Глава 12
Джордж ме погледна снизходително и посегна към решетките от ковано желязо. Когато се опита да прокара ръката си през тях, се появи преграда.
Първо видях зеленикава светкавица и искри, а после част от оградата се превърна в огледална стена. Загледах се в нашите изкривени, магически осветени от огъня отражения, а кралят …
– Добре. Ще пробием отбраната тук.
С тези думи той запретна ръкави, закри очите си и зеленикавата магическа стена, която се бе превърнала във видима, започна да се отдалечава. Пред нас отново се появи най-обикновена ограда, увенчана с чугунени върхове.
Миг и…
– За какво стоиш там, Марго? Качвай се – каза Негово величество.
Устата ми се отвори. Нима си въобразявам нещо? Кралят не може, това е невероятно!
– Маргарет, времето е ограничено. Колкото по-дълго го задържам, толкова по-голям е рискът алармената система да се задейства.
Да… Ами оградата, тя е висока три метра и има само две стъпала? Освен това съм облечена в рокля и не съм добра в катеренето.
– Марго! – Само на мен ли ми се стори, или гласът на Джордж звучеше като смях?
В следващата секунда почти изкрещях. Две сенки се плъзнаха към нас от нищото и едната от тях попита с мъжки глас:
– Ваше Величество, мога ли да ви помогна?
Ааа! Той върна наблюдението? Какъв… умен човек!
– Да, помогни – каза Георг. – Подхвърлете дамата.
Но аз не бях подхвърлена; въздушното течение лесно ме пренесе през оградата. Току-що бях от тази страна, а сега бях там, върху меката трева на парка.
– Чудесно, благодаря ти – кимна Джордж и… ме последва.
Едната му ръка продължаваше да прави сложни движения, за да задържи пролуката в защитата, а другата се вкопчваше в решетките с невероятна скорост.
Само миг и това беше всичко. Той беше дори по-бърз от мен, но в момента, в който освободи защитата, пространството изведнъж заблестя в алено.
– О, прекалих – каза Джордж . – Марго, неможеше ли да се движиш по-бързо?
И от другата страна на оградата се чу звук:
– Ваше величество, може ли защитата да бъде угасена?
– Тя вече е безполезна.
След това тишината бе пронизана от нисък вой – не силен, но толкова силен, че накара зъбите ми да затреперят. И по острите върхове на най-близкия до нас участък започнаха да се появяват големи алени петна, като сигнални светлини.
Джордж вдигна поглед и като ме хвана за ръката, ме повлече навътре в парка. След няколко крачки, когато сирената изрева по-силно, кралят ускори ход.
Тогава ние на практика тичахме, провирайки се между странните препятствия, които се изпречваха на пътя ни: от земята израстваха полупрозрачни фигури на рицари и магове.
И те растяха постепенно, от периметъра към центъра. Тоест пред нас виждахме само шлемове и качулки, когато зад нас фигурите се изправиха в цял ръст.
– Не се обръщай – прошепна Джордж бягайки. – Не смей да ги докосваш!
– Какви са те изобщо?
– Охранители.
Добре. Виждам какви са!
– Те ловят нарушители?
– Да. Скоро ще се раздвижат, ще започнат да претърсват парка. Трябва да стигнем до вътрешния радиус, там няма охрана.
И това е всичко! Ние затичахме! Беше ми толкова познато, толкова обикновено, че почти се разсмях.
– Ако се забавляваш, ще те оставя тук – обеща Джордж , но това не звучеше твърде страшно.
А пет минути по-късно, когато стигнахме до радиуса и се скрихме зад един разперен храст, бях на ръба на истерията. Аз, лейди Маргарет Сонтор, наследница на голямо херцогство, седя в един храст с краля.
Сякаш сме навлезли в чужда градина!
– Какво е толкова смешно, Марго? – Не издържа Джордж. Наистина, на него самия също му беше забавно.
– Нищо, просто… Между другото, имаш пръстен.
Той погледна накриво.
– Имам много пръстени. Поне преди имах. Преди да те срещна.
Почти се разсмях отново. Но уточних:
– Невидимост. Пръстенът за невидимост. Искам да кажа, че можеше да…
– Не можех. Той нямаше да те защити от пазачите.
Все пак трябваше да използвам пръстена. Докато си поемахме дъх, учителите се събудиха. Сега те се втурнаха към пробития периметър и бяха повече, отколкото очаквах.
И всички бяха толкова разчорлени, толкова загрижени.
– Това не е смешно, Маргарет! – Опита се да ме накара да стана сериозна Джордж.
Уви, аз наистина се разсмях. Негово величество трябваше да сложи дланта си върху устата ми.
Точно в този момент покрай нас профуча Калтум, който ни проклинаше. Ректорът буквално хвърляше мълнии, а аз все още се смеех и не можех да се успокоя. Джордж обаче беше възвърнал самообладанието си. Изчаквайки подходящия момент, той ме повлече напред към женското общежитие. И там се сблъскахме с нов проблем…
Отново бяхме застанали в храстите. Джордж погледна първо към мен, после към сградата, после отново към мен и, усмихвайки се, бръкна в джоба си.
Секунда, втора и…
– Така. И това също ли? – Възмути се Негово Величество.
Аз не разбрах, а Джордж каза:
– Амулетът ти за телепортация липсва.
– Амулетът? Не е ли той…
– Той какво?
Е, трябваше да бъда по-конкретна:
– По някакъв начин го преконфигурирахте ли? Или просто го подменихте?
– Защо аз? – Изхърка Джордж.
Искреността, с която беше направено, само подчертаваше, че Джордж е замесен.
– Амулетът е изчезнал. Провери джобовете си – нареди той.
Аз го направих. Намерих не една, а две плочки, почти неразличими една от друга.
– Значи все пак е било размяна.
Въпросът на Джордж беше друг:
– Странно е, че амулетите са се преместили. Те не са защитни.
– Може би е въпрос на необходимост? Дали амулетите са разбрали, че имам нужда от тях, затова са се преместили?
Джордж се намръщи. Не му харесваше идеята, че може да се нуждая от телепортация.
После посочи една от табелките и каза:
– Телепортирай се с този. Но утре ще трябва да ми го предадеш. Запази втория амулет, за всеки случай.
Значи първият е от Психо? Е, така си и помислих.
– Мога ли да ти задам още един въпрос? – Издишах. И след утвърдително кимване изрекох: – Вторият амулет е настроен да се телепортирам при теб, където и да се намираш ли?
Зачудих се какво би станало, ако кралят не е на делова среща, а под душа, например. Или пък в спалнята с някоя любовница? Какво ще стане тогава?
Но реалността е по-малко провокативна:
– Той е настроен да те премести в кабинета ми.
Дори не знаех дали да се радвам, или да се разстроя. Само че моят вариант оставяше толкова много място за шеги. Прекалено опасно е обаче да се шегуваш с кралското семейство. Кабинетът е идеален!
– Всичко? – Каза кралят.
И накрая се отпусна:
– Върви вече, авантюристке.
Аз се подчиних. Вкарах „допълнителния“ амулет обратно в джоба си, но преди да активирам табелката, дадена от Психо, попитах:
– А ти?
Просто има нахлуване, някаква охрана, ядосани професори….
Кралят не отговори, но погледът му беше повече от красноречив. Имаш за кого да се тревожиш. Трябва да се тревожиш за професорите и стражите.
– Е, добре – издъхнах аз и преди да се случи нещо неприятно, добавих: – Приятни сънища, ваше величество.
Това е всичко. Натиснах една вдлъбнатина в плочата, само за да се озова миг по-късно в собствената си дневна. Вълшебните светлини светнаха и чух приглушената музика от известно телевизионно предаване.
Общо взето, Жреца беше както обикновено. И този път той сам намери телефона – какъв подлец! Но не можех да се сърдя на котарака, просто се радвах, че се върнах благополучно. Освен това бях уморена, сякаш върху главата ми бяха изсипали торба с камъни. Искаше ми се да заспя точно тук.
Но все пак се добрах до леглото и заспивайки, мислех за две неща – за безопасността и за Гриша.
Табелката, подарена от Психото, беше тук, в стаята ми. Ако е била подменена, значи някой е проникнал в стаята.
Какво ще ми донесе това? Проблеми, разбира се. Мислех си, че това е частно пространство, но тук идва забавното. Трябва да се направи нещо по отношение на сигурността, и то сега.
Що се отнася до грифона, все още не съм попитала как се справя. Върна ли се там, където му е мястото? Тежко ли е пострадал от гнева на краля? И какъв подарък мога да му дам в знак на благодарност за спасяването ми?
Сутринта в нашата Академия започна неприятно. Вместо на закуска всички адепти бяха извикани в голямата зала и тя беше толкова претъпкана, че беше трудно да се диша.
После дойде делегация от професори, начело с Калтум, който изглеждаше зле. Изнервен, ядосан, със зачервени от недоспиване очи. Той огледа адептите и попита, усилвайки гласа си с магия:
– Кой не е тук?
Едва тогава научих, че всички курсове, включително и нашият, си имат куратори. Те бяха тези, които оглеждаха лицата на събралите се, за да докладват, че всички са на мястото си.
Резултатът от проверката не се хареса на ректора. Той шумно засмука въздух с ноздрите си и обяви:
– Тази вечер в Академията се случи скандален инцидент. Няма причина да подозираме външни лица, това е един от вас.
Адептите се развълнуваха и започнаха да се гледат един друг, но аз не издържах повече и погледнах укорително към МикВой.
Той подскочи от възмущение! Пресегна се и изсъска:
– Марго, какво намекваш? – Направи пауза и после продължи: – Между другото, къде беше снощи?
На Джим му трябваше секунда, за да осъзнае собствения си въпрос, да го сравни със случващото се, и сега я гледаше укоризнено. В очите му се четеше: Марго, ти ли си замесена?
Направих безгрижна физиономия и се обърнах обратно към Калтум. Няколко секунди по-късно улових погледа му, който беше посветен лично на мен.
– Господа адепти, така или иначе ще разберем. И ви уверявам, че ще е по-лошо. По-добре е виновникът да си признае.
В редиците се разнесе шепот и накрая някой особено смел човек извика:
– Господин ректор, какво се случи?
– Опит се да пробие защитата – каза Калтум. – Достатъчно добър. Но това е нарушение и, отново, по-добре е извършителят или извършителите да си признаят сега.
Никой не го направи, разбира се, и аз трябваше да прехапя бузата си, защото въображението ми се развихри. Нарисувах си картина как негово величество излиза от тълпата и, свивайки рамене, заявява: аз!
Още няколко минути стоене, заплашително ръмжене от ректора и ни пуснаха. Все пак стигнахме до трапезарията, но тъй като бяхме дошли заедно, цялата академия, трапезарията също беше претъпкана.
Именно тук Психо се присъедини към нашата двойка.
– Марго, къде беше вчера? – Зададе той познатия въпрос. – Ние чакахме, а ти…
Размахах ръце:
– По някаква причина амулетът ти не работеше.
– Как? – Учуди се той. – Не може да е така. Дай ми го!
Имах амулета върху себе си, но не му го показах. Пошегувах се с него, като накрая обясних, че просто се страхувам да рискувам.
– Джордж, нали знаеш… обеща големи неприятности, ако изобщо мръдна.
Момчетата моментално се разкиснаха, защото знаеха.
– Добре. Ще донеса твоя дял на голямата почивка – прошепна Психо и отиде при своите. Там, където сега се хранеше трети курс.
Ние с МикВой седнахме и когато започнахме да закусваме, изведнъж задуха вятър. Бърз, кратък порив, който преобърна чашата ми и отнесе кифлата на МикВой.
– Какво беше това? – Бях объркана.
Джим порозовя и поклати глава, а аз се огледах наоколо, за да потърся копелето стихийник, което го беше направило.
Но виновникът – почувствах се като Калтум! – не беше открит никъде. Така че се наложи да отида за кафе за втори път.
А на първата лекция, посветена на една от ключовите исторически битки, всичко се случи. Лекторът зададе въпрос и покани МикВой да отговори, но той се изнерви и в аудиторията се разрази истински ураган.
Тетрадките и учебниците полетяха нагоре. Подгъвите на нашите мантии и полите на роклите на момичетата.
Всичко се завихряше. Едно особено кльощаво момиче започна да се засмуква в торнадото.
– Спри! – Изкрещя преподавателят. – Стоп. Прекрати веднага!
Не се получи. Лично аз се вкопчих в бюрото си и си помислих как съучениците ми да не забележат Зора, вкопчена в крака ми.
От друга страна, МикВой се беше превърнал в домат. Беше червен като пролетарско знаме.
„Отрежи го! – прозвуча в главата му. – „Нека се опомни!“
Веднага разбрах кой е „той“. Нов порив на вятъра, собствената ми коса се разпиля неприятно по лицето ми и аз изкрещях:
– МикВой, какво правиш?
Той не отговори. Протегнах ръка нагоре и побутнах приятеля си отстрани.
В същия момент усетих парене около пръстените и гривните – артефактите се приготвяха да бъда защитена. Но не беше необходима никаква защита. След втория удар с лакът Джим се съвзе и вятърът рязко утихна.
Ураганът изчезна, оставяйки след себе си разчорлени първокурсници и частично разрушена аудитория.
– Джим, какво беше това? – Издишах.
Но бях прекъсната от преподавателя:
– Адепт МикВой, стойте! – Изкрещя той гръмко.
Той пое няколко дълбоки вдишвания, оправи робата си и нареди:
– Всички адепти остават на местата си! МикВой, следвайте ме.
Джим потръпна, но нямаше къде да отиде. Той беше изведен навън, а ние бяхме оставени сами на себе си.
Отначало седяхме в шок. После някой се сети да попита:
– Маргарет, какво беше това?
Сякаш знаех.
– Какво, какво – чух от сладката двойка мои отдавнашни насилници. – Специалността в него се пробужда. Бях чела, че ако се случи внезапно, спонтанните изблици на сила са неизбежни.
След тези думи всички отново замръзнаха. В края на дългата пауза едно от момчетата попита отново:
– Специализация? Защо толкова рано?
Последва раздразнение:
– И аз искам!
Аудиторията се развесели, а адептите започнаха да разчистват и да събират тетрадките си. Много от тях бяха развълнувани, а аз дори малко им завиждах. Консултирах се със Зора:
„Значи той вече е елементалист? И въздухът е водещата стихия?“
„Точно така“ – промълви тя.
Кимнах, объркана – тъкмо си спомних, че исках да говоря със Зора. Но имаше два въпроса и не знаех с кой да започна. Кой беше по-важен? Магията, която, както се оказа вчера, все пак си отиваше, или намирането на защита срещу неканени гости?
Докато размишлявах, ни изпратиха един заместник.
Основният лектор нямаше да се върне и влезе… да, Джордж. Кралят държеше в ръцете си странна чанта, но, разбира се, тя не беше за него.
Джордж огледа всички с остро око, задържа се обичайно върху мен, после каза:
– Е, поздравления. Поздравления, адепти, за първото ви посвещение.
– Ваше величество – изпищя някакво русо момиче – сега винаги ли ще бъде така? Толкова ли е опасно? Ами ако МикВой има огнена магия?
Мдааа… Ако имаше огън, колективно щяхме да оплешивеем. В тази секунда обикнах артефактите си повече от всякога – те щяха да ме спасят, нали?
– Няма да е така – каза кралят. – МикВой е специален случай. Сигурен съм, че това няма да се повтори. И така, каква е вашата тема и докъде сте били?
Джордж погледна дъската, за да разбере каква е темата. Едно от момчетата, които седяха на първия ред, му каза къде е спряла лекцията.
– Добре – каза Джордж. Той стигна до катедрата, хвърли чантата върху нея и лекцията продължи.
Превърнах се отново в онази маймуна от анекдота – все още не можех да реша дали да се присъединя към умните, или към красивите. Тоест откъде да започна разговора.
Защитата на стаите беше важна по много причини. Най-основната беше Жреца и телефонът. Ако самият Джордж дойдеше да ме види, Жреца е добре, кралят знае за Адската котка. Но не мога да обясня произхода на извънземната джаджа.
А изчезващата магия… точно сега тя беше не толкова важна, колкото интересна. Спомняйки си събитията от миналата нощ, усетих почти непоносима тръпка.
Тази тръпка беше решила всичко!
„Зора, вчера говорих с една дама и тя каза, че магията от вашия свят бавно изчезва“.
„От моя свят?“ – Намеси се изненадано Зора.
„От нашия. Съжалявам, но се изразих погрешно. Магията напуска нашия свят, защото не всички семена на дарбата се връщат обратно. Те сякаш умират заедно с умиращите си собственици. Как може да е така?“
Съществото замълча за миг, преди да заговори:
„Да, наясно съм с този проблем. Но невъзвръщането на семената не може да е свързано с принципа на трансформация, който измислихме, нали?“
Кой за какво говореше.
Спомних си за засечката, която се беше появила при последния ни разговор. Аз тогава попитах: „От какво се притесняваш, защото в магията няма нищо лошо?“
Сега това има повече смисъл. Логично е да се свържат двата елемента заедно, но те наистина не си пасват. Какво общо има това заклинание за унищожение? Имам предвид, че семената не се връщат сами.
Замислих се и в главата ми щракна едно неприятно предчувствие. Ако семената са били примамени, те биха могли да бъдат унищожени. Но… Не, това е нищо.
„Едва ли е свързано с това“ – издишах мислено.
Уви, не прозвучах много уверено, а жадното и за знания тя забеляза и веднага зае ловна позиция.
„Марго? Има ли нещо, което не знам?“
„Не знаеш. – И преди да ме ухапеш: – Ще ти кажа, само те предупреждавам, че е тайна“.
Бях се разсеяла от лекцията – вниманието на Джордж беше твърде интензивно. Когато имах възможност, разказах на Зора накратко за семето, което ми беше дошло вчера. Добавих, че не е възможно да имам връзка с Паор.
„Сигурна ли си?“ – каза тя.
А аз… А аз вече не знаех!
Зора отново замълча, а отговорът ѝ съвпадна със собствената ми мисъл, което не ми хареса особено:
„Трябва да направим експеримент. Да се върнем там, където са свободните семена за подаръци, и да видим как ще се държат.“
Шах и мат. Мислено се стъписах. Първо, нямах представа как да направя теста. Второ, „свободните семена“ са там, където е смъртта. И като всеки нормален човек не харесвам тази тема. Предпочитам да избягам от Карумите, отколкото нещо подобно, мрачно.
Друг проблем е, че не може да направиш такъв експеримент сама. Но аз знам кой може да помогне.
Когато звънецът удари и хората започнаха да се отправят към следващата класна стая, аз се изправих и тръгнах към катедрата. Джордж не помръдна, чакайки със скръстени на гърдите ръце. Сигурно си е помислил, че му нося забранения амулет за телепортация.
– Ваше величество, можем ли да говорим? – Не се опитах да бъда фамилиарна, тъй като на практика бяхме на публично място.
– Не само „можем“, а трябва да поговорим, Маргарет – каза Джордж с някаква преструвка.
Не разбирам. Какво друго се беше случило?
Или пък е решил да се опита да ме обвини за ситуацията с МикВой? Тъй като сме приятели и понякога ми се случват различни неща, дали неотдавнашният ураган също беше моя грешка?
Ако случаят е такъв, не е смешно.
Но не за това говорехме. Джордж вдигна странната чанта и я протегна с думите:
– Ето.
Инстинктивно се дръпнах назад.
– Хайде, Маргарет. Вземи я. Тя е твоя!
Беше с размерите на малка зелка и не можех да си представя какво има в чантата.
– Хайде, вземи я – каза Джордж с подчертана привързаност. – Как мога да ти предложа нещо лошо?
Но това не беше предложение, а заповед. Трябваше да се подчиня.
Пристъпих напред, взех чантата, после развързах шнура, погледнах вътре и… изпитах силно желание да възкликна: Не е моя, подхвърлена ми е! Но инстинктът ми за самосъхранение ми подсказваше, че е по-добре да си призная.
– Кхм – казах аз.
– Това е отличен коментар – каза Джордж язвително.
От вчерашния приятен човек нямаше и следа, а негово величество беше невероятно раздразнен.
– И знаеш ли кое е най-хубавото? – Продължи той. – Нито ти, нито съучастниците ти дори не споменахте за унищожаването на женската. И това не беше обикновен Карум, а златен, Маргарет!
– Златните различни ли са? – Попитах плахо.
Джордж стисна зъби. Помислих си, че още миг и, очите му ще изхвръкнат.
Бях сигурна, че ще ми изкрещи, и то не по приятен начин, но владетелите са си владетели, за да дават положителен пример на нас, простосмъртните.
А Джордж… В последния момент той покри очите си, пое няколко дълбоки вдишвания и вместо ругатня чух почти спокоен глас:
– Повярвах на съучастниците ти, Марго. Но реших, за всеки случай, да изпратя следотърсачи в онази гора. Можеш ли да си представиш моята „радост“, когато докладът и тези – Джордж кимна към чантата в ръката ми – плочи ми бяха доставени тази сутрин?
Аз се намръщих и той добави, съскайки:
– И ти използва моя артефакт, за да унищожиш Карум. Моят рубин, Марго!
Беше безумно смущаващо – много смущаващо. Дори стиснах очи като коте, а после…
– Вземете го, моля – подадох чантата обратно. – Като компенсация за експлоатирането на рубина ти.
– За какво, за какво?
– Експлоатацията – затворих очи отново.
Джордж… Отново се страхувах за неговата цялост. Не, той едва не се бе пръснал на хиляди малки кралчета.
Но отново затвори очи, дълбоко дишане и вулканът, изхвърлящ лава, се превърна в непоклатим айсберг.
– Благодаря ти, Маргарет. Няма нужда. Запази плячката.
Издишах скришом – не се радвах на пластините, а на това, че бурята е отминала. Погледнах негово величество с големи, честни очи и тогава го чух, и то със социален тон:
– За какво искаше да говорим?
Рязката разлика в темите беше смущаваща, но аз казах:
– За семето на дара и вчера…
Джордж поклати отрицателно глава, прекъсвайки:
– Не тук и не сега. Това е твърде двусмислена тема.
– А…
– Ела в кабинета ми след часовете – нареди той.
– Кой? – Казах, без да се замислям.
Джордж ме погледна с поглед, от който мислите ми се разпръснаха като хлебарки. Направих забързан реверанс и отлетях. С едната ръка държах чантата си, а в другата стисках чантичката, пълна с пластини със златен женски Карум. Предполагам, че Психо ще бъде развълнуван, а МикВой – също.
Говорейки за последния – как е той? Вече върнал ли се е от… Хм, къде изобщо го отведоха?
Назад към част 12 Напред към част 14
