„Всъщност не съм от Лоутън“
ГЛАВА 21
ГЪНЪР
Свята работа. Думите звучаха спокойно, докато ги изричаше, но погледът в очите ѝ ги правеше да изглеждат така, сякаш са изтръгнати от гърдите ѝ. Болката беше толкова силна, че потъмняваше цвета на сините ѝ очи, правейки ги почти черни, сякаш зениците ѝ се бяха разширили, поемайки тъмнината на това, което казваше.
– Съжалявам – казах искрено. Никога нямаше да попитам, ако знаех отговора. Не разбирах как животът може да е толкова лош, че някой да иска да сложи край на своя. Нещата бяха гадни, но отминаваха и в крайна сметка се подобряваха. Просто трябваше да се държиш и да се справиш. Но нямах намерение да изразявам вербално убеждението си пред Уила. Никога не бях познавал някой, който да е отнел живота си. Не знаех какво е усещането.
Очевидно, от изражението на лицето ѝ и дълбоката скръб, която се виждаше в очите ѝ, това не беше нещо, което някога съм искал да знам. Със сигурност не исках да задавам повече въпроси за това. Чудех се дали аз съм първият човек, на когото тя е казала това.
Затова ли беше напуснала Арканзас? За да избяга от тази реалност. Ако някой от приятелите ми се самоубиеше, вероятно и аз щях да трябва да напусна. Но не бях сигурен къде ще отида. Уила имаше минало, към което трябваше да се върне. Всичко, което познавах, беше Лоутън.
Фактът, че беше споделила това с мен, беше голям за нея. Можех да го чуя в гласа ѝ. Тя ми вярваше. Точно както когато бяхме деца. Знаеше, че ще опазя тайните ѝ. Това, че я подкрепих, ме накара да се чувствам по-малко самотен. Брейди не беше същият. Уила винаги беше единствената, на която се доверявах повече от всички.
– Тя не се чувстваше така, сякаш има друг избор. Разбирам я, макар че всеки ден скърбя за загубата на приятелката си.
Окончателността на казаното от нея беше ясна. Беше ми казала всичко, което имаше намерение да ми каже, и аз се зачудих защо изобщо ми беше дала толкова много, ако толкова много я болеше да говори за това.
Седяхме в мълчание няколко минути. И двамата бяхме потънали в собствените си мисли и по някакъв начин ми се струваше, че това е момент на уважение към един живот, прекъснат твърде рано. По каквито и да е причини.
– Това е, което преследва мислите ми – каза накрая Уила. – Какво преследва твоите?
Какво преследва моите? Какво искаше да каже тя с това? Никой никога не ме е питал за моите тайни. Не изглеждаше да нося такива. Поне досега не бяха споменавали за това.
– Не знам какво имаш предвид – отвърнах аз, макар че думите ми не звучаха правдиво, когато ги изричах.
Тя ме изучи за момент; тържественото изражение на лицето ѝ ме накара да се размърдам на мястото си. Сякаш можеше да прочете мислите ми и думите дори не бяха нужни.
– Ако това е, което искаш – каза тя просто.
Раздразнен от объркващия развой на този разговор, се опитах да си напомня да не ѝ се нахвърлям. Току-що ми беше казала, че най-добрата ѝ приятелка се е самоубила. Запазих спокойствие и отговорих:
– Какво имаш предвид, ако искам това?
– Познавам болката и я разпознавам, когато я видя в погледа на някой друг. Очите ти говорят вместо теб. Ако не искаш да говориш за това, разбирам те.
Е, ебаси.
Не можех да продължа да я гледам, иначе щях да изрека всичко, което не исках никой да знае. По-лесно беше да се съсредоточа върху гледката през прозореца точно над дясното ѝ рамо. Можех да се съвзема и да обмисля всичко. Да кажа на някого това ме правеше уязвим. Дори да кажа на Уила. Но исках да го направя. Трябваше да го кажа, а нямаше друг човек на тази земя, на когото да вярвам, че ще го кажа. Това трябваше да означава нещо. Дали това беше просто приятелство? Дали исках това, което имахме като деца? Или чувствах нещо повече?
Гърлото ми се стегна, точно когато напрежението започна да намалява от гърдите ми.
– Баща ми не е мой баща. Всъщност аз не съм Лоутън. – Думите избухнаха от мен, сякаш нуждата да ги освободя имаше свой собствен ум.
Уила не изглеждаше шокирана или ужасена, когато стрелнах погледа си обратно, за да срещна нейния. В тях също нямаше съжаление. Не бях искал съжаление.
– Това има смисъл. Ти не си хладнокръвен козел. – Непринуденият начин, по който каза това, накара усмивката да се закачи в ъгълчетата на устата ми. Току-що бях казал на това момиче най-тъмната си тайна, а тя ме караше да се усмихвам.
– Как разбра? – Попита тя, сякаш вече знаеше.
– Чух как родителите ми се карат, когато бях на дванайсет. Малко след като ти си тръгна. Баща ми не можеше да получи ерекция, откакто Рет беше бебе. Имаше рак на простатата и въпреки че операцията го изчисти от него, простатата му вече не беше такава.
Тя остави това да потъне в съзнанието ѝ, преди да отговори. Това ми даде момент да приема факта, че тайната ми е наяве. Вече не се пазеше под ключа на Лоутън. Бях я споделил. Току-що бях направила бъдещето си уязвимо.
И сякаш не ми пукаше. Бях облекчен.
– Знаеш ли кой е баща ти? – Попита ме тя. Любопитството в погледа ѝ беше почти смешно. Харесваше ѝ идеята, че не съм от Лоутън. Но пък тя никога не беше харесвала баща ми.
Поклатих глава.
– Не. Те не знаят, че аз знам. Никога не съм казвал на никого досега. Логично е защо обичат Рет повече. Той е истинският наследник на тази глупост и не напомня постоянно, че майка ми е имала връзка и са я хванали.
Уила се почеса по носа.
– Ти беше по-симпатичният син. Никога не съм разбирала очарованието им от Рет. Все още не разбирам. Дори и да е от Лоутън. Не са направили много, за да превърнат това име в повод за гордост.
Съгласих се с нея. Уила също беше брутално честна като дете. Казваше това, което мисли, и никога не се налагаше да се чудиш за друго. Макар че понякога ти се искаше тя да запази мислите си за себе си.
– Съжалявам, че не ти казах, че заминавам снощи. Спорих с Брейди за някаква глупост, а после не исках да се връщам сама в онази тълпа от хора. Трябваше да изчакам и да ти кажа.
С цялата истина, която се споделяше в тази къща на дървото, бях забравил защо бях дошъл да я търся днес. Тя обаче не го беше направила. Тя знаеше защо съм тук.
– Какво е направил? – Попитах, раздразнен от идеята, че се е скарал с нея. Задник. Още повече, че не трябваше да я оставя да избяга.
Тя сви рамене.
– Всъщност е глупаво. Просто не бяхме съгласни с начина, по който се отнася с Айви. Той ми каза да си гледам работата и беше прав. Трябваше да го направя.
Начинът, по който не срещна очите ми, ми подсказа, че не ми казва всичко. Можеше да ми каже, че най-добрата ѝ приятелка се е самоубила, но не можеше да ми каже какво е направил най-добрия ми приятел, за да я накара да избяга. Въпреки това не исках да настоявам. Просто щях да разбера това сам. Вече бяхме направили доста открития.
– Всичко е наред – уверих я аз. Исках да я предупредя да стои далеч от Райли Йънг, но тогава щеше да има въпроси за това. Не ми се искаше да говоря за Райли точно сега. Имах нужда да остана сам за известно време и да подредя мислите си.