Лестат
Бъди все така смирен
– Защо си възстановил този замък, ти, който можеш да живееш навсякъде по този широк свят? Защо изобщо се върна тук, на това място и в това село? Защо позволи на онзи твой архитект да възстанови селото? Защо си направил всичко това? Ти луд ли си?
Тя бе моята любима майка, Габриел.
Тя крачеше нагоре-надолу с ръце, пъхнати в джобовете на дънките, сафари якето ѝ беше измачкано, косата ѝ беше разпусната, сега на бледоруси вълнички по гърба от дългата плитка. Дори вампирските коси могат да запазят пулсиращите вълни, наложени им от плитка.
Не си направих труда да отговоря. Бях решил, че вместо да споря с нея или да ѝ говоря, ще ѝ се наслаждавам. Толкова безнадеждно я обичах, предизвикателното ѝ поведение, несломимата ѝ смелост, бледото ѝ овално лице с неизменния печат на женското очарование, което никаква студенина на сърцето не можеше да промени. Освен това вече имах твърде много грижи. Да, беше прекрасно да бъда отново с нея и да, беше силно. Горко на кръвопиеца, който прави от своя смъртен роднина кръвопиец. Но аз мислех за Гласа и не можех да мисля за нищо друго.
Така че седях на старинното си писалище от злато и плодово дърво, скъпоценното ми късче истинска мебел от Луи XV на това място, с вдигнати на него крака и просто я гледах, а ръцете ми бяха сгънати в скута. И си мислех: Какво мога да направя с това, което знам, което усещам?
Беше прекрасен залез, или поне беше. И планините на моята родина се виждаха там, със звездите, които се спускаха надолу, за да ги докоснат, ясна и съвършена нощ, толкова далеч от шума и замърсяването на света, само с няколко гласа, идващи от тази малка поредица от магазини и жилища, които съставляваха селото на планинския път под нас, и ние двамата тук, в тази стая, която някога е била спалня, но сега е просторен облицован и украсен салон.
Моите огледала, моите златни рисунки върху палисандрово дърво, моите фламандски гоблени, килими от Кирман, полилеи от Империята.
Замъкът наистина беше претърпял великолепна реставрация. Четирите му кули вече бяха завършени, а множеството стаи – напълно реконструирани и снабдени с електрическа светлина и отопление. Що се отнася до селото, то беше много малко и съществуваше само за да поддържа малката работна ръка от дърводелци и занаятчии, ангажирани с реставрацията. В тази част на Оверн бяхме твърде далеч от утъпкания път дори за туристите, да не говорим за останалия свят.
Това, което имахме тук, беше самота и тишина – благословена тишина. Тишина, каквато само селският свят може да осигури – далеч от гласовете на Клермон-Феран или Риом. И благословена красота навсякъде около нас – зелени поля и непокътнати гори в тази стара част на Франция, където някога толкова много бедни и борещи се семейства са страдали за всеки залък хляб или парче месо. Сега вече не е така. Преди няколко десетилетия новите магистрали бяха отворили планинските и изолирани върхове и долини на Оверн към останалата част на страната, а с тях дойде и неизбежната технологична прегръдка на съвременна Европа. Но той си остава най-слабо населената част на Франция, а може би и на Европа – и този замък, заобиколен и достъпен само по частни затворени пътища, дори не фигурираше на сегашните карти.
– Отвратително ми е да виждам как се връщаш назад – заяви тя. Обърна се с гръб към мен, правейки малка стройна фигура на фона на нажежената светлина на прозореца. – А, но ти винаги си правил това, което искаш да правиш.
– За разлика от какво? – Попитах. – Майко, в този свят няма нито напред, нито назад. Идването ми тук беше движение напред. Бях бездомен и се питах, имайки цялото време на света да размишлявам, къде бих искал да си бъда у дома. И воала! Аз съм тук, в замъка, в който съм се родил и от който е останала значителна част, макар че сега е погребан под мазилката и орнаментите, и гледам към онези планини, където ловувах, когато бях момче, и това ми харесва. Това е Оверн, Централният масив, в който съм роден. Това е моят избор. А сега престани да ме тормозиш.
Разбира се, тя не беше родена тук. Беше изживяла може би най-нещастните десетилетия от съществуването си тук, родила седем сина, от които аз бях последният, и умираше бавно в тези стаи, преди да дойде при мен в Париж и да бъде изстреляна на Дяволския път, докато се прегръщахме край смъртното ѝ легло.
Разбира се, тя не обичаше всичко това. Може би имаше някакво специално място на този свят, което обичаше, обичаше с чувствата, които аз изпитвах към всичко това, но вероятно никога нямаше да ми го каже.
Тя се засмя. Обърна се и се приближи към мен със същата маршова стъпка, която използваше през цялото време, направи завой пред бюрото ми и се разхождаше, загледана в двойните мраморни камини, старинните часовници, всички неща, които мразеше с особено презрение.
Седнах, скръстил ръце зад врата си, и се загледах в стенописите на тавана. Архитектът ми беше изпратил в Италия художник, който да ги направи в стария френски стил – Дионис с група поклонници с гирлянди на фона на синьо небе, пълно с препускащи златисти облаци.
Арманд и Луи имаха право да изрисуват таваните на жилищата си в Ню Йорк. Не ми се искаше да го призная, но погледът към това бароково великолепие през прозорците им ме вдъхнови да дам поръчката за тези тавани тук. Бях решил никога да не им казвам това. Ах, угризения от липсата на Луи, от желанието да говоря с Луи, угризения от благодарността, че Луи е с Арманд.
– Най-сетне отново си на себе си – каза тя. – Радвам се. Наистина се радвам.
– Защо? Нашият свят може скоро да свърши. Какво значение има това? – Но това беше нечестно. Не мислех, че нашият свят ще свърши. Не бих позволил да свърши. Щях да се боря срещу края му с всеки дъх в моето нездраво безсмъртно тяло.
– О, това няма да свърши – каза тя с вдигане на рамене. – Не и ако всички отново действаме заедно, както миналия път, ако загърбим различията си, както винаги се казва по света, и се обединим. Можем да победим това нещо, този буен дух, който смята, че всяка негова емоция е уникална и съдбоносна, сякаш самото съзнание току-що е било открито в негова полза и за лична употреба!
А, значи тя знаеше всичко за него. Не беше се крила в някоя северноамериканска гора и не беше гледала как пада сняг. Тя е била с нас през цялото време. И това, което току-що беше казала, имаше смисъл.
– Той наистина се държи така, нали? – Казах. – Точно така както го каза.
Тя се облегна на най-близката до мен камина, лакътят ѝ тъкмо успяваше да се справи, и успя да заприлича на тънко грациозно момче в тази поза, а очите ѝ положително светеха, когато ми се усмихна.
– Обичам те, знаеш ли.
– Можеше да ме заблудиш с това – казах аз. – Хм. Добре. – Повдигнах рамене. – Изглежда, че много хора ме обичат, смъртни и безсмъртни. Не мога да направя нищо по въпроса. Просто съм най-ослепителният вампир на планетата, макар че защо, никога няма да разбера. Не беше ли късметлийка да ме имаш за син, убиецът на вълци, който се натъкна на сцената в Париж и привлече вниманието на едно чудовище. – Това също беше нечестно. Защо чувствах, че трябва да я държа на разстояние?
– Сериозно, изглеждаш великолепно – каза тя. – Косата ти е по-бяла. Защо е така?
– Явно е от изгарянето. Многократно изгаряна. Но все още е достатъчно жълта, за да ме прави щастлива. Ти самата изглеждаш доста добре. Какво знаеш за всичко това, за това, което се случва?
Тя замълча за миг. После заговори.
– Никога не си мисли, че те обичат наистина или че те обичат заради самият теб – каза тя.
– Благодаря, майко.
– Сериозно. Наистина. Никога не си мисли… Любовта всъщност никога не функционира по този начин. Ти си единственото име и лице, което всички те познават.
Разгледах това замислено, след което отговорих:
– Знам.
– Да поговорим за Гласа – каза тя, като скочи направо в темата без предварителни уговорки. – Той не може да манипулира физическото. Очевидно може само да подбужда умовете на онези, които посещава. Той изобщо не може да владее телата. И подозирам, че не може да прави нищо с тялото на гостоприемника, но тогава аз съм виждала тялото на гостоприемника по-рядко от теб и за много по-малко време.
Тялото-приемник беше Мекаре. Не мислех за Мекаре в тези термини, но тя беше точно това.
Бях впечатлен. Всичко това трябваше да ми е ясно и преди. Бях разглеждал всяко посещение от Гласа като някакъв опит за обладаване, но посещенията никога не бяха такива. Можеше да прави халюцинации, да, но когато го правеше, работеше върху мозъка ми. Но никога не е бил в състояние да ме манипулира физически в каквото и да било. Размишлявах върху многото неща, които Гласът беше казал.
– Не мисля, че изобщо може да контролира тялото на гостоприемника – казах аз. – Тялото на гостоприемника е атрофирало. Прекалено много векове без прясна човешка кръв, без контакт с хора или вампири, прекалено много мрак за прекалено дълго време.
Тя кимна. Обърна се, облегна гръб на камината и сгъна ръце.
– Първата му цел ще бъде да се измъкне от това тяло – каза тя. – Но какво ще прави след това? Това ще зависи от новото тяло-гостоприемник и неговите сили. Ако успеем да го вкараме в тяло на млад беглец, това може да се окаже много добро решение.
– Защо казваш това?
– Ако отново е по-старо тяло, наистина старо тяло, то може да се изложи на слънце и да избие половината вампири по света по този начин, точно както се е случило в древността. Ако е в младо тяло, то ще се самоунищожи, ако се опита да го направи.
– Мон Дьо, никога не съм си и помислял за това! – Казах.
– Ето защо трябва да се съберем заедно, всички ние – каза тя. – И Ню Йорк е мястото, разбира се. Но първо трябва да привлечем Севрейн.
– Нали разбираш, че Гласът може да ни чуе точно сега – казах аз.
– Не, освен ако не е тук, в някой от нас – каза тя. – Гласът ме е посещавал неведнъж и мисля, че може да бъде само на едно място в даден момент. Не е разговарял с групи кръвопийци едновременно. Не. Със сигурност не може да говори на всички в един и същи момент. Това не е далечно възможно за него. Не. Ако временно е закотвено в теб или в мен, да, то може да чуе какво се говори в тази стая. Но не и по друг начин. И аз не усещам присъствието му. А ти?
Замислих се. Имаше доста доказателства, че тя е права. Но все още не можех да разбера защо. Защо интелигентността на Гласа не проникваше в цялото му огромно тяло, ако приемем, че имаше тяло, както знаем тази дума? Но тогава чия интелигентност прониква в цялото му тяло? Може би на октопод? Помислих си за Мекаре и Махарет, които отдавна сравняват тези духове с огромни морски същества.
– Този Глас се движи по собствена етерна анатомия – каза Габриел, – и използвам тази дума просто защото не знам друга, с която да го опиша, но се обзалагам, че твоите учени приятели Фаред и Сет ще потвърдят думите ми. То се движи чрез различните си крайници и не може да бъде на две места едновременно. Трябва да се срещнем с тях, Лестат. Трябва да стигнем до Ню Йорк, а преди това трябва да отидем при Севрейн. Севрейн трябва да дойде с нас. Севрейн е могъща, може би толкова могъща, колкото и тялото на гостоприемника.
– Откъде знаеш за Сет и Фаред? – Попитах.
– От кръвопийците, които се обаждат на Бенджи Махмуд в Ню Йорк. Нали ги слушаш? Ти с твоите рок клипове и някогашната електронна поща, мислех, че си на върха на всички тези технологии. Слушам скитниците, които се обаждат и разказват всичко за добродушния учен-вампир от Западното крайбрежие, който им предлага пари в брой срещу проби от кръвта и тъканите им. Те се обръщат към Сет, неговия създател, сякаш е бог.
– И те са се насочили към Ню Йорк?
Тя сви рамене.
– Би трябвало да са.
Трябваше да си призная, че слушах Бенджи, но рядко останалите, освен на откъслеци.
– Сигурно цялото това тяло се усеща – казах аз, – както усещам болка в ръката и в крака си.
– Да, но ти нямаш самостоятелно съзнание в главата или крака си. Искаш ли да знаеш, какво знам аз? Този Глас идва при мен, дрънка едни или други глупости и после си отива. Ласкае ме, увещава ме да унищожавам другите, казва ми, че съм единствената и неповторима, когото иска. Другите са го разочаровали. И така нататък. Подозирам, че то казва същото и на всеки от нас, но това са само предположения. То е грубо, детско, а след това чудно умно и интимно. Но виж, аз спекулирам, както казах. – Тя сви рамене. – Време е да отидем при Севрейн – каза тя. – Трябва да ни заведеш там.
– Аз трябва да ни заведа?
– Хайде, не бъди срамежлив, братко принце…
– Знаеш ли, мога да убия Мариус за този термин.
– Не, не би могъл. Ти го обичаш. И да, трябва да ни заведеш там. Нямам дарбата на облака, сине. Никога не съм пила кръвта на Майката или кръвта на Мариус.
– Но ти си пила от Севрейн, нали? – Знаех, че е така. Можех да видя фини разлики в нея, които не бяха просто дело на времето. Но не бях сигурен. – Майко, ти имаш Дарбата на Облака и не го знаеш.
Тя не отговори.
– Всички ние трябва да се съберем заедно – каза тя, – а нямаме време за всичко това. Искам да ни заведеш при Севрейн.
Сложих краката си на пода, изправих се и се протегнах.
– Много добре – казах, – по-скоро ми харесва перспективата да те държа безпомощна в ръцете си, сякаш мога да те хвърля във всеки един момент в морето.
Тя се ухили. Грозна дума, но все пак беше неустоима и красива, когато го правеше.
– А ако те пусна, ще разбереш достатъчно бързо, че имаш Дарбата на облака, както казах.
– Може би, а може би не. Защо да не отложим този експеримент? Съгласен ли си?
– Добре. Дай ми пет минути, за да кажа на архитекта си, че няма да съм тук няколко нощи. И къде отиваме?
– О, този архитект, каква досада! Докато си с него, изцеди от него всяка капка кръв от организма му. Един луд, който прекарва живота си в реставриране на отдалечен замък само защото му плащат за това, е наистина мрачна перспектива.
– Стой далеч от него, майко. Той е мой доверен слуга. И аз го харесвам. А сега къде точно ще отидем, ако мога да попитам?
– На петнайсет хиляди мили. До Кападокия.
Назад към част 16 Напред към част 18
