Глава 1
Да седиш в Академията, заключена, се оказа доста неприятно. Но аз се държах! Наистина осъзнавах капаните на поведението си и твърдо реших, че няма да правя нищо друго.
В края на краищата може и да не съм родена тук, но все пак съм маркиза, а майка ми скоро ще бъде кралица на Биорм. И дори само малък кръг от хора да знае за роднинството ни, това няма значение. Трябва да се живее с високите звания и титли и всичко останало.
Усетих и собствената си стойност и нивото на отговорност, което идва с тази стойност. Затова дадох обет и на практика се заклех в себе си.
Но…
В края на четвъртата седмица от лишаването ми от свобода, когато топлата есен окончателно беше заменена от студена есен, а цветята в академичните лехи изсъхнаха, се случи събитие, което беше невъзможно да се пренебрегне.
– Днес ще се бия – обяви МикВой, падна до мен на бюрото и издърпа чантата ми с учебници.
– Какво имаш предвид? – Очите ми се разшириха от изненада.
– Бой. Битка – обясни момчето. – Днес ще дебютирам като елементарен магьосник.
Джим беше видимо нервен, а аз малко се изненадах. За пръв път чувах за участие на Зубъра в битка и не очаквах подобна новина.
Първият ми импулс беше да го разубедя. Но после се замислих и кимнах.
– Психопатът знае ли?
– Той е този, който ме натовари с това – дойде по-малко изненадващият звук.
Е, в това има смисъл.
– Джим, наистина ли това искаш?
– Да, Маргарет. Искам.
След като дадох на момчетата една трета от съкровището, намерено в мазето на Академията, а Джордж обяви, че дяловете от съкровището на ненаситния Гьош ще бъдат изплащани постепенно през следващите трийсет години, Джим стана много по-сериозен.
През първите няколко дни той беше в нещо като анабиоза, очевидно усвоявайки новината за баснословните суми, а след това се съживи, но отчасти изгуби „колебливия си оптимизъм“.
Подмладен! Укрепнал! Дори стана малко по-зрял, а сега – ето. Дебютира в едно нелегално състезание.
Възможно ли е да пропусна представянето на моя приятел? Отговорът е очевиден. В резултат на това около полунощ стоях под защитния купол и с удоволствие попивах атмосферата на безразсъдното ученическо забавление.
Незаконните битки не бяха рядкост, но те винаги бяха празник.
Зад купола, предназначен да скрие нарушителите от професорите и охранителите, блещукаха светлини, звучеше музика, а бирата и виното течаха на умерена струя.
Още първия път допуснах малка грешка с облеклото си, но днес се справих. Сега стоях с вчесана коса, в красива рокля и с лъчезарна усмивка на устните. Толкова добра, колкото никоя друга!
Джим дойде с нас, но бързо се разделихме – отиде да се подготвя за представлението. Аз останах в компанията на Психото.
Когато първите бойци излязоха на импровизираната арена, останах без дъх.
Третокурсници. И двамата от катедрата по бойни изкуства. Мощни, красиви, с широки рамене и белозъби усмивки. Възхитих им се и веднага бях удостоена с болезнено побутване встрани:
– Марго, не ги гледай така – изкрещя Психото. – Те са млади момчета, имат да живеят цял живот!
Коментарът беше неприятен, а намекът за ревността на Джордж – напълно абсурден. Нещо повече, аз гледах дуелистите със съвсем друга цел. Гледах ги по друга причина. Отново се сетих за онзи първи път…
Как аз, чужденката, която никога досега не беше виждала истинска магия, бях дошла на подобна среща и се бях възхитила на огнените кълба, елементарните щитове и другите смъртоносни заклинания. И си помислих: Иска ми се да мога да правя това!
И точно сега ми беше тъжно. Защото бях открила съвсем нова специалност. Никога няма да имам огнени топки.
Сърцето ми дори се стисна в гърдите от тъга, но смирено отхвърлих тези емоции. Съсредоточих се върху битката, която беше зрелищна, но все пак предвидима. Изходът ѝ съвпадаше с предсказанието, което Психото ми беше прошепнал. Човекът от портала знаеше точно кой и как ще победи.
Останалите също знаеха, затова и залозите бяха доста вяли. Но следващата битка беше по-интересна. Един менталист се изправи срещу един боен маг.
По принцип на арената обикновено се водеха битки между мартиалисти и елементали. Не разбирах какво общо има ментализмът с това и как може да се използва, но тайната беше проста. Докато боецът хвърляше капчици магия, менталистът избягваше и се опитваше да влезе в главата на противника си.
Нямам представа доколко това беше законно! В нормалния живот ровенето в чуждите умове определено е забранено!
Тук и сега обаче видяхме скрити атаки и много интересни реакции на бойния маг. Първо той започна да пропуска много лошо. След това нападна самия себе си.
Две стрели магия се изстреляха в краката му и майсторът на бойните изкуства скочи като обезумял. Тези скокове бяха придружени от ругатня, която накара дори защитния балдахин да се изчерви.
Още няколко подобни движения и боецът вдигна ръце към небето, признавайки поражението си. Публиката видимо се оживи – изходът от залозите беше по-малко предвидим, някой дори реализира печалба.
А третата двойка беше някакъв Гронджер и нашият Зубър.
Джим се беше съблякъл до кръста по повод на боя, макар че мършавото му туловище не правеше особено впечатление. Забелязах подигравателните усмивки на момчетата в бойната зала и същите усмивки на повечето дами. Стана грозно. Очевидно е, че Джим не е звезда в бодибилдинга, но е страхотен човек! И му предстои да направи още много неща.
Състезателите се събраха, за да си стиснат ръцете, и тогава някой наду свирката. Звучеше зле, но стана още по-зле:
– Какво ни дадохте? За какво е този мъртвец?
Крещящият беше подкрепен от още идиоти и той продължи:
– Зубарът от първи курс! Гронджер ще го повали за три секунди! Какво ще има да се види?
Психото изръмжа и пристъпи напред, готов да защити честта на приятеля си, но съдията го изпревари. Той също вдигна ръце и изкрещя:
– Успокой се! Този нещастник си има личен наставник, назначен от самия крал!
Шумът малко поутихна и чухме продължението:
– Този човек не е толкова лесен. Някой виждал ли е магията му да се пробужда? Присъствал ли е някой?
Имаше много свидетели на това прекрасно събитие и историята не беше тайна. Накрая зрителите малко или много се успокоиха и съдията нареди:
– Съберете се тук!
И всичко беше наред, но по това време МикВой беше червен като домат.
Беше смутен и уплашен, а аз се развълнувах заедно с него и започнах да изпращам на Джим положителни лъчи. Шепнех си в главата: „Хайде, хайде! Разкъсай го на парчета!“ Само че те не ме чуха и Джим се впусна в бой.
Първият удар на бойния маг, вторият… МикВой издигна щит, който се разби, удряйки създателя с рикошет. Зубърът падна, търкаляйки се на земята, а тълпата изохка неприятно.
Във въздуха се носеше отчетлива миризма на провал и срам.
Ето как се правят смели неща…
Така се излиза от зоната на комфорт…
– Джим! Заложих пари за теб! – Изведнъж изкрещя Психото. – Много! Много!
Удивително, но МикВой се изправи.
– Залагам повече! – крясъкът ми беше още по-силен и сякаш удари върха на купола. – Четвърт яйце!
Никой, освен посветените, не разбра последната реплика. Въпреки че лъжех – изобщо не залагах, знаейки добре докъде води хазартът – но очите на Джим блеснаха.
Алчността на Зубъра е толкова голяма, че чак си личи.
Той се съвзе за част от секундата. Скочи рязко и веднага призова нов въздушен щит, който използва, за да атакува.
Пред МикВой имаше нещо като плоска въздушна маса, която се сгъстяваше и въртеше едновременно, той я завъртя и замахна към Грондже. Старши ученикът от бойния клас се преобърна много хубаво по гръб и се повлече по земята.
Един миг и тишина. Мъртва тишина. Тълпата сякаш изтръпна.
Уви, това не беше реакция, която би вдъхновила един боец, затова изкрещях:
– Напред, МикВой!
Психото повтори този вик.
Секунда по-късно към нас се присъединиха няколко от първокурсниците – все пак Джим е от първите, той е наш, странно е да не го подкрепим. Момичетата също изпищяха и скочиха. Не погледнах в тяхна посока, но забелязах Брогс и приятелката ѝ Дарая Фитор, както и още няколко други.
– МикВой, хайде!
– МикВой! МикВой! МикВой!
И после гръмотевичен, басов писък от страна на момчетата:
– Гронджер!
Стана много трудно да се следят ударите, но това нямаше значение. Главното е, че нашият Зубър най-накрая се възстанови. И сега той не просто удряше, а буквално режеше боеца, въпреки че разликата в силите и уменията беше очевидна.
Гронджер беше по-силен и по-опитен, но Джим водеше. Той правеше някои странни и напълно неочаквани за боеца неща. Работеше не само с въздушна магия, но и с тялото си – тичаше, премяташе се, скачаше.
В един момент спрях да викам и просто му се възхищавах. Тук и сега крехкият, страхлив човек се разкриваше от съвсем друга гледна точка. Зубарът беше готин!
Дори кльощавият торс вече нямаше значение. Джим се забавляваше и печелеше. Едва в самия край Гронджер успя да се съсредоточи и да създаде достатъчно концентрирано огнено кълбо.
Като се има предвид, че Джим работеше с елемента въздух, същият този въздух подхвана огъня и за част от секундата пламъците лумнаха твърде силно. Така че Джим, отново за кратко, изгуби концентрацията си и в резултат на това битката завърши с равенство.
Но това все пак беше победа. Беше победа, за Бога, но беше победа!
Целият първи курс крещеше и размахваше ръце, по-горните класове със специализация по стихии ликуваха, а под купола се случваше много. Триумф! Адреналин! Истинско удоволствие!
С тази положителна нотка трябваше да приключи нашето малко приключение, но….
– Шухер – прошепнато над тълпата, странно надделявайки над всички викове. – Подготовка.
И тогава започна съвсем друга „игра „…
Чаши, бира? Уви, всичко ценно трябваше да бъде изоставено. Разпръснахме се, изскачайки изпод яркия купол в тъмния, студен парк.
Лично аз бягах с Психото, но се сблъскахме точно с най-неприятния от магистрите – Гримс. Изтръпнахме и се разбягахме като зайци. Аз останах сама.
За щастие бях успяла да наметна качулката на наметалото си и не изглеждаше да ме разпознават, но нивото на паниката се покачи до небето. Ушите ми звъняха от гняв:
– Стой! Адепте, спрете!
Само че аз нямаше да се подчиня на Гримс. Скочих встрани, хвърлих се в един храст, а после нова изненада – катастрофирах. Ударих се в нещо твърдо и голямо.
Но стана по-лошо! Това твърдо нещо ме сграбчи, притисна ме и каза:
– Замълчи!
Един момент. Усещане за нещо топло, което ме покриваше изцяло, и после до мен, само на сантиметър от мен, проблясна изкривеното лице на Гримс. Учителят обаче не ме видя. Не забеляза онзи, който ме беше сграбчил и обвил в нещо топло, и аз знаех защо.
Знаех и изпитвах смесени чувства. От една страна – огромна, безгранична радост, а от друга… искаше ми се да се разплача от обида.
Колко дълго бях държала на най-доброто си поведение? А сега, само на една крачка от правилата, и здравей, прецакана си.
Ароматът на мъжкия парфюм, смесен с мириса на тялото му, беше опияняващ. Усещането за близост караше краката ми да отслабват. А гърлото ми беше пресъхнало! Но всички тези усещания бледнееха пред неприятностите, които ме заплашваха.
Сякаш за да повтори тези мисли, Джордж се наведе и промърмори в ухото ми:
– Нямаш представа в каква беда си попаднала, Марго…
ДЖОРДЖ
Никога не съм харесвал Биорм и още по-малко Крейв. Уважение, да, имам, но любов, не!
При последното ми посещение в Откеим Крейв беше толкова вбесяващ, че почти го предизвиках на дуел. Но по-късно, когато изпратихме групи за издирване и унищожихме всички намерени документи, а след това се преместихме в кабинета ми, за да празнуваме, трогателният момент беше приключил.
Три бутилки подсилено вино, голяма кана пикантен Биормски самогон и един много полезен, изключително актуален разговор…
Крейв хъмкаше и даваше някакви съвети относно лейди Маргарет. По-специално той каза:
– Виж, тя вероятно е непоправима. Така че се отпусни и се приспособи към обстоятелствата. Това е по-разумно, отколкото да си блъскаш главата в каменна стена.
– Как да се адаптирам? – Намръщих се.
– Ами, например, не и ръмжи, а я предупреди, че ще таксуваш всяко нарушение. Предупреди я и я таксувай.
– Каква такса?
– Каквато и да е. – Крейв се усмихна широко. После, след миг, стана сериозен и добави: – Само недей да я целуваш. Знаеш до какво могат да доведат целувките. А Марго е моя доведена дъщеря и ако и посегнеш преди сватбата… Знаеш какво имам предвид.
– Ще ми откъснеш главата ли?
– Защо главата? – Искрено се изненада Биорм. – Защо толкова дребнаво? Ще ти откъсна всичко!
„Ласкателно“ предложение. Особено след като Крейв е от хората, които държат на думата си.
Не че тази вечер се канех да поставя лейди Маргарет върху копринените чаршафи, но имаше усещане за загуба. Чувствах се така, сякаш са ме лишили от нещо важно.
Но това беше ценен съвет!
– Благодаря ти. Ще помисля върху него – промълвих тогава. Но сега, след като бях хванала Марго на местопрестъплението, въздъхнах с облекчение.
Добре е да имаш план за действие. Когато вместо да се нервираш, просто взимаш от любимата си такса. Другото нещо беше, че фантазията ми буквално беше зациклила на целувките. Не можех да се сетя за нищо по-добро.
Или по-скоро как…
Имаше много варианти, но целувката беше най-невинната част. Всичко останало наистина е по-добре в брака, и то не веднага. За да може Марго да свикне с мен, с тялото ми, а след това…
Мисълта за това къде и как ще ме целува лейди Марго, след като се оженим, накара кръвта ми да кипне и да се втурне към частите, които Крейв щеше да откъсне първи.
Трябваше да си поема няколко пъти дълбоко дъх, преди да съобщя на скъпоценната адептка:
– Нямаш представа в каква беда си се забъркала.
Птицата, уловена в мрежата, въздъхна горчиво. Беше скрила лицето си на гърдите ми, докато беше покрита с качулката си, така че не можех да видя нищо, но знаех точно как изглеждаше Маргарет сега.
Устните ѝ се стегнаха, очите ѝ станаха огромни и невинно-съжалителни. Острата ѝ брадичка потрепваше, а ушите ѝ – малките ѝ спретнати ушички определено бяха започнали да розовеят – не знак на съвест, а на раздразнение!
Неволно се усмихнах и като подсилих маскировъчния балдахин, вдигнах нарушителката на ръце.
Наоколо цареше хаос, учителите ловяха адепти, а адептите се разпръскваха доста успешно. Това действие не ни засягаше, даже изобщо.
Когато се отдалечих достатъчно от центъра на събитията, използвах телепортация – тук, в периметъра на Академията, не беше лесно, но какво можех да направя?
Миг, и се озовахме в коридора на девическото общежитие, пред вратата на стаята на дамата, която беше притихнала в ръцете ми.
Със сигурност знам, че някъде долу, в комендантската област, се е включил сигнал за мъж в сградата, но това нямаше значение. Разбира се, комендантът знаеше за посещенията ми – все пак не съм крадец, за да ходя тайно при бъдещата си съпруга.
– Усещаш неприятности, нали? – Попитах ехидно.
Марго подсмръкна, а след това аз едва не се пречупих.
Посегнах към дръжката на вратата, но си спомних, че нямам достъп. В края на краищата моята хитра птичка беше използвала много силен, много рядък артефакт.
Трябваше да отстъпя – изправих Маргарет на крака и като я избутах към вратата, заповядах:
– Отвори, търсач на силни усещания.
Тя се изви, но се подчини.
Влязохме в просторната всекидневна, по стените веднага проблеснаха лампи, а аз кимнах към столовете, които нежно обичах, и предложих:
– Да поговорим ли?
– Мм-хм… – промълви тя.
Назад към част 1 Напред към част 3