Глава 9
Сутрин.
Аз спах добре, но момчетата спаха зле.
Джордж не ги беше предупредил, че е проверил връзките им, и през по-голямата част от нощта адептите се страхуваха да не паднат.
Но те се събудиха рано и с адреналин! А аз…
Събуждането ми беше плавно и приятно, но следващото нещо беше засада. Озовах се в хамака сама, без негово величество. А и височината на спалното ни помещение беше фактор.
За щастие ми бяха оставили въже, по което да сляза. А Психо и Зубър се появиха на виковете – въпреки изкривяването на магията, Зубъра ме беше подкрепил.
Когато се озовах на земята и мислено се прекръстих, се оказа, че това не е била последната изненада.
– Марго, случайно не знаеш ли къде е отишъл Негово Величество? – Попита мрачно Психо.
Нямах никаква представа и заедно с тревогата ми дойде и пристъп на раздразнение. Приятелите ми също изглеждаха раздразнени, а МикВой дори се изплю на земята:
– Къде, по дяволите, е отишъл?
Миг, скърцане със зъби, ниско ръмжене и… изведнъж осъзнах, че съм в тялото на Джордж. Нещо повече, осъзнах, че това, което се случваше, не беше случайност, а умишлено издевателство. Един вид извратено отмъщение!
– Знаеш ли – измърмори Психото – не знам за теб, но на мен приключенията вече не ми харесват. Осъзнах, че да седиш в сигурен замък, пред топлата камина, в меко кресло, е много по-добре, отколкото да пътуваш през аномалии.
Зубъра кимаше толкова често, че се страхувах за главата му. Ами ако тя отлети?
Уви, аз също се съгласих. Но желанието да се чувствам удобно веднъж завинаги бледнееше пред загрижеността ми за моя сюзерен.
Нямах представа какво да правя. Какво щеше да стане, ако той имаше проблеми? Ами ако откъсне поредното „неотровно“ цвете или призове нова змия от портала?
– И така… – издишах.
Все още не знаех какво да правя, затова започнах с измиването в ледения поток и с чаша горещо кафе, приготвено на огъня. И тъкмо докато пиех кафе, ми хрумна план!
– Марго, не ни гледай така – изведнъж помоли Психо.
Зубърът също се поколеба и се опита да се отдалечи. Той се дръпна назад и падна от дънера, на който беше седнал.
– Какво не е наред с погледа ми? – Изсъсках аз. – Джордж е изчезнал. Трябва да се направи нещо по въпроса.
– Какво? – Изстена от болка Храфс.
– Джордж е голям и силен, нищо няма да му се случи – увери ме набързо Зубър.
С изключение на…
– Приехме краля в бандата неофициално – казах аз. – Следователно ние сме отговорни за него!
– Приели? – намеси се Зубъра. – В бандата? Отговорност? За какво да го правим?
Храфс зададе по-интересен въпрос:
– А кой ще отговаря за нас?
Това е чудесно.
– И това го казват хора, които са на служба и са се заклели – измърморих аз.
Двойката адепти замръзнаха и веднага се окопитиха, придобивайки сериозен вид. Хленченето им рязко приключи и аз се заслушах:
– Какво предлагаш, Маргарет?
Това е по-добре.
Издишах и затворих очи. Призовах семената на даровете, разпръснати из района – досега им бях наредила да пазят съня ни от хищници. Сега, когато семената полетяха нагоре, аз попитах мислено:
„Можете ли да намерите Джордж? Можете ли да ни заведете при него?“
Секунда, втора, трета… и зърната на дара се държаха по познатия начин. Подредиха се в редичка и се запътиха лежерно към джунглата – към дълбините.
А ние скочихме нагоре! Приготвихме се да последваме блестящите топчета, но това не беше необходимо. Когато се отдалечихме от огъня, Джордж се появи от сенките на дърветата.
Той се движеше безшумно, въпреки тежкия си товар, и за секунда изтръпнах. После осъзнах какво се случва и разбрах, че Джордж е най-лошата беда, в която някога съм попадала.
И още нещо: аз ще го убия!
ДЖОРДЖ
Какво по-хубаво от сутрешен лов? Бих могъл да посоча само едно занимание, но уви, то е неудобно в хамак и не е разрешено преди сватбата.
Така че, след една мъчителна нощ покрай такова изкусително и желано момиче, трябваше да отида в гората и да ловя Харшани. Животните се оказаха бързи, кръвожадни и много злобни. Това не беше бой, а удоволствие. Отдавна не бях си почивал така.
Върнах се в лагера няколко часа след разсъмване. Видях сериозните лица на съучастниците на Маргарет. Самата дама първо се задъха, а после ме погледна с изгарящ поглед.
– Какво? – Казах весело.
След това повлякох три бронирани трупа към огъня – един от тях на раменете си, а другите два – с влачене. Движех се тихо, така че завръщането ми в лагера беше изненада.
– А какво ще кажете за семената? – Кимнах към блестящите топчета, подредени в редица.
След дълга пауза МикВой обясни, че тримата са тръгнали да търсят изгубения монарх. Усмихнах се широко на това, а после се разсмях.
Не смешната част беше лицето на Марго.
На моята дама явно не ѝ харесваше да бъде човек, който седи на плажа и чака времето. Който е в пълна несигурност и тревога. Въпреки че осъзнава, че няма обективна причина да се тревожи.
Е, да се надяваме, че следващия път, преди да се забърка в поредната история, ще си спомни тези емоции и ще действа по-разумно. Ако ли не, просто ще трябва да я образовам допълнително. За щастие, вече съм измислил как.
– Добре, отпусни се – казах аз.
После погледна в чантата си през рамо и извади останалото сушено месо и хляб. Адептите се замислиха и се присъединиха към закуската. Тогава…
Да носиш сам три трупа не беше най-правилното нещо, което трябваше да направиш. Аз крал ли съм или какво? Крал, предполагам.
Така че понесох на раменете си само един мъртъв Харшан, а останалите два трофея предадох на МикВой и Психото. Този път очите на адептите станаха кръгли като монети. Особено въздушният елементалист, който изглеждаше крехък.
– Не го разбирам – измърморих подигравателно – какъв е проблемът?
– Ами… Ами… Хайде… – промърмори нещастният МикВой.
Но смисълът на ситуацията беше, че Харшаните са интересни и редки животни. А аз имам три замъка и цял кралски дворец. И във всеки от тях има ловна стая, където плюшените опасни животни биха изглеждали просто идеално!
– Ние не хленчим, ние носим кралската плячка – изръмжах щастливо аз.
Успяхме. Беше малко трудно, но се справихме. Краката на Зубъра се подкосиха веднага, но дребосъкът не падна. Ето как си тръгнахме. Напред, през спокойната и безопасна гора, под песента на птиците и други приятни звуци, включително стоновете на адептите.
Или по-скоро това бяха стоновете на Психото и Зубъра, а моята скъпоценна Маргарет се надуваше. Около средата, когато стоновете на момчетата станаха по-силни, Маргарет спря да се надува, сякаш беше приела ситуацията.
И това беше правилното решение! В края на краищата най-интересните неща предстояха!
Когато влязохме в селото, цялото население се затича към нас. Първият, който скочи, беше вчерашният водач, а изумлението му беше ненадминато.
Местните ме гледаха с голямо уважение, някои дори се покланяха не само на мен, но и на адептите, пригодени за носене на товари. Те се изчервиха и позеленяха, но не признаха, че не са участвали в лова. На тях обаче вече им беше трудно да дишат!
След това стигнаха до къщата на главатаря, в чийто двор най-сетне положиха Харшаните на земята.
След кратък отдих, преобличане в оригиналните дрехи и втора закуска напуснахме развълнуваното село. И как…
– Да се разделим – заповядах аз. – Храфс и МикВой, вие отивате в столицата, а ние с Маргарет имаме да свършим още едно нещо.
Момчетата кимнаха щастливо, а Психо дори започна да призовава магии, но…
– Спрете, спрете! – Казах възмутено. – Не забравяй за Харшаните.
– Какво имаш предвид? – Изпищя МикВой.
Радостта му беше заменена от ужас, а аз се усмихнах широко.
Когато адептите грабнаха два трупа, добавих:
– Забравихте последния.
МикВой стана жалък за гледане.
Един по-разумен Храфс каза:
– Не можем да носим три.
– Не – не се впечатлих аз. – Постарайте се повече.
– Не можем! – Нервите на Психото също бяха опънати и той беше забравил с кого говори.
Амнезията му обаче премина бързо и след миг Храфс се помоли:
– Ваше Величество, смилете се! Едва успяваме да…
– Ще се справите някак си – прекъснах го аз. – Вземете труповете, отидете в столицата, а там в двореца. Дайте трофеите ми на стражите при портите и отидете в Академията за занятия.
– На занятия? – Гласът на МикВой беше по-жалък от преди.
Да. За тези двамата ще има казарма.
Не съм им казал, но от пръв поглед съм сигурен, че са прочели много неща. Включително и за казармата, която определено влиза в живота им.
И то съвсем скоро. За обикновените адепти празниците са просто празници. Но тези двамата са герои и сътрудници на бъдещата кралица. Те трябва да са в добра форма и да са подходящи. Особено Храфс, защото той на практика е старши.
– Вземете и трите трупа и тръгвайте – повторих заповедта.
Този път нямаше никакви спорове. Адептите се подчиниха с всички сили, но доста весело.
Марго наблюдаваше сцената с тъга и съчувствие, но, слава богу, не се намеси. Тя осъзнаваше, че мъжете се каляват само в трудностите и битките.
Веднага щом телепортът, създаден от Храфс, угасна, аз се обърнах към дамата, протегнах ръка и ние също се телепортирахме. Излязохме на познатата на Маргарет площадка – онази, която се намираше близо до храма. Дамата се напрегна и погледна жалостиво.
– Отпусни се – усмихнах се аз. – Днес няма да те образовам. Просто ще разгледаме Дървото, а после ще посетим друго място.
– Хубаво ли е то? – Попита колебливо момичето.
– Надявам се да ти хареса – казах заинтригувано.
МАРГАРЕТ
Не участвах в церемонията по засаждането на новото голямо дърво. Нелогично, като се има предвид, че аз бях тази, при която покълна семето, но първо, наистина не исках да го направя, и второ, Джордж не ми позволи.
Суверенът се страхуваше за моята безопасност, тъй като земята пред храма не беше същата като защитената вътрешна зала. А способността ми да примамвам семената на дара можеше да предизвика смесена реакция.
Реакцията е вярна. Ясно виждах лицата на кралете и свитата им по време на срещата. Въпреки всички трудности, свързани с магическото наследство, не всички бяха доволни от появата на новата жена.
Може би се смущаваха не толкова от мен, колкото от връзката ми с една определена държава. Естриол получаваше косвено подкрепление, допълнително влияние и не само.
Джордж се страхуваше за живота ми, особено след като магията не действа в зоната на Храма. Сега, като се има предвид новата ми защита, бях доведена до кълна.
То беше засадено директно в пъна, оставен от старото Дърво, а охраната около него беше значително засилена.
Бяхме посрещнати с намръщени лица. Войниците на храма бяха безразлични към факта, че сме пряко свързани с придобиването на ново „светилище“.
Гледаха ни с най-голямо подозрение!
Е, аз…
Аз се радвах. Младото дърво определено се справяше добре тук. В короната му блестяха няколко семена на дар, а друго семе полетя точно пред нас.
– Мисля, че ни очаква ново масово разпространение на магията – прошепна Джордж. – Точно както е било в началото на времето.
Началото на времето беше началото на епохата на магията тук, спомних си аз.
– Мислиш ли, че един ден семената ще се съберат и ще обиколят света? – Попитах.
– Да.
Кимнах и отново се зарадвах. Особено че кълновете вече бяха далеч от стаята ми и че антимагията им не беше там.
И с тази оптимистична нотка щяхме да си тръгнем, но… Предполагам, че все пак не е било случайно.
Абатис Флория, която по принцип не успя да общува с мен по време на процеса срещу Дитрих, излетя навън без злобна, но като коршум
Тя се вкопчи в нас и се оказа, че Флория през цялото време е настоявала да ме види, а Джордж си е „измислял всякакви оправдания“. Накратко, той държеше майката настоятелка настрана от мен, както можеше.
Тук и сега бяхме някак си хванати, но настроението на Джордж си оставаше подозрително самодоволно.
Трябваше да се качим в храма, да поздравим монахините, да пием чай, да отговорим на някои въпроси. И когато Флория почти беше приключила със задоволяването на любопитството си, Джордж изведнъж попита:
– Майко, ще благословиш ли годежа ни?
– О – отвърна монахинята.
Тя скръсти ръце, погледна към мен, към краля и накрая каза:
– Но това не е според правилата! Благословията трябва да бъде поискана от младоженеца и от най-възрастния роднина на булката. Ако лейди Филиния беше…
– В нашия случай много неща не са в реда на нещата – прекъсна я Джордж и аз си спомних за онези злополучни подаръци. Искам да кажа, че са щастливи, но…
– Джордж – опита се да го вразуми Флория.
– Благослови ни. Разбира се, и Филиния, и майката на лейди Маргарет са съгласни.
Тонът му не беше заплашителен, а опасен. Ако откажеш, си прецакана, нямаш шанс да говориш отново с младата дама.
След една пауза Флория въздъхна. Тя измърмори нещо нелюбезно и добави по-силно:
– С теб така или иначе не може да се спори, нали?
Крал Естриола кимна с усмивка.
След това излязохме от кабинета на игуменката и отидохме в една от залите на храма. После влязохме в подозрително изглеждаща стая, в центъра на която имаше поставка за книги, над която висеше златно перо.
С последен поглед към Джордж, Флория стисна перото и величествено направи някаква бележка. Разбрах какво е това, когато убодох пръста си и го удостоверих със собствената си кръв.
Нямаше уловка. В книгата пишеше, че Негово Величество Джордж, владетел на Естриол, и лейди Маргарет Сонтор-Уейс са сключили годеж, благословен от Храма. Датата, разтегливият подпис на майката настоятелка и нашите две кръвни петна.
И ето го интересното… Когато Джордж с втория си пръст напръска страницата на книгата с кръв, надписът изведнъж проблесна, заблестя ослепително и отново стана нормален.
– Какво беше това? – Разтревожих се.
– Не беше нищо – каза Джордж.
От друга страна, Флория се разтревожи:
– Как? Нима не знаеш?
Имах предчувствие за засада. То се оказа общо взето вярно, защото…
– Преди секунда този запис се появи в регистрите на всички кралски семейства, а също и в книгите на акредитираните генеалози.
Ем… Значи сме направили някакво публично съобщение? Като съобщение по високоговорителя? О, Джордж. Каква грешка!
Бях възмутена, защото това беше изненада за мен! Кралят се усмихна самодоволно, а някъде в луксозните апартаменти на двореца… кралицата майка сигурно беше припаднала щастливо.
Назад към част 9 Напред към част 11