Глава 3
УАЙЛДЪР
Какъв казус. Трябваше да оставя Айрис да си тръгне. Трябваше да ѝ помогна да изнесе онези огромни куфари навън и да ги натъпче в нейното Бронко. Вместо това я умолявах да остане.
И всичко това заради тази проклета услуга.
Само ако можех да върна времето назад към онази нощ преди петнайсет години. За да не бъда глупавият шибан двайсетгодишен младеж, който едва не се бе озовал в затвора.
– Имаш ли нужда от помощ? – Махнах към багажа ѝ. Моля те, кажи „не“.
– Не, всичко е наред. Свикнала съм да ги влача наоколо.
Как? Проклетите неща трябваше да тежат над петдесет килограма всяко.
Тя имаше слабо тяло, а този топ не оставяше нищо на въображението. Нито тънките извивки на торса ѝ, нито набъбването на изящните ѝ гърди. Може би беше ниска. Може би беше висока. Беше невъзможно да се каже с тези дъгообразни чудовищни обувки. Косата ѝ беше спусната около раменете, но дори тези копринени вълни не можеха да скрият очертанията на зърната ѝ.
Стиснах зъби и задържах погледа си върху куфарите ѝ. Имаше ли сутиен в един от тях?
За мое добро се надявах да е така. Всеки път, когато зървах тези зърна, членът ми потрепваше.
Сестрата на Дани. Тя беше сестра на Дани. Той я беше изпратил тук, за да мога да окажа положително влияние върху живота ѝ. Да я напътствам. По дяволите, тя беше само на двадесет и пет години. Беше по-близо до възрастта на моите ученици, отколкото до моята.
Трябваше да изляза от тази стая. Трябваше да се махна от Айрис, която стоеше до леглото. Затова отидох до гардероба и разтворих вратата. Точно както беше и последния път, когато проверих, пространството беше претъпкано с кутии.
Кутиите на Ейми.
Единствените хора, които оставаха в тази стая, бяха мама и татко. Те знаеха какво има в този гардероб и вместо да нарушават пространството, просто държаха куфарите си в ъгъла на стаята. Не е проблем за пътуване през уикенда.
Но ако Айрис оставаше за месеци, не можех да очаквам от нея да държи дрехите си на пода. Затова преместих няколко кашона на най-горния рафт, като се опитвах да не мисля за това какво има вътре в тях, докато ги подреждах възможно най-ефективно и бързо. Само че колкото и бързо да работех, стените на тясното пространство се приближаваха все повече и повече.
Мразех този шибан гардероб.
– Просто… премести каквото искаш тук. – Поставих кутията, която държах в ръцете си, на пода и оставих останалото.
Айрис стоеше точно там, където я бях оставил, до онези куфари. Ясните ѝ сини очи ме изучаваха, вероятно забелязвайки твърде много.
Грабнах един от куфарите ѝ и го занесох в гардероба, като го пуснах със силен трясък точно пред вратата. После направих същото и с втория. Но когато се пресегнах за третия, Айрис постави пръстите си върху дръжката, пазейки го отстрани.
Три масивни куфара.
Ейми винаги е опаковала малко. Ако летяхме, тя отказваше да чекира багаж, независимо колко дълго беше пътуването. Дори когато пътувахме някъде с кола, тя се хвалеше колко малко неща са ѝ необходими, за да се чувства удобно.
И все пак при всяко пътуване забравяше по едно, две или десет неща. Вземаше назаем самобръсначката ми. Вземаше четка за зъби от рецепцията на хотела. А когато забравяше бански или джапанки, трябваше да намерим магазин.
Ходенето до „Таргет“ не беше точно това, което исках да правя по време на моите ваканции, само за да може Ейми да каже, че е опаковала малко неща.
От друга страна, Айрис вероятно можеше да снабди цял дамски бутик със съдържанието на багажа си. И този бутик щеше да има нейния сладък аромат.
Ако останеше тук, цялата къща щеше да мирише на нея, нали? Ванилия и цитруси. По дяволите, защо трябваше да мирише добре?
– Банята е там. – Вдишах през устата си и посочих към отворената врата. – В шкафа има кърпи. Пералното помещение е в съседство. Чувствай се като у дома си.
– Благодаря. – Тя ме дари с унищожителна усмивка, сякаш знаеше, че последното изречение е откровена лъжа.
– Ще те оставя да се настаниш. – Обърнах се и излязох от стаята.
Ако в крайна сметка тя останеше, то поне в тази част на къщата нямаше много за мен. Спалнята, банята и кабинетът ми бяха в другия коридор. Там можех да се укривам вечер, а уикендите да прекарвам навън.
Това беше временно. Бях изтърпял и по-лошо от един гост.
Много, много по-лошо.
Беше ми по-лесно да дишам, след като излязох от спалнята на Айрис и ароматът ѝ не нахлуваше в ноздрите ми. Тръгнах направо към хладилника, отворих вратата, за да взема една бира. С едно завъртане капакът се свали и бутилката се долепи до устните ми, а студената, горчива течност облекчи бучката в гърлото ми.
Дали това злокобно напрежение в гърдите ми се дължеше на Айрис? Или заради това, че бях стъпил в гардероба на Ейми?
И двете.
Отпих още една глътка от бирата, после поставих бутилката на плота и затворих очи. Два месеца. Айрис щеше да остане два месеца, а после щях да си върна живота.
Въздъхнах, взех бирата и се запътих към стената с прозорци във всекидневната. Тази гледка беше причината да купя къщата и да напъна бюджета си до краен предел.
През по-голямата част от живота ми посещението в Монтана беше в списъка ми с желания, но заради училището и живота не бях превърнал идването си тук в приоритет. Но след погребението ми се стори, че това е идеалното място да изчезна. В град, където никой не знаеше името ми. Където никой не знаеше името на Ейми. Където можех да бъда сам.
Кандидатствах за всяка свободна учителска позиция в щата. Четири дни след като се съгласих да бъда новият учител по природни науки в гимназията в Каламити, бях в камион U-Haul, пътуващ на север от Солт Лейк.
Бях дошъл в Каламити, за да избягам. От скръбта. От болката. От вината. Само че тези чувства се бяха появили по време на пътуването – три нежелани и огромни тежести, подобно на трите куфара на Айрис.
Връщането не беше възможно, затова започнах да търся къща. Още първия ден в Монтана намерих тази къща. Още сутринта моят посредник беше получил сигнал, че собственикът обмисля да я обяви за продажба. Тя ме доведе тук и аз веднага разбрах, че съм си у дома, когато застанах пред тези прозорци, когато се вгледах в огромните планини, които се извисяваха над широките, сурови равнини.
За първи път след смъртта на Ейми почувствах частица спокойствие. Тази гледка, тази къща струваше много повече от цената, която бях платил.
Нещо в стаята на Айрис издрънча.
Напрегнах се и стиснах бутилката с бира.
Водата се включи, помпата тихо бръмчеше от килера.
– Кучи син – измърморих, като отпуснах дълъг дъх.
Тя нямаше да млъкне, нали?
Може би това щеше да е по-лесно, ако приличаше дори малко на по-младото си аз. Но Айрис Монро, която познавах преди толкова години, имаше кафява коса, като тази на Дани. Беше срамежлива и тиха, плахо момиче, което избягваше контакт с очи.
Айрис Монро, която в момента се въртеше в спалнята ми за гости, беше непозната.
Коя беше тази Айрис? Очите ѝ бяха същите, но иначе толкова много неща се бяха променили. Косата ѝ беше по-светла, с цвят на карибски пясък. Татуировките бяха безкрайни, красиви и цветни. Татуировки, които човек може да изучава с дни, със седмици. Нямаше го момичето. На нейно място имаше зашеметяваща жена.
И все пак, сестрата на най-добрия ми приятел.
Как можех да си помисля да я чукам безсмислено, след като я видях в магазина? Поклатих глава с надеждата, че тази мисъл ще се отърси, но тя вече беше вкоренена. За бога, беше се заклещила здраво.
Дани щеше да ме убие в съня ми.
Изрових телефона си от джоба и извадих името му, като му изпратих бърз текст.
Айрис се настани.
Отговорът му дойде, преди да успея да допия бирата си.
Добре. Благодаря отново.
Нямаше да ми благодари, ако знаеше, че първоначалната ми реакция към нея беше чиста проба похот.
Едно гърло се прочисти.
Обърнах се и видях Айрис да стои до дивана. Тези нейни обувки бяха изненадващо тихи на дървените ми подове.
– Имаш ли още една? – Тя посочи бирата ми.
– В хладилника. – Дръпнах брадичка към кухнята. – Обслужи се.
Тя вървеше с грация и едва доловимо поклащане на бедрата си. Пръстите ѝ се плъзгаха по острова с лека ласка. Когато вратата на хладилника беше отворена, тя наклони глава настрани и захапа долната си устна между зъбите, докато разглеждаше възможностите си – „Корс лайт“ или „Блу мун“.
Имаше ли представа Айрис колко е секси?
Откъснах поглед и отново се обърнах към гледката навън.
– Искаш ли още една? – Попита тя.
– Моля – изпъшках. Направих бърза корекция на члена си, преди тя да застане до мен, държейки студената бира.
Отпих от моята Крос лайт.
Тя отпи от своята Блу мун.
Държах очите си вперени напред.
Тя се премести, за да се вгледа в профила ми.
– Какво? – Погледът ми се стрелна към нейния, преди да се върне към бутилката.
Устата ѝ беше това, което привлече вниманието ми в този кратък поглед. Тази розова, вкусна уста.
Прецакан съм.
Това беше проблемът да изкарам толкова дълго време без секс. Тялото ми явно контролираше ситуацията тук, изисквайки да се поддам на прилива на топлина, който заливаше вените ми.
– Това е неудобно – каза тя.
Това, че съм толкова привлечен от нея? Определено неловко.
– Да, така е.
– Защо?
– Защо е неудобно? – Отговорът щеше да направи това непоносимо. Не че щях да ѝ кажа истината.
– Не, защо се съгласи да ме приемеш тук?
– О. – Това беше въпрос, на който всъщност можех да отговоря. Отпих и повдигнах рамо. – Дължах услуга на брат ти.
– А. Сега всичко придобива смисъл. Аз съм услугата. – Тя отпи, а ъгълчето на устата ѝ се повдигна. Ако беше раздразнена, това не си личеше. – Искам ли да знам какво си направил, за да му дължиш това?
– Вероятно не.
Леката усмивка се разшири.
– Толкова ли е лошо? Сега ми е любопитно. Колко бири ти трябват, за да станеш разкрепостен?
– Повече от две.
– Жалко. След тази ще ти кажа всичко, което вероятно не искаш да знаеш за мен. – Тя насочи бутилката си към носа ми. – Но използвай тази новооткрита информация в полза на доброто, а не на злото.
Засмях се. Е, не очаквах, че ще се смея тази вечер. Може би все пак щяхме да преживеем това.
– Имаш хубава гледка – каза тя.
– Имам.
– Тук е спокойно.
– Така е.
Тя изръмжа – звук, който беше толкова естествен, но и зноен, че ме побиха тръпки по гръбнака.
Това беше мъчение. Чисто шибано мъчение.
Тя се обърна, за да се вгледа отново в профила ми.
Когато минаха няколко мига и тя продължаваше да ме гледа, аз се предадох и срещнах синия ѝ поглед.
– Какво сега?
Главата ѝ се наклони, както когато преценяваше избора на бира.
– Изглеждаш различно.
– По-различно, отколкото в колежа? Надявам се да е така – казах аз. – Ти също изглеждаш различно.
Тя се вцепени, погледът ѝ се стесни, преди да го насочи към прозореца.
– Не исках да се заяждам.
– Щеше да си единственият – промълви тя.
Дани ме беше предупредил, че Айрис се е променила. Разбира се, тя току-що беше дошла тук, но от това, което можех да кажа, най-голямата ѝ промяна беше тази невероятна уравновесеност. Беше се превърнала в уверена жена.
Какво имаше за критикуване? Татуировките? Русата коса?
Дани беше най-близкото нещо, което някога съм имала като брат, но не бях сляп за недостатъците му. Понякога той можеше да бъде осъдителен. И обичаше всичко да му пасва.
Един поглед към Айрис и беше ясно, че тя не се интересува от съответствие.
Но дали това наистина щеше да е достатъчно, за да го разтревожи? Какво не ми беше казал?
Имаше само един начин да разбера. Трябваше да я оставя да остане.
По дяволите. Беше почти комично. Почти.
– Да започнем отначало. – Прехвърлих бирата в лявата си ръка и протегнах дясната. – Радвам се да те видя отново, Айрис.
Тя погледна ръката ми за миг, преди дланта ѝ да влезе в моята. Деликатна, но силна. Мека, но дългите ѝ нокти несъмнено щяха да драскат.
– Аз също, Уайлдър. Благодаря, че ми позволи да пренощувам тук тази вечер.
Вероятно щях да съжалявам за това, но въпреки това проговорих.
– Добре дошла си да останеш тук, докато си в Монтана.
Веждите ѝ се повдигнаха.
– Защото дължиш услуга на Дани?
Защото исках да я опозная.
Защото тази жена беше загадка, а аз винаги съм си падал по загадките.
– Толкова ли е лошо да направя тази услуга на Дани? – Попитах.
– Мисля, че не.
– Тогава е решено. – Отвърнах се от прозорците и тръгнах към кухнята. – Какво ще кажеш за вечеря?
Назад към част 3 Напред към част 5
