвна, а дамата добави:
– Очакваше се семето на дарбата на Паор да изчезне, защото той няма преки потомци, а фамилията Паор като цяло е малобройна. Но нека си пофантазираме, нали? Нека си представим, че вие и Паор сте напълно непознати. Ако се окаже, че умееш да привличаш семената на дарбите на други магове… Маргарет, това е много ценна дарба.
Опитах се да го осъзная.
Но осъзнах, че вариантът с роднините е много, много по-безопасен!
Макар да знаех със сигурност, че кръвните връзки с чуждестранен благородник са невъзможни – промълвих с надежда:
– Може би лорд Паор и аз сме… ами какво?
– Може би – кимна кралицата. – Има само една странна подробност. Знаеш ли, преди няколко седмици в хазната ни имаше необичаен инцидент.
Обърнах се да слушам, а кралицата майка замълча. Вместо обичайното обяснение, тя каза:
– Имам основание да смятам, че този инцидент се е случил точно когато си получавала магическия си дар.
Не разбирах нищо. Само че нямаше възможност да попитам. Лицето на лейди Мира стана такова, че изобщо не благоприятстваше любопитството.
Не, това е всичко.
– Магията постепенно си отива – неочаквано добави кралицата. – Семената на дара невинаги се връщат и това е огромен проблем. Той ни довежда до ръба на срива. Ако се появи някой, който може да контролира семената, да предотврати изчезването им или дори да ги открадне… Това е много ценно, но и много опасно умение, Маргарет.
– Разбирам – съгласих се с огорчение аз.
Този, който привлича магията? Добре тогава. Нека наистина да пофантазираме. Да кажем, че аз привличам. Но какво тогава?
Аз самата не се нуждая от повече от едно семе… Ако е така, тогава излиза, че в един момент ще трябва да се сбогувам със семената? Да ги дам на семействата, които са изчерпали семената си? Някои от тях ще бъдат одобрени, а други ще бъдат отхвърлени? И това въпреки факта, че семената не са злато, а много по-ценен, незаменим ресурс.
Представих си подобно разделение и съвсем се отчаях. Но после си спомних за договора си и издишах – все пак съм тук временно, така че е рано за паника.
Не е добре да бъда песимист. Тук и сега е по-добре просто да се отпусна. В края на краищата един път наистина е случайност. Вероятно точно това се е случило с мен.
Мира също стигна до същия извод, видимо се отпусна, а секунда по-късно чух:
– Скъпа, а какво ще кажеш за предателството на сина ми?
– Хм – отвърнах аз.
Кралицата майка пристъпи напред и попита с поверителен тон:
– Той ти се е натискал?
Имах странното усещане, че ако кажа „да“, дамата ще ръкопляска от радост.
Само че аз не го направих. Всъщност се намръщих. Защото коварството на Джордж не е за смях!
– Негово величество винаги се държи прилично – казах с най-социалния си тон. – Той е вежлив и учтив.
– Хайде – каза Мира. – Не ме лъжи!
Тази реплика ме изкара от релси и бузите ми отново порозовяха. А кралицата майка плавно се надигна от стола си:
– Почакай малко, искам да ти дам нещо.
Тя отиде в съседната стая и се върна с малък медальон на тънка верижка.
– Сложете го – каза Мира взискателно.
Взех висулката, защото на такива хора не се отказва, но когато се стигна до поставянето….
– Какво е това?
– Сигнален амулет – каза дамата с широка усмивка. – Маргарет, сложете го и запомнете… Ако синът ми се държи неподходящо или ви тормози по някакъв начин, или, не дай си боже, ви изнудва, или каквото и да било друго… просто стиснете медальона в ръката си и кажете името ми в ума си. Ще разбера, че имате нужда от помощ, и ще бъда там.
Представих си тази картина и тя не ми хареса. Единственото нещо, което ми липсва, е Мира в такива моменти. И откъде имам подозрения, че не аз съм този, когото тя ще подкрепи?
– Как можеш да разбереш къде съм? – Зададох предпазлив въпрос.
– По този начин маякът се активира заедно с повикването.
Въображението ми отново се раздвижи. Представих си как Джордж отново ръмжи и крещи; аз, притисната в ъгъла, но не и сломена; а после, използвайки радиомаяка, майка му идва при нас…
По дяволите… – едва не се изплъзна от устата си.
Но се усмихнах учтиво и дори пристегнах верижката около врата си. Но трябваше да преместя яката и тогава лейди Мира забеляза втората верижка, тази с рубина на нея.
Тя я забеляза и цъкна с език – знаеше за инцидента в академията. Поне не поиска да види самия артефакт, който беше сигурно скрит в деколтето ми.
– Благодаря ти – издишах аз. – Непременно ще го използвам в случай на опасност от страна на Джордж.
– Ако те притеснява, също ми се обади – каза Мира твърдо. – Аз ще бъда свидетел.
– Свидетел за какво?
– Компрометираща ситуация, какво друго!
Трябваше да помисля отново.
Беше толкова нетрадиционно, толкова необичайно за моя свят, че смисълът на казаното не ми дойде на ум веднага. Правилно ли разбирам, че мъж, който компрометира млада невинна дама, е длъжен да се ожени за нея?
– Но това не се отнася за кралете? – Попитах тихо.
Какво направи кралицата майка? Тя протегна отворена длан! Казвайки с това: „Не се притеснявай, Маргарет. За мен това се отнася и за краля! Всичко, което трябва да направиш, е да подадеш сигнал, а след това аз сама ще го направя.“
Устата ми се отвори при този словоред. Но преди да успея да кажа нещо друго, Джордж влезе в салона.
ДЖОРДЖ
Погледнах Тонс с желание за убийство:
– Шегуваш ли се? Или просто се подиграваш?
Приятелят ми махна виновно с ръка.
– Къде трябваше да я заведа?
– Къде? – В гласа ми прозвуча нещастие. – Тонс, дворецът е огромен! Защо си избрал майка ми? Защо точно нея?
Тонс отново разпери ръце, давайки да се разбере, че наистина не може да се сети за друг вариант.
– Добре – промълвих аз и като махнах на приятеля си, тръгнах към покоите на кралицата майка. Триумфът ми намаляваше.
А колко добре беше започнало! Бях хванал лейди Маргарет на местопрестъплението, което бе отворило толкова много възможности за маневриране, а сега имаше загадки и проблеми.
Дори проклех малко! Но после се съвзех и продължих по пътя си.
По пътя си мислех за Дитрих. Двамата с Азиус бяха напуснали двореца с доверена група и бяха на път към посолството на Откеим. Преди да се сбогуваме, аз, подбирайки внимателно думите си, разсъждавах за произхода на Маргарет.
По-специално за майката на това много двусмислено момиче. Направих всичко възможно да накарам Дитрих да отпише инцидента като извънбрачни връзки на Паор. Но няма друго разумно обяснение.
И няма да споделя неразумните с никого.
Дитрих може и да е съюзник, на практика приятел, но е абсолютно невъзможно да разкрия какво се е случило.
Марго може наистина да е роднина на Паор, защото в живота се случват всякакви неща, но аз съм почти сигурен, че случаят не е такъв. Снимката, която беше взета от галерията, е твърде прясна в паметта ми, за да осмисля случилото се.
Паор и Марго са аутсайдери! Но семето на подаръка дойде при Маргарет, предаде се в ръцете ѝ, припозна я като господарка. Човек може да се убеди, че това е първият и последният път, но има странна картина, а и има ясна ситуация с артефактите.
Това не беше само една татуировка. Защо при семената да е обратното?
Практически политнах нагоре по стълбите, почуках на познатата врата и минута по-късно вече стоях в дневната на майка ми.
Картината, която видях, отново не беше приятна: дамите пиеха чай.
Такива чаени партита са по-лоши от стратегическа среща с врага! Те раждат планове и интриги, от които главите на честните крале биха се раздували десетилетия наред.
– О, скъпи… – каза майка ми, като ме видя.
– Добър вечер – поклоних се учтиво аз.
А след това се загледах в Маргарет. Как бих могъл да я изкарам от този салон набързо?
Самата Марго помогна в изнасянето. Тя стана от стола си, усмихна се учтиво и каза:
– Лейди Мира, съжалявам, но трябва да тръгвам.
– Хм? – Кралицата се учуди на нахалството.
Но делото беше извършено! Марго вече бързаше към дивана, на чиято облегалка висеше наметалото ѝ.
– Благодаря ви за гостоприемството и разговора – продължи младата дама. – Но вече е късно и ако Академията разбере за отсъствието ми…
– Джордж няма да позволи това да се случи – каза майка ми. – Нали няма да позволиш, Джордж?
Аз се намръщих. Само че Академията е защитена и когато дадох на артефактора задачата да създаде амулета, не мислех, че дамата ще трябва да бъде върната.
Така че няма начин да я върна по същия начин. Освен това би било предизвикателство да проникна в Академията, без да бъда забелязан.
– Няма да го допусна – казах през стиснати зъби.
Майка ми се усмихна, но Марго не беше толкова оптимистично настроена. Тя притискаше кутията със семенцето към гърдите си, явно очаквайки наказание. Равносметка за поведението ѝ като цяло.
Възможността да поговорим беше примамлива. Но помислих, помислих и реших… да си замълча.
Просто да не казвам нищо. Да наруша модела. Да разчупя модела на момичешките очаквания.
– Хайде да вървим, Маргарет – казах спокойно.
Тя въздъхна безрадостно. И веднага щом пристъпих в коридора, от устата на нарушителката излетя:
– Джордж, ще ти обясня всичко.
Кимнах и като посочих посоката, казах:
– Да вървим.
МАРГАРЕТ
Очаквах мъмрене, порицание, изнудване, каквото и да било. Всичко друго, но не и това, което Джордж беше подготвил за мен. Той ни изведе на двора в пълна тишина и заповяда на един слуга да дойде при нас:
– Доведете коня.
Слугата веднага избяга, а аз останах – къде можех да отида? Но не можах да се въздържа да не му задам един въпрос:
– Защо искаш кон?
– Без причина. Трябва да изпроводя някого.
Беше неловко. На езика ми изникнаха и други въпроси, но аз геройски мълчах.
В тъмнината, размита от светлината на вълшебните фенери, Джордж изглеждаше особено масивен, като сурова, хищна планина. Свих се неволно до него, но все още нямаше къде да отида.
Когато докараха коня, монархът се издигна в седлото и се наведе, протягайки ръка към мен.
Още една засада. Просто не се справям добре с конете; на този свят бях виждала само един жив кон отблизо.
Аз съм нещо като аристократ, а те всички са обучени. Дори имам костюм за езда. Дори не мога да си представя как да се кача на чужд кон.
Въпреки това направих тази крачка. Поставих ръка в широката му длан и послушно използвах „стъпалото“, предложено от слугата в конюшнята. Той вдигна стиснатите си ръце, а след това, когато пристъпих, ме изхвърли нагоре, право в ръцете на краля.
Беше изненадващо ловко. Сякаш се бях качвала на кон стотици пъти.
Щом ръката на краля се уви около кръста ми, държейки ме здраво на място и придърпвайки ме към широкото си туловище, вече бяхме на път. Прекосихме територията на двореца и стигнахме до портите, които се отвориха сякаш от само себе си.
И тогава започна „романтиката“….
Нощен град в средновековен стил, който спи, могъщо цвилене на кон, прохлада и Джордж и аз. Все още се чувствах неловко, хапех отчаяно устните си, за да не кажа нещо глупаво. Последните се набиваха в главата ми с такава настойчивост, че не можех да не ахна.
И все още чаках отмъщение. Упреци, обвинения, някакъв вид репресии. В края на краищата съм нарушила, излъгала съм и дори няма да го отрека.
Но Джордж мълчеше през целия път до портата на Академията – или по-скоро до оградата, защото до портата не стигнахме. И именно тук, при оградата, чух неочакваното:
– Е, Марго? Да действаме ли според най-добрите традиции на твоята малка банда?
– Какви традиции? – Бях изумена.
Джордж слезе от коня и като протегна ръце, лесно ме свали от него.
– Трябва да пробием защитата на Академията. Няма друг начин да влезем.
Той прошепна нещо на коня и той закрачи нанякъде, далеч от мястото на престъплението. За миг останах смаяна, после попитах отново:
– Шегуваш ли се?
– Изглеждам ли като да се шегувам?
Назад към част 11 Напред към част 13