***
Кенеди Сондърс се разтрепери.
Не само ръцете, а цялото ѝ тяло се тресеше отвътре, докато караше старото си Волво по красивите пътища на Кънектикът.
Беше започнала да минава покрай по-големи къщи, а после големите къщи се бяха превърнали в още по-големи имения. Кенеди знаеше, че наближава.
Какво правиш? Какво ще ѝ кажеш – или на него – когато стигнеш дотам и те нямат представа коя си?
Кенеди нямаше отговор на този въпрос. Тя дори нямаше план. Всичко, с което разполагаше, бяха нещата, останали от предишния ѝ живот. Това беше очевидно, тъй като колата ѝ беше натъпкана догоре с всички вещи, които беше взела от стария си апартамент близо до Масачузетския технологичен институт.
Сега беше на път към Ню Йорк и малък, но твърде скъп апартамент, основан само на слабата надежда за работа, която можеше и да не получи.
Разбира се, работата не беше единствената слаба надежда, която таеше в треперещото си сърце.
Имаше много по-голяма причина за внезапното ѝ напускане на свещените и защитени зали на Масачузетския технологичен институт и на сравнително китния град Кеймбридж. Много по-важна причина, поради която отиваше в Манхатън – да живее в един от най-големите градове на планетата, без приятели, без реални контакти и само с няколко долара (след първия, последния и депозита оскъдните ѝ средства бяха почти изчерпани).
Но тя все още не беше в Ню Йорк. Беше направила една обиколка, защото не можеше да устои. Въпреки че Кенеди знаеше, че все още не е време за тази стъпка, трябваше поне да опита да ги види. Дори би се задоволила да гледа къщата им от голямо разстояние, ако това беше най-доброто, което можеше да направи.
Заобикаляйки последния завой, тя стигна до поредица от хълмове, красиво езеро и нещо, което можеше да бъде само пътят, водещ към имението, в което живееха Никол и Ред Джеймисън.
Имаше само един проблем, който тя осъзна, когато колата ѝ забави ход и спря на няколко метра от портата, и който не беше предвидила.
Охрана.
Разбира се, че имат охрана, глупачке, помисли си тя, докато потните ѝ длани скърцаха по волана. Искаше да даде заден ход и да се обърне, но един от охранителите вече беше излязъл от портала и тръгна към нея.
– По дяволите – прошепна тя. Беше изпотена, неподдържана. Погледна се в огледалото за обратно виждане, опитвайки се да прецени колко налудничаво изглежда в момента.
Новините не бяха добри. Очната ѝ линия се беше разтекла от периодичните плачове, които се бяха появили по време на пътуването ѝ през последните около стотина мили. Кожата ѝ беше бледа – тя винаги е била бледа, но сега беше станала направо анемична. Потта по челото ѝ също не помагаше.
Лешниковите очи на Кенеди бяха пронизващи, интелигентни, но тя знаеше, че интензивността ѝ понякога кара хората да се чувстват неудобно около нея.
Никога не е била социална пеперуда и не беше от момичетата, които с лекота могат да си проправят път в затворено, защитено имение само с едно пърхане на мигли и флиртуващ разговор.
Не, в този момент тя не искаше нищо повече от това да избяга. Но охранителят вече беше до прозореца от страната на шофьора, затова тя го свали и се усмихна по най-добрия начин.
Охранителят не изглеждаше много впечатлен. Той погледна надолу към клипборда, който носеше със себе си.
– Име, моля?
Кенеди се закашля, прочисти гърлото си и се опита да овладее нервите си.
– Съжалявам… просто… – опита се да измисли нещо, което да каже.
Очите на охранителя се присвиха, докато разглеждаше състоянието на колата ѝ, която очевидно беше пълна със съдържанието на апартамента. Кашони, торби с дрехи, опаковани набързо през предишните няколко дни, като нищо от това не беше много подредено.
– Очакват ли ви Джеймисънови, госпожо?
Тя се замисли дали просто да не го каже.
Имаш пълното право да си тук, помисли си тя. Кажи му истината. Няма от какво да се срамуваш.
Но нямаше как да го каже. Нямаше как. Вместо това тя отново се усмихна.
– Всъщност не съм тук, за да се видя с някого. Просто се изгубих.
Изражението на охранителя малко се облекчи и той почти се усмихна.
– Къде отивате?
– В Ню Йорк. Направих грешен завой от 84.
Той се усмихна.
– Повече от един грешен завой, мисля. Нямаш ли GPS или нещо подобно?
Тя поклати глава с „не“. Всъщност това беше вярно. Не можеше да си позволи дори интернет на мобилния си телефон. Беше използвала обикновена старомодна карта и я взе и му я показа, само за да докаже историята си.
Той повдигна вежди от изненада.
– Нищо чудно, че сте се объркала. Позволете ми да ви покажа къде да отидете, за да се върнете на магистралата, добре?
– Благодаря – промълви тя и докато той ѝ показваше пътя, отново се оказа, че сдържа сълзите си.
Беше толкова близо и все пак толкова далеч от това, за което наистина беше дошла тук.