***
– Ще работиш в моя офис, рамо до рамо с мен – каза Истън, докато сядаше на бюрото си, което се намираше точно пред вратата на кабинета му. Поради естеството на местоположението им обаче то наистина приличаше по-скоро на офис апартамент, който двамата споделяха.
Имаше отделна врата, която водеше към апартамента им, и тя и Истън бяха единствените, които обитаваха тази част от етажа.
Наблизо имаше малък кухненски бокс, оборудван с кана за кафе, микровълнова печка, хладилник и маса с два стола. Кенеди се зачуди дали от тях двамата се очакваше да обядват там заедно всеки ден.
Тази мисъл едновременно я развълнува и ужаси.
Истън застана над рамото ѝ и я инструктира как да влезе в настолния си компютър.
– Ще ви бъде предоставен и ваш собствен защитен лаптоп и вход за VPN клиент, в случай че по някаква причина се наложи да работите извън офиса.
– Чудесно – каза Кенеди. Ръцете ѝ леко потрепериха, докато галеше клавишите.
Чувстваше го до себе си, а мощното му мъжко присъствие я караше да се олюлява.
– Рискувам с теб – каза Истън и гласът му се сниши. – Разбираш, че за тази работа кандидатстваха поне три дузини по-квалифицирани хора и аз не ги наех.
Кенеди замръзна на мястото си. Не смееше да се обърне, за да го погледне.
– Защо тогава ме наехте?
– Мисля, че знаете отговора.
– Наистина не знам.
Той се засмя снизходително.
– Да се правиш на глупава не е подходящо.
– Вярвам, че ме наехте, защото ви се доказах.
– Не, наех те, защото бях любопитен дали можеш да се докажеш пред мен. Някои хора са твърде лесни за определяне. Вие не сте от тях, Кенеди Сондърс.
Тя потисна тръпката по гръбнака си.
– Ще направя всичко, от което се нуждаеш.
– Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.
– Ще удържа на думата си.
– Нямаш представа какво мога да поискам от теб.
Това беше вярно. Тя си пое дълбоко дъх и го изпусна.
– Но аз ти вярвам.
– Не бъди смешна. – Той се отдалечи от нея, сякаш отвратен от желанието ѝ да му се довери без основателна причина. – Трябва да се обадя по телефона – каза той. – Моля, запознайте се с корпоративните ни политики и с длъжностната си характеристика. Ще ги намерите в пощенската си кутия.
Тя чу стъпките му, а след миг – тихия, но успокояващ звук на гласа му по телефона. Тя не можа да разбере какво казва и не си направи труда да се опита да подслуша.
Беше странно да работи в офиса с него след случилото се между тях снощи.
Но какво наистина се е случило снощи от гледна точка на Истън? Не много.
Ти си девственик с малко опит, затова си мислиш, че е било толкова голямо нещо, но за него вероятно е било по-малко от запомнящо се.
Все пак не смяташе, че всеки ден някой служител може да се появи в тайното му секс подземие и да се съблече за него по команда. А може би може – кой знаеше нещо в този странен нов свят?
Като се отказа от мисленето, което не я водеше до никъде, тя скоро прочете (и запомни) корпоративните правила. Не ѝ отне много време да ги завърши, а Истън все още говореше по телефона в офиса си, когато тя приключи. Неспокойна и нетърпелива да направи нещо, тя отиде и намери шкафа, в който имаше кутия с висококачествено кафе.
Няколко секунди по-късно започна да приготвя кана силно кафе. Може би Истън щеше да поиска – така или иначе, тя самата щеше да изпие една чаша.
Сядайки на бюрото си и отпивайки от току-що сварената чаша, Кенеди си позволи да се усмихне. Погледна договора, който Истън ѝ беше оставил да подпише, когато дойде за първи път на работа този ден.
В него пишеше, че тя е служител по собствено желание, което означаваше, че компанията може да я уволни по всяко време и по всякаква причина. В него беше посочена и заплатата ѝ, за която тя нямаше представа, когато беше решила да направи всичко, за да получи работата.
Заплатата ѝ беше посочена като зашеметяващата сума от осемдесет и пет хиляди долара годишно.
Числото се завъртя в главата ѝ, осветявайки тъмнината, сякаш в мозъка ѝ бяха избухнали фойерверки. ОСЕМДЕСЕТ И ПЕТ ХИЛЯДИ ДОЛАРА ГОДИШНО.
Това е почти три пъти повече от заплатата, която е получавала като младши професор на непълно работно време в МТИ. А в договора дори се посочваше, че има право на корпоративни бонуси по преценка на работодателя. Нямаше представа каква е структурата на бонусите, но ако те бяха дори още няколко хиляди долара, що се отнася до Кенеди, тя щеше да е богата.
Беше подписала договора почти мигновено. Сега просто щеше да изчака да го предаде на Истън.
Дали той ѝ бе дал такава щедра заплата заради извънкласните дейности, които изглежда очакваше от нея? Имаше ли изобщо значение?
Кенеди отпи от кафето си и се облегна назад в стола. Отново се усмихна. Разбира се, че имаше значение. Тя не искаше да бъде някаква офис курва. Но от друга страна, една голяма част от нея беше толкова щастлива, че се чувстваше жива, будна и възбудена – не ѝ пукаше дали това е погрешно.
Ами Никол?
Мисълта я порази силно и усмивката изчезна от лицето ѝ. Да, това беше вярно.
Целият смисъл на идването в града и опита да работи тук беше Ред и Никол – особено тя… да ги намери, да има начин да се срещне с тях, без да се налага да обяснява истината за каквото и да било.
И все пак беше наложително да не изглежда като някакъв обсебен човек… някаква отвратителна фенка, която се опитва да живее във фантастичен свят, въртящ се около двама перфектни, богати хора.
Не се нуждая от нищо от тях.
Но ти го искаш – отвърна си тя. Всъщност ти искаш всичко от тях.
– Какво правиш?
Гласът дойде отзад и я изкара от мечтите ѝ. Беше Истън, на вратата на кабинета си, който я гледаше с озадачено, раздразнено изражение.
Тя се изправи и му подаде договора.
– Подписан е.
Той го взе, но едва го погледна.
– Добре. – После отново я погледна. – Прочетохте ли изобщо правилата или цяла сутрин гледахте в пространството?
– Питай ме каквото искаш за тях – каза тя и за първи път почувства пареща неприязън към тона, с който и говореше. – Това не е точно предизвикателна работа за мен – продължи тя.
– Ама не е? – Каза Истън. Той облиза устните си. – Ти искаш да бъде предизвикателна, нали?
– Точно така. – Тя срещна погледа му, гръбнакът ѝ се изправи. Ако си мислеше, че просто ще се разхожда по нея ден след ден, значи му предстоеше друго.
– Добре – каза Истън. Той се почеса по бузата, като че ли се замисли. А след това стана прекалено ентусиазиран и щракна с пръсти. – Имам точно такава задача за вас, мис Сондърс. Нещо много предизвикателно, така няма да ви отегчавам прекалено много с цялата тази лесна работа.
– Добре – отвърна тя, но сега се зачуди дали не е трябвало да си държи голямата уста затворена.
– Ще ви изпратя по електронната поща информация за контакт с един много влиятелен човек, който си търси нова рекламна агенция. Искам да го свържеш с мен по телефона.
Кенеди седна разтревожена.
– Това не звучи много трудно – каза тя.
– Работата е там – каза Истън и се усмихна – че този човек ме мрази. Искам да кажа, че той наистина и искрено ме мрази. Така че няма да е лесно да го направиш. – И тогава той посочи към нея. – Никакви лъжи – никакво убеждаване да говори с мен под фалшив претекст.
– Разбира се, че не.
– Не ме разочаровай, Кенеди. Очаквам да успееш. Това ще бъде огромна сметка за нас и наистина ще ми докаже, че съм направил правилния избор, като съм те наел.
– Тогава веднага ще се свържа с него.
– О, и ми донеси чаша кафе, докато го правиш – каза той. – Направихте си чаша за себе си и дори не ми предложихте.
– Ти говореше по телефона…
– Без извинения. – Той се обърна и се върна в кабинета си.
Кенеди стана, бързо се запъти към кухненския бокс и му наля пълна чаша, след което занесе в кабинета му сметанов крем и пакетчета подсладител.
Истън седеше на бюрото си и разглеждаше списание.
– Изпратих ви информацията по имейл – каза той, все още гледайки списанието, докато тя донесе чашата до бюрото му и внимателно я постави наблизо.
– Не бях сигурна как го пиеш – каза тя. – Затова донесох много възможности за избор.
– Бита сметана и една Splenda, моля.
– Искаш ли да…
– И да го направиш бързо. Губиш време.
– Разбира се – каза тя, бързо разкъса едно пакетче и го изсипа в чашата, а след това добави и малка лъжичка сметана. Разбърка я и след това погледна към него за напътствие. – Така добре ли е?
– Сигурен съм, че е наред – промълви той, без да си прави труда да откъсне поглед от списанието си.
Тя грабна сметаната и пакетчетата с подсладител и ги занесе набързо обратно в кухнята. Сърцето ѝ биеше бързо и усещаше нарастващо напрежение. Така се бе чувствала, когато представяше доклад пред класа или на важна конференция в Масачузетския технологичен институт.
Колко глупаво беше вече да изпадне в тази нагласа, че тези тривиални задачи са от някакво значение?
И все пак, изглежда, не можеше да си помогне, защото сама попадаше в този капан. Той вече я беше въвлякъл в своя свят и тя беше във властта на неговите мнения и капризи.
Миг по-късно тя седеше на бюрото си и отваряше имейла от Истън Ратър. Всичко, което пишеше в него, беше:
Травис Хил младши.
А след това беше посочен телефонният му номер.
Имейлът не ѝ казваше нищо за това кой е той, затова Кенеди влезе в интернет и потърси в Гугъл Травис Хил-младши, за да се въоръжи с поне малко знания.
А и щеше да е от полза, ако Истън споменеше нещо за това защо този човек го мрази толкова много.
В края на краищата едно беше Истън да я изпита малко, преди да я наеме, и съвсем друго – постоянно да и подхвърля нови предизвикателства, минута след минута, по цял ден.
Особено когато изглеждаше, че той нарочно усложнява живота ѝ повече, отколкото трябва.
Това беше нещо, което можеше да я подлуди, ако продължаваше да го прави.
Ти искаше тази работа, Кенеди. Молила си за нея, преследвала си го за нея, а сега вече се оплакваш, че е твърде трудна. Престани да хленчиш и докажи, че той не може да те пречупи с малките си игри на ума.
Търсенето в Гугъл се оказа плодотворно.
Травис Хил-младши беше президент и главен изпълнителен директор на „Лайф Хакър Корп“, която бързо се превръщаше в един от най-големите производители на видеоигри в света. Действаха от Силициевата долина и се готвеха да представят нова „оцеляваща“ верига от шутър игри от първо лице, която уж щеше да направи революция в индустрията.
Кенеди извлече няколко полезни подробности от бързото си проучване за Травис Хил.
Първо, той беше основал Лайф Хакър Корп с няколкото хиляди долара, които майка му беше спестила, за да го издържа през първата година от колежа. По някакъв начин я беше убедил да му позволи да вложи тези пари в бизнес начинание и това се отплащаше.
Второ, Травис беше дал ясно да се разбере, че се интересува само от работа с други млади, технологично иновативни компании като тази, която беше създал. Той изразяваше презрение към „костюмарите“ и „счетоводителите“, които ръководеха повечето утвърдени компании.
Вероятно, мислеше си Кенеди, една от причините някой като Травис да не харесва „Истън Ратър“ беше, че „Истън“ представляваше привилегированата елитна класа, срещу която Травис се бунтуваше със своя бизнес.
Травис беше млад, непокорен, с хъс на раменете – и бързо забогатяваше отвъд най-смелите си мечти. Да го накара да приеме телефонно обаждане с Истън Ратър щеше да е трудна задача, виждаше тя.
Кенеди дори не смяташе, че това е толкова добро съчетание, от това, което лично знаеше за двете компании досега. Агенция „Ред“ беше нова на сцената, но се ръководеше от Ред Джеймисън, който имаше връзки с всички най-стари и големи компании със сини чипове в света.
Докато „Лайф Хакър Корп.“ беше новосъздадена компания, управлявана от група деца в Силициевата долина – недоказани зубрачи с отношение към видеоигрите.
Имаше дори снимки на Травис – почти на всяка снимка той беше с различно момиче. В известен смисъл приличаше на мъжката версия на Кенеди – момче, което никога не е било готино, опитващо се да навакса пропуснатото, опитващо се да стане готиното момче, каквото със сигурност никога няма да бъде.
Вероятно още една причина някой като Травис да презира Истън Ратър.
Истън всъщност беше готин, с лекота.
Но независимо дали съчетанието имаше смисъл, или не, тя нямаше избор. Истън искаше тази среща и тя трябваше да я осъществи. Неуспехът не беше опция.
След като почувства, че е разбрала кой е този Травис, тя вдигна телефона и набра номера, който Истън ѝ беше изпратил по електронната поща. Кенеди нямаше представа какво ще каже, нямаше истински план за атака.
Не беше сигурна как ще успее да мине през асистента или секретарката, но когато един мъж отговори на телефона, Кенеди разбра, че Истън ѝ е дал директната линия на Травис.
– Говори – каза Травис, след като отговори.
Кенеди преглътна.
– Здравейте, Травис ли е на телефона?
– Кой е там?
– Казвам се Кенеди Сондърс – каза тя, като се опита да звучи гладко и уверено.
Но гласът ѝ звучеше пискливо и дрезгаво в собствените ѝ уши.
– Никога не съм чувал за вас.
Тя отново преглътна. Това не започваше много добре.
– Знам това. Но се надявам, че ще мога да обясня причината за обаждането си.
Той въздъхна.
– Доста съм зает, ама… как казахте, че се казвате?
– Кенеди.
– Кой ти даде личния ми номер, Кенеди?
Тя преглътна.
– Шефът ми.
– Вашият шеф. – Травис Хил младши се ухили. – Нека оставим това настрана за момента.
Той направи пауза.
– Някой казвал ли ти е, че имаш много секси глас? – Каза той.
Въпросът я изненада напълно.
– Аз… не съм сигурна какво да отговоря на това.
Травис се засмя като тийнейджър, който знае, че се държи зле и се наслаждава на това.
– Кажи „благодаря“.
– Мисля, че може би трябва да се върнем към темата – отвърна тя.
– Но Кенеди – каза Травис – това е въпросната тема. Говорим за теб, нали? Запознавам се с теб, за да мога да се опитам да разбера защо трябва да слушам всичко, което имаш да кажеш.
– Ако ми дадеш възможност да се обясня…
– Това не ме интересува, Кенеди. Не искам да слушам търговските ви оферти. И тъй като аз съм този, който държи всички карти тук, може би трябва да те поразпитам малко.
– Добре – каза тя, отказвайки се от надеждата да си върне юздите. – Питай ме каквото искаш и аз ще направя всичко възможно да ти отговоря.
– Сладка ли си?
– Предполагам, че това зависи от личните ти вкусове.
– Това означава ли „не“?
Тя се поколеба. Но трябваше да играе играта – това беше част от нея.
– Не, не значи. – Призна тя.
– Ха, знаех си го. Ти си сладка. Мога да го чуя. Звучиш като забавление, Кенеди. Ти забавна ли си?
– Иска ми се да мисля така.
– Може би ще разберем заедно някой път. Защото, да ти кажа, Кенеди, скучно ми е като в ебало. Знаеш кой съм и какво правя, нали? Така че трябва да знаеш, че всеки – имам предвид всеки – иска парче от мен в момента. Аз съм горещата стока, най-вкусното ястие на шведската маса, и всички се редят на опашка, за да получат проба. Искат да знаят тайната ми рецепта. Но проблемът е, че не е нужно да им я давам. Не съм длъжен да я давам на никого от тях и няма да го направя.
– Но може би бихте могли да дадете шанс на някого. Ако наистина го заслужава – каза тя.
– Кой го заслужава? Ти заслужаваш ли го?
– Не. Не го заслужавам.
Той се засмя.
– Добре, че си честна. И понеже не смяташ, че го заслужаваш, и понеже си права – все пак ще ти го дам. Не знам нищо за теб, само това твое сладко гласче, но искам да се запозная с теб.
– Травис, ти дори не знаеш защо ти се обадих.
– Това го прави още по-интересно. Предпочитам да разбера това, след като се срещнем.
По дяволите, помисли си тя. Това ставаше сложно и много странно.
– Наистина ли искаш да се срещнем?
– Имам само едно изискване. Първо трябва да ми изпратиш актуална снимка.
Тя сложи ръка на челото си.
– Не знам дали това е толкова добра идея.
– Ще се получи само ако ми изпратиш своя снимка, Кенеди. Ще ти кажа личния си имейл – за който хората биха убили, между другото – и тогава ще я изпратиш веднага. Трябва да държиш лист хартия, на който са написани днешната дата и час, а след това да направиш тази снимка и да я изпратиш в рамките на следващите петнайсет минути.
– Не може да говориш сериозно. – Засмя се нервно тя.
– Аз съм много, много сериозен. Не се шегувам по бизнес въпроси.
– Това не ми прилича на бизнес.
– О, но е. Това е бизнес и ако изиграеш картите си правилно, ще се получи много добре за теб.
– Казахте ми, че държите всички карти.
– Но това не означава, че не можеш да играеш.
– Добре – каза тя. – Ще го направя. Но по-добре се срещни с мен независимо от това, Травис. Не можеш да се откажеш, ако не ме намериш за достатъчно привлекателна.
– Ще се срещна с теб независимо от всичко – каза и той. – Просто изпрати снимката.
– И никакви други квалификации за срещата – каза тя. – Искам поне един час с теб, гарантирано. Без никакви обвързващи условия.
– Преговаряме ли?
– Не. Частта с преговорите приключи.
– Не мисля така, Кенеди. Мисля, че все още сме в процес на преговори.
Тя знаеше, че той е прав, така че започна директно.
– Изпращам снимката, а ти се срещаш с мен за минимум един час, утре.
– Изпращаш снимката – и тя трябва да е снимка на цялото тяло – и ще се срещна с теб за двайсет минути утре, на избрано от мен място.
– Минимум четиридесет и пет минути – на публично място.
– Тридесет минути в бар „Съмит“ във Вилидж по обяд.
– Договорено.
Той ѝ каза имейла си.
– Имаш петнайсет минути, за да изпратиш, иначе сделката отпада. И ако се появя утре и не изглеждаш като на снимката – ако накараш някое друго момиче да позира или нещо подобно – тогава сделката отпада.
– На снимката ще бъда аз – увери го тя.
– Добре. – И след това той затвори слушалката.
Кенеди издиша, чувствайки се така, сякаш току-що е излязла от дванадесетрундов бой. Мускулите ѝ бяха напрегнати, вратът ѝ бе схванат и тя се потеше.
Написа датата и часа върху лист хартия за разпечатване, след което стана от бюрото си и бързо отиде до банята, която се намираше точно до входа на техния офис апартамент.
Банята беше голяма, безупречна, с двойни мивки и огледала. Осветлението беше меко и сравнително ласкаво. Тя вдигна хартията и се снима в огледалото, което улавяше по-голямата част от тялото и лицето ѝ. Не беше невероятна, но щеше да е достатъчна. Изглеждаше достатъчно привлекателна – и приличаше на себе си. Ако не му харесваше, добре, нищо лошо.
Въпросът беше дали ще се опита да се измъкне от тази среща утре.
Когато отвори вратата и излезе от банята, Истън стоеше там и я чакаше. Ръцете му бяха сгънати, а изражението му – притеснено.
– Какво точно правиш? – Каза той, като погледна надолу към листчето в ръката ѝ.
Тя го погледна и после се вгледа в него.
– Правя това, което ми казахте да направя.
– Как така?
– Работя по това да ти уредя среща с Травис Хил младши утре.
Истън поклати глава и се усмихна.
– Чух те да говориш по телефона с него. Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
– Всичко, което трябва да направя, за да осъществя тази среща, както ми нареди.
– Не съм те инструктирал да правиш секс по телефона в офиса ми.
– Не съм правила секс по телефона. – Стомахът ѝ се стегна и тя се почувства леко зле.
Мислеше си, че Истън може да се възхити на упоритостта и гъвкавостта ѝ да се справя с ударите, но той изглеждаше по-скоро отвратен от всичко.
– Не виждам как излизането ти на среща с този идиот изпълнява задълженията ти като мой асистент. Имаш среща за себе си, а не за мен.
Цветът по бузите ѝ се покачи.
– Никъде в разговора ни не казахме, че утре трябва да дойда сама. Така че те водя със себе си.
– О, не е ли сладко? Колко мило, че ми позволи да се присъединя към твоята малка среща с Травис Хил. – Той се приближи до нея. – Не му изпращай тази снимка, Кенеди.
– Трябва да го направя – каза тя, заобиколи го и се върна към бюрото си. – Ако не го направя, той ще отмени срещата.
– Все пак ще си се провалила със задачата, която ти дадох.
Тя седна и влезе в телефона си, извади снимката и започна да включва имейл адреса на Травис, за да му препрати снимката. Беше ядосана, осъзнаваше тя. Истън не можеше да ѝ каже постфактум, че е разбрала срещата по грешен начин. Достатъчно лошо беше, че изобщо ѝ беше възложил такава невъзможна задача.
Изглежда, че искаше тя да загуби – а тя отказваше да задоволи нуждата му да бъде неуспешна.
– Не пращай тази снимка – каза Истън и повиши глас. – Предупреждавам те.
Тя се поколеба, пръстът ѝ увисна над опцията за изпращане на телефона ѝ. Отново вдигна поглед към него.
– Ти ми каза да направя каквото трябва, за да го накарам да говори с теб. Направих това, което ми нареди. И не само това, но и ти осигурих среща лице в лице. Това е дори по-добре от това, което поискахте.
– Казах да няма фалшиви преструвки.
– Това не е среща под фалшив претекст.
– Той отива там, за да се види с теб, не с мен.
– Той отказа да ми позволи да му кажа какво искам да обсъдя с него. Изрично ми каза, че иска да разбере, след като се срещнем.
Истън изхърка.
– Той е пълен перверзник. И ти се съгласи с него.
Тя натисна бутона „Изпрати“.
– Ще ви съобщя, когато той потвърди, господин Ратър.
Истън я погледна, а очите му потъмняха.
– Не трябваше да го правите.
– Искате да кажете, че не трябваше да си върша работата – работата, за която ме наехте? Ами съжалявам, но аз съм победител.
– Толкова много обичаш да изпращаш снимки, Кенеди. Ами сега и аз искам снимка.
Кенеди го погледна със съмнение.
– Искаш снимка? На мен?
– Точно така – каза Истън. – Само че аз ще я направя сам. А ти ще ми позираш, точно както ти кажа.
Тя се разтрепери и сърцето ѝ заби.
– Каква поза?
– Изправи се – каза Истън, извади телефона си и го вдигна нагоре, сякаш искаше да направи снимка.
Кенеди изведнъж се почувства много малка, уплашена и изгубена. Дали той щеше да я накара да си свали горнището, да изложи на показ голите си гърди, интимните си части?
Ако той поиска, ще го направиш. Не можеш да откажеш.
Тя си пое треперещ дъх и се подготви да направи каквото той поиска.
– Погледни ме – заповяда той.
Кенеди се взираше в него, докато той протягаше камерата към нея.
– Така? – Попита тя.
– Просто наклони леко главата си надясно, но продължавай да ме гледаш – каза той, а гласът му се сниши. – А сега вдигни лявата си ръка и сложи пръсти на устните си, Кенеди.
Тя трепереше като лист, а крайниците ѝ изтръпваха от страх и вълнение. Гърдите ѝ се издигаха и спадаха бързо. Но тя направи точно това, което Истън ѝ каза да направи.
– Сега сложи пръст в устата си и го смучи – каза той, а гласът му се сниши още повече, дрезгав от удоволствие, докато тя правеше това, което и заповядваше.
Кенеди опита собствения си пръст, като затвори очи.
– Отвори очите си – погледни право към мен. Право в камерата.
Тя се взираше в него, като изведнъж искаше да усети, че смуче пръста му… или още по-добре – члена му. Тя бавно вкарваше и изкарваше пръста си от устата. Между краката си Кенеди усети как става хлъзгава от удоволствие.
– Стига толкова – обяви изведнъж Истън, след като направи две-три бързи снимки. Обърна се без повече думи и се върна в кабинета си.
Кенеди се почувства объркана, възбудена и тревожна по някакъв свободно плаващ начин. Добре ли се беше справила? Дали беше дала на Истън това, което той искаше? Или по някакъв начин го беше разочаровала за пореден път?
В рамките на няколко минути Травис ѝ беше изпратил отговор на снимката.
Много, много хубаво. Ще се видим утре по обяд.
Назад към част 7 Напред към част 9