Глава 13
Петимата влязохме в до болка познатия кабинет на Джордж: аз, Филиниа, смутената ми майка, Джордж и Крейв.
Владетелят на Естриол веднага повика секретаря и му каза да се погрижи за липсващите столове. Няколко минути по-късно вече бяхме седнали в зоната на камината, като все още се преструвахме на непознати един за друг.
Когато бяхме седнали, секретарят донесе поднос с напитки и закуски, а Джордж лично наля напитките в чаши.
След това настъпи дълго мълчание.
След няколко минути мълчание Джордж не издържа и се развика:
– Е?
Никой не отговори.
– Стига толкова – каза тихо суверенът. – Дами, вашите тайни отдавна не са тайни.
Какво интересно твърдение.
Отново никой не реагира и тогава Джордж се обърна към майка ми:
– Лейди Мариана, всички са добре – каза той, кимвайки към Филиния и мен. – Но вие нямате ли съвест? Имате ли такава?
Негово величество Крейв изхърка изненадано, а мама погледна възмутено към него. Джордж извърна очи и промърмори:
– Виждам. Значи това е в семейството.
Джордж отпи от чашата си, погледна всички с тежък поглед и каза:
– Добре, ще ви помогна. Това – посочи той към Филиния, – е херцогиня Сонтор, родена Уейз. Тя е сестра на покойната лейди Албрина и пралеля на Маргарет. Това – посочи с пръст в моя посока – е лейди Маргарет, внучката на Албрина. А ти – широка усмивка към майка ми, – си дъщерята на Албрина, майката на Маргарет и съответно племенницата на Филиния Сонтор-Уейс. И ти, и Маргарет сте родени в другия свят, по някакъв начин сте преминали към нас, но не сте очаквали да се срещнете тук…
Джордж замълча, а аз се учудих на предположенията му. Уау. Как можеше да бъде толкова точен в изводите? Браво на краля.
Шумно дишане – не моето, а на мама. Тя погледна към подозрително доволния Крейв, който леко кимна.
– Добре – каза Мариана. – Прав сте, ваше величество.
Подскочих на стола си. Думите бяха като тетива на лък, а сега можех да задам и въпрос:
– Как стигна дотук?
– Аз съм момиче от портала – отвърна мама. – Когато навърших двайсет години, Албина ми даде семето на дарбата.
След тези думи пъзелът започна да се сглобява толкова бързо, че чак ми се зави свят.
Дар! Семенце! Разбира се!
– Но как успя да го развиеш и да се превърнете в портално момиче? И то не просто портално момиче, а високоспециализирано?
– Баба ти ми даваше инструкции и контролираше магическото ми съзряване, доколкото можеше.
Почувствах се още по-замаяна.
Все още си спомнях как Джордж искаше да ме превърне в Сянка или в променящ се. Беше казал, че специализацията все още може да бъде повлияна. Теоретично това било възможно. На практика, сега вече го виждам.
– Но какво да кажем за бариерата между световете? – Издишах. – Ами липсата на магия в нашия свят?
– Нашият свят не е толкова хомогенен по отношение на магията – Мама се усмихна тъжно. – Има места, където структури като магията тук реагират. Само че ми бяха нужни деветнайсет години, за да подхраня и активирам семето. Деветнайсет години и вероятно хиляди опити да намеря място, където е възможно такова активиране. Но това е дълъг разговор.
Дълъг и ясно в този момент точно безсмислено. Техническа подробност, която има малко влияние върху въпроса.
Въпреки това не можех да не се зарибя. Мама получи семе на двайсет, а на двайсет и една и малко забременя. После бях аз, семейният живот без никакви пътувания до ненормални зони, разводът с баща ми и по-нататъшното ми израстване, през което майка ми беше до мен през повечето време.
Тя започна да пътува активно едва преди пет години. Тогава сигурно е доловила нещо. Доловила е, но по някаква причина е решила да го запази в тайна от мен.
– Как стигна до Бьорм? Не е ли това мястото, откъдето идваш?
Мама кимна.
– Помниш ли онази картина, която баба ти нарисува?
Очаквано. Сега, след учебника с илюстрацията, не можех да я забравя, ако исках.
– Бях визуализирала този замък много дълго време и много внимателно.
– Разбирам – издишах аз.
Паднах обратно на стола, като почти потънах в мекото кадифе. Мама се усмихваше неловко, Филиния изглеждаше притеснена, а Крейв и Джордж наостряха ушите си и пиеха вино.
Беше ред на лейди Филиния да попита:
– Но защо в Биорм? Защо не при мен?
– Просто така се случи.
– Ти си на този свят от почти две години – напомни и напрегнато херцогиня Сонтор. – Нима през това време не е имало начин да се свържеш с мен?
Това е труден въпрос – Мама отвърна поглед.
– Исках да го направя, но ме беше страх. Ти беше отшелник, а аз не приличам на сестра ти. Имаше и други неща, които ме държаха настрана… – Тя затвори очи, а изражението на Крейв потъмня. Значи не ставаше дума за тяхната афера, а за нещо наистина сложно. Изглежда, и мама беше намерила някакви двусмислени приключения в света. – Дълго мислих по въпроса и накрая реших, че първо трябва да доведа Маргарет на този свят, а после да поискам аудиенция… А херцогството е ваше. Лесно бихте могли да ме сбъркате с някаква измамница.
Би могла. Особено след като Филиния смята, че Албрина е мъртва от повече от сто години.
Но сега херцогинята на Сонтор все още беше тъжна и тя го усещаше.
– Съжалявам – каза мама. – Не съм искала да те обидя.
Баба избърса една сълза от бузата си и кимна. А вниманието на Мариана се върна към мен.
– Защо не ми разказа за другия свят? – Най-накрая изказах въпроса, който висеше във въздуха. – Защо говорише за експедиции и малки народи с характерна култура? Защо излъга?
Сега мама се намръщи.
– Но наистина имаше експедиции и именно те са ме довели до мястото, където дарбата за пръв път започна да реагира.
– Но две години – повторих думите на Филиния.
Беше неловко, но какво можех да направя?
Мама очевидно се чувстваше неудобно, може би дори смутено, но…
– Марго, представи си следното… Идвам при теб и ти казвам: дъще, аз съм магьосница с рядка специалност, аз съм порталист. Мога да ходя между световете и точно сега се опитвам да се установя в света, от който е дошла баба ти.
Изпуснах много тежка, много дълга въздишка.
Да… Здравей, психиатрична клиника. Точно за такова нещо бих изпратила майка си на лекар.
А ако беше казала това на брат си, щеше да е още по-лошо. Абсолютен реалист!
Но аз все пак се опитах да възразя:
– Ами нещата, които доказват съществуването на друг свят? Ами снимките? Можеше да представиш аргументи.
– И щеше ли да повярваш?
За начало аз се задъхах.
А след това осъзнах, че, да, за един нормален човек подобни доказателства не се различават от устен разказ. Тук, на Земята, можете да намерите всякакви неща, стилизирани да изглеждат като от Средновековието. Дори не говоря за безкрайните възможности на фотошопа.
– Подготвях се за този разговор – каза Мариана, – но щях да го започна малко по-късно. След като разреша всички проблеми тук и след като развия дарбата си достатъчно, за да мога да преместя поне един човек със себе си.
– Сега не можеш да преместиш някого? – Зачудих се аз.
– Все още не притежавам достатъчно магия. Ако се опитам да преместя повече от един човек, телепортацията не се получава – каза мама тъжно.
Виждам. Но е интересно как съвпаднаха желанията ни. Тя искаше да ме вземе в този свят, а аз исках да взема нея. А също така се замислих и за това, че чувайки моята изповед, майка ми щеше да започне да стиска палци.
Настъпи кратко мълчание и тогава мама попита:
– Марго, а ти? Как стигна дотук?
Една въздишка и то честна:
– Доведе ме тук един порталист на име Боксби. Той предложи на Филиния услугите си – погледнах към Джордж, припомняйки си предисторията на първоначалната ни сделка – да намери роднина.
Уви, това прозвуча неестествено. Но дори не в това беше въпросът – ситуацията беше много сериозна.
– Недей, Маргарет – каза тихо херцогинята. – Не си мълчи. Кажи го такова, каквото е.
След леко колебание се поправих:
– Той предложи на Филиния да намери момиче, което да представя за внучка и наследница.
Джордж спря да пие.
Кралят погледна херцогинята на Сонтор с много укорителен поглед. Точно така. Знаеше, че съм пряк потомък на Албрина, но никой не му каза, че всичко това е било измама от самото начало.
– Значи си мислела, че Марго е напълно непозната за теб? – Каза внимателно Джордж. В гласа му се долавяше нотка на недоверие.
Филиния сви рамене.
– Да, нямах наследник, а ти искаше да дадеш земята ми на някакви боклуци. Трябваше да се измъкна от това.
Кралят можеше да спори за боклуците, но не това беше същественото.
– Чия беше идеята? – Той поклати заплашително глава. – Твоя ли беше?
– Не – внезапно призна баба. – Идеята да се намери момиче двойничка беше на Боксби. Той беше много настойчив. Накара ме да се срещна с него, а после ми предложи да организираме фалшификацията и ме увери, че ще намери подходяща, перфектна кандидатка. До последно не вярвах, но когато Маргарет влезе в салона ми, всички съмнения отпаднаха.
Настроението на свеерена не се подобри. Той не одобряваше, меко казано, действията на възрастната дама.
– Значи първоначално не сте знаели или дори не сте обмисляли идеята, че Марго е ваша роднина? – Повтори той.
После примижа и ни напомни:
– Ами тестът на артефакта, който кралицата майка проведе за теб? Артефактът ясно показа, че сте роднини!
– С Маргарет подписахме договор – обясни баба. – Магически договор, разбира се. Договорът признаваше Марго за моя внучка и аз бях убедена, че артефакта е реагирал на това споразумение. Нямах причина да мисля, че това е истинско родство. В края на краищата познавам добре родословното си дърво; там не можеше да има странични деца.
Настъпи нова пауза. Всички издишаха и дори Джордж започна да се успокоява.
Но определено беше много недоволен от това, че някой го е водил за носа и го е лъгал в очите в продължение на седмици. В края на краищата, едно е да имаш прабаба, която да се представя за твоя собствена, и съвсем друго е да имаш безродна чужденка.
– Филиния, ще ти отнема мястото в парламента – внезапно каза суверена.
Лейди Сонтор скочи:
– С какво право?
– С това право! – Изкрещя Джордж.
Според мен, обещанието беше празно. Той го каза само за да каже нещо. За да заплаши нещо. За да ми напомни, че за подобно поведение си има наказание.
Ситуацията беше спасена от Негово величество Крейв.
– Боксби, казваш? – Каза той замислено. – Това е познат прякор. Чувал съм нещо за него.
И едно ново и неочаквано изявление от страна на Джордж:
– Името фигурира в последния доклад на моите агенти. Преди няколко години някой на име Боксби проявил активен интерес към херцогство Сонтор и дори купил информация за Филиния. Беше отдавна, но вече започнахме предпазливо издирване на този човек. За пръв път чувам за неговата специалност. В докладите се казва, че Боксби е слаб менталист.
Ооо! Спомних си онази среща в кафенето и как мъжът ми повлия, за да не ми позволи да стана и да си тръгна.
Сега, изучавайки магия в Академията, знаех, че ефектът дори не е слаб, а миниатюрен. Като полъх на вятър. Като една дъждовна капка в сравнение с проливен дъжд. Дали бях спасена от истинска намеса от самата бариера, която теоретично съществуваше?
– Боксби не ми е влизал в ума – каза Филиния. – Съгласих се на приключението доброволно.
Джордж отново погледна херцогинята с възмущение!
Припомних си информацията, че специализацията често е вид двойна специализация. Тоест основното умение плюс незначителен, слаб бонус. Като баронеса Фитор. Но не в това е въпросът.
Важното сега е Боксби!
– Не вярвам в съвпаденията – каза мама. – Този портален човек знаеше кого води.
Изводът беше очевиден, но очите на Мариана бяха вперени в нея.
Боксби знаеше къде да ме намери, а мама сигурно знаеше какво наистина се е случило с Албрина.
И Джордж си мислеше същото:
– Лейди Мариана, майка ви говореше ли за нападението? Каза ли кой я е пренесъл в чуждия свят и защо?
Мариана се усмихна едва забележимо. Крейв се протегна, хвана ръката ѝ и успокоително стисна пръстите ѝ.
– Да, разбира се – гласът на мама потрепери.
Филиния, Джордж и аз бяхме като гладни хищници.
– Ще разкажете ли – попита Негово Величество.
– Разбира се, че ще го направя.
Когато се замислих за случилото се с Албрина, имах няколко версии, включително една оптимистична. Но това не беше приказка, уви.
Отрядът, който придружаваше младата лейди Уейз, беше нападнат внезапно и се разрази гореща битка. Момичето беше много уплашено и порталният мъж от ескортиращия отряд се възползва от състоянието ѝ.
Той още повече усили паниката. Убедил уплашената и поради това не съвсем адекватна дама, че може да спаси не само себе си, но и да помогне на хората си. Да ги предпази от опасност. За да направи това, тя трябваше да приеме плана, предложен от човека от портала.
Планът предвиждал дамата да се премести на безопасно място, след което да се върне и да „отведе“ нападателите. Да започне да „обърква следите“ – да направи няколко телепортационни скока, но задължително такива, че „да създаде илюзията за преход на самата Албрина“.
Много години по-късно, разказвайки тази история на майка ми, Албрина дори се засмя на собствената си глупост. Но тогава, в гората, обзета от паника, тя повярвала в едно много странно предложение и дори позволила да и отреже два пръста.
След това последвал преходът…
Портал и друга гора – „светла и звънлива“, както я беше нарекла баба ѝ. Отначало местността ѝ се сторила позната и тя си помислила, че се намира някъде близо до владенията на Лотар и че много бързо ще стигне до хората. Че човекът от портала току-що се е разминал с тях.
Но по-късно, сама, неспособна да намери пътя тя осъзнала, че магията ѝ вече не реагира, Албрина разбрала, че не е добре. Джудиус – така се казвала гадината – я беше пренесъл в нещо различно от Биорм.
След това започнало оцеляването. През първите няколко дни Албрина все още се надявала да бъде спасена, оставала колкото се може по-близо до мястото на прехода, но никой не се върнал за нея. Навестявали я мисли за предателство, но баба ѝ продължавала да се убеждава, че има и по-рационално обяснение. Например, че нещо се е случило с Джудиус и затова той не е тръгнал.
В известен смисъл баба беше права.
Човекът от портала беше тежко ранен. Съучастниците на Джудиус, както се бяха уговорили, го бяха ранили, но не бяха изчислили силата на удара. Раната беше много по-опасна от предвиденото и Джудиус едва се спасил.
Трябвали му повече от три месеца, за да се възстанови и да напусне службата при Уейз. Младата благородничка оцелявала в гората, като ядяла каквото може, спяла по дърветата и внимателно избягвала пътеките на животните.
Албрина отслабнала и се отчаяла. След такъв живот без магия тя била готова да направи много неща – както се оказало по-късно, точно това искали от нея.
След първите студове те дошли за дамата. Само че Джудиус не дошъл сам, а с един клиент.
Човекът, който беше измислил наглия план да отвлече и същевременно да укроти една твърде горда аристократка.
– Знаел, че Албрина няма да се съгласи на друго, не и без сериозни сътресения – издиша Мама.
– Не би се съгласила на какво? – Поясни Джордж , който се мръщеше.
– Робство – дойде зашеметяващият отговор.
През цялото време на разказа на Мариана седяхме като зашеметени. Но това разкритие беше твърде много! Какво робство? На този свят няма роби! Само повече или по-малко приемливи васални отношения, и….
Не можех да се сетя за нищо друго.
– Този мъж искаше мама да му бъде наложница. Обвързана с магическа клетва, която щеше да ѝ попречи да избяга или да си отмъсти. Той искаше пълна власт – подчинение, послушание и любов. Тя да го обича. Не доброволно, но по някакъв начин.
Лицето на Джордж потъмня още повече, а на Крейв дълго време беше почти черно.
– Нима не можеше да го направи по-лесно? – Попитах, след като овладях гласа си. – Без всички тези отвличания, фалшиви смъртни случаи и ужаси?
Мама се усмихна тъжно, а Филиния поклати отрицателно глава.
Баба ми отговори:
– Мисля, че мога да се досетя за кого става дума. И не, не можеше да го направи. Първо, Албрина имаше Лотар, който би взривил цялата земя, ако имаше и най-малкото подозрение, че Албрина е жива. Второ, сестра ми можеше да е наивна, но щяха да са нужни много усилия, за да я пречупиш и да я подчиниш на чужда воля.
– Така че той го е направил – каза мама.
По кожата ми преминаха неприятни ледени тръпки.
– Значи той, тоест клиентът, не е успял? – Попитах със съмнение.
Искам да кажа, че знаех, че Албрина е останала на Земята, че има семейство, любящ съпруг и така нататък. Но аз не знам. Ами ако не съм разбрала нещо?
– Не се е получило – потвърди мама. – Въпреки че се опитваше отчаяно. Идваше да я види много пъти. Намерил я е въпреки всичките ѝ ходове. Винаги успяваше да я хване неподготвена, с изключение на последния път. Албрина успя да го рани лошо последния път, когато я видя – беше взела револвер, а на Земята, за разлика от този свят, прахът работеше правилно. Тя стреля и по Джудиъс, но пропусна.
Не ми се пиеше чай, а успокоителна тинктура. Или нещо силно.
– Ранен? – Попита отново Джордж.
– Много сериозно – кимна Мариана.
Владетелят на Естриол примижа, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
Попитах:
– Как е успял да я намери?
– Не той – поправи ме Мама – а човекът от портала. Джудиус имал фрагмент от плътта ѝ, който при добри умения можел да се използва за направата на портална настройка.
Пак не го разбирам, но Джордж…
– На един от отрязаните пръсти, които намерихме в криптата, му липсва половин фаланга.
Крейв замръзна:
– Отворихте гроба на Албрина в хранилището на Уейз?
– Да, направихме го – кимна Джордж. – Там имаше пашкул с усилвател на магически следи. Сега определяме името на майстора, който е направил тази измама. Разследваме и другите елементи.
Крал Биорма погледна недоброжелателно, а причината за недоволството му беше разбираема. Албрина беше пряко свързана с баща му и, мъдро, Джордж трябваше да сподели информацията.
– Не исках да ви тревожа преди да имам резултати – отвърна Джордж на неизказаното оплакване. – Щях да го направя, след като разполагах с повече информация.
Крейг кимна след миг колебание.
– Кой е този човек? Кой преследваше Албрина?
Устните на мама потрепнаха в горчива усмивка, но не тя отговори, а крайно тъжната Филиния:
– Това беше Диридий от Откеим – покойният баща на крал Дитрих. Още от първата им среща той се интересуваше от Албрина. Веднъж дори и направи директно предложение да стане негова фаворитка. Албрина го отблъсна и му се присмя – този разговор се проведе насаме и Албри каза това само на мен. Бях възмутена много дълго време. А после Албри се запозна с Лотар и решихме, че Диридий се е успокоил, забравил е за страстта си… Освен това съпругата на Диридий беше бременна, а какви проблемни любовници има в такава ситуация?
Уви. Уау.
– Бащата на Дитрих? – Попитах отново.
Лейди Мариана кимна, потвърждавайки заключението на Филиния.
Беше едновременно тъжно и отвратително.
– Лотар знае ли? – Въпросът на Джордж дойде изневиделица.
Атмосферата в кабинета веднага стана още по-тежка.
Крейв отговори след пауза:
– Да. Но без излишни подробности като постоянните посещения на Диридий в чуждия свят и опитите на Албрина да се защити. Опитахме се да му представим историята… малко по-меко. Защото вече няма смисъл от гнева на баща ми, а той със сигурност щеше да стигне до пълна ярост.
– Той вече беше бесен – промълви мама.
Негово величество Крейв остана безмълвен.
Емоцията беше толкова завладяваща, че скочих и тръгнах из стаята. Джордж каза, обръщайки се към Биорма:
– Не вярвам, че Лотар се е успокоил толкова лесно.
– Разбира се, че не се е успокоил – измърмори Крейв. – Той е замислял отмъщение, а аз съм дал клетва, че ще отмъстя на Откеим при първа възможност. Войната още не е обявена, но сега управляващото семейство на Откеим са наши кръвни врагове. Диридий има голям късмет, че вече е мъртъв.
Точно тук се поколебах.
Спомних си историята от учебника за децата, които не могат да отговарят за греховете на родителите си. Само че нямах време дори да го спомена. Трябваше да погледна кралете, за да разбера, че те няма да разберат.
И още нещо… Сигурно е грешно, но точно сега исках и аз да отмъстя на някого. Да намеря замесените и да ги накарам да преживеят половината от това, което преживя Албрина.
Гадове.
Те са такива копелета!
– Марго, не се изнервяй толкова, всичко е в миналото – извика ми Филиния, която… Е, пралеля, тя също не беше съвсем спокойна. Но се опитваше да контролира емоциите си. – Нашата работа е да продължим напред.
Да.
Върнах се на стола, паднах в него и неволно си спомних за запознанството си с краля на Откеим и неговия „бодигард“. Това се случи точно в този кабинет.
И честно казано! „Съюзниците“ вече бяха събудили подсъзнателни страхове, макар че възприемах Дитрих по-добре от кучето му Азиус. Сега буквално ме заболяваше стомахът. Дотолкова, че по някаква причина си казах:
– Тонс също не ги харесва!
Миг, и…
Беше неподходящо в такава сериозна обстановка, след толкова тежка изповед, но аз изкрещях и подскочих на стола си.
Просто змията, тази безскрупулна и явно не най-интелигентната татуировка, като чу името на кралския побратим, реагира по познатия начин.
– Маргарет, какво? – Изкрещя Джордж и се засили напред. Малки, но ярки огнени кълба се появиха във върховете на пръстите му.
В дланта на Крейв се появи кинжал с хищно, блестящо острие.
Ситуацията се повтаряше и аз тихо се просълзих.
– Това е нищо. Това е просто Шарш… който отново хапе.
Крал Биорма и мама не разбраха, но Филиния и Джордж разбраха. И ако баба, поучена от предишния опит, го приемаше спокойно, суверенът…
– Причината? – Изръмжа той.
Прехапах устна и казах мислено: „Тонс“.
Джордж не ме чу, но гадният татус ми даде още една хапка. Не беше болезнено, но ме заболя. О, човече! Тази змия няма съвест. Какво е ревността в момент като този?
Въпреки това изпитах облекчение. Дори се развеселих, защото необоснованата ревност беше по-добра от явното предателство и обещанията за кръвна вражда, за които се говореше.
„Тонс“ – повторих колкото се може по-сладко, и…
Да, да!!! Отново ме ухапаха по задника.
– Маргарет? – Джордж се беше поохладил и ме гледаше внимателно.
– Не, нищо – казах аз, като скрих усмивката си. – Всичко е наред.
Кралят ме погледна с голямо подозрение, намеквайки, че ще се върнем на темата за змията, която е прекосила брега. За щастие, нямаше да го обсъждаме точно сега.
Назад към част 13 Напред към част 15