Глава 14
Всички се поуспокоиха малко, пиха вино и чай. Буреносният облак, който висеше в кабинета, започна да се разсейва и ние бавно, но сигурно се опомнихме.
След поредния кратък и маловажен разговор, когато стана ясно, че основната тема е временно изчерпана и приличието изисква да се върнем при гостите, лейди Мариана се обърна към Джордж:
– Ваше Величество, можем ли Маргарет, Филиния и аз да си поговорим насаме? Не за дълго, само за четвърт час.
Суверенът обичайно се намръщи.
Той погледна първо Мариана, после мен и понечи да откаже, но аз казах:
– Все пак ще намерим начин.
Джордж се намръщи недоброжелателно.
И мама, която очевидно нямаше тайни от Крейв и която вероятно смяташе, че и аз нямам много тайни от Джордж, изведнъж прозря:
– Между другото, Марго! Ако си останала на този свят през цялото това време и не си се прибрала у дома, как успя да използваш телефона? Той не работи тук.
Настъпи пауза. Владетелят на Естриол бавно извърна глава и попита отново:
– Телефона? Какво е това?
Мама не се смути. Каква е голямата работа? Ако знаеш за неземния произход на събеседниците си, тогава останалото е просто дреболия.
– Това е кутийка, която можете да използвате, за да говорите един с друг, когато сте далеч един от друг. Като например звъненето на вашия домофон.
– Говорите – повтори замислено Джордж.
– Да, и не само това – продължи откровено лейди Марианна. – Съвременните телефони ви позволяват да правите много неща – да разменяте писма, да правите снимки, да търсите информация…
– Могат ли да издават странни звуци? – Прекъсна я кралят.
Ооо. Значи той не е забравил?
Смутих се и започнах да се плъзгам под стола. Но навреме си спомних, че съм в прилично общество, и спрях.
– Е, това зависи от това какво смятате за странно – каза мама.
Ужас, ужас, но кралят „цитира“:
– Пок, пок, пок. Бум-бум-бум-бум. Уиуууууууууууууууууууууу.
Лицето на мама видимо се изпъна. И тогава се чу:
– Марго, скъпа, това някакъв запис ли беше? Или… При теб не само Месинджър, ами изобщо всичко работи?
Добре. Значи на мама, за разлика от мен, все пак ѝ се налагаше да пътува до родния си свят, за да поддържа връзка. О, добре.
– Мм-хм. Ами всичко – промърморих аз.
– Но как?!
Мама беше по-изненадана от всякога и аз се канех да си призная, но тогава се случи неочакваното. Светкавица. Точно в средата на стаята, точно пред бюрото на Джордж, се появи портал за телепортация и после угасна.
И там беше Жреца! Плешив, грозен и малко изненадан от срещата. Нещо малко, но познато дори от това разстояние, блестеше под лапата на котката. Това беше табелка за телепортация, същата, която Джордж някога ми беше дал.
– Кхм – отвърна Негово величество Крейв.
Филиния и мама бяха зашеметени от мълчание.
Аз отворих уста в нямо изумление, но Джордж… Владетелят на Естриол също изхърка и когато Жреца се огледа, стана и отиде да отвори вратата. Като лакей!
Наблюдавахме съвместната маневра на котката и краля, а когато вратата се затвори зад Жреца, не издържах:
– Какво става?
Джордж вдигна рамене с най-небрежен вид.
– Какво става? – Повторих с натиск. Това ми се стори като подставена работа!
– Не е нищо особено. Просто твоят любимец някак си е разбрал, че любимата му Вайълет е в двореца.
Вайълет? Отначало дори не разбрах коя е тя! Когато го направих, го изтърсих:
– Как се е озовала тук?
Кралят направи невинна физиономия. Прекалено невинно! Такава, на която и последният глупак би се хванал – има някаква конспирация и интрига!
– Случайно – обясни суверенът. – Просто се случи.
– Е, така ли – издишах претенциозно аз.
И тогава бях разсеяна от внимателния въпрос на майка ми:
– Маргарет, а какво става?
Как да и обясня това? Въпреки че мога само да гадая досега?
Както и да е, трябваше да говоря за другото, за главното.
– Котката, която току-що видяхте, е зарядното за телефона ми и wi-fi. Нямам представа как го прави, но без него телефонът ми не работеше.
Миг. Мама се оживи и като се обърна към Крейв, каза:
– Имам нужда от един от тях.
Крал Биорма кимна.
Просто кимна. Без въпроси, без нерви и без питания за връзката. Жестът му беше жест, който казваше: Ако трябва да се направи, ще се направи. Ще го направим, милейди. Ще го направим, това е всичко.
Това ме направи щастлива. Потенциалният доведения баща, въпреки размерите си и очевидните си варварски наклонности, ми беше симпатичен и преди, а сега наистина го харесвах.
– Можем ли да поговорим насаме? – Напомни за молбата си Лейди Мариана.
Джорджг, развеселен от появата на жреца и вдигнал от пода една табелка за телепортация, си пое шумно дъх и кимна.
Разговорът ни беше бърз и много емоционален. Повече се прегръщахме, отколкото разговаряхме – и то и трите.
Филиния беше малко скована, а накрая херцогинята падна на един стол и ни погледна оттам.
И първото нещо, което казах, беше:
– Съветник Ирнар! Той ме е видял в Планинските райони и ме е разпознал. И ти е казал, нали?
– Точно така – кимна мама.
– Значи си знаела? Но защо не ми каза? Защо не ми каза, че и ти си тук?
– Марго… – тя въздъхна конвулсивно. – Едва на бала тази вечер разбрах, че това момиче наистина си ти.
Видях несигурността и изненадата на мама, когато ме видя, но все още не разбирах.
– Ирнар беше казал и много неща съвпадаха, но винаги има вероятност за грешка. Шанс за немислимо, фантастично съвпадение – особено тук, в реалност, в която властва магията. От една страна, имаше показанията на съветника, а от друга, въпросът – откъде ще се появи? В края на краищата ти не си магьосница, не притежаваш дарба. Да предположим, че човекът от портала, Джудиус, е все още жив и те е довел тук? Това е също толкова фантастично, колкото и подозрението, че имаш дарба.
Поколебах се и мама продължи:
– Започнах да те питам, но ти не искаше да си признаеш. Но ми изпрати някакви снимки, които, уви, не мога да разчета. На тях си в земни дрехи и някакви стени. Съвсем обикновени стени, ако трябва да съм обективна.
Йоу-хоу! Опитах се!
– Защо съветник Ирнар пише писма до Филиния?
– По същата причина. Търси улики и потвърждения. Но лейди Филиния никога не издаде и половин дума за тайна. Истинска твърда скала.
Е, чудя се дали херцогинята и аз да не отидем на разузнаване. С такива таланти бихме били равностойни на всяко кралство!
Откъде ли трябваше да се появя аз? Не умно. Но Филиния беше богата и самотна, а можеха да ѝ изпратят някой самозванец, който да прилича на дама от семейство Уейз.
Двойникът, за когото говорехме първоначално.
– Не бях сигурна – повтори Мариана, – но, разбира се, веднага направихме справка. Разбрахме, че учиш в Академията, че си призната за наследница и че Джордж ще разкъса всеки, който би ти навредил. Момичето, което подозирахме, че е дъщеря ми, беше в безопасност и нямаше нужда от помощ. Беше заобиколена от шпиони, така че беше невъзможно да се доближиш до нея без знанието на Джордж. Другият въпрос беше дали щеше да е разумно да проявим открит интерес?
– Какво имаш предвид? – Не разбрах.
– Ако наистина беше моята дъщеря, дали появата ми нямаше да ти навреди? Джордж е умен, а мен всички ме смятат за момиче от портала. Представи си, някакво безродово портално момиче от Биорм проявява активен интерес към младата наследница на Сонтор, чиято майка – и това също разбрахме! – е неизвестна. Ситуацията вече е подозрителна. Страхувах се да не ти навредя, ако мистериозната лейди Маргарет наистина си ти.
Въздъхнах шумно, но все пак казах:
– Можеше да ми дадете някои намеци по телефона.
– Какви например?
– Ами… да кажеш някоя кодова дума. Като Албрина или Биорма.
Мама поклати уморено глава:
– Сигурно си гледала прекалено много шпионски филми.
Стори ми се, че доскоро не знаех за Албрина и Биорма. Освен това, ако беше казала това, щях да си помисля, че си въобразявам. Мама не можеше да бъде в този свят! От моя гледна точка тя трябваше да е далеч.
Но упоритостта е всичко, така че се оправих:
– Добре. Някакъв друг намек, по-открит. Или честно да кажаш – Маргарет, аз съм тук.
Мама изхърка.
– Ако версията ни беше грешна, ако беше в Англия вместо в Естриол, откровенията ми щяха да звучат странно.
Замислих се и го признах:
– Да, щях да си помисля, че имаш сериозен проблем. – И отново: „Здравей, психиатрия!“ – И тогава щях да полудея, притеснявайки се за теб.
– Ето така – въздъхна тъжно мама.
За собствена защита аз премълчавах по същите причини – не можех да позволя на мама, седяща на края на света, да си помисли, че имам проблем с адекватността. Или, още по-лошо, че говоря за халюцинации от злоупотреба с наркотици. Искам да кажа, колко неща има на този свят, които разтапят мозъка ти?
Както и да е, надхитрихме се една друга. Но всичко е наред.
С изключение на.
– Сърцето ми едва не изскочи, когато ти се появи днес – казах тихо. Кимнах към Филиния и добавих: – И на баба.
Мама се усмихна виновно.
– Съжалявам. Нямах друг начин да погледна лейди Маргарет Сонтор, без да събудя подозрение.
Не сме ги предизвикали, разбира се, че ги предизвикахме.
Тогава в разговора се включи и Филиния:
– Всъщност имаше начин.
Херцогинята си припомни познанството си с Лотар и специалните отношения между семействата. Тя каза, че Крейв е можел да поиска аудиенция и това е щяло да изглежда естествено. Тук обаче се появи едно ново „но“. Филиния е тази, която седи в имението, докато аз съм в Академията, и „случайната“ среща с мен на територията на баба ми е много проблематична.
И да разкаже на херцогинята за истинския произход на Мариана… Може би, но всяка информация трябва да е подходяща, а тук, уви, не беше подходяща. Не можеше Негово Величество Крейв да дойде на аудиенция само за да каже: „Между другото, знаете, че годеницата ми е от друг свят!
Е, от друг. И какво?
Така че има много несъответствия.
Несъответствия плюс добра конспирация и имаме това, което имаме.
– Съжалявам – каза отново мама.
– Аз също – кимнах тъжно. – Аз също съжалявам. Не съм искала да те подвеждам.
Мама пристъпи напред, обви ме в ръцете си и ме прегърна силно. А после започна да задава въпроси – как съм, защо и какво?
Аз отговарях и питах в отговор. Филиния също беше коктейл от всякакъв вид информация.
Разказах и много неща, които ме тревожеха. За договора, за обучението в Академията, за подозрението ми за уникална, важна за този свят магическа дарба. Но не споменах за дървото и семената – това беше твърде дълго и сложно. По-добре беше да се говори за такива неща в нормална атмосфера, а не на бегом.
Опитах се да избегна и темата за Джордж, но Мами ме попита в прав текст:
– Имате ли връзка? – Не, изобщо не – отвърнах аз.
– Не са имали афера – каза Филиниа с насмешка – но Джордж иска да се оженят.
Веждите на мама скочиха нагоре и аз…
– Ами….
Опит да се скрия, да избягам от темата, но не ми беше позволено. Нещо повече, мама не се поколеба да зададе още един фронтален въпрос:
– Какво чувстваш към Джордж, Маргарет? Харесваш ли го?
Много ми се искаше да кажа „не“, но кимнах. Харесвам, за съжаление.
– Добре – усмихна се мама, – тогава ще се справиш с времето.
Направих ѝ болезнена гримаса.
– Марго, престани да бъдеш песимист – засмя се мама. – Ти не си такава!
– Мм-хм.
Не смятах да крия нищо, но нямах време да ѝ разказвам за приключенията си. Собствената история на мама също беше малко схематична. Тя показваше, че Биорм не я е посрещнал с отворени обятия, както си мислеше лейди Мира. Имало е много трудности, особено в началото, а и приспособяването не е било лесно.
Но отношенията им с Крейв бяха много по-ясни, отколкото моите и на Джордж. Но мама не бързаше да се омъжва.
– Защо не? – Беше моят логичен въпрос.
– Чаках те – беше логичният отговор. – Без теб, Маргарет, няма как да стане.
Усмихнах се, спомняйки си отново този обет, а Филиния зададе рационален въпрос:
– Не бързаш, а какво ще стане, ако ти отнемат Крейв? – Мъдра старица!
Но мама не се поколеба:
– Ако го откраднат, не му е писано да се случи. Тогава той не е мъжът за мен.
Изнервена, но определено имаше истина зад думите ѝ.
На нас с Филиния ни беше казано също, че родът на лейди Мариана е бил разкрит на Биорм не толкова отдавна. Когато се преместила на този свят, мама не бързала да бъде откровена – първо искала да се увери в благоприличието на Биормианците, а после нямало време за това. Там бяха започнали други събития.
Когато мама най-сетне проговорила, се разразила буря. Не, лейди Мариана не беше отхвърлена и дори Крейв го прие добре – въпреки че собствената му майка беше втората любов на Лотар и понякога се чувстваше в сянката на мъртвото момиче от Уейз.
Бурята беше самият Лотар. Биормианците се канеха да започнат война с Откеим незабавно.
Дългите и сложни планове за отмъщение не бяха тяхната стихия. Трябваше да се положат големи усилия, за да се убедят праволинейните варвари, че отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено. Освен това Диридий е мъртъв и именно той е отговорен за трагедията, а не Дитрих.
Ако е така, кой има да отмъщава?
Въпреки това присъствието на Дитрих на днешния бал беше голяма трудност. Дори аз не можех да мисля спокойно за потомъка на предателя.
Сега Филиния беше толкова нервна, колкото и мама. В тази светлина не беше ясно как Крейв можеше да запази лицето си – историята на мама беше, че кралят на Биорм е праволинеен като булдозер и взривоопасен като вулкан.
Не подкрепях темата за отмъщението срещу Откеим, но знаех, че подлостта на Диридий няма да остане без отговор. Рано или късно, по един или друг начин, Откеим щеше да трябва да плати за Албрина. В тази ситуация можех само да наблюдавам, да чакам и вероятно да се опитам да направя нещо – да ги убедя да не докосват невинните, например.
Но тук и сега трябваше да запазя лице. Да не издавам емоциите си на Дитрих. Да направя най-трудното нещо – да се усмихна, вместо да изразя директно възмущението си от действията на мъртвия му родител.
И това не е същото като да пазиш малка собствена тайна. Това е нещо близко до подлостта, в която не съм добра.
Добре, ще се справим с това. Ще се справим. Ключовото събитие на този бал така или иначе вече се е случило – срещнах майка си, разбрах, че е добре, а останалото е решимо. Главното е да не драматизираш и да не изпреварваш тези, които са по-умни и по-компетентни от теб.
И още нещо.
Докато си тръгвахме от офиса, попитах Филисия:
– Познаваш ли този човек от портала? Джудиус?
Баба кимна.
– Той е използвал фрагмент от пръст, за да намери Албрина. А как Боксби ме намери? Използвал ли е същата фаланга? В края на краищата, ние сме роднини, така че може да е проработило?
Опитът в обучението по магия ми подсказа, че това е единствената разумна теория, а херцогиня Сонтор я потвърди. Което доведе до следващия въпрос:
– Възможно ли е Боксби да е Джудиус? В края на краищата магьосниците живеят дълго.
Сега Филисия поклати глава отрицателно.
– Определено не. Няма никаква прилика между тях. Щях да забележа, уверявам те.
Не споменах за промяната във външния вид. Тук беше странно трудно.
– Добре. (смя се) Добре. Но все пак те познават ли се? Откъде иначе Боксби знаеше за мен, за теб и за цялата история? Той знаеше!
– Да – каза Филисия след пауза. – Те трябва да се познават.
– Трябва да намерим Боксби и да го хванем за гушата – каза мама.
Кимнах. После си спомних за уговорката на Джордж и осъзнах, че вече търсят човека от портала. Е, надявам се хората на Негово величество да имат късмет в това разследване.
ДЖОРДЖ
Ами… Каква объркана и трудна ситуация.
Знаех, че не е лесно, но историята на лейди Мариана беше наистина ужасяваща. Излязох от кабинета много впечатлен и първото нещо, което казах на Крейв, беше:
– Ще го обсъдим по-нататък. Надявам се, че ще ме информирате за плановете си.
– Значи Дитрих е ваш съюзник – подсмръкна при това Биорм.
– Вярно. Но Албрина Уейз е била поданик на Естриол, а това е важно. А освен това има и лейди Филиния и Маргарет.
Крейв се усмихна разбиращо.
После попита откровено:
– Вярно ли е, че лейди Марго седи до теб днес по някаква причина?
– Точно така.
– Значи сме в една и съща лодка – усмихна се Крейв и ме потупа по рамото.
Ние сме в една и съща лодка, това е сигурно. И двамата бяхме попаднали в плен на очарованието на жените от Уейз. Но аферата на Крейв с лейди Мариана продължаваше вече почти две години, затова реших да проверя. Да попитам някой по-опитен по въпроса:
– Колко време мислиш, че ще страдам?
Въпросът беше разбран правилно и този път събеседникът се засмя от сърце. Миг по-късно чух очакваното, но все пак неприятно нещо:
– Ти си в беда, Джордж. Не обръщай внимание на времето, просто го приеми.
Разбирам, това е дълго време.
Извиках охрана за дамите, след което двамата с Крейв слязохме в церемониалната зала и поехме по своя път. Биорм отиде да намери Ирнар, а аз се върнах на трона.
Майка ми, която седеше на същото място и все още не беше се отегчила, веднага се пресегна и каза:
– Добре, добре, добре, добре. Какво беше това?
– Какво беше това? – Не се преструвах, наистина не го разбирах.
– Става дума за годеницата на Крейв, Филиния, и нашата Маргарет. Те реагираха доста бурно една на друга. И тогава всички вие тръгнахте заедно…
Въздъхнах. Майка! Тя виждаше всичко, забелязваше всичко, но не се намеси.
Не нейната наблюдателност ме грабна, а онова „нашата“. Нашата Маргарет. А лейди Мира дори не знае за моето неуспешно сгодяване.
Когато разбере, ще се разгневи. Ще съска, че не съм я предупредил, и ще твърди, че провалът ми е бил тактическа грешка – глупаво е да правиш нещо, което не знаеш как да направиш. В такива ситуации винаги трябва да привличате експерт.
Може би съм го направил. Но не съжалявах и знаех, че ще постигна целта си. Знаех, че ще си върна Марго и…
Но когато младата лейди Сонтор се върна в балната зала, ситуацията взе различен и напълно неочакван обрат. Вместо да мърморя глупости в розовото и ухо, бях принуден да седя и да наблюдавам явната гледка на танцуващата лейди Маргарет!
Въпреки неумението си и уж болния си крак, тази безсъвестна девойка танцуваше валс с Лим Храфс.
Психо! Дано да бъде засмукан в портала и да не бъде изплют навън!
Р-р-р… Е, Маргарет! Е, ще си поговорим пак!
Назад към част 14 Напред към част 16