Глава 21
Джим, Психото и аз също сме талантливи. Като се имат предвид неприятностите, в които сме се забъркали, ние също сме добри в нещо. Но тук и сега Уайърст мислеше много по-добре и по-професионално. И най-важното, по-бързо.
По право на старшинство – и по-старши и по ранг – специалиста пое командването. Уверено ни отблъсна, а после Уайърст започна да търси механизъм за деактивиране на капана.
Първият вариант беше наблизо, от тази страна на бодливия под. Само че той не работеше – очевидно смисълът на лоста беше да го натиснеш, преди шиповете да се изстрелят от пода.
На Уайърст му отне малко повече време да открие втория лост – оказа се, че това е тривиален държач за факли от отсрещната страна. Тук щяхме да закъсаме, но оборудването, което бяхме донесли от града, ни помогна…
В раницата на Психото беше намерено дълго въже с кука и Уайърст го използва. Той ловко хвърли куката, хвана я в държача и дръпна въжето към себе си.
Едно завъртане на държача, едно силно щракване и острите игли се впиха плавно в неравната повърхност на пода. МикВой веднага се втурна да премине през редицата от подаръчни семена, но отново беше хванат за шията.
– Ставаш нетърпелив или нещо подобно? – Изрепчи се Уайърст на Зубъра.
После натисна първия лост – незабележим камък, разположен на самата стена и потъващ на десет сантиметра при натискане.
Той щракна отново. Надявайки се силно, че това е заключващият механизъм, ние… ами, всъщност, тръгнахме.
Или по-скоро тичахме. Бързо и малко панически!
Когато преминахме опасния участък, издишахме и семената на подаръка отново ни поведоха напред.
След около четвърт час блестящите кълба отново замръзнаха. Благоразумно спряхме, за да наблюдаваме поредния класически капан, когато подът пред нас се разтресе и се разтвори, разкривайки зееща черна празнота.
Уайърст намери лостовете и тук…
Всички механизми бяха механични, без сянка от магия, което е разбираемо.
Собствената ни магия реагираше все по-слабо и явно се приближавахме към поредната зона на пространство без магия. Опасявах се, че семената на дара ще престанат да ме чуват… Но засега те и чуваха, и помагаха, и ние продължавахме напред.
В един момент спряхме, разтревожени от странни звуци. Изпод пода се разнесе хриптящ, болезнен човешки писък.
Беше много страшен.
В същото време си спомних, че Джордж трябваше да се грижи за нас и… Той ли беше?
Не. По-добре да не мисля за това! Просто не мисли за това. Или че Джордж може да е бил откъснат от нас от няколко слоя скала, след като сме паднали.
Аз обаче не вярвах в проследяването. Бях се оглеждала много пъти по време на похода ни и не бях забелязал нищо подозрително. Може би успяхме да избягаме не само от хипотетични врагове, но и от сюзерена? Ами ако в момента сме сами?
Сами, да. Но този ужасяващ писък…
– Какво е това? – Попита шепнешком Психо.
– Нямам никаква представа – каза строго Уайърст.
И МикВой предложи:
– Ами ако тук има повече от един тунел? Ами ако под нас има втори, също с капани?
Звучеше неправдоподобно и ние не се съгласихме. Изобщо не се занимавахме с версията на Зъбъра. Задачата ни беше да намерим изхода, а в идеалния случай и съкровището. Тук песимизмът ми някак си се измести и нещо вътрешно сега нашепваше, че легендарното съкровище не е далеч.
И тогава, на границата на следващия капан, открихме няколко взаимосвързани колички. Количките бяха интересни, с железни рамки, колела и оси. Бяха подсилени, сякаш превозваха нещо тежко.
Какво беше заключението?
– В такива колички би могло да се превозва само злато – издиша Психо хипнотизиран. – Тогава сме на прав път
И аз се зачудих.
Онова място в планината, към което водеха семената, се намираше на доста достъпно от гледна точка на достъпността място. После една плоча и един улей – много лесно е да се спусне плячката по този улей в пещерата. На дъното има и някакъв специален мек пясък, като възглавница, която предпазва от счупване.
Сега този тунел. Пълен е с капани, но ако знаеш тайните, не е опасен.
Ако бях легендарен разбойник, тук щях да устроя леговището си.
– Добре, стига толкова – каза строго Уайърст. – Хайде!
И така, тръгнахме.
По пътя чухме още няколко вика, понякога те дори звучаха като заповеди. После се натъкнахме на още един капан, който лично аз отново класифицирах като класически капан. В края на краищата в нашите земни филми капаните бяха показани по този начин!
Стените в една от секциите се разместваха, образувайки гигантска преса. Благодарение на семената и на кралския шпионин, разбира се, ние не попаднахме в пресата.
Преминахме тази секция, последваха я още три и тогава капаните свършиха. Нещо повече, коридорът зави рязко и след един завой се озовахме в огромно, гигантско пространство. Пещера, чиито мащаби не осъзнахме веднага. Просто нямахме достатъчно светлина, за да видим всичко наведнъж….
МикВой, който беше наистина нетърпелив, се втурна напред и веднага падна. Зазвъня.
Звукът беше много характерен и едва след като го чух, най-накрая повярвах на собствените си очи.
Пред нас лежеше планина от златни монети. Там, по-далеч, също имаше злато… Не просто купчини, а безкраен океан от потъмнели, покрити с каменен прах, но все пак съкровища.
Когато Джим се засмя нервно, всички се събудиха.
Психопатът изсвири, а шпионинът-Уайърст изруга много нецензурно. После, разбира се, се извини „на дамата“, но аз махнах с ръка.
Взирах се в златото и среброто като хипнотизирана жена. В блестящите скъпоценности и всичко, което умът ми трудно възприемаше.
– Ние сме богати – прошепна МикВой. – Ние сме… богати.
Психопата все пак се провикна.
Лека форма на лудост обзе всички. Изкачихме се на монетната планинаи навлязохме дълбоко в най-невероятното хранилище в света. Параноята ми се задейства, шепнейки, че може да има друг, по-лош капан, но интуицията ми го отричаше.
Защо капани? Вече бяхме преминали един труден коридор, нереален за неподготвен авантюрист.
Късметът може да е просто късмет, нали? А съкровището – просто съкровище? Никакви трикове!
Със сигурност може. Не търсете усложнения там, където можете да минете без тях.
– Ние не сме просто богати! Ние сме крале! – изкрещя Зубъра, който беше изпаднал в лудост.
Уайърст беше по-сдържан. Може би си спомняше съскането на МикВой, че съкровището ще бъде разделено на три и че шпионина, който се присъедини към мисията ни, няма да получи дял.
Но това няма значение. Няма значение. Точно сега просто се забавлявахме. Вървяхме покрай купчините злато, понякога падахме, вдигахме някакви предмети… След няколко десетки крачки открихме първите стационарни лампи и всичко беше наред с маслото за горене в тях.
Много скоро пространството беше осветено с нови светлини. Пламъците – обикновени пламъци, не магически – танцуваха, разпръсквайки мрака.
Затаих дъх при гледката, която придоби нови измерения. Спътниците също!
– Между другото, как си с магията? – попитах отново.
– Тя не отговаря – каза Уайърст. – Тя изобщо не говори. Сякаш не съществува.
Продължихме да се движим напред. Оглеждахме се, правехме паузи, въртяхме енергично глави.
Имаше не само скъпоценни камъни, но и старинно изглеждащи статуи, сякаш Гьош, противно на историческите хроники, беше взел от столицата на културата не само златни дръжки на врати, но дори и неща, които не блестят.
Гледах, мълчах… А когато компанията ни се разпръсна по скъпоценното море, вдигнах глава и замръзнах.
Пещерата беше огромна, с много висок свод, а този свод се губеше в мрака. Но виждах фрагменти, а също и стените… Това, което беше горе, предизвика много шумна, много нервна въздишка.
Това беше такава въздишка, че всички реагираха и се разсеяха от съкровището.
– Лейди Маргарет, какво? – Пръв заговори Уайърст.
Вдигна пръст и посочи тавана.
Настъпи смущаваща тишина и тогава МикВой попита хрипливо:
– Какво е това? Каменни змии?
– Ти не си никакъв Зубър – промърмори Храфс. – Ти си Зубър идиот. Отвори си очите! Това са корени. Огромни, зловещи корени.
И защо „зловещи“? – Исках да попитам.
Исках да попитам, но не го направих. Просто имаше нещо наистина страшно в тях. Корени, дебели колкото стволовете на гигантски дървета, се спускаха отгоре, виеха се на зиг-заг покрай стените и висяха във въздуха в огромна плетеница.
– Хм, корени – повтори Уайърст.
Всички сякаш си спомниха факта, че отдавна се разхождахме из Тихите планини и малко се бяхме изгубили в тяхната безкрайност. И че там нямаше много дървета, особено големи като това.
Само едно местно „растение“ – Голямото дърво – беше изумително по размери. В нашите странствания наистина можехме да заобиколим планината, където стои изсъхналата реликва, и да се озовем под нея.
– Голямото дърво също не е толкова огромно – казах аз. – Ако то е запазило нормалните си размери, тези корени не могат да му принадлежат.
– А ако пропорциите не се запазят? – намеси се Зубъра.
Повдигнах рамене. Не знам. Но така или иначе, корените на това растение ми изглеждаха напълно неодушевени. Ако допуснем, че кореновата система на Голямото дърво може да е принципно по-голяма от надземната част, тогава… е, тогава разбирам защо Дървото е умряло.
С какво би трябвало да се храни, ако отдолу имаше празнота?
Кимнах при тези мисли и понечих да се обърна, но ми хрумна една идея. Обърнах се към семената, които се рояха около мен. Помолих ги да се изкачат нагоре, към корените, и тогава се случи най-невъзможното нещо…
Семената се подчиниха. Те се издигнаха. И когато първото от тях докосна усукания, подобен на змия фрагмент, над него започнаха да светят светлини.
Една, втора, десета, стотна, хилядна… Спътниците ми забравиха за безкрайните богатства и се загледаха в тавана.
– Марго, какво е това? – попита Психото шепнешком.
Вече знаех отговора, но бях малко изтръпнала от шока.
В крайна сметка кралският шпионин отговори вместо мен:
– Изглежда, че това са семена за подаръци. Но откъде са дошли?
– Може би са като спори на растения? – Все още оправдавайки прозвището си, подхвана Зубъра. – Смята се, че спорите могат да бъдат в спящо състояние в продължение на хилядолетия. А след това, щом попаднат в благоприятни условия, се съживяват и дори започват да покълват.
Тези „спори“ явно нямаше да покълнат, но самият факт на съществуването и събуждането им беше достатъчен.
Магия! Много магия! И то в пространство без магия.
Парадокс? Определено да.
– Марго – каза Психото хипнотизиран.
Той не знаеше какво да каже, а аз не знаех какво да направя. Изтръпването се допълваше от възторжен ступор – сякаш над нас се беше появил метрополис с милиони светлини. Беше абсолютно фантастично. Най-красивото от всичко.
– Лейди Мар…
И точно тук бяхме прекъснати.
Чухме кашлицата на някой друг съвсем наблизо и, разбира се, се разсеяхме.
Изплашихме се и се обърнахме. Всички ние! Всички наведнъж! Ръката ми се насочи към ножницата и родовия ми меч.
– Не бъди глупава – каза непознатият, въоръжен с малък арбалет.
Той обаче не остана непознат за дълго. Когато пламъкът на една от неподвижните чаши се разклати, осветявайки част от лицето му, го разпознах.
Дълбоко в сърцето си все още вярвах, че планът на Джордж няма да проработи, че никой няма да ни последва. Но точно сега Азиус стоеше върху купчина злато. До него имаше друг мъж, въоръжен с арбалет.
Върховете на болтовете блестяха хищно. Неприятно!
– Никакви глупости – повтори Азиус. Той изглеждаше много изтъркан. Сякаш за разлика от нас беше ударен от всички възможни капани на тукашните коридори. – Това се отнася за всички.
И вече към мен:
– Лейди Маргарет – церемониално, но все пак подигравателно кимна – приближете се и никой няма да пострада.
Не съм мръднала.
– Азиус? Личният телохранител и ръководител на охраната на Негово величество? – Попитах отново, дори не със съмнение, а просто за да удължа паузата.
Беше ми показана широка, белозъба усмивка.
– Никакви глупости, госпожо. Просто елате тук.
Елате тук. Мм-хм. За да скъсиш разстоянието и да увеличиш шансовете за добър изстрел? Няма как да стане. Няма да се случи.
Дори не си направих труда да се отдръпна. Просто стоях там.
Но Уайърст се оживи… Той се премести, за да ме прикрие, а Азиус поклати глава, сякаш беше пациент в психиатрична клиника.
– Няма полза – каза той. – Така или иначе никой не може да ти помогне.
В такива ситуации се предполага, че трябва да разтягаш времето, но моят въпрос имаше друга цел. Аз просто не разбирах!
– Ти следеше ли ни?
Краткият гъгнив смях беше достатъчен отговор.
– Дитрих знае ли? – Изригнах гневно.
Разбира се, в съзнанието ми изникна баба Албрина и цялата история, която едва наскоро излезе наяве. Диридий, проклетият предшественик на Дитрих… Но все още ми се искаше да вярвам, че Дитрих няма нищо общо с това.
С изключение на.
– Разбира се, че знае – изплю се Азиус. – Разбира се, аз действам по негова заповед и с негово разрешение.
– Ти ни преследваше по заповед на Дитрих? – Това беше нов глупав въпрос, но все пак исках да разбера. Точно сега не можех да осмисля всичко това.
– По заповед на негово величество Дитрих ние… ви намерихме – снизходително каза все пак Азиус. – Не сме имали заповед да те следваме до средата на нищото.
Точно така. Интересно.
– Но аз поех риск и той се отплати – магът размаха свободната си ръка, сочейки към околното злато. – Моят крал ще бъде много доволен. А вие, лейди Маргарет, сте мъртва.
Уайърст веднага стана по-широк в раменете – изпъкваше, покривайки ме още повече.
И Азиус повтори:
– Съпротивата е безполезна. Всички вие сте мъртви. Просто се предайте.
– Такива като вас сме ги побеждавали – каза МикВой, плюейки на съкровището.
Не знам защо, но се сетих за прочутата му пинсета…
– Кралят на Откеим ще се задави с нашето злато – каза нахално Психо.
Азиус отново се разсмя. Но неприятният човек определено не беше склонен да говори.
Още от самото начало не ми хареса! Не го харесах от самото начало, нито пък ми хареса странният му крал.
Какво са казали за Дитрих? Той не е най-силният магьосник, затова има със себе си много надарен телохранител?
Между другото.
– Защо бихте ме убили? – Изкрещях, като замръзнах.
Нямаше отговор.
Азиус даде знак на своя човек и той се придвижи напред, все още прицелен. Започнах да вадя меча си.
Бяхме на четиридесет крачки един от друг, може би по-малко. Идваха… Уайърст също извади оръжието си, но ние започнахме да се отдръпваме. Арбалети… И стрелите могат да бъдат отровени, а в зоната без магия защитните артефакти не действат.
Осъзнаването, че защитата ми не работи, беше неочаквано и неприятно. От друга страна, ние сме четирима, а те са само двама. Но МикВой вероятно трябва да бъде отписан веднага. Зубъра все пак не е боец.
– Така че защо? – Извиках отново.
Този път Азиус си направи труда.
– Вашият подарък, госпожо.
– Какво ще кажеш за него? Какво ще кажеш за моя подарък?
– Твърде опасен е, не може да те оставя жива.
– Но моята дарба може да спаси магията на този свят! – Бързам да напомня.
Отговорът? Той, уви, беше очакван:
– Не е нужно да го правиш. Не е нужно да спасяваш нищо. Всичко е наред и без теб.
– Но магията се изгубва!
– Оставете я – каза Азиус. – Тези, които се нуждаят от нея, ще я запазят. Останалите нямат нужда от нея.
Разбирам… Значи това са те. Владетелят на Откеим и приближените му.
Значи може би те са отговорни и за онези убийства на аристократи.
Но защо?
– Защо да се унищожава магията?
– Това е просто – усмихна се Азиус. – Колкото по-малко могъщи магове има, толкова по-малка е конкуренцията. Един ден ще останат толкова малко магове, че хората ще трябва да се подчинят на един. На последния и най-силния.
– Но това не е правилно – не можех да го понасям. – Той ще бъде най-силният не защото е силен, а защото няма други.
Но Азиус не беше честен човек. Той вдигна арбалета си и извика към Уайърст:
– Отстъпете! Отстъпете и се кълна, че няма да пострадате.
След това последва обещанието да отведе шпионина в Откеим, да го обсипе със злато и да го скрие от преследването на Джордж. Обещание за приказен живот.
Но кралският шпионин не го прие:
– Да вървиш на майната си – отвратено подхвърли той.
Азиус не искаше да го прави. Нямаше намерение да ходи никъде, но животът, както знаем, е непредсказуем.
Над главите ни светваха все повече и повече светлини, пещерата бавно, но сигурно се изпълваше със светлина, а мракът не скриваше почти нищо друго. И настъпи тишина…
Тишината беше толкова изразителна, че никакъв чужд звук не можеше да се скрие, и така чухме… Отчетливите тежки стъпки на един много уверен мъж.
Обърнах глава и скришом издишах – Джордж идваше към нас.
Окъсан, като Азиус, със спуснат арбалет и външно много спокоен. Но той идваше неизбежно, като мощен буреносен фронт.
Сам!
Не ми пречеше фактът, че е сам, просто се радвах, а секунда по-късно всичко изведнъж се завъртя. Бях отхвърлена назад, сянката на Психото проблесна вдясно от мен, а Уайърст също се втурна в атака.
Двойните звуци на спусната тетива на лък се чуха. Слабият, болезнен вик на войника, който ме прикриваше, и свистенето на стрела, която прелетя на няколко сантиметра от главата ми.
А после се чу заплашителният вик на МикВой и бързата сянка, в която се бе превърнало негово величество! Тази сянка видях с ъгълчето на окото си. Докато се възстановявах от силния удар, се претърколих и извадих меча си, без да ставам.
Осъзнавах, че не съм боец, но си спомних за способността на оръжието да контролира ръката на нападателя. Подготвих се да вляза в схватка, но тя приключи по-рано, отколкото се надявах. Въпреки липсата на магия, Джордж беше много бърз и силен.
Той стигна до Азиус, преди той да успее да стигне до мен. И тогава… не, Джордж не използва арбалета. Кралят захвърли оръжието и нанесе удар с юмрук.
Замахна и в лицето. Пещерата се изпълни с нов, оглушителен и плашещ звук.
В същото време нещо изхрущя и виещият Азиус рухна върху скъпоценната планина. Джордж се наведе и… удари отново.
След още един миг около нас израснаха седем воини в странно оцветени наметала. В един от седемте разпознах Тонс, а татуировката ми… Не, не трепна. Или съвестта на Шарш се беше събудила, или беше временно деактивирана като другите артефакти. Искаше ми се да вярвам в първото! Така или иначе, змията беше тиха и не бръмчеше.
А Джордж…
Мисля, че някой е превъзбуден. Ако това продължи, сюзеренът ще убие този Азиус.
Един от пристигналите бойци се втурна към Уайърст – той беше ранен.
Психото и МикВой не бяха засегнати, но те нямаха нужда от помощ. Когато приятелите ми се опомниха и разбраха, че положението е под контрол, се втурнаха към мен.
А семената… Хиляди и хиляди светещи кълба се втурнаха надолу. Те бавно се спускаха от сводовете на пещерата, а гледката отвличаше вниманието им за пореден път.
Беше като перли, хвърлени във водата, като фенери в свободно падане. Те спряха само на метър над главите ни, а после някои от тях се скупчиха и започнаха да се движат към Азиус. Изведнъж осъзнах много ясно за какво.
За да убиват. Семената ще го убият.
– Не – издишах аз. – Моля ви, не. Трябва ни свидетел. Показания!
Семената замръзнаха и Джордж най-сетне се откъсна от побоя:
– Няма смисъл. Няма да се получи.
– Защо да не стане? – Не разбирах.
Психото вече ми отговори:
– Психическо блокиране. Трябва да има толкова силни щитове, че никой маг да не може да премине през тях. Просто изгори спомените.
Хм.
– Трябва ли да използваме менталисти? Не можем ли просто да го направим по старомодния начин? Просто нормален разпит, без магия? – Мисля, че веднъж вече бях питала за това.
Всички мъже ме погледнаха снизходително, но аз изведнъж забравих всичко и се загледах в Джордж. Той беше на около десет крачки от мен, с окървавена от побоя над Азиус ръка, уморен, но невероятно привлекателен.
Неуместно се усмихнах. Като кръгъл глупак, който е бил ударен силно по главата, наред с други неща.
– Хм – един глас прекъсна паузата. – Негово величество е прав, разпитът без магия е безполезен.
– Той няма да може да каже – добави някой с досада. – Дори и да му се искаше. Той е блокиран, колкото и да се опитваш.
– Това не е ли пространство без магия? – Попитах внимателно. – Ако магията не действа, тогава може би и блокажите не действат.
Мъжете замръзнаха. А по лицето на боеца, който беше дошъл с Азиус и сега лежеше превит, се четеше истински ужас.
Настъпи пауза и тогава в гъстата тишина се чу тих глас:
– Джордж, ако не се ожениш веднага за тази най-умна от дамите, ще го направи някой друг. – Тонс… той един вид не се шегуваше.
Нашият суверен се разтрепери, а аз… спомних си за подаръците, за съкровищницата, за моста и за пейката!
Няколко удара на сърцето и аз станах розова до връхчетата на ушите си.
– Точно така – намеси се МикВой. – Точно така! Няма магия, така че блокчетата не би трябвало да работят. Защо не го разбрахме сами?
Знаех отговора на този въпрос. Те са магьосници до мозъка на костите си и са свикнали да действат с магическа сила. Толкова им беше неудобно това пространство без магия, че дори не можеха да се сетят за неговата полезност.
Още една пауза и Джордж кимна. Отблъсквайки с крак безсъзнателното тяло на Азиус, той нареди:
– Тонс, действай. Тези разпити са за твоя сметка. Аз ще се погрижа за нещо друго… Погледът му беше вперен в мен.
Едва сега осъзнах, че все още седя на неудобното легло. Започнах да ставам, приемайки учтиво протегнатата ръка на Психото, но Джордж ме изпревари. Той дойде много бързо, взе ме и ме вдигна.
Сложи ръка около кръста ми, пръстите си в косата ми, а после, фиксирайки главата ми, вдъхна в ухото ми:
– Mар-рго…
А може би беше ядосан, а може би не беше!
– Какво? – Прошепнах тихо аз.
Бях притисната по-силно. Усещах топлината на тялото на краля и пулсирането на сърцето му.
Тишина. Само едно шумно вдишване, сякаш привличаше аромата ми.
Още една пауза и вече смисленното:
– Марго, наистина се притеснявах за теб.
Усмихнах се, осъзнавайки, че започвам да се разтапям. Краката ми също се подкосяваха. Вероятно не трябваше да ставам; искаше ми се да седна отново.
– Мар-рго! – Ниско ръмжене и аз се отпуснах по най-коравия начин.
Джордж замръзна пред мен, огледа ме от глава до пети и …
– Можете ли да предположите какво ще кажа?
Въображението ми заработи на пълни обороти и започна да шепне неприлично романтични неща, но аз останах реалист.
– Искаш да ми кажеш да се върна в Академията и да остана там, докато се дипломирам? А след това, след пет-шест години, ще помислиш дали да ме пуснеш, нали?
Суверенът беше строг, но се усмихна.
Само че с усмивка, дори и с такава зашеметяваща усмивка, не ме заблуждаваще! Усещах, че съм права.
– Ще те заведа горе и ще те предам в сигурни ръце – каза той. – Ще се видим по-късно и ще обсъдим всичко.
В това има смисъл. Има смисъл.
С изключение на.
– Чакай, чакай, чакай – намеси се МикВой. – Ваше величество, а какво ще кажете за съкровището? Това е нашето съкровище. Ние го намерихме!
Замръзнах, а Джордж бавно извърна глава и погледна Зубъра с изпепеляващ поглед. Той веднага се смути и се престори, че е част от интериора, но Психо…
Докато уреждахме отношенията си, по-възрастният ни другар изхвърли всички вещи от раницата си и започна да я пълни дори не със злато, а със скъпоценни камъни! Точно това го хванаха да прави. Всички се взираха в Храфс, както напоследък се взираха в мен.
И той опаковаше! Пълнеше раницата си с умение и концентрация.
Когато тишината стана напълно неизразима, Психо забеляза вниманието ни, но не се смути:
– Какво? – Възкликна той.
Може би можеше да му се отговори. Дори кралят имаше какво да каже, но Джордж изведнъж предпочете да не се намесва.
– Нагоре и нагоре – изръмжа той по обичайния си начин. – Към Академията!
Психопатът кимна, без да е глупав. Но сложи последния, най-големия камък в торбата.
МикВой последва примера на старшия и започна да пълни джобовете си с каквото намери. Аз бях единствената, която нямаше сувенир. Уви.
Що се отнася до семената на подаръка, те отново оживяха и полетяха нагоре към тавана. Не се опитах да ги спра. Нито пък знаех какво да правя с такова съкровище. Трябва ли да го отнеса? Дали да раздам семената на всеки, който ги пожелае? Или пък да ги занеса в Храма?
Не знаех, затова реших да не бързам.
И бях толкова уморена, че ми се прииска да помоля Джордж за помощ…
Но гордите и независими хора вървят сами, нали? Дори ако краката им са коварно слаби.
Назад към част 21 Напред към част 23