Глава 16
Сън? Не, не си го сънувала. Бях нещо като поканена на бала, но занятията ми в Академията не бяха отменени.
Единственият час, който можех да посветя на възглавницата си, беше прекаран в събличане и оправяне на косата ми. След това – прозявайки се и казвайки си да издържа – да отида на закуска. Кафе. Спешно! За предпочитане цял бидон.
Там, в столовата, хората бяха разделени на три категории. Будните – тоест тези, които не са били в двореца тази нощ; заспалите, но щастливи; и нещастните зомбита като мен.
По време на бала не бях се вглеждала в лицата на гостите и не бях забелязала съучениците си, но сега можех да видя всички тях на длан. Имаше трио момичета с Дарая Фитор начело.
Съученичката и двете ѝ съквартирантки сияеха от радост. Между другото, Джим МикВой също. Но Психото, който седеше на масата до Джим, изглеждаше толкова апокалиптично, че ми се искаше да го съжаля.
Но импулсът бързо премина. Донесох две чаши кафе и сложих на подноса чинийка с чийзкейкове, така че се приближих до момчетата, седнах и веднага нападнах порталния човек:
– Лим, имаш ли изобщо съвест?
– А? – Отвърна той с нескрит махмурлук и неразбиране.
Примижах нелюбезно, а Джим… той изведнъж не знаеше какво да прави.
– Марго, какво става? – попита той.
После се замисли, потръпна и предложи предпазливо:
– Не ми казвай, че Психото ти е говорил за Гьош и съкровището.
Прикрих очите си, справяйки се с емоциите си. Значи двамата са го обсъждали зад гърба ми и са решили да не се месят в това, но Храфс не е издържал?
– Няма да кажа – измърморих ядосано аз.
Но Зубъра не ми повярва. Обърна се към другаря си от бандата и едновременно с това от службата и попита строго:
– Психо, ти съвсем ли си Психясъл?
Пауза. Стенанията на Лим, който страдаше от тежък махмурлук. Съсредоточих се върху заветното кафе и докато изпивах половината от първата чаша, някакъв ученик от горния курс се приближи до масата ни и бързо подхвърли на Храфс някаква чаша.
Той каза:
– Продължавай и го изпий. Но бързо. И това ще бъдат две златни монети.
Захласнах се по етикета с цената, но Психо не помръдна. Бързо изля подозрителната кафяво-зелена течност в устата си и стисна очи, сякаш бе употребил чист алкохол.
Но след няколко минути мизерията се отми от лицето на порталиста като от дъжд. Студента от висшият клас си беше отишъл и Психо се отпусна – дори се облегна назад на стола си, заемайки лежерна поза.
И това е нищо! Това е разбираемо! Местният антихомогенин надмина всички очаквания, което вероятно е нормално. Това, което беше ненормално, беше „преобуването“ на Зубъра! Той се замисли, замисли се и после каза:
– Марго, слушай, за съкровището… Това не е лоша идея, нали?
Отново се задавих с кафето си. Какво?
После погледнах любимия пръстен за преговори на МикВой и си помислих: Това ли е? Не, как може този страхливец да е толкова противоречив? Съобщава за всяко мое кихане, иска да се отличи пред краля, а после предлага да отидем на забранено, авантюристично и потенциално опасно пътуване.
– Отиди… до – издишах аз, като в последния момент замених ругатнята с прилична дума.
Момчетата не разбраха, попитаха в един глас:
– Какво имаш предвид?
Вместо да отговоря, събрах простата си закуска на поднос и като пожелах на приятелите си добър апетит, се преместих при момичетата. Дарая и нейните приятелки, които нямаше да ме насърчават да търся изгубената пещера на Али Баба.
Но и този ход беше грешка – момичетата все още бяха погълнати от емоциите и събитията на бала. Епизодите с моето участие представляваха особен интерес за дамите и вместо спокойно да хрупам чийзкейкове, се оказах затрупана от куп въпроси.
Как?
Защо?
Как се почувствахте, когато Джордж ви настани до себе си?
Марго, това е толкова романтично! Ще се омъжиш ли? Кога е сватбата?
– Р-р-р – коментирах аз.
Но Дарая и Ко сякаш не забелязаха ръмженето. Продължиха да измъчват моето скромно, изтощено и лишено от сън аз. В крайна сметка не можах да изям чийзкейковете, така че трябваше да се огранича до две чаши кафе и да убедя себе си, че интересът им към събитията на бала скоро ще отслабне.
Това е добре. Всъщност е добре, защото в обозримо бъдеще не предстои нищо ново!
Приключението е приключило, мама е намерена в Биорм, ситуацията с баба Албина вече не е загадка, а фактът, че в стаята ми расте ново Голямо дърво, е нещо, за което знаят само трима души. Джордж, Жреца и аз.
В крайна сметка – спокойствие! Мога да продължа живота си, без да се притеснявам, и да посветя цялата си енергия на обучението си. Веднага щом звънецът удари, аз направих точно това.
ДЖОРДЖ
Привилегията на краля е сладък сън след дълъг, уморителен прием. Само че аз не се възползвах от тази привилегия, имах по-добри неща за вършене.
След като изпроводих Маргарет и се опитах да не приличам на котка, която е изяла цялата сметана в квартала, се върнах на бала. Поклоних се учтиво на високопоставените гости, които все още бяха там, и като излъгах, че ще си почина, се оттеглих в кабинета си.
Информацията, получена днес, изискваше да бъде записана и осмислена. Тя покриваше почти всички слепи петна в разследването на изчезването на лейди Албрина, но нещо все още не беше наред.
Петното в лицето на Портал-Боксби беше разбираемо и ние щяхме да се справим с него. Но в момента имаше нещо друго, което ни тревожеше. Някакво малко червейче на съмнение… Сякаш пропусках някаква важна подробност.
Но да предположим! Да предположим, че сме наясно с Албрина Уейз.
Тогава е време да преминем към други въпроси. Основният от тях е невъзможността да се върнат дарените семена и изчерпването на магията на нашия свят. Какво не е наред с това?
Знаем, че семената могат да бъдат примамвани. А също и че има начин да унищожим тези семена. Но доколко оправдана е теорията, че някой умишлено унищожава магията? Защо и каква е ползата от това? За да остане най-могъщият магьосник на земята?
Разсеях се с бележките си за Албрина, после се облегнах на стола си и се загледах в полилея. Сега не се опитвах да контролирам мислите си, оставяйки се да мисля за каквото ми дойде на ум.
И си спомних за екзекуцията в Урмас, на която така прибързано бях отвел Маргарет. Двамата убийци, разкритията им и списъкът с жертвите, който беше много по-дълъг, отколкото се предполагаше първоначално.
Аристократи. Много аристократи, включително единственият син на Филиния Сонтор…
Между другото, получих ли информацията, която поисках?
Събуждайки се, посегнах към тънката папка, която лежеше на ръба на масата. В нея бяха натрупани всички нови доклади от голямо значение. Докладът за списъка на мъртвите аристократи от Естриол беше в самото дъно.
Специалистите и лично Тонс трябваше да поработят – информацията за семената беше класифицирана, не можеше да бъде поискана от името на краля, а само доброволно. Затова Тонс разговаряше и резултатът беше един много разочароващ списък.
Нито едно от семената от подаръка на убитите не се върна в семейството.
Нито едно!
Случайност?
Ами ако не беше?
Издишах, помислих отново и после погледнах настрани. В кабинета влезе един секретар с въпрос:
– Ваше Величество, мога ли? Доклад от вътрешното разузнаване.
– Заповядайте – кимнах аз.
Не се изненадах, когато взех листа хартия и се запознах със съдържанието му. Беше ми даден докладът за пашкула, в който бяха увити пръстите на лейди Албрина. Върху пашкула бе работил силен артефактор и по редица признаци експертите определиха, че има деветдесет и четири процента вероятност този усилвател да е направен от личния артефактор на Негово величество Диридий. По-късно, логично, той е послужил и на Дитрих.
Изненадващо? След днешните разкрития на лейди Мариана – не.
Въздъхнах отново и казах на секретаря:
– Кажи им да ми дадат възможно най-пълния доклад за този артефактор. Къде е роден, къде е израснал, как е живял, с кого е общувал и така нататък. Пълно!
– Разбира се, ваше величество – секретарят се поклони кратко и си тръгна.
Въпросът дали артефакторът е все още жив не възникна. Преди три години лично изразих съболезнованията си на Дитрих по повод смъртта на един велик майстор.
Смърт… Колко интересно. Маговете могат да живеят много дълго, но сякаш като някаква подигравка, почти всички свидетели и участници в историята с отвличането на лейди Албрина вече са мъртви.
Това е жалко. Ако бяха живи, щяхме да стигнем по-бързо до дъното на това.
Отново погледнах изследването на пашкула и отново се загледах в полилея. Сега си спомних неочакваното… дългата и жестока битка – последната точка в дългата, обхващаща целия континент война, която бе изтощила целия континент.
Не исках да се гмуркам в нея, но видях редиците на войниците, далечните шатри на щаба на врага, миризмата на пръст, взривена от копита и прясна кръв. Видях генералите на нашата коалиция… Бащата, който даваше кратки заповеди. Проблясъци на магия – отначало редки, но по-късно се сляха в стена от убийствена светлина.
Викове, стонове, свистене на стрели, блясък на мечове и брони, магия. И кръв, кръв, кръв…
Битката продължила дни наред. Тя отне много животи, а победата… Нашата победа беше по-скоро поражение. Загубихме твърде много хора.
Но след това бяха сключени първите договори и мирът започна да се завръща. Бавно, неохотно, но в крайна сметка стигнахме до ситуация, в която всички кралства на континента сложиха оръжие. От малко повече от две десетилетия не познаваме войни. Местните дребни конфликти не се броят – такива винаги е имало и винаги ще има.
Но тогава, на онова поле, имаше много велики магове, останали в неподвижност. И макар да не е прието да се говори за даровити семена, знаех, че не всички от тях са се завърнали.
Семето на дарбата на баща ми също не се върна. За първи път в историята на семейство Естрил!
Не си спомням кога и защо казах на Диридий за това, но кралят на Откеим ми съчувстваше. Бях на шестнайсет години. Бях изгубен, а Диридий ме подкрепяше. Дитрих също оказа осезаема подкрепа по онова време.
И аз… въпреки великодушието, което майка ми беше възпитала в мен, бях много ядосан. Яд ме беше, че армията на Откеим почти не беше дала жертви. Те бяха запазени за последния удар, държани в тила, а когато моментът настъпи, нещо се обърка. Дали беше блокиращият балдахин, който пречеше на командирите им да чуят сигнала, или някаква друга блокираща магия…
В крайна сметка така и не разбрахме. За известно време бях ядосан и дори мразех, а и себе си, защото монарсите на Откеим се бяха отнесли толкова топло към мен. Чувствах се като неблагодарно дете, неспособно да изпитва правилните емоции.
Беше труден период. Радвах се, когато отмина – когато разбрах, че омразата е безполезна и че не е по вина на Откеим.
Оттогава съюзът с Откеим се засили.
Не искам да смесвам политиката с личното, но сега, след разкритията на лейди Мариана, везните малко се наклониха. Дори една стара обида излиза наяве. Пропиляно. Пропиляно.
С усилие на волята отблъснах мислите за Диридий и Дитрих. Но не можех да спра да мисля за дарените семена, които по някаква причина не се бяха върнали при семействата си. Имаше твърде много от тях след тази битка. Твърде много!
Но може ли да е съвпадение?
Ами ако не е?
Изпитвах главоболие. Същият този секретар ме спаси от пълна мигрена – той дойде в офиса около час по-късно. Донесе една надупчена папка – досие на артефактора.
Това е съвсем естествено. Прието е предварително да се събират досиета за личности от такава величина и влияние като кралския чирак, така че службите на Естриол се постараха да го направят. Не очаквах обаче да намеря нещо ценно. Ако в досието имаше нещо провокативно, досега щяха да ме информират. Особено след резултатите от пашкула. Сигурен съм, че съдържанието на досието е било препрочитано няколко пъти през последните няколко часа.
Не се надявах на резултат, но се върнах на масата, отворих документите и започнах да ги преглеждам. Четвърт час по-късно замръзнах, загледан в един къс, незабележителен ред.
– Та-ака – казах тихо и на глас. – Та-ака…
Отдалечих се.
После отново се наведох над хартията и като се замислих, стигнах до извода – трябва да отида в Академията. Не при любимата ми адептка, а при нейната невероятно умна приятелка. Имам нужда от Зора. И то точно сега.
Назад към част 16 Напред към част 18