Глава 5
С момичето кандидат мина също толкова лесно, но имаше проблем с момчето с наднормено тегло. Вълшебното семе полетя към него, направи няколко кръга, но отказа да потъне в тялото му и се върна при мен.
Направих втори опит, предложих на семето да опита отново, но то не помръдна.
След това избрах друг кандидат – преместихме се в съседната стая, при друго момиче, и прехвърлянето беше лесно.
След това ме върнаха в коридора и аз успях да наблюдавам реакцията на новородените магове към факта на придобиването на дарбата. Това беше емоционална феерия. Изпънати лица, сълзи, щастие, абсолютно неверие и шок.
Едното от момичетата едва не припадна, а другото се хвърли в краката на Мира и благодари на кралицата-майка на колене. Тя имаше приятелско, сдържано изражение на лицето, а аз се преобърнах отвътре.
Беше силно. Знаех колко ценна е магията за този свят, знаех възможностите, които предлага. Но семействата на младежите по някаква причина бяха изгубили семената на дарбата, потомците им нямаха шанс да станат магове, а ето че тя беше тук.
Сбъдната мечта.
Емоциите и разговорите отнеха около час, само че това вече не беше моя грижа. Кралицата майка отговаряше за въпроса, тя беше тази, която трябваше да общува с младите аристократи, и ми беше позволено да си тръгна.
Придружиха ме обратно до покоите на коронованата особа, където прислужницата предложи още кафе и ми даде пакет албуми със скици на модни рокли.
Гледайки елегантните силуети, си спомних за предстоящия бал. Ако правилно разбирам, до него остава по-малко от седмица? Ооо.
Почувствах се нервна, но това не продължи дълго. Това е важно събитие, но какво ще ми направят там? Няма да ме изядат, нали?
Филиния ще бъде там, а аз знам как да се държа в учтивото общество. Ще застана някъде встрани, ще сложа вежлива усмивка на лицето си и това е всичко.
Има само едно нещо, за което се замислям, и това са танците. Нямам представа какво танцуват тук, но очевидно не е същото като нашето.
Но знам как да реша и този проблем, така че мога да издишам и да не се тревожа за него. Да мисля за други, по-належащи въпроси.
Като например изненадата, с която кралицата майка погледна втората кутия, пълна със семена. Тя наистина не знаеше за съкровището, което означаваше, че въпросите не могат да бъдат избегнати…
Мисълта се оказа пророческа. Веднага щом Мира приключи разговора с потомците на благородническите семейства и се върна в покоите си, се чу глас:
– Марго, пропускам ли нещо?
Точно така. И така, какво да и кажа?
Първо си поех дълбоко дъх, после казах:
– Лейди Мира, това е дълга история.
Кралицата майка се запъти към стола, падна в него и като махна на прислужницата да налее чай, отговори:
– Значи не бързаме, Марго.
Йоу-хоу! Какъв непрозрачен намек!
Но!
– Дали е така? Ваше величество, в момента пропускам часовете и се надявах да се върна в…..
– Какво става с тези класове – каза Мира.
Въздъхнах мислено и дамата довърши:
– Ако нещо не разбираш, някъде изоставаш, синът ми ще ти помогне. Повярвайте ми, Джордж е страхотен учител.
Изкашлях се и погледнах величеството с големи очи. Великолепно? Този Учител на годината ме беше измъчвал през последните два дни! Ако не беше всезнаещата Зора, щях да изпадна в истерия от педагогическите му методи.
И какви са тези предложения, които заобикалят самия Джордж? Той знае ли, че са го предложили да ме дундурка.
Но това е само история. Същността беше в това, че…
– Кажи ми, Маргарет – каза Мира, отпивайки от чая си. – Разкажи ми всичко, което не знам.
По някаква причина се сетих за последната целувка, която имах с Джордж. Но това със сигурност не е нещо, което трябва да се съобщи на майка му.
А и една целувка е нищо, наистина.
Сгодяването беше по-сериозно, но кралицата изглежда не знаеше и за него. Вероятно това беше добра възможност да се оплача пред нея, но не казах нищо, защото нямаше да ме разберат.
Трябваше да стисна очи и внимателно да подбирам думите си, да говоря за… ами за охлюви, като за начало. След като се замислих за момент, не споменах за пазителя на Орзимуса, за магическата блокада или за някой от другите кошмари. Представих смъртоносното приключение като безобидна глупост.
В крайна сметка?
– Марго, имам чувството, че не ми казваш истината. Имаше ли нещо друго в онова мазе?
– Не, изобщо не – каза тя и със закъснение осъзна, че лъжата може да се обърне срещу нея. Все пак говоря с кралицата.
Лейди Мира поклати глава, но прие историята:
– Невероятен късмет, Маргарет.
И тогава нов въпрос:
– Между другото, знаете ли защо Джордж е толкова ядосан през последните два дни? Той мята искри.
Отново се стъписах, но не посмях да излъжа директно.
– Предполагам, че е по-добре да попитате Джордж за това.
– Аз попитах – Смръщи нос Мира. – Той не искаше да каже.
Е, щом Джордж не иска да каже, значи проваленият годеж може и да е тайна. Това е добре. По-малко неприятности за всички.
– Джордж няма да го признае, но Тонс казва, че настроенията на сина ми определено са свързани с една дама – добави тя рязко. – Теб.
Последната фраза имаше обвинителен тон, но аз направих кръгли очи и се престорих на неразбираща.
В същото време се хвана за името, което беше казала кралицата – впрочем, между другото, какъв по-добър повод да уточни нещо?
– Тонс? – Попитах тихо, но без симпатия.
Кралицата майка забеляза промяната в настроението.
– Маргарет? Имате ли някакво разногласие с Тонс? Кога се скарахте двамата?
– Не сме се карали – поклатих отрицателно глава аз. – Нямаме никаква кавга. Но има нещо, което ме обърква.
Мира пристъпи напред и поиска:
– Кажи ми.
Започнах да говоря за татуировката, която сякаш реагираше само на психически опити, но отначало се притеснявах по най-различни причини. Обясних, че в присъствието на побратимът на краля татуирания змей се напряга – не му харесва брюнета, по дяволите.
После си спомних историята на Рик Брайт – той беше помагал на Тонс в един избор, а накрая ме отвлече и се опита да ме принуди да се оженя.
– Тонс и Рик Брайт не са свързани – каза Мира със спокойна увереност. – Разгледахме го. Брайт случайно е станал свидетел на разговора на Тонс с ректора и доброволно се е съгласил да му бъде помощник.
– Защо би го направил? – Не разбирах.
Мира сви рамене.
– Искаше да се покаже. В края на краищата Тонс е близък до кралското семейство, а и самият Джордж е дал заповед за избираем предмет за дами. Брайт се надяваше, че тази помощ може да прерасне в нещо по-съществено. В покровителство и нови връзки.
Тя замълча за миг и после продължи:
– После видял артефакта на врата ти – твърде ценен, за да не събуди алчните му желания. Освен това ти си наследница на богато херцогство. Когато Рик разказал на чичо си, те замислили плана.
Ако се съди по разговора, чут в каретата, планът е бил на чичото, а Рик е бил по-скоро изпълнител. Но това няма значение.
– Брайт не е свързан с Тонс – повтори кралицата майка.
Не можех да не попитам:
– Какво се е случило с тях? С Брайт?
Кралицата направи неприятна гримаса.
– Джордж обмисляше да екзекутира всички в този храм, но се смили. Той лиши семейство Брайт от всички привилегии и лиши Рик от титлата и земите му. Останал само замъкът на семейство Брайт и малкото парче земя, което прилежало към него.
Замислих се и кимнах. Да, от финансово затруднение и в бедност.
– Но Джордж щеше да им даде шанс да се откупят по-късно. Ще се поохлади и вероятно ще им предложи нещо, което да отработят, за да се отблагодарят на короната и лично на теб. Ако могат, вероятно ще се съгласи да им върне част от земята. Но предишното благоденствие на семейство Брайт ще изчезне. Титлата също ще трябва да бъде спечелена наново, а това няма да е лесно. Що се отнася до Рик, той беше изключен от Академията и няма право да продължи обучението си в нито едно друго учебно заведение на кралството.
Звучеше общо взето страшно, но аз отбелязах думите за евентуален шанс. Това беше много щедро от страна на Джордж. Особено като се има предвид, че шегата на Брайт съвпадна с планирания експеримент – когато щяхме да отидем в Урмас за екзекуцията.
Теоретично Джордж можеше да продължи и да екзекутира Светлите, за да види как ще се държат семената им…
– Благодаря ти за информацията – казах аз. – И ти благодаря за фара – ако не беше той, със сигурност щях да съм съпруга на подлия Рик.
Кралицата майка се усмихна лъчезарно и възрази:
– Щеше да бъдеш негова вдовица, Маргарет. Не ти трябва да си благодарна за фара, а Брайт. Той е спасил тях, а не теб.
Тежката атмосфера, която витаеше в салона, се разсея веднага. Усмихнах се искрено и, отново използвайки случая, казах:
– Лейди Мира, мога ли да ви помоля за една услуга?
– Каква е тя? – Заинтересува се Кралицата майка.
Мисля, че се надяваше на уникална молба, на нещо любопитно, но аз казах нещо тривиално:
– Десет допълнителни покани за предстоящия бал – спуснах мигли, леко смутена. – Няколко от приятелите ми наистина искат да отидат на него.
Дамата изхърка и миг по-късно потвърди предположението ми:
– Каква глупост, Марго! Поискай нещо по-съществено!
И след пауза:
– Това, което направи днес, е толкова невероятно, че можеш да поискаш всичко, което пожелаеш.
– Нямам нужда от нищо – отвърна тя тихо, но напълно искрено.
Мира погледна с присвити очи. А после прозвуча направо убийствено:
– Освен поканите, които със сигурност ще ти дам, да изберем и някаква по-интересна награда за теб? Като например частен обяд с мен и Джордж. Искаш ли да обядваш със сина ми днес?
Тъкмо се опитвах да отпия глътка кафе, което беше изстинало, и се задавих толкова силно. Толкова много, че прислужницата трябваше да скочи и да ме потупа по гърба.
И всичко щеше да е наред, но кралицата-майка се оказа далеч не толкова наивна …
– Е, добре – протегна се тя заинтригувано. – Чудя се. Какво предизвика такава силна реакция? Не си се скарала с Тонс, а си се скарала със сина ми?
– Не – просъсках аз. – Между нас всичко е наред. Отношенията ни са чудесни.
– Мм-хм – не ми повярва кралицата майка.
Половин час по-късно, след като изпрати един слуга да доведе Тонс, който трябваше да ме върне в Академията, Мира се върна към темата за личността на кралския побратим и моята татуировка.
– Маргарет, тази татуировка наистина предпазва само от психическа намеса, но реагира на всяка силна опасност. Странно ми е, че реагира на Тонс, но нямам причина да го подозирам в някакви зли намерения. Двамата с Джордж са израснали заедно, семейството на лорд Тонс служи на семейство Естрил още от основаването на кралството. Самият Тонс е обвързан с толкова много магически клетви, че ако ги предаде, ще умре на място. Но дори не става дума за клетви – той е истински лоялен към Джордж и няколко пъти е спасявал живота му.
Причина да се съмнява в убеждението на Мира? Обективно, единственото, което имах в момента, беше параноята ми.
И въображението ми, което, ако му се позволи, можеше да направи от всяка муха голям проблем.
Точно сега фантазията също се развълнува и започна да съчинява версии, но аз я погледнах с укорителен и строг поглед. Като оставим настрана всички лични хлебарки, тонът на Мира не предразполагаше към съмнения.
В края на краищата, именно с Тонс напуснах….
Времето някак си беше минало доста след обяд, така че не бързах да отида в клас. Колесничарят също не бързаше и ние пътувахме бавно през столицата.
Очарователният брюнет седеше срещу мен, на близката седалка, а аз гледах през прозореца.
По някое време каретата зави. Не бях специалист по столичните пътища, но добре помнех, вече бях пътувала по този маршрут и сега трябваше да продължа направо.
Напрегнах се и се намръщих, а кралският побратим обясни:
– Има ремонт. Голям участък от тротоарните плочки се пренареждат.
Кимнах напрегнато, доволна от няколкото килограма артефакти, които ме защитаваха, и няколко минути по-късно каретата ни спря в логично задръстване.
Отново погледнах през прозореца и неволно се изправих.
– Какво е това? – Тонс се приближи рязко към мен.
ДЖОРДЖ
Преди два дни, когато секретаря донесе писмо от Филиния Сонтор, аз се усмихнах широко. Дори не се съмнявах в благосклонния отговор на дамата, защото на кралете не се отказва, но…
Писмото беше странно, твърде дълго за такъв прост въпрос. Отначало се намръщих, четейки първите редове… После пробягах с очи по първата страница, втората и третата. Погледнах последния абзац, в който се говореше за безкрайната преданост на семейство Сонтор към короната.
Не го разбрах!
Трябваше да го прочета отново и отново.
И колкото повече четях ъгловатия почерк, толкова повече започвах да подозирам нещо съвсем невероятно…
Около средата на съобщението стана ясно, че съм отхвърлен. Зад хилядите думи и любезни изрази се криеше ясно, премерено „не“.
Не повярвах. Хвърлих писмото обратно на масата, направих пауза и след това се върнах към четенето. Но написаните думи си оставаха същите, смисълът на посланието не се беше променил!
– Как… какво? – Запитах се на глас.
Няколко минути на изпълнено с недоверие спокойствие, а след това в сърцето ми се надигна буря.
Отказ? Не, наистина? За кого се мисли тази стара интригантка?
Изпитах силно желание да скоча на коня си, да се втурна към имението на Сонтор и да поискам обяснение! Но аз съм крал. А кралете не преследват стари дами. Не нахлуват в домовете им късно през нощта.
Затова се върнах на стола си и започнах да чета…
Едва след втория прочит на ехидното писмо и две чаши силно питие стана ясно, че не Филиния отказва. Лейди Сонтор се противопоставя на брака ни. Марго беше тази, която ми отказа!
Това беше твърде много.
– Марго? – Отново промълвих на глас. – Кой изобщо я е питал? Откога… – направих пауза.
Нашите традиции, нашите изначални схващания сякаш предполагат съгласието на момичето, но… не го предполагат в същото време. Бракът се дава от семейството, като се взема предвид мнението на булката, и това е разумно.
Но аз знам мнението на Марго! Тя не може да е против. Спомням си двете ни целувки, инициирани от Маргарет. И цялото и поведение… Дамата не ме отблъскваше. И какво се случи сега?
Толкова съм ядосан, че виждам как алени точки проблясват пред очите ми. Магията премина в гранично състояние, готова всеки момент да излезе от контрол.
Точно тогава се случи второто ужасяващо събитие….
На вратата на кабинета се почука и секретаря, който влезе, каза, страхливо прибирайки глава в раменете си:
– Ваше Величество, моля за извинение, но под черния навес има и товарен вагон. Също така от Сонтор. В придружаващата бележка се казва, че връщат някакви подаръци.
Връщат подаръци? Моите подаръци?
Кипнах още повече, въпреки че изглеждаше, че няма накъде повече. Нещастният секретар се сви и се сля със стената.
Плазменият елемент се беше откъснал от пръстите ми и беше съсипал част от мебелите.
– Ваше Величество…
– Върнали са ми подаръците?! – Това беше отвъд всякакво разбиране.
Дори в случай на отказ подаръците винаги остават у дамата. Но те бяха върнати, което ясно подчертаваше, че съм напълно ненужен.
Аз. Съм. Тя няма нужда от мен.
Тя отказва да бъде с мен!
Нощта премина в мъгла и ярост, а на сутринта осъзнах, че съм гладен за отговори.
Не, не, не, няма да приема това поражение и няма да пусна лейди Маргарет да си отиде, независимо от недостатъците в родословието ѝ.
Моята лейди! Това е всичко. Край на историята.
Тази сутрин другото, което се чудех, беше как ще ме погледне в очите това момче?
Събрах си багажа и отидох в Академията. Там уведомих Калтум за намерението си да преподавам днес на първокурсниците и отидох в правилната класна стая.
Почти се успокоих, но когато видях лейди Маргарет, отново започнах да кипя. Та тя ме целуваше, правеше ми мили очи, хвърляше се към мен на стълбите… Разгорещи душата ми, а сега казва не?
Най-грозното е, че дамата, за разлика от мен, беше спокойна. Тя очевидно искаше да изчезне, да се скрие от гневния поглед на монарха, но само за първите няколко минути.
А след това това беше всичко. Младата Сонтор, или по-скоро Уейз, се изправи и изслуша лекцията, сякаш нищо не се беше случило.
Е, Мар-р-гарет… Е, сега ще ти го обясня….
Назад към част 5 Напред към част 7