***
Останалата част от нощта беше също толкова добра, ако не и по-добра от тази, която я предшестваше.
След вечеря Брайсън се оттегли, а Скарлет си взе така необходимата вана.
Раната на бузата ѝ беше малка и изглеждаше почти като драскотина, след като изми засъхналата кръв от лицето си. Тя се преоблече в последния си тоалет и излезе от банята, за да намери Брайсън отново на компютъра, продължавайки работата си по сценария.
Той със сигурност не прилича на човек, който си мисли, че е останал без работа, помисли си тя.
После се зачуди дали е слушал гласовата поща, докато тя е била в банята.
Какво от това, че го е направил? Той трябва да слуша, това е работата му. Брайсън е направил това, което си искала от него – той те е избрал. Престани да гадаеш за всичко!
Беше трудно да се направи, но Скарлет се насили да не се тревожи за Елайза Джонстън или за телефонното обаждане. Реши, че е време да се наслаждава на това, че е с Брайсън, и да се тревожи за усложненията друг път.
След като взе това решение, всичко стана по-лесно.
Тя се сви отново на дивана и започна отново да чете, докато Брайсън работеше наблизо. В един момент той се обърна и я попита за една реплика от диалога.
– Мислиш ли, че тя наистина би казала това? – Попита той Скарлет.
Скарлет остави книгата си и отиде до мястото, където седеше той. Тя прочете това, което той беше качил на екрана, като се двоумеше дали просто да му каже, че звучи страхотно, или да бъде честна и да изкаже истинското си мнение. В крайна сметка честността надделя.
– Не, не мисля, че би казала това – призна Скарлет.
Брайсън въздъхна с досада.
– Толкова съм изпържен.
– Мисля, че тя трябва да покаже привличането си към него с действие. Като например, може би да започне да се опитва да му вземе ключовете от колата и да се борят малко. Знаеш ли, да е по-забавно, флиртуващо и визуално.
Брайсън се взираше в екрана и поглаждаше брадичката си.
– Знаеш ли, това не е лоша идея. Тази сцена и без това е прекалено тежка за диалози. – Той започна да пише яростно.
– Благодаря, бейби.
Скарлет се изчерви и се усмихна на себе си, докато си тръгваше. Той отново беше казал думата с „б“. И това беше истинско и хубаво.
Настанявайки се обратно на дивана, тя се зачуди дали това не е поглед към бъдещето им заедно – може би бъдеще, което всъщност не е толкова далеч, колкото си беше мислила…
Брайсън продължи да пише още около час, след което стана и заяви, че е готов да си легне. Скарлет също беше изморена и двамата заедно отидоха в стаята му, без да се питат кой къде ще спи.
Това е различно – реши Скарлет. В този момент между тях нямаше толкова силна сексуална енергия, но на нейно място имаше нещо също толкова хубаво. Сега имаше чувството, че наистина стават партньори, приятели, любовници. Слушайки как Брайсън се движи из стаята си, подготвяйки се за лягане, тя имаше чувството, че връзката им наистина е започнала.
***
Телефонът събуди и двамата. Това беше мобилният телефон на Брайсън.
Скарлет излезе от толкова дълбок сън, че сякаш не беше минало никакво време, откакто беше затворила очи. Но всъщност вече беше малко след девет сутринта, така че и двамата бяха спали много дълго.
Брайсън изстена и потърси телефона си. Изглежда не разпозна номера, но все пак отговори, а гласът му изкрещя за поздрав.
Скарлет седна в леглото и избърса съня от очите си. Изведнъж вътре в нея се появи зловещо, ужасно чувство и тя не знаеше защо.
– Тук е Брайсън Тейлър, кой е там? – Каза Брайсън в слушалката. След това замълча.
– Да, познавам я. Има ли нещо страшно?
Гласът на Брайсън придоби спешност и напрежение, които бяха поразителни, а целият език на тялото му се промени. Раменете му бяха прегърбени, тялото му изглеждаше навито като жица под напрежение.
– Добре ли е тя? Жива ли е?
Тези думи разтърсиха Скарлет до самата ѝ сърцевина. За кого говореше той?
Какво се случваше?
Брайсън се изправи.
– Коя болница? – Започна да облича панталоните си, докато държеше телефона на рамото си. – Благодаря ви. Да, да. Много ви благодаря.
Миг по-късно той вече не говореше по телефона. Навлече тениска върху главата си, движенията му бяха ефикасни и роботизирани.
– Хей, какво става? – Попита Скарлет, ужасена от отговора.
Брайсън не можеше да я погледне, докато говореше.
– Това беше лекар от Спешна помощ. Явно някой от хотела, в който е отседнала Елайза, я е намерил в безсъзнание в стаята ѝ.
– О, Боже мой – каза Скарлет и буквално се отмести назад, сякаш я бяха ударили в гърдите.
– Предполагам, че моят номер е бил последният в телефона ѝ. – Той се усмихна горчиво. – Аз съм последният човек, на когото се е обадила, преди да прекали с наркотиците.
Скарлет отвърна поглед от него. Изпепеляваща болка премина през стомаха и гърдите ѝ, когато усети смазващото чувство за обреченост, чувството, че колкото и да се опитва, Скарлет никога няма да може да избегне съдбата си.
Сега не можеше да понесе да види погледа на Брайсън. Това беше поглед, който ѝ казваше всичко, което трябваше да знае, почти като че ли ѝ говореше, без да казва нищо.
Но Скарлет нямаше нужда да го чува да изрича думите, за да разбере какво мисли.
Всичко това е по твоя вина.
КРАЙ