***
До края на вечерята Кенеди се чувстваше комфортно с Блейк. Той беше забавен, интересуваше се от нея, без да е натрапчив, очарователен, учтив със сервитьорите (Кенеди беше свикнала с академиците, много от които можеха да бъдат много снобски в ресторантите към онези, които смятаха за по-низши от тях) и беше красив.
Докато траеше вечерята, Кенеди се опитваше да реши дали е привлечена от него, или не. Той със сигурност беше привлекателен мъж и въпреки че беше чувствителен, това не беше по слабашки начин. Но в същото време тя не изпитваше усещането за пеперуди, за интензивност, което Истън ѝ даваше.
Кой казва, че той изобщо е привлечен от теб?
Когато дойде сметката, Блейк хвърли няколко банкноти.
– Имам ги – каза той, докато тя тръгна да рови в чантата си за пари.
– Не мога да ти позволя да го направиш – каза му тя.
– Моля те, аз те поканих – каза той. – И освен това се надявам, че ще има и следващ път.
Тя се усмихна срамежливо.
– Звучи мило.
– Може би ти можеш да избереш следващия ресторант.
– Не познавам никакви ресторанти.
– Това ще ти даде повод да намериш такъв. Ще открием Ню Йорк заедно.
Докато произнасяше думите, той сякаш разбра подтекста и усмивката му помръкна. Това беше изявление на намерение и носеше тежест, която Кенеди усети, че може би не искаше да предаде толкова рано във връзката им.
– Бих искала – каза му тя, като искаше да знае колко много оценява щедростта му.
Усмивката му се върна.
– Готова ли си да тръгваме?
– Да – каза тя и се изправи.
Те излязоха от ресторанта и се отправиха към свежия нощен въздух на града. Докато вървяха заедно, тя се почувства като в „Когато Хари срещна Сали“ или „Имаш поща“ – всичко беше придобило цвета и очарованието на филм, нещо красиво, романтично и идеализирано.
Блейк посочи някои от другите съкровища в квартала по пътя, вървеше плътно до нея, а присъствието му беше топло и успокояващо в чуждата, непозната атмосфера на новия и град.
Когато се върнаха в сградата си, някой стоеше на входните стъпала. За кратка секунда, докато Кенеди се опитваше да осмисли това, което виждаше – съзнанието ѝ всъщност отказваше да разпознае кой е той.
И тогава, когато човекът на стъпалата заговори, мозъкът на Кенеди се задейства и тя осъзна, че Истън Ратър е в жилищната ѝ сграда и я чака. Очите му се стрелнаха към Блейк и после отново към нея.
– Бях в района и реших да те потърся. – Каза студено Истън. – Не бях разбрал, че си в неразположение.
Блейк я погледна, за да прецени реакцията ѝ, преди да се обърне обратно към Истън.
– Здравей, аз съм Блейк – каза той, протегна ръка и тръгна напред.
Истън стисна ръката на Блейк и го изгледа нагоре-надолу, но не му отговори с думи. Вместо това той започна да се отдалечава, връщайки се към колата си.
Кенеди сложи ръка върху предмишницата на Блейк.
– Това е моят шеф – каза тя тихо. – Трябва да отида да поговоря с него.
Блейк я погледна странно.
– Твоят шеф? И той идва в апартамента ти през нощта?
– Това е сложно.
– Мога да кажа – каза той, а лицето му едва прикриваше безпокойството му.
– Съжалявам, просто не мога да си позволя да го разстроя…
– Хей, разбирам. Благодаря за прекрасната вечер, Кенеди. – Той се наведе и я целуна по бузата, след което бързо се качи по стълбите и влезе в сградата.
Кенеди се обърна и видя, че Истън вече е в колата си и е запалил двигателя. Тя изтича до страната на шофьора и почука на прозореца, преди той да тръгне.
Той я погледна презрително, но накрая го свали.
– Какво? – Каза той.
– Можем ли да поговорим?
– Не виждам смисъл, наистина.
– Явно си дошла тук по някаква причина.
Истън я погледна, погледът му беше твърд, студен и плосък.
– Това вече не важи.
– Разстроен ли си, защото излязох да хапна със съседа си?
Истън се почеса по бузата.
– Напротив, надявам се, че двамата сте се нахранили страхотно.
– Истън, моля те. Опитвам се… опитвам се да говоря с теб. Защо си дошъл тук, ако дори не искаш да говориш с мен?
Без предупреждение той отвори вратата на колата и излезе. Кенеди отстъпи назад, като се спъна малко на бордюра. Истън я хвана, преди да успее да падне, а силните му ръце държаха здраво ръцете ѝ.
– Той ще те държи ли така?
Докосването му я изгаряше, разпалваше я.
– Не, ако ми кажеш, че ме искаш. – Каза тя.
Истън я погледна, интензивността му беше всепоглъщаща.
– Не би трябвало да имаш нужда да ти го казвам. – Той я пусна.
– Аз съ…
– Недей – предупреди той, като я посочи с пръст. – Не го казвай, Кенеди.
Тя погледна надолу.
– Не можеш да очакваш, че ще прочета мислите ти.
– И какво мислиш, че беше това, което се случи между нас днес в офиса? – Попита той. – Мислиш ли, че правя това с всички, с които работя?
– Не знам – отвърна тя, срещайки погледа му и отказвайки да отстъпи. – Нямам представа какво правиш или не правиш.
Той се усмихна.
– Мисля, че дяволски добре си знаела и мисля, че не ти е пукало. Искаше да си вземеш тортата и да я изядеш.
– Звучи като гърнето, което нарича чайника черен – отвърна тя.
– Така ли мислиш? Тогава да е по твоя начин. – Той се обърна и се върна в колата си и след секунди фаровете му изчезнаха по улицата, а звукът от двигателя на колата му се разми в останалите звуци на града.
Назад към част 13 Напред към част 15