Глава 19
Седмицата беше удивително спокойна и продуктивна. Предишните ни приключения бяха спонтанни, но сега се подготвяхме – сякаш за изпит, който трябваше да положат майстор Гримс и Калтум, седнали върху таралеж, с махмурлук.
Момчетата внимателно преглеждаха библиотечните документи, резултатите от разследването бяха донесени на мен, а аз тайно измъчвах Зора за допълнителна, неизвестна или неочевидна информация. Всезнаещата същност се ядосваше, възмущаваше или ме призоваваше да бъда разумна. Но не, не можехме.
Зора мърмореше, но все пак споделяше знанията си. Но все пак имахме много малко информация и планът ни за действие звучеше така: „отиди там, не знам къде“.
Имаше, разбира се, вариант да проникнем в най-яката от всички библиотеки – кралската, но… Първо, самият Джордж помоли всичко да е възможно най-чисто, за да не заподозре никой нашата конспирация, и второ, имах смътно подозрение, че ако кралят узнае за идеята, ще я забрани.
Със сигурност имаше дебело противоречие. Изглежда, че аз и моят суверен бяхме тръгнали по пътя на доверието, а ето че отново имаше тайна.
Но! Той всъщност го поиска! Освен това не е питал!
Джордж имаше възможност да се обърне към мен – например да ме извика след часовете и да ме попита. Но монархът не го направи. Той се престори, сякаш всичко е наред.
Но аз не исках да си създавам проблеми. Съгласих се на търсенето на съкровище, но цялата информация, която получих, показваше, че няма да се сблъскаме с някакви ужаси по принцип. Това беше малко успокояващо и ме примири с позицията ми на мълчаливка.
Освен това приключението, по някакъв невероятен начин, бе успяло да ме прикове дотолкова, че се бе превърнало в нещо като незатворена рана.
Сърбеше ме! Толкова силно ме сърбеше да намеря съкровището!
В тази посока се бяхме отправили аз, Психото и МикВой. Стъпка по стъпка, изграждайки първоначален, предварителен маршрут.
Разбира се, нямаше да държим Джордж в неведение. Съгласихме се, че ще му кажем, но по-късно. В последния момент.
И така, измина втората седмица, през която продължихме да събираме информация и да купуваме оборудване. Психо купуваше чрез свои познати. Част от него двамата с МикВой купиха сами, през следващия уикенд.
Не ми беше позволено да напусна Академията. Само веднъж, в средата на седмицата, отново ме освободиха от занятията и ме заведоха в двореца, като ме помолиха да донеса една кутия със семена, които дотогава се бяха натрупали много.
В двореца, но в присъствието на Джордж, повторих онова, което някога бях направила под надзора на кралицата майка. Да, отново раздадох безценни семена.
Вторият път беше по-трудно. Оказа се, че работата с блестящите кълба ме изморява. Освен това някои от кандидатите за магове отново „не ми пасваха“.
Не знам защо, но семената не ги искаха и това ме разстрои. Но Джордж остана спокоен – просто си водеше бележки на някакъв лист.
След експеримента имаше обяд на четири очи с монарха. Бях смутена и отново се изчервих, но не толкова, колкото преди седмица и половина. Джордж ми правеше комплименти, усмихваше се и се шегуваше много и сякаш беше отпуснал хватката си. Сякаш беше решил да ми даде повече пространство за маневриране. Сякаш определението „тиранин“ не се отнасяше за него.
Беше малко напрегнато, сянка на подозрение. Защо този сюзерен се държи толкова нехарактерно? Сякаш го беше посъветвал човек, който е наясно с подобни въпроси. Беше взел няколко урока за това как да общува правилно с дамите и с хората като цяло.
Аз бях подозрителна и дори се мръщех, но на връщане от двореца всички подозрения бяха изхвърлени от главата ми. Факт е, че Джордж лично бе пожелал да ме придружи и не искаше да продължава разговора, а вместо това, щом каретата се отдалечи, ме обсипа с целувки.
В крайна сметка се върнах в моята Алма матер пияна! Чувствах се като моряк, който е преминал през буря.
Що се отнася до другите срещи с Негово величество – Джордж продължи да изнася лекции на нашия курс. Избираемата дисциплина с Тонс също беше върната, а сега му помагаше не кой да е, а Психо.
Не ми харесваше факта, че един приятел е пострадал, и то в навечерието на важна екскурзия, но беше невъзможно да накарам момичетата да се успокоят.
Но самият учител по отбрана се забавляваше много. Той дори се подиграваше:
– Това е то, дами! Удряйте го отново!
Нощта преди приключението също премина нервно. Явно усещайки състоянието ми, Жреца дори отказа да посети Вайълет – остана при мен.
В крайна сметка гледахме видеоклипове на телефона ми до късно през нощта, а после – и това беше фаталната ми грешка! – Направих си няколко селфита с котето.
Жрецът беше много заинтересован. Толкова много, че взе джаджата и започна да натиска сензорния бутон с лапата си. Заспах с мисълта, че до сутринта паметта на телефона ще е мъртва.
И тогава това беше всичко. Още един почивен ден, който ни посрещна с мрачно небе… Влизайки в панталона за езда, се опитах да не мисля за опасностите и неусетно потънах в песимизъм – всичко е безполезно, няма да намерим съкровище.
Не вярвах и в наблюдението и нападението. Стигнах до извода, че днешната разходка ще бъде първата от цяла поредица. Дълго време ще примамваме враговете си.
Но какво ще стане, ако имаме късмет? Може би ще намерим съкровището, а не неприятностите.
Срещнах момчетата в столовата, където пристигнахме първи. Масите за сервиране бяха запълнени само отчасти и персоналът ни изгледа недоброжелателно, но не ни прогони.
След едно кафе, закуска и малко храна се отправихме към портата. Раниците ни чакаха отвън – за да не привличаме внимание, един доверен човек ги пренесе пред портата.
Едва сега, докато вървяхме през академичния парк, кимнах, давайки разрешение на приятелите си да кажат на Джордж.
Психото свали ръкавицата си, но МикВой беше по-бърз.
Миг, и нашият нетърпелив за одобрението на краля другар промълви в предавателя на пръстена:
– Ваше величество, Ваше величество… внимание! Марго, а с нея и ние, отиваме в Тихите планини. Тръгваме точно сега.
Двамата с Храфс се погледнахме един друг и въздъхнахме.
После се усмихнахме, улавяйки възмутения поглед на МикВой:
– Какво?
Лично аз имах тайно подозрение, че Джим е донесъл на краля всичко по-рано, но това нямаше значение. Ние тръгвахме на бой! Напред и само напред!
Първото препятствие беше точно пред портата. Едва бяхме направили няколко крачки, четирима незабележимо облечени мъже се появиха до нас.
Сблъсъкът е напълно реален!
– Госпожо Маргарет, къде отивате? – Попита един от мъжете. Онзи, който ме беше посъветвал да си купя кученце. За известно време беше изчезнал от охраната ми, но сега се беше върнал.
– Днес е почивният ми ден – вдигнах брадичката си аз.
– Това е почивен ден на всички, освен на теб – не се съгласи той, – Негово величество не би го позволил.
Възразих, като изтъкнах, че съм свободен човек, а не затворник. Шпионинът не се впечатли и ми каза да се върна през портата, но аз тропнах с крак.
Общуването ни започна да преминава в ругатни – или по-скоро аз бях тази, която ругаеше, но служителят запази лицето си и нямаше намерение да ме пусне навън. Страхувах се, че докладът на МикВой е провалил цялата операция, но тогава порталът проблесна и Тонс се появи на площада със собствената си красива персона.
Шарш на задника ми се размърда веднага, а аз забелязах силно намръщеното лице на кралския побратим. Но следващото нещо, което ме зарадва, беше, че Тонс махна властно с ръка и заповяда:
– Джордж каза да ги пуснем.
Шпионите се поколебаха, но кои бяха те срещу Тонс?
След миг колебание те се оттеглиха. Тонс се приближи и като наведе глава, каза със строг шепот:
– Без глупости, лейди Марго.
Това пиеса ли е или не?
Не знаех, но отговорих така:
– Какви глупости? Просто отиваме да се разходим из столицата.
Тогава се намесва същият този специалист:
– Каква столица, лорд Тонс? Дамата е облечена в костюм за езда. А преди час от територията на Академията бяха изнесени няколко подозрителни раници с оборудване.
– Това не е наше! – Възкликна МикВой. Зубъра искаше да го ритне или да го удари с нещо тежко.
Но… Един дъх, непроницаемо лице и аз казах спокойно:
– Какво общо има това с нас? Не може да се каже какво ще изкарат от Академията.
Тонс сякаш се съгласи, но шпионинът… Мисля, че сега ставаше дума за нарушение на устава. Не искаше да ни повярва, а и не искаше да се изложи.
– Господин Тонс, тези тримата не ни казват истината – заговори отново шпионинът.
– Отстъпете – каза приятеля на краля. – Свободни сте да си вървите.
Шпионинът се обърна на пета.
Стана ми жал за него. В края на краищата той си вършеше добре работата и не беше негова вината, че се водеха някакви подмолни игри.
– Лейди Маргарет, ще ви пусна – каза Тонс – но не правете глупости. И искам да се върнете до обяд.
– Благодаря ви – промълвих аз.
И МикВой.
– Ще се върнем – увери го набързо Зубър. – Ще дойдем!
Храфс не издържа повече и блъсна МикВой в гърба. Това беше краят.
Тонс остана на портата, а нашата скромна банда отиде на алеята, която водеше към следващата широка улица.
Не погледнахме назад. После, преди да се втурне към кофите за боклук в края на алеята, Психо погледна назад и заяви сухо:
– Това не ми харесва. Усещам опашка.
Трябваше да има опашка, но…
– Не, вие не разбирате – прекъсна Психото.
Психото тихо изръмжа, но не даде никакво обяснение. Вместо това каза:
– Нека побързаме с това. Ако го направим както трябва, ще ни се размине.
После направи крачка към кофите и нещо тежко и обемно полетя към мен. Оказа се, че това е раница.
След минута вече летяхме по същата тази улица. Бягахме така, сякаш ни гонеше глутница адски кучета.
По някое време напуснахме маршрута и започнахме да заобикаляме, водени от Психото. През алеи, кътчета и други невероятни места на толкова красив и ярък град. На два пъти ми се наложи да се катеря през ограда, веднъж трябваше да мина през редица продавачи, а след това трябваше да се придържам към една карета и да слушам ругатните на кочияша, който се ядосваше на подобно своеволие.
Не знам как успях да се справя с момчетата! Но се справих. Въпреки че раницата ми беше доста тежка.
Е, тогава се появи нова улица, участък, маркиран със странен символ, и една кратка команда от нашия човек от портала, хвърлена в набега:
– Това е всичко! Преминаване!
Психото натисна рязко спирачката, Зубър се блъсна в него, а в Зубър се блъснах аз. Започнахме да падаме и в този процес Психото активира заклинание за телепортация.
Светкавица, замайване и ето ни, падаме на познатата земя. На висок планински перваз. До едно стръмно стълбище, в далечината – първата точка от съвместните ни приключения, Великият храм.
– Ах! Марго! Какво правиш? – Изкрещя гръмко Джим. Планините отразиха вика.
Аз не правех нищо. Просто лакътят ми се беше блъснал в бъбрека му и Зубър беше възмутен.
– Про…сти – изпъшках аз.
Завъртях се настрани, като се търкулнах от момчетата. Психопатът и Зубъра се извиваха, опитвайки се да се отхвърлят един друг. Храфс съскаше:
– Добре, побързайте. Трябва да се отдалечим от точката за телепортация.
Мм-хмм. Чудесно. Но накъде?
Единственият път тук е към стълбите, но Психото не го одобряваше.
– Следващото. Марго, застани зад този перваз. Скрий се.
Пълзях безшумно.
Все още не можех да се изправя. След надпреварата през града и не толкова лекото телепортиране тялото ми не слушаше много добре, а мускулите ми горяха. Освен това имах още една задача за изпълнение и беше по-разумно да я изпълня точно тук.
Или по-скоро имаше по-голям шанс. Така че, пълзейки зад перваза, внимателно визуализирах меча на Уейз и повиках мислено: „Ела тук, скъпи! Наистина имам нужда от теб!“
Мечът се подчини, точно както се надявах. Както и предишния път, той се появи от въздуха, но сега беше в ножница. Най-простата от даровете на краля.
Веднага щом се прикрих, Психото падна до мен. МикВой беше последният, който стигна до перваза. Подчинявайки се на жеста на Храфс, ние замръзнахме и замълчахме. Замръзнахме и спряхме да дишаме.
Действията на порталиста изглеждаха малко странни, тъй като ние бяхме примамката, но… резултатът беше неочакван.
Светкавица! Там, на платформата, влачейки се зад нас, се появи някой!
Не можахме да видим кой. Аз направих кръгли очи, МикВой също се взираше и само Храфс остана почти спокоен. Като ми направи знак да седна тихо, човекът от портала свали раницата си, извади от вътрешния джоб някакво нещо, подобно на топка за тенис, и запълзя нанякъде.
Започна да обикаля по перваза, който ни скриваше, и аз не знаех как да се чувствам по този повод.
Каква е голямата работа? Защо веднага? Още не бяхме направили и крачка!
Помислих си дали да не използвам татуировката на маяка, за да сигнализирам на Джордж, но се чу кратко проклятие, а след това звукът на падащо тяло.
Ако това е било падането на Психото, тогава… Не знам какво тогава!
Двамата с МикВой се спогледахме, все още несигурни какво да правим, и тогава се чу нов звук:
– Отпусни се!
Гласът беше на Психото и ние надникнахме иззад перваза, за да се разкрещим и да стиснем очи.
На площадката за телепортация, с разперени ръце, лежеше същият специалист по вътрешно разузнаване, който толкова се съпротивляваше на напускането ми на територията на Академията.
Мъжът не помръдваше и това предизвика прилив на паника.
– Ти уби ли го? – попитах съсредоточено Храфс.
– Не, разбира се, че не. Просто го зашеметих.
През следващите пет минути решавахме как да действаме. Беше очевидно, че шпионинът на Джордж е прекалил с опазването на моята безопасност и че той е опашката, която Лим беше усетила.
Тъй като имаше вероятност да ни преследват истински злодеи, а алхимичното зашеметяване, което Лим беше използвал, беше силно, бяхме изправени пред дилема.
Да изоставим безчувствения шпионин точно тук? Ами ако враговете дойдат?
Момчетата се опитаха да ме убедят, че шпионинът е в безопасност, че ще го скрием в скалите и така нататък, но аз все още бях упорита. Не можех и не исках да изложа войника и в крайна сметка…
– Маргарет, ние с теб вече не сме приятели – промълви МикВой мрачно.
Само че на него се падна съмнителната чест да носи специалиста. Опакован в сбруя за ранени, която беше сред вещите ни, мъжът беше поставен на гърба на Зубъра вместо раница. Съученикът се изчерви от усилие, докато вдигаше товара.
– Това е достатъчно – казах аз. – Не хленчи.
Храфс също искаше да каже нещо, но замълча.
И така тръгнахме. Аз носех раницата и меча си, Психото – останалите ни вещи, а МикВой – шпионина.
Изкачихме се по стълбите, водещи към Храма, но не стигнахме до дъното на вдлъбнатината, откъдето започваше изкачването. На около половината път се изкачихме по парапета, излязохме на друг перваз и се насочихме към изгряващото слънце.
Точно сега Тихите планини напълно оправдаваха името си. Наоколо цареше невероятна, захарна тишина.
Освен това тук беше по-топло, отколкото в столицата Естриол – ръцете ми не замръзваха, а топлият въздух се дишаше по-лесно. Бях малко замаяна от липсата на кислород, но това беше нищо.
Когато стигнахме до една пътека и открихме голям камък с древен рисунък, издълбан в скалата, аз се развеселих. Той се смяташе за един от знаците, ориентир, използван от самия Гьош.
Сигурно някъде има и други. Бяха документирани три такива камъка, а този, близо до стълбите, беше най-очевидният от всички.
Сега трябваше да се придвижим на юг, заобикаляйки скалния комплекс под формата на три гигантски стълба, а след това – както диктуваха обстоятелствата.
– Добре… – издиша Психо, като погледна чертежа. – Хайде, Маргарет, включи феноменалния си късмет.
Аз се ухилих. Да, просто ще намеря бутона.