Глава 23
Всеки сега и отново изисквам да ме третират като свръхестествен герой, какъвто съм.
Върнах се обратно в къщата, игнорирайки Куин и Мона (особено Мона), отворих вратата на кухнята и казах на Жасмин, че духът на Патси определено си е отишъл от Земята, че съм изморен и че трябва да спя в леглото на леля Куин, независимо какво мислят другите за това.
Непокорният малък Джером скочи от малката си масичка и се разплака:
– Но аз така и не я видях! Мамо, никога не я видях.
– Ще ти нарисувам една картина, седни! – Каза Жасмин и с неоспоримия авторитет на дама с ключове ме преведе през коридора и веднага ме пусна в свещената стая, като промърмори, че само преди два часа Мона е направила бъркотия в гардеробите, но сега всичко е оправено, и аз се хвърлих театрално на леглото от розов сатен, под балдахина от розов сатен, забих се във възглавниците от розов сатен и легнах там, облян в аромата на Шантили, като позволих на Жасмин да свали мръсните ми ботуши, защото това я правеше щастлива, и защитих леглото, и затворих очи.
Изведнъж Куин каза с мек, почтителен глас:
– Лестат, можем ли ние с Мона да те пазим? Толкова сме ти благодарни за това, което направи.
– Изчезни от погледа ми, – казах аз. – Жасмин, моля те, запали всички лампи и после ги накарай да се махнат оттук. Патси я няма, а душата ми е слаба! Виждал съм пернатите криле на ангелите. Не заслужавам ли да поспя за това малко време?
– Махайте се оттук, Таркуин Блекууд и Мона Мейфеър! – Каза Жасмин. – Благодаря на Бога, че Патси си е отишла! Усещам го. Това дете просто се беше изгубило, а сега е на път към дома и повече няма да го търси. Ще занеса тези ботуши на Алън. Алън е експертът по обувки в този имот. Ален може да почисти тези ботуши. А сега вие двамата продължете, чухте какво каза мъжът. Душата му е слаба. Сега го оставете. Лестат, ще ти донеса едно одеяло.
Амин.
Аз се унесох.
Жулиен беше до ухото ми и говореше на разпален френски:
– Ще те следвам до края на света през всичките ти начинания, докато не се погубиш в лудост! Суета на суетите, всичко е суета. Всичко, което правиш, е суета, и то за твоя собствена гордост и слава! Мислиш, че ангелите не знаят какво правиш и за кого го правиш!
– О, да! – Прошепнах, – ти, злобен дух, мислеше, че ме имаш между световете, нали? Там ли живееш вечно, гледайки как те подминават? На теб не ти пукаше за душата на Патси, нали? И тя не слезе ли от теб толкова сигурно, колкото и Куин? А Мона? Направил си звяра с два гърба в същата тази къща и с родоначалника на Патси, нали, не познаваш собствените си потомци, когато не са по вкуса ти, безмилостен астрален панаирджия…
Потопих се по-дълбоко, мозъкът ми се спускаше в сладостта на човешкото изтощение – далеч от звъна на наковалнята между световете, далеч от потока на Небето. Сбогом, моя бедна обречена Патси. Да, и аз го бях направил с целувка, и да, с една стъпка, и да, тя се беше издигнала, и не беше ли хубаво? Не бях ли направил нещо добро? Може ли някой да отрече, че е било добре? Йо, Хуанито, не беше ли добре? Не беше ли добро екзорсизмът на Гоблина? Потънах отново в безопасността на съня на нищо незнаещите. А наоколо златната осветена стая ме предпазваше.
Какво можех да направя, което да е добро за Мона и Куин?
Два часа по-късно се събудих от звъна на часовника. Не знаех къде в къщата се намира, нито как изглежда, и не ме интересуваше. Стаята беше успокояваща, сякаш чистотата и щедростта на леля Куин изцяло я бяха пропили.
Бях освежен. Малките зли клетки в тялото ми бяха свършили своята мръсна и неизбежна работа. А ако бях имал някакви ужасни сънища, не си ги спомнях.
Лестат отново беше Лестат. Сякаш на някого му пукаше. А на теб не ти пука? Седнах.
Жулиен седеше на малката кръгла масичка на леля Куин, масичката, на която тя приемаше храната си, масичката между леглото и вратите на гардероба. Той носеше модното си сако за вечеря. Пушеше малка черна цигара. Стела седеше на дивана в красивата си бяла рокля. Играеше си с една от флопи куклите-будоари на леля Куин.
– Бонжур, Лестат, – каза Стела. – Най-сетне се събуди, красивият Ендимион.
– Всичко, което правиш – каза Жулиен на френски, – правиш заради собствените си егоистични цели. Ти искаш тези смъртни да те обичат. Наслаждаваш се на сляпото им обожание. Поглъщаш го като кръв. Умори ли се да убиваш и унищожаваш?
– Нямаш мисъл – отвърнах аз. – След като си мъртъв, би трябвало да знаеш по-добре. Мъртвите би трябвало да имат предимство. Ти нямаш такова. Ти се мотаеш из уличките на другия свят. Видях те такъв, какъвто си.
Той се усмихна със злокобна усмивка.
– Какъв точно е твоят жалък план? – Попита на френски, – да ме изпратиш през мътните небеса, както направи с Патси Блекууд?
– Хм. Защо трябва да се занимавам с твоето спасение? – Попитах. – Както ти казах и преди, вече свиквам с теб. Чувствам се привилегирован, че имам тези малки tête-à-têtes, независимо откъде идваш. А след това има и Стела. Стела винаги ми доставя удоволствие.
– О, ти си толкова мил, – каза малката Стела. Тя вдигна куклата за ръцете. – Знаеш ли, Дъки, ти представляваш най-странния проблем.
– Обясни ми, – казах аз. – Нищо не ме радва повече от деца, които разказват философия.
– Не бъди сигурен, че съм способна на философско наблюдение, – отвърна тя и се намръщи и ми се усмихна едновременно. Тя остави куклата да се люлее в скута ѝ. Вдигна я на раменете си, след което бавно се отпусна. – Ето какво мисля за теб, Дъки. Имаш съвест, без да имаш душа, която да я подкрепи. Бих казала, че си доста уникален.
През мен премина тъмна тръпка.
– Къде е душата ми, Стела? – Попитах.
Тя сякаш се зачуди, но после проговори:
– Заплетена? – Каза тя. – Уловена в мрежа! Но съвестта ти лети на свобода от душата ти. Това е просто чудесно.
Жулиен се усмихна.
– Ще намерим начин да разкъсаме тази мрежа, – каза той.
– О, значи искаш да спасиш душата ми? – Попитах.
– Не ме интересува къде ще отиде, след като напусне тази Земя – отвърна Жулиен. – Не съм ли ти казвал това? Отвращавам се от плътската обвивка, от злата кръв, която я съживява, от апетита, който я подтиква, и от изпепеляващата гордост, която я мотивира да вземе племенницата ми.
– Преувеличаваш – казах аз. – Спомни си за детето. Сигурно си имал някаква цел да я доведеш със себе си като свидетел. Дръж се прилично в нейно присъствие.
Дръжката на вратата в коридора се завъртя.
Те изчезнаха. Такива срамежливи, оттеглящи се хора.
Куклата се преобърна на дивана и тъй като нямаше лакти и колене, изглеждаше най-безпомощна, докато гледаше с големите си изрисувани очи към стаята наоколо.
Куин и Мона влязоха. Куин се беше преоблякла с голям плетен пуловер и семпъл панталон, защото климатикът във фермата „Блекууд“ беше сила, с която трябваше да се съобразяват, а Мона все още беше в разкошната си черна рокля, а бледото ѝ лице и ръце светеха. Сега на врата ѝ беше закрепена камея – много голяма и красива от бял и син сардоникс.
– Можем ли да говорим сега? – Попита Куин с много учтив тон. Той погледна Мона с голяма загриженост, после очите му се върнаха към мен.
Осъзнах, че Куин е бил съвсем прав, като ми описа в началото любовта си към Мона. Нещастието на Мона – всъщност самата Мона, независимо дали е щастлива или тъжна – продължаваше да измества всички собствени неволи и скърби на Куин в неговото сърце. Тя продължаваше да го избавя милостиво, поне засега, от загубата на леля Куин и от загубата на двойника му Гоблин. Каквото и да ми правеше малкият скорпион, любовта му към нея беше благословия.
Как иначе да си обясним лекотата, с която прие да узурпирам великолепното легло на леля Куин в моята, как да се изразя, суета?
Отблъснах се назад към възглавниците, докато не се закрепих здраво в изправено положение, с удобно изпънати крака и кръстосани глезени, и кимнах.
Рядко виждах краката си с черни чорапи. Лично аз не знаех почти нищо за краката си. Изглеждаха доста малки за двайсет и първи век. Лош късмет. Но шест фута все още беше добър ръст.
– Искам да знаеш, че обожавах леля Куин – промълвих аз. – Спях върху покривката. Бях разтърсен.
– Любими шефе, ти правиш картина там – каза Куин любезно. – Направи това твое място тук. Ти познаваше леля ми. Тя е спала през целия ден. Всеки прозорец е снабден със затъмняваща щора под луксозното кадифе.
Тези думи имаха изключително успокояващ ефект. Дадох му да разбере, мълчаливо.
Той седна на пейката пред тоалетката на леля Куин, с гръб към голямото кръгло огледало и меката светлина на лампата. Мона седеше на дивана, съвсем близо до куклата, която духът на Стела току-що беше оставил там.
– Отпочина ли си вече? – Попита Мона, като се преструваше на прилично възпитано същество.
– Направи нещо полезно – казах презрително аз на Мона. – Вдигни тази будоарна кукла и я постави както трябва, за да не изглежда толкова изгубена.
– О, да, разбира се, – каза тя, сякаш не беше ревящ отмъстител от Ада. Тя постави куклата на тапицираната подлакътница на стола, кръстоса краката ѝ и сложи малките ѝ ръчички в скута ѝ. То ме погледна с благодарност.
– Какво се случи с теб там, Лестат? – Попита Куин. Маниерът му беше много грижовен.
– Не съм сигурен – отвърнах аз. – Някаква сила, която искаше да ме вземе със себе си, може би. Бяхме се свързали, когато тя започна да се издига. Но аз успях да се измъкна. Не съм сигурен. Понякога виждам ангели. Страшно е. Не мога да говоря за това. Не искам да го преживявам отново. Но Патси си е отишла. Това е важното.
– Видях Светлината – каза Куин. – Видях я безпогрешно, но никога не видях духа на Патси. – Той имаше толкова искрен маниер, нищо причудливо.
– Аз също го видях – каза банши. – И ти се караше с някого, и ти ругаеше на френски, и ти викаше нещо за чичо Жулиен.
– Вече няма значение, – казах аз, като погледнах Куин. – Както казах, предпочитам да не го преживявам отново.
– Защо го направи? – Попита с уважение Куин.
– Какво, по дяволите, имаш предвид? – Попитах. – Трябваше да се направи, нали?
– Осъзнавам това – каза Куин. – Но защо ти? Аз съм този, който уби Патси. А ти си излязъл там сам и си привлякъл духа ѝ към себе си. Ти свали Светлината заради нея. Имаше борба. Защо го направи?
– Предполагам, че заради теб – казах аз с вдигане на рамене. – Може би не мислех, че някой друг може да го направи. Или пък го направих за Жасмин, защото ѝ бях обещал, че духът няма да я стигне. Или за Патси. Да, за Патси. – Замислих се. Казах: – И двамата сте толкова млади в „Кръвта“. Видели сте толкова малко. Аз съм видял виещия вятър на привързаните към Земята мъртви. Виждал съм душите им в празнотата между царствата. Когато Мона каза, че Патси не е знаела, че е мъртва, това реши въпроса за мен. Така че излязох там и го направих.
– И тогава беше песента – каза малката харпия и погледна Куин. – Томи изсвири ирландската песен и тя беше толкова скръбна.
– Като стана дума за нейните песни, аз изпълних обещанието си – каза Куин. – Или поне съм започнал. Обадих се на агента на Патси, накарах го да стане от леглото. Ще преиздадем всички нейни записи, ще направим специално рекламно издание – всичко, което тя някога би могла да иска. Агентът ѝ е толкова развълнуван, че тя е мъртва, че едва се сдържа.
– Какво! – Каза Мона.
– О, знаеш ли, мъртвите звезди печелят много пари, – отвърна Куин с леко свиване на рамене. – Той ще разгласи трагичната ѝ кончина. Ще постави кариерата ѝ в скоби. Ще я опакова.
– Знаех си, че ще изпълниш обещанието си – казах аз. – И щях да се погрижа за това, ако не го беше направил – тоест, ако ми беше дал разрешение. Сега всичко е свършило, нали?
– Гласът ѝ беше чудесен – каза Куин. – Само ако можех да убия нея, а не гласа ѝ.
– Куин! – Каза Мона.
– Е, мисля, че точно това си направил, братче, – отбелязах аз.
Той се засмя тихо.
– Предполагам, че си прав, любими шефе, – каза той. Той се усмихна на Мона и нейния невинен шок. – Някоя вечер ще ти разкажа всичко за нея. Когато бях малък, мислех, че е направена от пластмаса и лепило. Тя винаги крещеше. Достатъчно за нея.
Мона поклати глава. Обичаше го прекалено много, за да го притиска. Освен това имаше и други неща, за които си мислеше.
– Но Лестат, какво видя там? – Попита ме тя.
– Не ме слушаш, – казах аз с раздразнение. – Казах ти, ти, луда малка пакостнице, че няма да го преживея отново. То е затворено за мен. Освен това ми дай една-единствена основателна причина, поради която изобщо трябва да говоря с теб. Защо сме в една и съща стая?
– Лестат – каза Куин, – моля те, дай на Мона още един шанс.
Разярих се – не на Мона, нямаше да падна отново в този капан, а просто се ядосах. Те бяха толкова красиви деца, тези двете. И…
– Много добре, – казах аз, като мислех, докато говорех. – Ще ти наложа закона. Ако трябва да остана с вас, аз съм господарят тук. И аз отказвам да се доказвам пред вас. Няма да прекарам престоя си при вас, като постоянно ме питате за правотата на моята власт!
– Разбирам – каза Мона. – Наистина, наистина разбирам! – Толкова привидно искрено.
– Пример за това, – казах аз. – Каквото и да съм видял там, предпочитам да забравя. И ти също трябва да го забравиш.
– Да, възлюбени шефе, – каза Мона нетърпеливо. Пауза.
Не ми се вярваше.
Куин не я гледаше. Гледаше внимателно към мен.
– Знаеш колко много те обичам – каза той.
– Аз също те обичам, братче – казах аз. – Съжалявам, че разногласията ми с Мона ни отдалечиха.
Той се обърна към Мона.
– Кажи каквото имаш да казваш, – каза ѝ той.
Мона погледна надолу. Ръцете ѝ бяха сгънати една върху друга в скута ѝ и тя изглеждаше внезапно забрадена и изпълнена с топлина, цветът ѝ беше още по-наситен заради черната рокля, а косата ѝ съвсем случайно беше разкошна.
(Голяма работа! И какво от това!)
– Обсипах те с обиди – призна тя. Гласът ѝ беше по-гладък и по-богат, отколкото досега: – Толкова много сгреших. – Тя ме погледна. Никога не бях виждал зелените ѝ очи толкова спокойни. – Грешах, като говорех за другите ти бегълци по този начин, като говорех за отдавнашните ти трагедии с такава грубост и опит за жестокост. Никога не трябваше да говоря с никого с такова бездушие, камо ли с теб. Това беше духовно и морално грубо. И това не беше в моята природа. Моля, вярвай ми, когато казвам това. Това не беше в природата ми. Беше направо омразно.
Повдигнах рамене, но тайно бях впечатлен. Добро владеене на английския език.
– Тогава защо го направи? – Попитах, преструвайки се на дистанциран.
Изглежда, че тя се замисли, а през това време Куин я погледна с очевидна загриженост. След това тя каза:
– Ти си влюбен в Роуан. Аз го видях. Това ме изплаши, наистина, наистина ме изплаши. – Мълчание.
Неизразима болка. Никакъв образ на Роуан в сърцето ми. Просто празнота, признание, че тя е далеч, много далеч. Може би завинаги. – „Или някога сребърната връв да се разхлаби, или златната чаша да се счупи.“
– Уплашена? – Попитах. – Как така?
– Исках да ме обичаш, – каза Мона. – Исках да продължиш да се интересуваш от мен. Исках да бъдеш на моя страна. Не исках да те погълне тя. – Тя се поколеба. – Бях ревнива. Бях като затворник, пуснат от единична килия след две години, и след като бях открила богатства навсякъде около себе си, се страхувах да не загубя всичко.
Отново бях тайно впечатлен.
– Нищо не беше изложено на риск – отвърнах аз. – Абсолютно нищо.
– Но със сигурност разбираш – каза Куин, – какво означава за Мона да бъде залята от нашите подаръци и да не може да модулира чувствата си. Бяхме в същата тази градина зад къщата на Първа улица, на самото място, където бяха погребани телата на Талтош.
– Да, – каза Мона. – Говорехме за неща, които ме измъчваха от години, и аз… аз… .
– Мона, трябва да ми се довериш, – казах аз. – Трябва да се довериш на моите принципи. Това е нашият парадокс. Когато получаваме Кръвта, ние не оставяме зад гърба си естествения закон. Ние сме принципни същества. Никога не съм спирал да те обичам, нито за миг. Каквото и да изпитвах към Роуан на семейното събиране, то по никакъв начин не повлия на чувствата ми към теб. Как би могло? Два пъти те предупредих да бъдеш търпелива към семейството си, защото знаех, че е правилно да го направиш. После, третия път, добре де, отидох твърде далеч с малко подигравки. Но аз се опитвах да огранича обидите ти и злоупотребата ти с тези, които обичаш! Но ти не искаше да ме слушаш.
– Сега ще го направя, заклевам се, – каза тя. Отново увереният глас, глас, който не бях чувал нито снощи, нито по-рано тази вечер. – Куин ме инструктира в продължение на часове. Предупреждаваше ме за начина, по който се отнасям към Роуан, Майкъл и Доли Джийн. Казвал ми е, че не мога да ги наричам безгрижно „човешки същества“ точно пред тях. Това е невъзпитано за един вампир.
– Наистина, – казах аз изневиделица. (Сигурно се шегуваш.)
– Той ми обясни, че трябва да съм търпелива към техните постъпки, и сега виждам това, а и разбирам защо Роуан е трябвало да говори така. Или че не беше мое място да я прекъсвам. Виждам го. Вече няма да правя тези груби забележки. Трябва да намеря своята… своята зрялост в „Кръвта“. – Тя направи пауза и след това: – Място, където спокойствието и учтивостта се свързват. Да, това е тя. А аз съм далеч от него.
– Вярно е, – казах аз. Изучавах я, картината, която създаваше. Не бях съвсем убеден от този съвършен акт на разкаяние. А колко прекрасни изглеждаха малките ѝ китки в стегнатите черни белезници и, разбира се, обувките, с техните злокобни токчета и виещи се змиевидни каишки. Но думите ѝ ми харесаха: „Място, където спокойствието и учтивостта се свързват.“ Много ми харесаха и знаех, че са дошли от нея. Всичко, което беше казала, беше дошло от нея, независимо от това какво я беше учил Куин. Можех да разбера това по начина, по който Куин ѝ отговаряше.
– И за роклята с пайети – каза тя, като ме изкара от този ред на мисли. – Сега разбирам.
– Разбираш? – Попитах трезво.
– Разбира се, – каза тя и сви рамене. – Всички мъже очевидно са много по-стимулирани от това, което виждат, отколкото жените. И защо ние, хората на нощта, да правим изключение? – Проблясък на големи зелени очи. Розова уста. – Не искаше повече да се разсейваш от цялата тази кожа и деколтета и беше много честен за това.
– Трябваше да изкажа желанията си с повече такт и уважение – казах с тъп монотонен тон. – В бъдеще ще бъда джентълмен.
– Не, не – каза тя с честно разтърсване на червената си коса. – Всички знаехме, че роклята е хайфалутин боклук, така и трябваше да бъде. Ето защо я носех на терасата на хотела. Беше умишлено съблазнителна. Ето защо, когато влязох в тази къща, веднага отидох да се преоблека в нещо по-представително. Освен това ти си Създателят. Това е думата, която използва Куин. Създателят или Майсторът. Учителят. И ти имаш властта да ми кажеш: „Съблечи тази рокля“, а аз знаех за какво говориш. Но виждаш ли – аз бях болна през една много важна част от живота си. Никога не съм знаела като смъртно момиче какво е да носиш такава рокля. Никога не съм била смъртна жена, разбираш ли.
Върху мен се спусна огромна тъга.
– Просто от дете се превърнах в инвалид – каза тя. – А след това, този набор от сили, които ми поверихте. И какво направих, освен да ти нанеса удар, защото си мислех, че… че обичаш Роуан. – Тя спря, озадачена, гледайки настрани. – Предполагам, че съм искала да ти разкрия… че и аз съм жена в тази рокля… – каза тя мечтателно. – Може би това беше. Че съм жена, както и тя.
Думите ѝ ме удариха в душата. Душата, която не трябваше да имам, заплетената душа.
– Иронично, нали? – Каза тя, гласът ѝ загрубял от емоции, – какво означава женственост. Силата да бъдеш майка, силата да съблазняваш, силата да оставиш зад себе си и двете, силата да… – Тя затвори очи. Прошепна: – И тази рокля, такъв скандален знак за това!
– Не се бори повече с нея, – казах аз. Това беше първата топлина, която проявявах към нея. – Ти го каза още първия път, наистина. Ти го каза.
Тя го знаеше. Вдигна поглед към мен.
– „Power Slut“ – прошепна тя. – Така ме нарече и беше прав, бях пияна от силата, въртях се, бях…
– О, не, недей…
– И ние можем да се превъзнасяме, ние сме толкова благословени, дори и да е тъмна благословия, ние сме чудеса, ние сме свободни в толкова много прекрасни отношения.
– Моята задача е – казах аз, – да ви напътствам, да ви инструктирам, да остана с вас, докато не сте в състояние да съществувате добре сами, и да не губя самообладание, както направих аз. Бях в грешка. Разиграх ръката на властта така, както и ти, бебе. Трябваше да имам много повече търпение.
Тихо. И тази скръб също ще се вдигне. Тя трябва да се вдигне.
– Все пак обичаш Роуан, нали? – Попита тя. – Наистина много я обичаш.
– Приеми това, което ти казвам, – казах аз. – Аз съм много лош човек. И съм мил.
– О, ти изобщо не си лош, – каза тя с лек смях. Тя изчисти натъженото си лице с най-светлата си усмивка. – Абсолютно те обожавам.
– Не, аз съм злобен, – казах аз. – И очаквам да бъда обожаван. Спомни си собствените си думи. Аз съм учителят.
– Но защо обичаш Роуан?
– Мона, нека не се задълбочаваме прекалено много в тази тема – каза Куин. – Мисля, че тук постигнахме голямо помирение и Лестат няма да ни остави сега.
– Никога нямаше да си тръгна – казах под носа си. – Никога не бих изоставил нито един от вас. Но сега, когато сме се събрали заедно, мисля, че можем да продължим напред. Имам и други въпроси, които ме вълнуват.
Тишина.
– Да, трябва да продължим напред – каза Мона.
– Какви други въпроси? – Попита Куин малко уплашено.
– Снощи говорихме за някаква мисия – казах аз. – Дадох обещание. И смятам да го изпълня. Но искам да изясня някои неща… относно мисията и това, което се надяваме да спечелим от нея.
– Да, – каза Куин. – Не съм сигурен, че разбирам напълно всичко за Талтош.
– Има твърде много неща, които трябва да разберем – казах аз. – Сигурен съм, че Мона ще се съгласи с това.
Видях как в светлото ѝ лице отново се върнаха проблемите, сгърчването на веждите ѝ, мекото удължаване на устата ѝ. Но дори и в това видях нова зрялост, нова самоувереност.
– Имам няколко въпроса… – Казах.
– Да, – каза Мона. – Ще се опитам да отговоря на тях.
Замислих се, след което се впуснах:
– Абсолютно сигурна ли си, че наистина искаш да намериш тези същества?
– О, аз трябва да намеря Мориган, знаеш го! Лестат, как можа, ти каза, че…?
– Нека го формулирам по друг начин, – казах аз и вдигнах ръка. – Няма значение какво си казала в миналото. Сега, когато имаш време да помислиш – да свикнеш с това, което си, сега, когато знаеш, че Роуан и Майкъл не са те лъгали, че наистина знаеш всичко и че няма какво да знаеш – искаш ли да потърсиш Мориган просто за да знаеш, че е жива и здрава, или да ѝ се разкриеш в истинско събиране?
– Да, това е основният въпрос – каза Куин. – Кое е то?
– Ами, за истинско събиране очевидно, – отговори тя без колебание. – Никога не съм мислила за друга възможност. – Тя беше смаяна. – Аз… никога не съм мислила просто да разбера дали тя е добре. Аз… винаги съм си мислела, че ще бъдем заедно. Толкова много искам да я прегърна, да я прегърна, да я… – Лицето ѝ бе потъмняло от болка. Тя замълча.
– Виждаш ли – попитах колкото се може по-тактично, – че ако искаш това, отдавна щеше да се върне при теб.
Със сигурност такива мисли ѝ бяха идвали и преди. Трябваше да се появят. Но докато я гледах сега, се чудех. Може би се беше отдала на фантазии и лъжи – че Роуан е знаела къде е Мориган и е пазил това в тайна. Че Роуан ѝ е внесла контрабандно вълшебното мляко и то не е донесло нищо добро.
Какъвто и да е случаят, сега тя беше разтърсена. Силно разтърсена.
– Може би не е могла да дойде при мен – прошепна тя. – Може би Аш Темпълтън нямаше да ѝ позволи. – Тя поклати глава и сложи ръце на челото си. – Не знам що за същество е той! Разбира се, Майкъл и Роуан смятаха, че Аш е… герой, велик всезнайко, мъдър наблюдател на вековете. Но какво, ако… Аз не знам. Искам да я видя. Искам да говоря с нея. Искам да го чуя от нея, това, което иска, не виждаш ли? Защо не е идвала при мен през всичките тези години, защо дори не е… Лашър, той беше жесток, но беше една ненормална душа, една… – Тя покри устата си с дясната си ръка, пръстите ѝ трепереха.
Куин беше извън себе си. Не можеше да понесе да я вижда толкова нещастна.
– Мона, не можеш да ѝ дадеш Кръвта – казах тихо, – независимо от обстоятелствата. Кръвта не може да бъде предадена на този вид същества. То е твърде непознато за нас, за да си помислим дори за такова нещо. Много е вероятно Кръвта да не може да им бъде предадена. Но дори и да можеше, ние не можем да създадем нов вид безсмъртни. Повярвай ми, когато казвам, че има древни представители на нашия вид, които никога не биха допуснали подобно нещо да се случи.
– О, знам това, не съм го поискала, не бих… – Тя замълча, очевидно неспособна да говори.
– Искаш да знаеш, че е жива и здрава – каза Куин по най-нежния начин. – Това е от първостепенно значение, това ли искаш?
Мона кимна и отвърна поглед.
– Да – че някъде има общност от тях и те са щастливи. – Тя се намръщи. Бореше се с болката си. Пое си дъх, бузите ѝ се зачервиха. – Това не е вероятно, нали? – Тя ме погледна.
– Не, не е, – казах аз. – Точно това се опитваха да ни кажат Роуан и Майкъл.
– Тогава трябва да знам какво се е случило с тях! – Прошепна тя с горчивина. – Трябва да го направя!
– Ще разбера, – казах аз.
– Наистина ли го мислиш?
– Да, – казах. – Не бих ти дал такова обещание, ако не го мислех сериозно. Ще разбера и ако те са оцелели, ако наистина имат общност някъде, тогава ще можеш да решиш дали искаш да се срещнеш с тях или не. Но щом срещата се осъществи, те ще знаят за теб, какво представляваш, всичко. Тоест, ако притежават силите, които Роуан им приписва.
– О, те имат тези сили, – каза Мона. – Имат. – Тя затвори очи. Пое си дълбоко и болезнено дъх. – Ужасно е да си призная – каза тя, – но нещата, които Доли Джийн каза, бяха истина. Не мога да ги отрека. Не мога да скривам истината от теб и Куин. Не мога. Мориган беше… почти непоносима.
– Как така, непоносима? – Попита Куин.
Виждах, че това е радикално признание. Беше казала неща, които съвсем не бяха верни.
Мона отметна косата си назад, а очите ѝ търсеха тавана. Беше се сблъскала с нещо, което винаги беше отричала.
– Обсебващо, непрестанно, безумно! – Каза тя. – Непрекъснато разказваше за своите схеми и планове, мечти и спомени и наистина каза, че Мейфеър ще стане семейство на Талтош, а щом долови аромата на мъжкия Талтош върху Роуан и Майкъл, беше абсолютно непоносима. – Мона затвори очи. – Мисълта за общност от такива същества е – почти отвъд въображението ми. Този старец, Аш Темпълтън, онзи, когото Роуан и Майкъл познаваха – той се беше научил да се преструва на човешко същество, беше научил това преди векове. Това е проблемът. Тези същества могат да живеят безкрайно дълго! Те са безсмъртни! Видът е напълно несъвместим с хората. Мориган беше нова и сурова. – Тя ме погледна умолително.
– Приеми го бавно, – казах аз. Никога не бях я виждал да страда толкова. Във всичките ѝ пристъпи на сълзи имаше щедрост и безкористност, които ги правеха да изглеждат съвсем предизвикателни. Що се отнася до яростта ѝ, тя положително ѝ се беше наслаждавала. Но сега тя наистина се измъчваше.
– Това прилича на мен, не виждаш ли? – Каза тя. – Тя беше новородена Талтош. И аз съм новородено дете на Кръвта, или както искаш да ме наречеш. И ние споделяме едни и същи недостатъци. Тя беше непокорна и се блъскаше във всичко около себе си! И ето как съм се държала, беснейки, както направих за писмените ти признания, аз… тя… предполагайки, предполагайки, дори бързайки към компютъра точно така, както тя го направи, записвайки отговорите ми така, както тя го направи, и продължавайки и продължавайки така, както тя го направи, но тя, тя никога не спря, тя… аз… тя… не знам… – Сълзите ѝ се появиха и тя не можеше да говори повече. – О, скъпи Боже на небето, каква е скверната тайна зад всичко това? – Прошепна тя. – Каква е тя? Каква е тя?
Лицето на Куин беше разкъсано.
– Аз знам тайната, – казах аз. – Мона, ти я мразеше толкова, колкото и я обичаше. Как можеше да не го правиш? Приеми го. А сега трябва да знаеш какво се е случило с нея.
Тя кимна енергично, но не можеше да говори. Не можеше да ме погледне.
– И трябва да действаме много внимателно – казах аз, – това търсене на Талтош, но отново ти обещавам, че ще го направим. И аз ще ги намеря или ще разбера какво е станало с тях.
Тихо.
Накрая тя ме погледна.
Върху нея се настани скръбна неподвижност. Не се опитваше да ме гледа втренчено. Не мисля, че дори осъзнаваше, че я гледам в гръб. Гледаше ме най-дълго и лицето ѝ стана меко, отдаващо се и нежно.
– Никога повече няма да бъда злобна към теб – каза тя.
– Вярвам ти, – казах аз. – Приех те в сърцето си в първия момент, в който те видях. – Куин седеше и гледаше с търпеливи очи, а кръглото огледало зад него беше като голям ореол.
– Ти наистина ме обичаш – каза тя.
– Да, – казах аз.
– Какво мога да направя, за да докажа, че те обичам? – Попита тя.
Дълго мислих, запечатан от нея и от Куин.
– Не е нужно да правиш нищо, – казах аз. – Но има една малка услуга, за която мога да те помоля.
– Всичко, – отговори тя.
– Никога повече не споменавай за любовта ми към Роуан, – казах аз.
Тя се втренчи в мен, очите ѝ бяха толкова пълни с мъка, че едва издържах.
– Само още един път, за да кажа това – каза тя. – Роуан ходи с Бога. А „Мейфеър Медикъл“ е нейната свещена планина.
– Да, – казах аз с въздишка. – Много си права. И никога не си мисли, че не го знам.
Назад към част 23 Напред към част 25
