Глава 26
ДЖОРДЖ
Срещата с Марго беше като глътка въздух. Бях нарушил собствения си график, прекарвайки с нея повече време, отколкото можех, но не съжалявах за това.
Независимо от факта, че тази бедна дама бе успяла да открие мимоходом едно леговище, вероятно това на Джудиус – тоест, отново се бе впуснала в приключение! – Аз се носех на криле.
А когато се върнах в двореца… отново се гмурнах в рутината.
Впуснах се в нея от невероятната височина, на която ме бяха издигнали целувките на Марго.
Първото нещо, което направих, беше да се обадя на началника на личната гвардия и да го накарам да организира група за търсене. След това се обадих мислено на Кармукот и му дадох инструкции да покаже на гвардейците мястото на кацане.
Малко по-късно получих доклад за някаква землянка и в кабинета ми донесоха огромно табло с портретни скици. Маргарет наистина. И един много интересен надпис също. Разпознах и драскулката на Тиш Смирен.
Ами… Любопитно. Но това любопитство трябваше да бъде оставено настрана, защото имах други неща за вършене – абсолютно спешни.
Преговори, документи, безкрайни протестни ноти, заплахи, изнудвания и контрапретенции… Въртях се във всичко това като гъска в казан.
Но нещата се движеха. Нещата се събираха. Бавно и неизбежно се приближавахме към развръзката на една наистина сложна ситуация. Насочвахме се към нова епоха, време, когато магията щеше да започне да се възстановява. Благодарение на невъзможната, неспокойна, грижовна лейди Марго.
Бяха недоволни, но никой не се беше опитал да придвижи войски към границите на Естриол. Никой не е изпращал диверсанти на наша територия.
Всичките ни съседи са се успокоили. Те разбраха, че нещата са твърде сериозни, за да може Естриол да отстъпи. А съюзът ни с Биорм! Биорм е малко кралство, но казано на прост език, то е много войнствено. Да воюваш с Биорм означава да подпишеш собствената си смъртна присъда.
Когато обявихме датата на първото изслушване, всички бяха напълно притихнали.
За миг си помислих, че никой от кралете няма да се появи, но не.
В определения ден в Големия храм се проточи опашка от хора. Намръщена, недоволна, предпазлива редица от сановници с охрана.
Охраната беше най-многобройна!
И тогава се произнесе встъпителна реч, а след това всичко започна. Основните оратори бяхме аз и ръководителят на отдела за вътрешно и външно разузнаване на Естриол. Тръгнахме от далеко. Засегнахме ситуацията с магията, дадохме думата на игуменката на Великия храм, а после – нататък и нататък.
Без излишно суетене, обстойно и доказателствено излагахме аргумент след аргумент. Очертавахме един фрагмент от ситуацията след друг.
Първите лица на държавите слушаха и се мръщеха все повече и повече. Наблюдавах реакциите им с половин око, защото тук, в залата, имаше хора, чието състояние беше много по-важно за мен.
На първо място, Марго. Моята дама беше поискала разрешение да присъства по време на цялата процедура. Последваха я Филисия и Мариана. Четвъртият важен човек беше бившият крал на Биорм, Лотар.
Беше посивял, сбръчкан, много стар… когато видя Маргарет, сякаш в него избухна буря. Умишлено ги бяхме разделили на противоположните страни на стаята, а Крейв остана до Лотар, отново умишлено.
Лотар беше предупреден предварително, но това не му помогна особено – появата на момиче, толкова подобно на Албрина, беше удар за него. Маргарет, поради женската си чувствителност, подсмърчаше с нос, когато погледна Лотар. А в почивката, когато възрастният Биорм като таран си проправи път към Маргарет, се чу локална експлозия.
Лотар притисна Марго към гърдите си и тя се разплака, толкова много, че аз самият почти се разплаках от болка. Лейди Филиния също плачеше. Лейди Мариана не скри сълзите си…
Все още не бяхме говорили за съдбата на Албрина и останалите от компанията наблюдаваха напрегнато. Те не просто усещаха, а виждаха, че нещо не е наред.
Бяха се появили и съратниците адепти на моята любима, за да свидетелстват за нападението на Азиус. И двамата адепти се държаха възможно най-слабо и незабележимо. МикВой се опита да се слее със стената.
Аз също ги наблюдавах. Наблюдавах ги внимателно, за да не би, не дай си Боже. – не въвлекат моята дама в поредното приключение. Не, ясно е, че не са чак толкова глупави, а и мястото не е благоприятно, но в случая с това трио човек трябва да е готов на всичко.
Когато момчетата разказваха своята част, един от кралете имаше основателен въпрос:
– Почакайте, млади мъже. Обяснете по-ясно къде и по каква причина сте се „разхождали“.
В този момент се напрегнах.
МикВой и Храфс бяха положили клетва и дори магическият компонент на клетвата да не действаше тук, в Храма, те са аристократи. Те не могат да лъжат!
За щастие по-разумният Психо взе думата. Той обясни, че са се разхождали тук, в тези планини, по заповед… е, всъщност по моя заповед.
– Значи умишлено сте провокирали Дитрих към агресия? – Опита се да ни обвини един от съветниците.
– Ние само помагахме да се провери една от версиите, върху които работеше нашият крал – не се поколеба Храфс. – За какъв вид провокация става дума? Не сме принуждавали никого да ни следва. Просто се любувахме на природата, търсехме нещо интересно.
– Защо? – В гласа на съветника се долавяше яд.
Храфс скочи.
Умело подчерта предишната мисъл:
– Знаехме, че може да ни проследят. Като такива се телепортирахме в Тихите планини от публична телепортна точка, където е по-лесно да се проследи следата, особено ако изчакаш и се подготвиш. Както се оказа по-късно, всички околни точки за телепортация бяха поръсени със специална алхимия, благодарение на която бяхме проследени. Не провокирахме никого, просто дадохме шанс на преследвачите.
Това изглежда е всичко, но…
– И какво толкова „интересно“ търсихте тук?
Храфс сви рамене. Забранено му е да говори за златни находища! Но тъй като беше благороден човек, адептът не можеше да излъже сега.
Помощта дойде оттам, откъдето той не я очакваше. Няколко блестящи кълба изведнъж изскочиха изпод каменните плочи на пода и весело се втурнаха към Маргарет. Дамата протегна ръка, за да може семената на подаръка да се докоснат и погалят. Тя се усмихна по начин, който спря дъха ми.
В стаята цареше пълна тишина в продължение на дълга минута, а Психото поклати глава в посока на Марго и разтегна устни в подобие на усмивка.
Този жест беше приет като обяснение, всъщност признание, и ние се върнахме към темата за покушението срещу лейди Марго.
Когато самата Маргарет седна на стола за разпити и повтори всичко, което момчетата и Уайърст бяха казали, въпросите бяха по-малко… Всеки искаше съвсем различни подробности от тази конкретна дама! Всички бяха жадни за магия. Обяснение за това как е успяла да примами даровитите семена и да ги контролира.
И това беше краят на първия ден от трудната процедура. На следващата сутрин Дитрих бе въведен в малката зала на храма. Кралят на Откеим беше разчорлен, изглеждаше ядосан, изгладнял и сякаш мразеше всички.
Бяха изминали три седмици от залавянето му и през цялото това време Дитрих беше в карцер. Върху него не бяха прилагани никакви мъчения или разпити. Забраних го.
Защо не?
Ами, от една страна, това е ненужен натиск. Изтезанията биха могли да станат причина да не се доверят на нашия процес и да поискат помилване за владетеля на Откеим.
Второ, не исках да давам на Дитрих храна за размисъл. Информация, която би му позволила да намери правилните аргументи. Защо той би искал да знае от какво се интересуваме? Със сигурност.
На трето място, неизвестността винаги е потискаща, въздейства на нервите и увеличава риска от допускане на грешка. А аз исках Дитрих да сгреши. Исках той да се раздаде без натиск.
След като се озова в залата на храма, Дитрих отначало се възмути. Той извика към останалите, като поиска закон и справедливост. След около пет минути го прекъснах, обещах лично да го екзекутирам на място без съд и гадината млъкна. В този момент на арената излезе Тонс.
Тонс беше този, който беше разпитвал Азиус и приятелите му, така че познаваше ситуацията по-добре от всички. Знаеше точно какво да пита и как да го пита. Знаеше къде да удари.
Така че започна… Дума по дума, аргумент по аргумент, довод по довод…
Публиката беше шокирана, Дитрих отначало отричаше. Но прецизните аргументи и преднамерената манипулация свършиха работа. В някакъв момент семената бяха извадени от лейди Маргарет и започнаха да кръжат над Дитрих. Това обикаляне беше заплашително. Изглежда, че през всички премина студ.
Резултатът: На следващата сутрин Дитрих си призна.
Призна си за всичко! За унищожаването на дарените семена, за убийствата на аристократите, за подлостта му по време на онази битка и за опита му да унищожи моята Марго.
Аз не научих нищо ново, но за другите… Беше прекалено много.
Съветникът, който неотдавна се беше подигравал на адептите ми, не можеше да издържи повече:
– Екзекутирайте! По дяволите, екзекутирайте този предател незабавно!
Мм-хмм. Ще го направя. Нека само да уточним още нещо.
Аз се интересувах от създателя на Зора. Неговото присъствие и участие беше единствената загадка, затова попитах как точно Откеим се е сдобил с технологията.
Зора ме увери, че господарят ѝ е честен маг, но в живота, както знаем, се случват всякакви неща. Благодарение на показанията на Дитрих разбрахме, че първо магът се е похвалил на приятеля си артефактор и тогава е започнало.
Откеим се вкопчили в гения като пирани! С ласки, убеждаване, ласкателства те го убедили да продаде технологията. Плащали баснословни суми, а когато разбрали, че технологията работи, разбира се, извели магьосника навън. Какъв е смисълът да имаш излишни свидетели? И си поискаха парите обратно. Само че плащането, дадено на създателя на Зора, така и не било намерено.
В този момент погледнах към Марго. Замислих се и свих юмрук. След това плъзнах палеца си по врата!
Маргарет направи големи очи, сякаш не знаеше за какво говоря, но и двамата знаехме, че всичко ѝ е ясно! А и сумата, която създателят на Зора е получил от Откеим, може да е повод за приключение.
Нови приключения, които не би трябвало да се случват!
Накрая Марго изхърка и се обърна, а аз осъзнах, че съм в пламъци. Искам я. Искам я. Искам да седна до нея, да я държа за ръка и да я целувам по врата.
Когато цялата тази рутина свърши, ще направя точно това. И никой няма да ме спре!
Само че… краят на рутината беше много далеч.
Дитрих си беше признал, но трябваше да претърсим Откеим, а това е сложно. Унищожаването на устройството за преобразуване на семена беше дреболия, но намирането на всички препратки към технологията, чертежи и други документи беше предизвикателство.
После е самият Откеим… Ако имаше обща граница с Естриол, щях да взема парче от него, за да компенсирам нервите си, но не беше така. Така или иначе, ще трябва да следим политическата ситуация в Откеим, като евентуално помагаме или се противопоставяме на онези, които вече са се прицелили в трона.
Общо взето, поредната рутинна глупост!
И аз съм в нея. До шия. До задника… Е, до всичко това.
Защо трябва да правя това?
Защо не мога да се отпусна и просто да се отдам на момичето, което обичам?
Уви, бях напълно разсеян. Насочих вниманието си към Марго.
Тя седеше между Мариана и Филиния и беше толкова красива, че сърцето ми се сви. Тази съвършена бяла кожа, този прецизен нос, очи с виолетов цвят и черна копринена коса. Тънка, стройна, грациозна… такава, от която ти се иска да я сграбчиш и да я завлечеш в бърлогата си със силно ръмжене.
А все още дори не сме сгодени!
Искам да кажа, че попитах, но ми беше отказано.
О, Марго.
Сякаш чула мислите ми, дамата се обърна. Тя се усмихна с ъгълчетата на устните си и после попита тихо: „Какво?“.
Отговорих по същия начин, само с устни:
„Ще се омъжиш ли за мен?“
Но Марго не ме разбра. Явно не беше много добра в четенето по устните.
Но игуменката на храма владееше това изкуство перфектно! Тя ми каза:
„Първо посади дървото, а после се ожени за когото искаш.“
Въздъхнах шумно. Спомних си какво ми беше казала лейди Мариана по време на консултацията ми за техния свят. Те казват, че истинският мъж трябва да построи къща, да посади дърво и да роди син.
За раждането на син отначало се захласнах, но бъдещата ми свекърва обясни, че все пак трябва да ражда жена. Че това е просто игра на думи.
Тогава бях скептично настроен, но сега… Хм, какво интересно съвпадение.
Може би знак от небето?
Да засадим дърво. Е, нека да засадим дърво.
Ще построя и къща, макар че какъв е смисълът да имам такава, когато имам дворец?
Но ако благодарение на някоя къща Марго се съгласи да ми роди син… сам ще и построя цяло село. Село, град.
А междувременно ще започнем с едно дърво… Утре ще наредя да отсекат старото, лично ще надзиравам изгарянето му, ще издълбая кухината, за която говореше майка ми, и после ще посадя онзи кълн. Това вече не е кълн, а цяла фиданка. С тези темпове след няколко години ще стане истински гигант.
Назад към част 26 Напред към част 28