Глава 6
Първият ден прекарах в Академията, вторият… а на третия не отидох. Първо, успях да се съвзема, и второ, знаех отлично, че Марго днес не е в Алма Матер.
Тя беше в двореца, в компанията на майка ми, а аз имах силно желание да се присъединя към техния дует.
Но не го направих. Гордостта и самообладанието взеха връх и аз размених нацупената девойка за работа. Особено след като повечето от работните ми въпроси също бяха свързани с Марго.
Най-напред се преместих в отдела за вътрешно разузнаване и изслушах доклада от разпитващите, изпратени в замъка Уейз. На първоначалната среща беше решено, че няма причина да подозирам Киора и сина ѝ, но никога не пречи да се провери.
Затова изпратихме двама много учтиви специалисти, единият от които беше менталист от най-високо ниво. Подробният разговор потвърди – вдовицата графиня и виконтът не знаеха за съдържанието на саркофага. Те не можеха да кажат нищо ново за „смъртта“ на Албрина Уейз.
Специалистите разпитаха и ключовите слуги. Тези, разбира се, бяха под клетва, под която е невъзможно да се разкрие някоя от тайните на семейството, но дори и в такива разговори често има улики и интересни подробности.
Тук нямаше никакви улики. Никакви. Само се потвърди първоначалното заключение, което също не е лошо. Отмятайки една посока на разследването, можем спокойно да преминем към други.
Събрахме се в кабинета на началника на отдела, в малка група. Документите със схемите и списъците бяха поставени на масата и аз попитах:
– Е, какво имаме?
– Мистерия, ваше величество – сухо отвърна старши следователят.
После започна да разказва добре известната история за „смъртта“ на лейди Албрина.
Младата Уейз, която била талантлива артефакторка, имала бурна афера с тогавашния владетел на Биорм, Лотар. Бил сключен годеж и планирали сватба – един не толкова равноправен и напълно неизгоден за Биорм съюз.
Но Лотар беше влюбен до уши и дори не поглеждаше към други дами. Свидетели на любовта им намекват, че кралят е бил до голяма степен влюбен в характера на Албрина – нейното забележително безразсъдство.
Именно това безразсъдство накарало дамата да отиде в Биорм не с телепорт, а с желание за дълго пътуване в карета. Кралската невеста пътувала с охрана, но убийците, които ѝ устроили засада, били по-силни.
– Да – засмях се аз.
Спомних си признанията на двамата убийци, които също бяха устроили засади и капани. Но не можех да свържа двата епизода; историята на Албрина беше твърде отдавна.
– Продължавай – помолих аз.
След това отново чухме добре известното: стражите бяха убити. Единствените оцелели бяха един воин и един човек от портала, заловени за всеки случай.
В случай на непредвидени обстоятелства човекът от портала е трябвало незабавно да транспортира лейди Албрина на безопасно място, но според показанията на оцелелия воин той е бил първият, който е бил обезоръжен.
Порталният човек бил тежко ранен и оцелял само благодарение на усилията на лечителите и лечителките. Воинът бил много по-леко ранен и именно той „прибрал тялото“ на Албрина.
И тъй като тялото, както се оказа, изобщо не е тяло, а измама, тогава…
– … този воин е участвал във фалшификацията и следователно в нападението – обобщава спецът.
Кимнах. Но след това последваха разследване и разпити, включително и с използване на магия.
А ние, в Естриол, сме склонни да пазим максимална информация, така че някъде в архивите има тези протоколи.
Служителите не ме подведоха, оправдаха очакванията ми – показаха ми пожълтяла папка с протокола и други материали.
– Е, какъв вид свидетелство? – Поклатих глава.
– То е схематично. Този войник от охраната също беше ранен, проявяваше пропуски в паметта, които се дължаха на мозъчната травма, получена по време на битката.
– Хммм… и ако охранителят е бил в сговор с нападателите, може би не той е бил този, който е „прибрал тялото“.
Ние мълчахме и си мислехме. Разпитите с използване на магия улесняваха живота на следователите, но не винаги помагаха.
Има например клетви, които не могат да бъдат нарушени. А в случая с историята на Албрина не можеше да се пренебрегне фактът, че воинът изобщо не беше заподозрян.
Той бил свой човек. Едва оцелял в битката, погрижил се за тялото – как би могъл такъв човек да бъде разпитван с предубеждение?
– Името е известно, така че трябва да намерим този човек – казах аз – може би все още е жив.
– Вече го направихме – каза началникът на отдела, което определено ме зарадва.
Оправдават се за всичките си провали в работата с Маргарет, няма как да е по друг начин. Е, така да бъде.
– Войникът отдавна е умрял – продължи шефът. – След този инцидент той напуснал службата в Уейз и станал цивилен. Преместил се в едно отдалечено село на южната граница на Естриол, купил си къща и създал семейство.
– Хубава ли е къщата? – Попитах аз.
Секунда и подозренията ми се потвърдиха:
– Много хубава, ваше величество. Посетихме това селище. Огледахме, попитахме съседите – без да казваме нищо, разбира се.
– Заключението? – Подканих.
– Потомците на човека, който е бил замесен в тази каша, живеят много добре. Твърде добре! Особено като се има предвид, че нямат никакви източници на доходи.
Хм. Интересно. Жалко, че никой не е попитал за този воин преди.
Но липсата на интерес е логична – случаят е приключен, Албрина се смята за мъртва и няма следи.
Ако е изчезнала, това е друга история. Може би затова убийците са инсценирали смъртта ѝ.
– Ами човекът от портала? – Зададох още един въпрос.
Експертите са на различни мнения.
– Той също се е пенсионирал от службата във Уейз – казаха ми те. – Дълго време го лекували от сериозна рана, а после изчезнал.
Станах и отидох до прозореца, за да помисля. Добрите магове не изчезват безследно, но дори да е бил посредствен маг, пак е подозрително.
– Трябва да го намерим – казах мрачно.
– Ще направим всичко по силите си – каза началникът на отдела – но аз съм…
– Воин и портал. Портал и воин… Неизгоден съюз за Биорм и едно невероятно момиче…
В този списък липсваше един елемент и аз знаех какъв е той. Да подозираш Биорм в такова подло убийство е все едно да искаш от благочестива монахиня да покаже гърдите си.
Биормите са буквално обсебени от справедливостта. Те са по-обсебени от честта си, отколкото аз от лейди Маргарет.
Лотар е страдал толкова много за Албрина, че за него все още се носят легенди. Може би ако беше малко по-малко опечален, щеше да успее да проведе по-добро разследване и да заподозре, че нещо не е наред с това нападение.
Но се е получило така, както се е получило.
И наистина не мога да подозирам нито един от поданиците на Лотар.
Така че остават воинът, човекът от портала и невероятното момиче…
Може би Албрина е имала друг ухажор. Някой, който не е могъл да ѝ позволи да се омъжи за Лотар, затова я е нападнал?
– Ами артефакторът, който е направил подсилващия пашкул?
– Все още не можем да идентифицираме артефактора, всички следи са заличени, но все още проучваме доказателствата – казаха ми.
– Добре – усмихнах се недоброжелателно аз.
Да се върнем към главното. Лейди Албрина не е била убита, а… отвлечена? Или е избягала по някакъв друг начин? Може би като майстор е носела някакъв специален артефакт?
Само че в свидетелствата, събрани от домакинството веднага след трагедията, имаше информация, че дамата не е взела със себе си на това пътуване, дори работното си куфарче с хартийки.
– Е, нека това да е отвличане – казах на глас аз.
И после мислено: Албрина изчезна, изчезва в неизвестна посока за много години… и тогава се появи Марго.
Между другото, каква е тя на Албрина? Дъщеря или внучка?
Така или иначе, това не ме интересува.
За да разберем къде е изчезнала Албрина, трябва само да разпитаме Маргарет. Но не.
Не и още веднъж не.
Дълбок, раздразнен дъх и се върнах към първоначалното си решение – сам ще разреша загадката на Албрина, както и загадката на Марго. Това е въпрос на принцип.
Все още няма да информирам и Лотар. Няма причина да безпокоя някого, който вече е претърпял загуба и се е примирил с нея. Неговото участие няма да реши нищо.
– Това, което трябва да разберем, е следното – обърнах се рязко към специалистите, събрани в кабинета. – Филиния Сонтор. С кого херцогинята е контактувала през последната година. Всички странни посетители в замъка ѝ, например. Всичко, което би могло да събуди и най-малкото подозрение. Контакти на адвоката ѝ, други хора, участващи в живота на херцогинята.
Тук ме прекъснаха:
– Ваше Величество, вече направихме някои справки. По ваша заповед, когато Филиния Сонтор внезапно откри, че има наследник, лейди Маргарет.
– И? – Не разбирам.
– Слугите в замъка и имението са под клетва, адвокат Вишик също, те няма да кажат нищо.
Усмихнах се хищнически – беше време и те да бъдат преподписани.
– Освен слугите има и хора, които живеят наблизо. Например селяни. Не можеш да вземеш клетва от всички. Сигурен съм, че някой е видял нещо. Всичко е въпрос на това да зададеш правилния въпрос.
– И черният пазар – кимна ръководителят на отдела. – Може би някой е искал или продавал информация за херцогинята на Сонтор.
– Ето така – дадох му завоалирана похвала. – Можеш да го направиш, когато пожелаеш!
Началникът на отдела остана безучастен, но останалите се напрегнаха.
И аз изръмжах:
– Това е! Вървете на работа! Взривете земята, но намерете отговорите! Това е въпрос от национално значение!
– Да, сър! – Отговориха в един глас експертите.
МАРГАРЕТ
Само преди миг Тонс беше на една ръка разстояние, но сега беше твърде близо. Татуировката не просто реагира, тя буквално се раздвижи!
Мястото точно под кръста ме сърбеше по начин, който ме накара да се разкрещя, но нямаше нищо опасно – никакви кинжали към гърлото или нещо подобно. Побратимът на краля само погледна през прозореца, преди да се отдръпне веднага, изчезвайки в тъмнината на каретата.
Погледна и заяви нелюбезно:
– Азиус.
Да, там, до прозореца, беше той.
Бодигардът и началник на личната гвардия на Негово величество Дитрих, владетел на съюзеното с Естриол кралство, стоеше в двора на богато украсеното имение, пред което беше спряла каретата ни. Той говореше с един слуга и не се оглеждаше.
Разделяха ни паважът, високите порти от ковано желязо и няколко десетки крачки.
Бях предпазлива само защото не очаквах да видя толкова важен човек тук и познанството ни ме смути. Но реакцията на Тонс беше по-интересна… Само че вместо някакъв адекватен въпрос, от устните ми излезе:
– Вие двамата познавате ли се?
Брюнетът изхърка и извъртя очи.
Разбира се, че се познават. Тонс е побратим на Джордж, а Азиус е побратим на Дитрих. Това е очевидно!
Замислих се и попитах отново:
– Не го ли харесваш?
Тонс отначало мълчеше.
– Той ми е мътен – отговори мъжът след пауза. – Както и негово величество Дитрих. И двамата… пораждат известни съмнения.
– Но Джордж харесва Дитрих? – Казах полууверено.
Тонс ме погледна подигравателно.
Със сигурност не бяхме в подходящите отношения, за да клюкарстваме за властта, но позицията на кралския побратим беше интересна. Нима аз не съм единствената, която негова светлост не одобрява?
– Дали антипатията ти към Азиус и Дитрих се основава на нещо конкретно? – Не можах да се сдържа. – Или е като с мен?
Взирахме се един в друг за момент. Каретата се отдалечи от Азиус и богато украсеното имение. Имението, между другото, беше посолството на Откеим – в последния момент зърнах месинговата табела на портата.
– Лейди Маргарет, не изпитвам никаква антипатия към вас. Но ако имам, винаги има причина за това – каза Тонс бавно и без злоба. – Рядко греша в преценката си. Със сигурност не съм грешал по отношение на вас.
Погледнах въпросително нагоре и тогава го чух:
– Ти превърна нашия винаги уравновесен крал в луд. Още малко и той ще задмине приятелите ти по лудост. Храфс и МикВой.
Имах да кажа нещо по този въпрос:
– Джордж сам си е виновен.
Той изведнъж се засмя и се засмя от сърце. После каза:
– Винаги е така. Винаги мъжете са виновни, когато става дума за дами, и няма как да е иначе!
Аз се намръщих, разпознавайки Тонс като шовинист. Все пак в думите му имаше известна доза истина. Искам да кажа, че наистина имам нещо общо с лудостта на наше величество. Но повтарям, че това е деветдесет и девет процента вина на Джордж!
Каретата отново зави и аз отново се загледах през прозореца. Минавахме покрай подозрително познат площад и аз въздъхнах:
– Между другото…
– Какво още? – Промърмори Тонс.
– Не е ли това случайно площадът, на който се запознахме с теб?
Той погледна през прозореца и потвърди:
– Така е.
Уф!
Престанах да се надувам и с умоляващи очи попитах:
– Лорд Тонс, можем ли да се отбием в параклиса?
Този път придружителят не се засмя, а се разсмя.
Беше непонятна реакция, но аз усетих нещо обидно. И бях права! След като се спря, брюнетът каза:
– Разбирам, лейди Маргарет. Сега виждам как става това. Правиш големи очи, добавяш невинен тон и тогава моят суверен захвърля всичко и пада в краката ти. Приятелите ви, както разбирам, реагират по същия начин.
Наистина. Какъв поразителен извод!
Но това не е всичко.
– Лейди Маргарет, нека да бъдем честни, нали? Имам заповед да ви заведа в Академията. Ако се отклоним от маршрута и вие „случайно“ намерите нови приключения за вашата хубава… хм… глава, Джордж ще ме разчлени.
О, добре.
Това придобива повече смисъл. Но!
– Той няма да го направи. Той дори е помилвал Брайт a теб ще те пощади със сигурност.
Тонс се усмихна лъчезарно.
– Напротив. Към Брайт има много по-малко изисквания, отколкото към мен.
Шах и мат. Бях разочарована, осъзнавайки, че възможността е отминала и че не мога да взема меча на Уейз точно сега.
Но Тонс изведнъж удари с юмрук по стената на каретата и тя забави ход, за да спре. Брюнетът се облегна назад на дивана и затвори очи.
Отначало си помислих, че просто си мисли, но скоро, като се вгледах в изражението на лицето му, стигнах до друго заключение:
– Сега с Джордж ли говориш? С мисловна магия?
– Ментална комуникация – поправи ме той.
Веждите ми скочиха до средата на челото и след няколко дълги минути Тонс обяви:
– Джордж го разреши. Но ако се случи нещо непредвидено, двамата с теб ще бъдем… хм… погребани в кралската градина. Във всяко положение.
Последната част… Явно си е мислел, че няма да разбера! Не само че разбрах, но и бях на хлъзгавия път на вулгарния хумор:
– Всяко? Мислех, че можеш да погребеш труп само в едно положение.
– Не познаваш много добре Джордж – изхъмка Тонс и ми се усмихна отново.
В крайна сметка той е очарователен. Нищо чудно, че толкова много адептки въздишат мечтателно всеки път, когато Тонс се появява на хоризонта.
– Хайде – отвърнах аз. – Джордж е майстор, но не до такава степен.
Кралският побратим се усмихна по-широко от преди. А змията на дупето ми изтръпна неприятно. Много неприятно!
Бях озадачена. Тук и сега нямаше никакви заплахи, така че на какво реагираше татуировката?
Изведнъж се прокрадна подозрение, но не се замислих за него.
– Нищо непредвидено няма да се случи – казах категорично. – Просто ще взема меча на Уейз и ще тръгнем.
Съдейки по спокойната му реакция, Тонс знаеше за меча, а следователно и за търсенето на съкровище. За разлика от кралицата майка.
Хм, чудя се защо Джордж не е казал на майка си? Дали не е имал време, или е искал да спаси нервите на старата жена? И как щеше да реагира лейди Мира, когато историята стигна до нея?
– Добре – каза Тонс. – Хайде. Но ако нещо се случи… Е, знаеш какво имам предвид.
– Мм-хмм – отвърнах тихо.