Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 3 – Част 21

Глава 20

ДЖОРДЖ

Съобщението на МикВой ме застигна под душа. Отначало изръмжах и проклех, но после се усмихнах и направих водата по-хладка.
Фактът, че компанията беше избрала Тихите планини за място на новия си набег, разбира се, не беше тайна. Първо, Храфс ми го беше казал преди две седмици, и второ, бях притиснал малко Зора и тя също ми беше признала. Само Маргарет и МикВой се правеха на невинни, неосъзнати овчици.
Когато за пръв път чух за Тихите планини и съкровището, бях твърдо против. Но после се замислих и се съгласих – освен очевидните недостатъци на това да си счупи врата, имаше и предимства. Например, в тези планини няма хищници, както и отровни змии.
Освен това аз лично имах много опитен водач, който познаваше целия масив. Така че сега оставаше само да свърша дребните неща.
И така. Започваме!
Душа. Студените струи станаха ледено студени, а аз издадох звук, достоен за чудовище, събудено по средата на зимен сън!
Изключих водата, излязох и взех една кърпа. И почти веднага получих сигнал от специализираната охрана на Академията – дамата ще пробие.
Трябваше да изпратя Тонс при тях… Докато приятеля ми решаваше проблема, аз изядох закуската си, облякох се и се присъединих към отряда, който чакаше от зори. В последния момент Тонс също стигна до нас и ние направихме прехода.
Приближихме се на двеста крачки от обществената площадка за телепортация и аз заповядах:
– Плащ. Разпределете се.
Едната половина от отряда наметна качулките на наметалата си и се насочи към зоната, граничеща със свободното от магия пространство на Големия храм. Другата се възползва от подсилените магически наметала.
Тонс, водачът, и аз също използвахме магия и имах добра видимост към всеки член на групата.
– Това е всичко – казах тихо. – Изчакваме.
Измина малко повече от четвърт час, преди адептите да се изсипят на платформата. Стиснах зъби от близостта и неподходящата поза, в която беше Марго.
Тя падна! Върху отрочето на МикВой! Ех, лейди-лейди….
Любопитно е, че адептите веднага се разбягаха и застанаха в нещо като засада. И тогава Храфс излезе от скривалището и нападна неочаквания преследвач.
Уау… Това е един от офицерите, назначени в Академията. Уайърст, ако не се лъжа. Бях го отстранил и преквалифицирал заради инцидента с Рик Брайт.
Е, усърдието на специалиста е логично – никой не иска да бъде пресертифициран отново. Макар че този път не му беше наредено да охранява Маргарет.
Алхимичното зашеметяване на Уайърст има интересни последици. Марго упорито отказваше и триото адепти взеха безчувствения шпионин със себе си.
Колкото по-трудно е за тях толкова по-лесно е за нас – колкото по-бавно се движи бандата, водена от моята любима, толкова по-просто е да ги контролираме. И по-лесно да ги пазим.
Адептите започнаха да се движат по маршрута, който бях разработил и съгласувал. Ако Марго разбереше за тази координация, определено щеше да изръмжи.
Но аз, разбира се, не можех да оставя операцията на случайността и Храфс, който въпреки прякора си беше най-предпазливият в тяхната група, разбираше това. Сега той ръководеше. Той поведе другарите си по пътеката, а ние се движехме успоредно – от двете страни, горе и долу.
Отначало не се случи нищо, но после дойде съобщение от изоставащата група – чуждо движение! Телепортацията на Храфс все пак беше проследена, той беше използвал обществения градски телепорт по някаква причина.
Сега друга единица, покрита с магия, следваше следите на групата…
Съобщението ми беше предадено с помощта на комуникационния пръстен и аз дадох сигнал на останалите – имитацията на птичи крясък беше много чиста. Адептите все пак се стреснаха.
Ние продължихме да се движим. Бяхме приготвили оръжията си и артефактите, които ни позволяваха да виждаме през магически бариери. Едно неприятно нещо – въпреки наличието на магия, нашата половина от отряда също трябваше да премине към конвенционално маскиране. Така че врагът, който теоретично притежаваше подобни артефакти, премахващи бариери, да не ги забележи.
Съвсем скоро бандата адепти беше настигната, но до нападение не се стигна. Възможно ли е враговете да са се заинтересували от мисията на адептите? Или пък шпионинът на гърба на МикВой ги беше объркал?
Ние също не бързахме да атакуваме. Извадихме арбалетите си само в случай на внезапно приближаване към охранявания обект.
Но това, което започна след това… Може би само Марго е способна на такова нещо!
Всичко вървеше по план, според уговорката ни. Храфс контролираше маршрута, водеше по правилния път, но тогава Уайърст започна да се дърпа.
Специалистът започна да се съвзема. Групата трябваше да спре, за да отвърже Уайърст от МикВой и да преговаря. Уайърст все още беше частично под въздействието на отровата и зашеметяващия ефект на алхимията и не беше съвсем нормален, но все още негодуваше. Той се опита да повлияе на лейди Маргарет, да апелира към нейната преценка, но беше отблъснат.
Бандата започна да се кара. Междувременно ние бяхме в тила на врага, следвайки адептите…
Виждах през магическите сенници, но не ги разпознах веднага. Седем от тях не познавах и изобщо не можех да ги позная – бяха твърде малки, но осмият… той се оказа Азиус. Е, ако Негово величество Дитрих беше замесен, тогава шефът на охраната му щеше да е на това място.
Но какво, ако Азиус действа на своя глава?
Това беше чудесна възможност да ги сразим всички, но аз така и не дадох заповед за нападение. Просто няма как да разберем истината от него. В крайна сметка просто продължихме да наблюдаваме.
Докато аз решавах, докато Азиус и бандата му наблюдаваха, а МикВой и Храфс се опитваха да успокоят Уайърст, лейди Маргарет се отдръпна настрани и ритна един камък.
В следващата секунда го видях със собствените си очи. Как точно се случва, бъдещата кралица на Естриол успява да се забърка в неприятности от нищото! Буквално изведнъж!
Тя ритна една скала, а под скалата имаше вдлъбнатина! Обикновена вдлъбнатина в скалата, от която изведнъж излетяха три блестящи семена!
Как са попаднали там, защо не са полетели към Голямото дърво, нямах представа. Просто беше факт – камъкът беше изхвърлен, а до лицето на изуменото момиче витаеха три семена.
Но предстоеше още нещо! Марго се наведе и започна да вади други камъни от вдлъбнатината! След няколко минути около дамата се завъртя цял рояк семена.
Уайърст спря да възразява, гледайки хипнотизирано. Храфс и МикВой направиха същото. А Маргарет… Тя явно говореше. Общуваше със семената, които изведнъж образуваха строга линия и като по въздушна пързалка се търкулнаха надолу.
Следващото нещо, което чухме, беше възклицание:
– Натам! – И Марго се спусна по планинския склон като коза.
Опасен склон! Върху скалите, по които се беше разпръснала втората част от моята група.
Предполагам, че в тази секунда Маргарет е била мразена от всички.
– Спри – извика Храфс. – Къде отиваш?
Накъде, къде… Там, където всичките ни планове ще се объркат. Къде другаде щеше да отиде тя?
Почти изстенах, но стенанията не помагат. Мислейки си как след сватбата ще заключа любимата си адептка в спалнята и ще я хапя по всички интересни места, запълзях по скалите в посока на спускането. Сега всички се движехме към зоната без магия. Смяташе се, че тя е само около Храма и Дървото, но в действителност в Тихите планини имаше много такива зони.
Ставаше все по-трудно, но ние не бяхме единствените. Азиус и хората му, които също продължаваха да се движат зад Марго, бяха загубили всичките си магически маскировки.
Сега те тичаха и пълзяха, също като нас. Основната задача се превърна в това да не се виждаме един друг.
Проломи и пукнатини, острови от хлъзгав мъх, коварни малки камъни, готови всеки момент да се сгромолясат и да ни издадат. Лично аз се превърнах в нещо като пълзящо земноводно, имитиращо околната среда.
Но Марго… моята дама вървеше като на парад! Гордо и бодро следваше семената на подаръка, които водеха един бог знае накъде.
Колко време отне това? Дълго време! Слънцето достигна върха на небето и се търкулна надолу. Едва когато черен буреносен облак пропълзя над лазурно чистото небе, превръщайки белия ден в мрак, Уайърст не издържа.
Вятърът отнесе възмущението му:
– Стига вече! Лейди Маргарет, спрете! Негово величество Джордж ще ни извие врата!
Не чух какво каза Марго.
Но чух какво каза Храфс:
– Наистина е напразно. Тези семена просто ти бъркат в главата, това е всичко.
Издишах скришом, надявайки се, че цялата тази авантюра ще приключи сега. Маргарет щеше да се съгласи да се върне в града, а Азиус и хората му щяха да се активизират. Те ще се опитат да нападнат адептите, а ние ще пресечем атаката, убивайки всички освен самия Азиус и няколко допълнителни свидетели.
След това ще взема Марго, ще я окача на рамото си и след като я завлека до област, където магията работи правилно, ще я телепортирам в двореца. Това ще бъде краят на мисията.
Но…
Дамата стисна очи, пое си дълбоко дъх и заяви:
– Вие нищо не разбирате.
След това се огледа и като посочи решително един плосък черен камък, който беше част от друг малък перваз, заяви:
– Натам.
Дамата би трябвало да е изпратена на грешен адрес, но по някаква причина я послушаха. МикВой, Храфс и дори Уайърст се изкачиха по скалата след Маргарет и след миг… скалата се завъртя около оста си и цели четирима паднаха с писък.
Нямах време да изпсувам. Един удар на сърцето в объркване, после видях Азиус и групата му да се втурват към дупката. Ние също бяхме тръгнали, всички, и то без никакви други заповеди.
Но тъй като умишлено оставихме Азиус да се приближи до Марго и заехме кръгова позиция, не успяхме да стигнем навреме за отвора, който бързо се затваряше. Азиус и трима от неговите седем души успяха да се промъкнат, но ние не успяхме.
Битка? Не. Саботьорите бяха навън за секунди. Те не отвърнаха на удара – бяха твърде изненадани от присъствието ни. Хубава маскировка, все пак. Ще трябва да напиша бонус на инструкторите, които обучаваха отряда, и лично на мен.
А точно сега се обърнах към водача!
Той беше зашеметен и вдигна длани в неразбираем жест. Нямаше представа накъде води този проход.
– Отвори го! – изръмжах.
Не се получи.

***

Марго сигурно е направила нещо друго, казала е някакви специални думи. Или семената са имали някакъв ефект. Така или иначе, камъкът не ни отговори.
Трябваше да тръгнем по другия път.
Докато бойците се опитваха да обърнат плочата, аз паднах на колене и притиснах длани към камъка. Фонът в този район беше много нестабилен, бяхме на границата с друга зона на пространство без магия, така че дарът не реагираше добре, но аз все пак призовах елементарна магия.
Земя. Това не беше най-популярното направление, смятах го за доста безполезно и го научих от чисто упорство, само заради колекцията. Но точно сега благодарях на Небето, че имах такава магия!
Като се има предвид „втечняването“ на пространството, това изискваше много усилия. Призовах камъка, въздействах му, убеждавах скалата да се „отдели“.
Нуждаех се от допълнителен отвор, който да бъде свързан с основния проход. Нещо като подкопаване. Прорез!
Малко налудничав, но много осъществим начин да стигна до Марго.

МАРГАРЕТ

Плочата се разтресе и излезе изпод краката ми, а аз изпищях. Останалите доловиха писъка ми и дори Уайърст, закален от службата си в полза на държавата, вдигна шум.
Ние дори не паднахме, а се срутихме. Паднахме в тъмнината и аз лично получих болезнена подутина на опашната си кост, а после стана още по-страшно. Наистина, наистина, наистина, наистина, наистина не обичам пързалките, усещането, че се плъзгаш надолу и губиш контрол.
Уви, точно в този момент усещането беше точно такова.
Летяхме! Търкаляхме се по някакъв огромен улей!
Докато падахме, в тъмнината наблизо се чуха няколко отчетливи щраквания, сякаш огромен механизъм беше превключил на друг режим.
Дори ни се стори, че нещо се движи. Но това нямаше значение, мисълта пътуваше до ръба на съзнанието. Най-важното беше, че сега се плъзгахме. Плъзгахме се, набирайки скорост, в пълен мрак и към неизвестна дестинация.
Опитах се да се протегна и да се подпра към стените, но не се получи. Вместо в ръба на улея, ударих ръката си в лицето на МикВой – точно в неговото, защото той беше този, който изпищя.
Няколко дълги, изпълнени с адреналин секунди и аз се сбогувах с живота си, но след това бяхме изплюти и то върху сравнително мека повърхност. Както разбрахме малко по-късно, това меко беше много фин и странно въздушен пясък.
Първо замръзнахме, а после изстенахме в един глас. Веднага започнахме да се разместваме в различни посоки, освобождавайки се един от друг, а Зубъра изхлипа:
– Мисля, че си счупих ръката. Уау!
В този момент първото семе полетя към нас. Последвано от второ семе, но светлината все още беше много малко.
Когато целият рояк семена, които бях открила, се надвеси над нашата група, стана много по-забавно. Тогава разпознахме пясъка под краката, ръцете и други части на телата си.
Наблизо, но сякаш през стена, мъжки глас изръмжа.
Ръмженето определено не беше на Джордж и аз се напрегнах.
Къде сме? Къде бяхме отишли? Дали бяхме влезли в пещера с някакви човекоядци?
– Е, Марго – каза Психото намръщено. – Достатъчно ли ти е?
Претенция? Е, съжалявам. Но първо, моля те, припомни ми кой точно предложи да отидем да търсим съкровището, което Гьош беше скрил.
Поех си дълбоко дъх и тогава забелязах самия символ на тавана…
– Вижте – казах аз, като посочех с пръст.
Мъжете послушно вдигнаха глави и погледнаха в полумрака, създаден от семената на дара.
Минаха няколко минути и тогава Уайърст каза:
– Добре. Седнете тук и си починете. Аз ще се опитам да се изкача по улея и да проверя изхода.
Но това не се получи. При първия завой улейът беше толкова широк, че нямаше как да се хванеш и да стигнеш до върха.
Шпионина се свлече благополучно надолу и ни погледна неприятно. Още един обиден. Може би нетрябваше да настоявам да го взема със себе си.
Мълчахме известно време, после станах на крака и казах:
– Тъй като няма връщане назад, предлагам да продължим напред.
Всички се взираха напрегнато в далечната черна арка на тунела, прилежащ към пещерата.
– Разбира се – промълви Психо. – Но бихме искали да имаме малко светлина.
Джим извади многострадалния си „Илуминес“, но светлината беше много слаба.
– Магията почти не реагира – измърмори Уайърст.
Тогава се опитах да говоря със семената мислено…
Фактът, че открих този грозд от семена, беше изумителен. Не го бях очаквала и отначало помислих, че е някакво скривалище. Но по-късно разбрах, че не е така, че е по-скоро „природен феномен“.
Или върху семената е валял дъжд, или те просто са се криели, а после тази пукнатина се е запълнила… И какво от това, че семената могат да преминават през скалите? Тези по някаква причина са решили да останат там, където са.
Не ги усетих наистина, но почти. Ритнах първата скала просто защото така ми се прииска. Това сякаш ги събуди и те излязоха. Бях изненадана да ги видя. Но още по-изненадваща беше реакцията им на мисления ми въпрос: „Случайно не знаете ли къде е големият тайник със съкровището?“.
Тогава блестящите кълба се подредиха и ме подканиха.
– Светлина – повтори Уайърст.
Той се огледа, после изведнъж измърмори и тръгна решително към забулената в мрак стена. Върна се с две факли. Изглеждаха така, сякаш не бяха използвани от хиляда години.
Не знам как дървените дръжки не са се разпаднали на прах. Но навитите върху тях парцали и въжета не искаха да се запалят от искрата на Уайърст.
– Ако има факли, може да има и масло. – предположи Психо и сега се оттегли в тъмнината заедно с шпионина, който се беше присъединил към нас.
След няколко минути пещерата беше осветена от неравномерните пламъци на доскорошните магически факли. По кожата ми пробягаха неприятни ледени тръпки, но аз се отърсих от усещането и попитах:
– Е? Да вървим ли?
Първите стъпки през тунела бяха трудни и страшни. Стените се усещаха като натиск, а въздухът беше толкова мухлясал, че ме бодеше в носа.
Единственото хубаво нещо беше, че семената оживяха и отново полетяха напред, сочейки пътя. Те знаеха точно къде отиват и това ми вдъхна надежда.
Вървяхме в мълчание. Тогава Зъбъра не издържа и изведнъж се изказа:
– Ако намерим съкровището, ще го разделим на три части. Този – кимна той към кралския специалист – не се брои.
Прехапах устни, без да знам как да реагирам. Психо остана безмълвен, а Уайърст изхърка:
– Ти определено си луд.
Преди беше вежлив и културен, но сега се беше изчерпал.
– Съкровището на Гьош не съществува – продължи той. – Други приключенци са го намерили отдавна и са го разграбили.
– То не съществува, или е било намерено? – Прекъсна го МикВой.
Специалистът извъртя очи. Той не смяташе, че сме луди, а че наистина сме прецакани. Той ме гледаше по особено изразителен начин!
– Ти си безотговорна – добави той ново определение. – Негово величество Джордж, когато разбере…
Никой не каза на Уайърст, че Джордж вече знае и че действаме с кралското разрешение, или дори по негово желание.
Напреднахме още малко, и още малко… И когато коридорът стана по-малко естествен и повече изкуствен, летящите напред семена внезапно замръзнаха.
Спряха внезапно! Отначало просто замръзнаха, а после се подредиха хоризонтално и плавно паднаха на пода.
Момчетата изобщо не го забелязаха, но шпионина…
– Спри – промълви той тихо.
Джим не чу. Той направи бърза крачка напред – или по-скоро постави крака си напред, за да премине линията. Уайърст го хвана за врата и го дръпна назад. Но не се случи нищо криминално.
Или по-скоро през първата минута беше спокойно. После подът се разтресе и изстреля каменни шипове. Равната повърхност изведнъж се превърна в смъртоносен капан.
Капан?
Ааааа… Може би не трябва да го правим, а?
– Спри – повтори Уайръст и ние се извърнахме назад.
Само семената останаха на същата гранична линия.
Значи са ни предупредили? О, Боже.
– Благодаря ви – казах аз с половин уста.
Уайърст го прие лично и кимна:
– Няма за какво, госпожо.
И тогава разбрахме, че шпионинът е изпратен при нас от самата съдба!

Назад към част 20                                                    Напред към част 22

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!