Глава 8
За пореден път имах късмета да се промъкна през тясната дупка с лекота. Дори котаракът, омотан в подгъва ми, увиснал до коленете ми и диво извиващ се, не беше пречка.
Напуснахме територията на Ормун и се втурнахме нанякъде. През необятната чужда земя към следващата пролука.
Марк полетя, котката изпищя, а аз почти се усмихнах. Вярвах в най-доброто, но не и до момента, в който през храстите не проблесна позната, неразбираема сянка.
Нямаше време да анализирам. Адреналинът се покачваше до краен предел, вниманието беше насочено към така близката и желана цел.
Отдясно се виждаше тухлената стена на дълга ограда, отляво имаше храсти, а напред – друга ограда и тесен отвор.
Но беше невъзможно да се стигне до него.
Жрецът беше ли страшен? О, да! Но кучето, което внезапно се беше появило в края на импровизирания коридор, беше сто пъти по-страшно.
Голямо колкото теле.
Очите му бяха изцъклени и зачервени. Сълзяща уста, пълна с остри кафяви зъби.
Марк се спъна от изненада и падна, а аз едва не го последвах.
– Р-р-р – каза тихо кучешкото чудовище.
Замръзнах. Държах едната си ръка на подгъва с внезапно замлъкналата котка, а с другата вдигнах Марк.
– Отпусни се – казах през устните си. – Не вдигай шум.
Момчето сякаш не ме чу, но кучето наклони глава настрани с интерес.
Значи ни разбира? Сериозно?
– Ние сме добри – казах на зъбатия пазач. – Не ни наранявай, добре. Не сме откраднали нищо и сега ще си тръгнем.
Жрецът не можеше да издържи повече, затова пусна още едно адско мяукане.
На котешкия вой отговори такова гневно „Р-р-р.“, че пищящият граф с арбалета, някъде в далечината, изведнъж не изглеждаше толкова лош.
Също така стана ясно, че огромното куче няма да ни пусне да минем. Единственият начин беше да пуснем Жреца като примамка, а това невинаги се получаваше.
– Марго, какво ще правим. – Прошепна Марк.
Аз имах контравъпрос:
– Виж, ти знаеше ли за това куче?
– Знаех. Но през деня Крънчи обикновено е в заграждението.
– Уау…
Крънчи? Това е страхотно име. Виждам го как хрупа костите ни.
– Към оградата – промърморих аз. – Можеш ли да се катериш?
– Разбира се – отвърна момчето.
Погледнах към тухлената ограда и с ужас осъзнах, че не съм добра в катеренето.
Но казах още нещо на глас:
– Ще се справим с това. Ти пръв, а аз ще те последвам.
Момчето послушно и плавно се отдръпна от стената. Кучето, което наблюдаваше тази маневра, гневно изръмжа.
– Започваме да действаме на три – придвижих се и аз. – Готов?
– Да – прошепна Марк с бледи устни.
Но нямах време да броя, защото звярът спринтираше към нас.
Казват, че всичко може да се случи на адреналин. Вярвах в невероятните истории за адреналин, но не мислех, че ще ми се наложи да ги изпитам лично. Че тялото ми може изведнъж да стане много силно и гъвкаво, че времето може да се забави и сърцето ми да бие в ребрата, докато ушите ми звъннат.
Наистина не разбирах как се справихме с това. Просто пред очите ми проблясваха образи. Ето че бях повдигнала Марк и той се изпусна, но ние направихме нов опит.
После аз… Практически се изкачвах вертикално с една свободна ръка.
Три метра и повече!
Три! Кучето скача в опит да сграбчи крака ми, но пропуска и татуировката, която през последните няколко минути ме сърбеше непоносимо, замлъква. Не за дълго….
Едва двамата с Марк успяхме да преодолеем оградата, преди неприятната вълна да се върне. Точно под нас има опасно ръмжене и скачане. Малко по-далеч един разярен граф крещи проклятия и обещава репресии. Покрай оградата започва да тече тънка линия с явно магически произход и…
– Тръгваме. – Повтарям последната команда.
***
Казах и скочих първа в тясната алея, като едва не си счупих крака. Но очевидно спасяването на котките беше дар от Бога, над нас явно бдеше висша сила.
Марк скочи след мен, също без жертви.
Спирайки за миг, хванах Марк за ръка и побягнах към друга алея. Тя минаваше перпендикулярно на нашата и изглеждаше малко плашещо, но какво сега.
Основният плюс беше, че от оградите на разтревожените особняци алеята не се виждаше. А и нямаше съмнение, че силният лай на Хруши щеше да изправи на нокти другата къща.
– Маргарет, ти, ти… – започна детето с възхищение.
Примъкнахме се в миришещия на влага полумрак и аз заповядах строго:
– Не си хаби енергията да говориш. Хайде да бягаме.
Втурнахме се напред, към все още далечната поляна. Планът беше прост: да заобиколим опасната зона по успоредна улица, а после… не знам.
Може би има някаква тайна врата в оградата на имението на Филиния? Ако не, ще трябва или да минем отново през оградата, или през входната врата на имението на Сонтор.
О, мисля, че ще имаме неприятности за подобен род приключения!
Но най-лошото беше отминало и аз се отпуснах малко. Изскочих от алеята, като повлякох Марк след себе си, а татуировката ми гореше, сякаш бях притиснала към кожата си нагорещена щанга.
Секунда. Очите ми доловиха движение, рефлексите ме накараха да се дръпна настрани, отблъсквайки и детето.
Съзнанието улови огромните копита, издигащи се във въздуха, разграничи свиреп рев и груб мъжки вик.
Конят, на чийто път се бяхме появили така внезапно, се изправи.
Фактът, какво се е получило, не беше веднага достояние на мозъка ми. И тогава тихо въздъхнах. Вярно, В този свят има коне и ездачи. Но улицата не е по-широка от предишната, какво е движението по нея? Какъв трафик има? Има само пешеходно движение.
Инцидентът обаче не беше най-лошото – отново въздъхнах, докато хващах отново Марк и се запътвах обратно по тъмната уличка.
С изключение на…
– Стой – заповяда властно кралят.
– Ооо. – Реагирах мислено.
Огромният кон ръмжеше, обръщайки кафявите си очи възмутено към нас. А монархът на коня се взираше в голите ми крака. Гледаше ме по такъв начин, че се опитах да спусна полата си. Но тялото на Жреца ми попречи.
– Да – коментира Джордж.
Започваше да става неловко. И, за късмет, Жреца оживя. Той съскаше в пашкула си.
– Не е това, което си мислиш – казах накрая.
Това беше първото и единствено нещо, което ми дойде на ум.
Джордж се намръщи, плесна развълнувания кон по врата и пъргаво скочи на земята. В тази секунда пламтящата татуировка изведнъж утихна, а веждите ми се сгърчиха в недоумение. Докато пристъпваше към нас, той щракна камъка на един от пръстените, които украсяваха ръката му, и наоколо се появи синкаво сияние с куполообразна форма. Кралят изсвири тихо, а конят му, не по-малко страшен от Фанг Крънчи, се движеше пред него, защитен от същата светлина.
– Какво е това? – Попитах аз с тих шепот.
Вместо отговор чух контравъпрос:
– Какво искаш да кажеш с това?
Трябва ли сега да правя реверанс, или това не е учтиво?
– Съжалявам – издишах аз, като се поклоних учтиво. – Не искахме да скачаме под копитата. Съжаляваме за това, което се случи.
– Съжалявате? – Попита отново Джордж, звучейки подозрително. – Ние?
Точно тогава Марк надникна иззад полата ми, а Джордж промърмори, гледайки съучастника ми:
– Добре. Кой е там? – Той кимна към съскащата котка.
– Котка. Спасихме я.
– От кого? – Не разбра величеството.
– Мърмярму. – Животното се намеси застрашително в разговора.
Сякаш искаше да намекне, че не то има нужда от спасяване, а ние.
***
По гръбнака ми преминаха тръпки, но стана по-лошо.
– Покажи ми. – В гласа на краля имаше стомана.
Какво? Да разгъна ли пакета?
Е, знаеш ли…
– Страхувам се, че тогава всички ще умрем.
Мъжът изглеждаше скептично. Нямах намерение да угаждам на някакъв дребен тиранин.
Миг, и от пръста на Джордж проблесна кратка, слаба мълния. Тя удари пашкула и котката рязко се успокои. Той се гърчеше, готов за нова битка за свободата си, а после, точно така, замлъкна.
– Ти… не си го убил, нали. – попитах предпазливо.
Негова милост изглеждаше по-скептичен от всякога, сякаш аз, с цялата си липса на магическа подготовка, би трябвало да мога да различа една мълния от друга.
– Приспах го – обясни Джордж, а Марк, който сега се беше сгушил в крака ми, също изведнъж се отпусна.
– Покажи ми. – Отново заповяда монархът.
Но веднага щом отхвърлих първия слой плат, кралят протегна ръка и ме принуди да се преместя, като освободи пътя към алеята за бягство.
Изтръпнах при допира, усетих леко изтръпване в дясната си китка и в следващия момент…
От тъмнината на алеята се появи мъж с невзрачна външност. Огледа се, после поднесе лилав пръстен към устните си, сякаш не забелязваше компанията ни.
– Не е тук! – Той заговори тихо, но ясно.
От задната част на алеята се чу разочарован стон и скоро към първия мъж се присъедини втори. Също толкова невзрачен и намръщен. Вторият мъж също огледа празната улица, преди да заключи:
– Кралят ще ни убие.
Кралят… какво?
– Това е адски трудна задача – вторият ритна камъчето в знак на гняв.
– Загубих я. А тя си беше вкъщи.
– Кой би могъл да предположи, че младата лейди Сонтор ще бъде толкова разкрепостена? – Протестира другия и устата ми се отвори.
Но Джордж, от друга страна, остана невъзмутим. Сякаш целият този разговор нямаше нищо общо с него. Сякаш някой друг беше възложил наблюдението ми.
Когато шпионите се скриха обратно в мрака, кралят ги побутна:
– Е? – Това „е“ се отнася все за същия котарак.
Предпазливо разгънах пашкула и представих на монарха едно сбръчкано кожено тяло и дълга, висяща опашка.
Изражението на Джордж видимо се изкриви. Той със сигурност не харесваше плешивите котки.
Почувствах се зле в стомаха при вида на собствения си подгъв – платът на някои места беше на ивици, а на други се беше превърнал в нещо като цветна марля.
Но това беше нищо в сравнение с изявлението на Марк:
– Жрецът е пристрастен към целия спектър от заклинания за сън, които твърде често се използват за разоръжаване. Той ще се събуди по-бързо, отколкото изглежда.
Това е мястото, където кралят се учуди:
– Сериозно?
Марк кихна и избърса носа си некултурно с ръкава си.
ДЖОРДЖ
Това никога не се е случвало досега в паметта ми. Появата на лейди Маргарет изглеждаше като най-истинско съвпадение, но аз още не бързах да вярвам в съвпадения.
Беше твърде изкусително: девойка в беда, цялата намачкана и уплашена, с голи колене – всеки би се хванал на това. Директен апел към здравите мъжки инстинкти. Но аз все още контролирах инстинктите си.
Когато младата Маргарет смъкна подгъва на роклята, която беше напълно неподходяща за ходене, аз се закашлях нервно.
Ако залавянето на дявола от Бездната, по някаква причина наречен „Котка“, все пак беше предназначено за мен, то това беше невероятен риск!
Платът беше мрежест и през него виждах все същите многострадални колене. А какво щеше да стане, ако котката се добереше до тялото ѝ?
– Да – коментирах глухо.
После посочих посоката и заповядах:
– Моля.
Дамата се поколеба, но нямаше къде другаде да отиде. Вървяхме по тясната уличка, покрай ниските къщи, които граничеха с богаташкия квартал.
Наоколо почти нямаше хора. Всички си седяха вкъщи и не гледаха през прозорците – аз успях да прошепна заклинание за отвличане на вниманието и разсейване. В противен случай тълпата щеше да се стече под цвиленето на коня ми и моя писък.
В ситуация с което и да е друго момиче това нямаше да има значение, но тук…
***
Първо, коленете, второ, мистерията. Няма нужда да привличаме прекалено много внимание към новата наследница. Слуховете за нея вече се носят наоколо, а след това има и инцидент, свързан с краля.
Примижах при вида на Марго, която вървеше до мен, не само надрана, но и прашна, сякаш се е търкаляла по земята, но си спомних историята на майка ми и Тонс. Проверката доказа, че внучката на Филиния е истинска.
Истинската наследница на някогашното изоставено херцогство. Въпреки потвърденото ѝ роднинство ни очаква скандал.
Опитвах се да реша кой ще крещи най-силно, но Марго ме разсея:
– Ваше Величество, къде ни водите?
Звучеше плахо, но в гласа ѝ се долавяше нотка на решителност.
Още един поглед настрани и у мен се появи странно подозрение. Виждах друга алея, толкова тясна, че конят нямаше да може да мине. Чудех се дали в случай на нежелан отговор дамата няма да се опита да избяга и да отведе момчето?
Помислих за това… Бягството беше най-глупавият вариант.
От друга страна, дамата развява колене из цялата столица и лови котки в подгъва – така че всичко може да се очаква!
Преди да успея да отговоря, хванах лакътя на дамата и я дръпнах по-близо.
– Какво правите? – Възмути се странно възпитаната аристократка.
– Пазя те да не направиш нещо нередно.
Казах и… изведнъж разбрах, че съм познал.
Познал?! Тя щеше да избяга! Е, като цяло! Ами, луда!
– Ще те заведа при баба ти – изсъсках през зъби, като вложи цялата си „доброта“ в това съскане. – Или предпочиташ целият град да се смее на външния ти вид и на Сонторската ти кръвна линия?
– О – измърмори дамата. За пръв път на тази среща тя се оцвети в розово по някакъв значим начин. За пръв път се засрами. За пръв път.
– Вие ме изумявате, лейди Маргарет.
– Наистина.
Останах безмълвен и притиснах момичето по-силно.
Главното беше да не нараня лакътя ѝ с хватката си. Под наметалото на невидимостта вървяхме по улицата, като завихме към имението на семейство Сонтор.
През последните няколко години къщата беше празна, но беше старателно поддържана. Сега от пръв поглед се виждаше, че животът се завръща в къщата.
Когато стигнахме до голямата порта от ковано желязо, Марго не знаеше какво да прави.
Аз лично дръпнах веригата и някъде в дълбините на къщата със сигурност прозвуча камбанен звън.
Минута по-късно един лакей се втурна към портата.
По средата на пътя той спря, без да види никого, и аз отново звъннах, а също така излаях:
– Побързайте.
Слугата се оказа умен. Той дойде и тогава аз наредих:
– Отворете на краля.
Той се подчини. Без да вижда. Ах, а ако на мое място беше престъпник?
Мисълта проблесна и изчезна. Поведох дамата и младия ѝ спътник напред. Направих още две заклинания на събуждащия се котарак, за да може да заспи.
Попитах сополивото момченце, което очевидно нямаше връзка със Сонторови:
– Имате ли клетка?
– Да – задави се с думата той.
– Заключете това… това животно. Тази вечер ще изпратя специалист по анималистика и той ще се погрижи за него. Къде да го изпратя?
Момчето млъкна, преди да си признае:
– Имението Честос, Ваше Величество.
Отлично. Още един грубиян.
Къде е „много ви благодаря“? Къде е ниският поклон?
С въздишка махнах с ръка.
Изпратих момчето да вкара котката в клетката, преди заклинанията да са свършили.
Марго ни погледна, сякаш искаше да попита нещо, но си прехапа езика.
Отпуснах юздите, като оставих коня до верандата, и поведох дамата напред. Когато отстъпихме назад и куполът се измести, разкривайки моя Буран в цялото му снежнобяло великолепие, слугата зад нас отвори уста.
– Стойте далеч от коня. – Извиках, силно, защото иначе не можеха да чуят през завесата. – Веднага ще се върна.
Това е всичко. Изкачихме стъпалата и аз бутнах входната врата, без да обезпокоя смаяната икономка.
Едва тогава деактивирах пръстена и осъзнах, че от лейди Маргарет, принудително притисната до мен, се излъчва приятна топлина. Но това беше без значение.
Като пуснах момичето, извиках:
– Лейди Финилия, мога ли да ви видя за момент?
Когато старата жена се появи, погледът на лицето ѝ разля балсам върху раните ми… Само срещата с неотчетената наследница на Сонторс в академията ме накара да се почувствам някак не идиот, но близко.
Сега изплащах дълга си на теория.
– Ааааа… – каза бабата на зачервените бузи на аристократа.
– Добър ден, госпожо! – Усмихнах се и, без да чакам подходящ реверанс, си тръгнах.
Докато тичах надолу по стълбите, си спомних, че исках да направя подарък на Сонтор – за да опресни паметта, така да се каже.
Когато пристигна в двореца, непременно ще се погрижа за това!
Назад към част 8 Напред към част 10