Глава 11
МАРГАРЕТ
Спомних си!!! През целия ден вътрешностите ми сърбяха от чувството, че съм забравила нещо, и ето че дойде прозрението. Подскочих направо и едва не изкрещях на висок глас. Вайълет! Не съм хранила Вайълет от два дни! Как можах да забравя за нея?
Като се има предвид лошият нрав на котката, това беше страшно. Цялото романтично настроение веднага се разсея и аз се затичах към Академията като зашеметена.
Не до Академията, а до общежитието – телепортът на Джордж ни беше изхвърлил близо до портата, а после – да, почти тичах.
– Маргарита, защо… – Кралят се опита да изясни ситуацията, когато стигнахме до вратата на общежитието.
Аз не отговорих. Просто хванах ръката на негово величество и го повлякох след себе си.
За всеки случай! В края на краищата, сега той е мой годеник, а така или иначе. Аз съм слабо треперещо момиче и не би трябвало сама да решавам всички проблеми.
И усещах, че се задават неприятности…. Още щом влязохме в общежитието, стомаха ми се размърда, като добави стрес към и без това разчорления ми вид.
Изкачих стълбите до петия етаж, влязох в дългия коридор и тогава предчувствията ми се сбъднаха.
Пред вратата на стаята ми се беше събрала цяла делегация, водена от ректора. Цяла тълпа! Имаше комендантката, нейната помощничка и няколко учители… А Калтум изглеждаше така, сякаш ще се пръсне.
Радвам се, че се сетих да взема краля със себе си.
– Джордж! – Ето към кого се обърна Калтум, когато пристигнахме. – Джордж, това е извън реда!
А после и към мен:
– Адептка Сонтор, моля, обяснете защо вратата на определената ви стая е заключена! Защо не можем да използваме резервния ключ!
Погледнах с директен поглед, но нямах време да отговоря. Калтум отново се разяри:
– Ваше величество, мога да разбера много неща, но да нарушавате правилата по този начин е прекалено. Добре де, бягство. Добре де, неподходящо поведение с вашето, да ви напомням, участие! Но едно животно в стаята.
– Какво животно? – Опита се да се държи хладнокръвно Джордж.
В следващия момент откъм вратата се разнесе отчетливо и много нелюбезно мяукане. Не беше нужно да си гений, за да разбереш, че Вайълет е разярена и не от Калтум трябва да се страхувам.
Ооо!
След второто мяукане целият персонал на Академията се взираше в мен и аз….
– Това е неговата котка – сочех с пръст суверена по некултурен начин. – Повярвайте ми, аз също бях напълно против, когато той я доведе. Но не можеш да спориш с крале, а аз съм просто поданик.
Лицето на Джордж беше учудено от тази постановка.
Но учудването не продължи дълго и след миг кралят отново се върна към ролята си на властен, всемогъщ човек.
Само Калтум не се впечатли – той явно беше от хората, които просто мразеха животните. Има някои странни хора, уви.
– Джордж! – Възкликна отново ректорът. – Ваше величество!
– Джордж ще си я вземе още сега – намесих се аз. После се обърнах към краля, направих големи невинни очи и добавих: – Не е ли така, скъпи?
Думата „скъпи“ накара всички да изтръпнат – явно не са имали книга за кралските ангажименти. Или пък още не я бяха прочели, защото бяха заети да разбиват вратата ми.
Самият Джордж… Той замръзна, погледна ме с неизразимо изражение и… да, кимна.
Преди да успее да промени решението си, аз спринтирах към вратата и я отворих без ключ. Гладната, разярена Вайълет излетя навън в черна топка от смърт.
Тя не се опита да избяга, само показа възмущението си и аз се почувствах засрамена, но нямах време да ѝ дам месото, което бях донесла от морската вечеря.
– Джордж! – Калтум беше блъснат. – Джордж, ще се наложи да накажа адептката ти!
Упс.
За пореден път всичко изглежда толкова логично и закономерно. Има си правила и аз ги наруших. Като се има предвид фактът, че рангът и титлата нямат значение в Академията, наистина трябваше да бъда дисциплинарно наказан. Но…
– Дори не си и помисляй за това – каза Джордж. Тонът му беше неочаквано леден. Беше толкова леден, че не само делегацията на наказанието, но и аз замръзнах.
Ректорът и кралят се погледнаха един друг, но боят беше кратък.
Разбира се, не е хубаво да се подтиска авторитетът на началника на Академията в присъствието на персонала, но Джордж го направи.
Просто така беше. Калтум се намръщи, смутен и объркан.
Той също знаеше кого бута! Можеше да го направи по-тихо и насаме.
Пауза. Много тежка пауза. А после Джордж си пое дълбоко дъх и премина от тихо надмощие към спокоен тон:
– Какво наказание? Помниш ли какво се случи първия и единствен път, когато чистише в мазето? Сигурен ли си, че искаш да се повтори? Лично аз не искам.
Атмосферата леко се разведри и по устните ми проблесна срамежлива усмивка. Ние със Зубъра и Психото, разбира се, на практика сме превъзпитани и готови да зарежем приключенията от живота си, но, от друга страна, ако ме накажат директно и ме пратят в мазетата… Там, при мидите и охлювите ….
Сякаш кралят беше прочел мислите ми:
– Марго, не! – Изкрещя той.
И веднага се почувствах толкова добре, толкова щастлива. Само ако Вайълет не беше крещяла в краката ми…
– Маргарет! – Прозвуча в ухото ми.
Какво казвам? Нищо не казвам.
Наведох се, вдигнах котката, пъхнах я в ръцете на Джордж, после му подадох салфетката с увитото в нея месо и влязох в стаята.
На прага се обърнах, за да се извиня за суматохата и да пожелае на всички лека вечер.
Още една крачка. Затваряне на вратата и аз останах сама и в тишина.
О, какво щастие! Липсваше ми само целувката на Джордж за сбогом, но ще я преодолея.
Той ще го направи утре. Ще дойде да изнесе лекция, нали?
Е, спри. Утре е почивен ден, така че отивам при Филиния. И добре, че е така, много ми липсва баба ми. А и имаме за какво да си говорим, особено с оглед на събитията от последните два дни.
За пръв път от седмици насам спах сама, без котките да ме избутват от леглото. От една страна, беше приятно, но от друга… въпреки умерено вредната природа на Жреца и остро вредната природа на Вайълет, се чувствах зле. Празна.
Но все пак! Спах прекрасно! Събудих се в чудесно настроение, протегнах се, а когато отворих очи, изкрещях! От тавана ме гледаше едно голямо черно петно с белезникави очи.
– Ааа!
Ужасно е. Това е просто страховито!
– Защо викаме? – попита петното с гласа на Зора. И после падна от тавана право върху леглото. Върху мен, покрита с одеяло.
Как не изкрещях отново? Не знам! Беше твърде неочаквано.
Семената на подаръка се развълнуваха, полетяха нагоре и се завъртяха около леглото.
– Какво правиш тук? – Когато овладях гласа си, издишах. – Не можеш да напуснеш главната сграда. Привързана си там.
Защото наистина. Всевиждащата същност беше твърдо прикована към онзи кладенец с мазна субстанция, скрит под читалнята. Към нещо, което не можеше да бъде преместено.
Черното петно видимо се изду, отново размаха очи.
– Да, то е привързано. Каква е голямата работа? – Отвърна тя нелогично и доста подигравателно.
Страхотно.
Иронията рано сутрин е точно това, от което имам нужда.
– Може ли да няма загадки? – Попитах аз, като внимателно изпълзях изпод одеялото и оставих Зора върху него.
– Добре, ще ти обясня – промърмори местният изкуствен интелект. – За тези, които могат да движат мозъците си, винаги има начин.
Тук се оказа, че обвързването си е обвързване, но има и такива неща като канали. Ако направиш канал, можеш да минеш през него.
Както при нашите кабели. Има електроцентрала, да речем, и има проводник, който отива до друга точка. И в края на тази жица… да, същото електричество.
Само че за Зора беше много трудно да прокара такъв канал от главната сграда до общежитието и моята стая.
На въпроса „Защо не го направи по-рано?“, съществото отговори:
– Защо да го правя? Нямаше нужда!
– Значи сега има нужда? – Напрегнато придърпвайки халата си, поясних аз.
Белезникавите очи заблестяха! И в гласа на приятелката ми прозвуча основателност, общо взето, оплакване:
– Все още не си ми разказала за твоя свят, Марго. Все отлиташ някъде, нямаш време. Затова реших, че ще е по-лесно да те разпитам тук, в твоята стая.
Е, това е интересен ход.
– Значи си тук за знания?
– Защо иначе? – Отново се възмути Зора.
Замислих се и кимнах кротко. Само че…
– Днес е почивният ми ден и отивам в имението на Филиния.
– Маргарет!
Вдигнах ръце в примирителен жест:
– Но когато се върна, съм изцяло твоя!
Приятелката ми подсмърчаше, а аз все още се притеснявах от трудността да създаде канал. С какво е свързан той?
Попитах на глас и чух в отговор:
– Каналът се състои от моето тяло. А за да се издърпа тялото ми под земята, е нужна много магия.
Какво? Толкова за „канала“. Надявам се цялото това тяло да не влезе в стаята ми. Може да си намокря панталоните, въпреки любовта ми към Зора.
Е, сега вече има повече смисъл. Много магия. Добре, добре.
С това разбиране отидох в банята, почистих се, отговарях на въпросите на Зора около половин час, облякох се и си тръгнах. Чакаше ме среща с Филиния. Едва когато седнах в каретата, изпратена от имението, си спомних за онзи злополучен плик и въздъхнах.
Трябва ли да спра шофьора? Да бягам обратно към общежитието? Възможност, разбира се, но… пликът не отива никъде, нали?
А и един почивен ден не е вечен!
Нещо повече, по-добре да стигна до баба, преди Негово Величество да си спомни за мен. Не знам до какво ще доведе новата ни среща.
ДЖОРДЖ
Любовта на моята Маргарет към сутрешното кафе се оказа заразителна. Бях в малката трапезария и се наслаждавах на едно питие, а срещу мен седеше лейди Мира и ме порицаваше, че го правя неправилно.
Искам да кажа, че майка ми сияеше и буквално танцуваше в стола си, но отклонението ми от традицията по въпроса за годежа ми с Марго не можеше да остане незабелязано.
Е, как да не остане? В края на краищата традиционните поздравления включваха не само сватбени подаръци и искане на благословията на родителите ми, но и пищен прием в двореца.
Разбира се, обясних на майка ми, че в случая с Марго трябва да ударим, преди желязото да е изстинало. Лейди Мира се съгласи, но наистина не можеше да не се намръщи.
Като цяло това беше една формалност. Приех я с цялата твърдост на човек, който вече е ангажиран и се успокоява от този факт.
Майка ми почти беше завършила речта си, когато през вратата на трапезарията влетя секретаря ми и издиша с поклон:
– Ваше Величество, имаме необичайна ситуация.
Какво, отново?
Аз не помръднах. Дори не повдигнах вежда! Просто уточних:
– Надявам се, че този път проблемът не е свързан с лейди Маргарет?
– Не на пръв поглед – успокои ме секретарят. Но той веднага го развали: – Но кой знае?
Секретарят получи гневен поглед.
Той се заинати и „обясни“:
– Много ви моля да дойдете незабавно в Академията.
Тук аз все пак се намръщих.
Ако ставаше дума за Академията, трудно можеше да се мечтае за неангажираността на Маргарет. Но може би не беше тя, а нейната банда? В края на краищата Марго се беше върнала късно, а Миквой и Храфс имаха цял ден и цяла нощ, за да направят нещо.
– Какво точно се е случило? – Изръмжах аз.
А когато чух отговора, допих кафето си на един дъх и се изнизах от трапезарията. Единствената утеха беше, че мащабът на бедствието беше такъв, че едва ли Маргарет имаше вина.
При всички таланти на миледи, тя не би имала сили и ум за подобно нещо. Поне не и на този етап от обучението ѝ. Но ако след година, две или три….
Половин час по-късно стоях пред главната сграда на Академията и осъзнах, че нищо не разбирам. Наоколо се тълпяха не по-малко объркани майстори, а Калтум честно казано се опитваше да не изпада в паника.
Ректорът не се справяше много добре със задачата си. Беше разбираемо, защото отговорността, така или иначе, е върху него. Той беше този, който щеше да бъде разпитан от Настоятелството. Той е този, който ще трябва да осигури финансирането за ремонта.
Какво се случи?
Немислимото!
Основната и най-стара сграда на най-доброто учебно заведение в страната, чиито камъни са били напоени с магия по време на строежа и чиято защита е била изграждана и поддържана в продължение на много векове, от поколения магове, изведнъж се оказа… гола.
Нямаше никаква защитна магия. Изобщо никаква! Сякаш някой я беше помел.
– Някой има ли някакви теории за това какво се е случило и как е могло да се случи? – Повиших глас накрая.
Майсторите единодушно разпериха ръце.
Изпитах остро желание да отида до пейките в парка, да легна и да се загледам в небето. Само в небето. Да се взирам в прелитащите облаци и да не мисля за нищо.
МАРГАРЕТ
Филиниа ме посрещна още във фоайето с две чаши пенливо вино и лукава усмивка. При това херцогинята нервно потропваше с крак – аз се свих и като цяло се разтресох при вида ѝ.
– Е, поздравления! – Възкликна весело баба.
Направих много големи очи, после попитах:
– Не си ли ядосана?
– Защо трябва да се ядосвам? Напротив, щастлива съм! Радвам се, че Джордж повтори предложението и ти го прие. В края на краищата той е крал, а на кралете не се казва „не“.
Издишах, като взех чашата от ръцете на Филиния, а тя добави:
– Но по принцип такива ангажименти се правят публично. С благословия, с церемония, със свещеници.
Представях си такъв процес и… се радвах, че сме го направили с малко кръв.
– Ще ми разкажеш ли какво беше? – Побутна ме Филиния и аз отдръпнах глава в раменете си.
– Няма какво да разказвам… Обикновено е… – започнах и спрях, осъзнавайки, че няма да излъжа или да премълча.
Баба прочете нещо по лицето ми и радостта ѝ се смени с набръчкано от любопитство лице:
– Добре, добре, добре!
– Ще ти разкажа всичко – уверих я искрено.
След това отидохме във всекидневната и там се сблъсках с нова изненада. На стената, на най-видно място, висеше същият портрет на Джордж, който той ми беше подарил, когато се запознахме. За да не забрави семейство Сонтор как изглежда един крал.
– За какво е това?
Първоначално Филиния беше избрала по-малко популярно място за портрета.
– Е – въздъхна дамата. И повтори онова, което вече беше казала: – Той все пак е крал.
Мм-хмм. Крал.
– И бъдещ роднина! – Добави баба и аз неволно се ухилих.
Спомних си за подялбата на имуществото на херцогинята, което беше началото на моята история на този свят.
– Ти вече не му се сърдиш?
– Разбира се, че му се! Но малко по-малко, отколкото преди – каза Филиния. После добави тихо и сериозно: – Ще му простя напълно едва след като те направи щастлива.
Неволно притиснах ръка към гърдите си.
Емоциите се надигнаха, но нямах време да ги усетя. Бях прекъсната от новината за скорошното пристигане на шивачката, а точно сега баба ми беше нетърпелива за подробности за второто сгодяване.
Отново ми беше неловко, затова казах:
– Ти седни първо.
Опитната дама отново беше предпазлива.
След това имаше история с подценяване на размера на змията и други сложности. Но някак си бях пропуснала една точка…
В нашия свят съвместното спане също е двусмислено нещо, но не в такава степен. Особено когато става въпрос за екстремни условия – например опасно къмпингуване, където всеки хамак е от значение.
Тук, в това вълшебно Средновековие, с целия му етикет и дълги поли… Накратко, херцогинята беше изтръпнала.
И когато се съвзе, тя попита с тих глас:
– Какво направи той? Къде те сложи?
След това се опита да свали портрета от стената, като преди това надраска нарисуваното лице, за да го пренесе обратно в северния салон. Филиния се възмути и използва лоши думи. Това обаче не попречи на баба да оцени чудесния годежен пръстен, който ѝ беше подарен.
И нейното обобщение беше следното:
– Е, Джордж! Какъв крал! Вдигнете го и го доведете!
Най-накрая осъзнах мащаба на приключението на моя суверен и се ухилих.
– Това не е смешно, Маргарет! – Възкликна Филиния. – Просто нека се появи. Аз ще му кажа всичко!
Какво точно беше „всичко“ и в какви термини, оставаше загадка за мен. Преди да имам време да чуя подробностите, дойдоха шивачката и нейните помощници и завлякоха моята скромна особа в друга стая, до стола за мъчения.
Онова, на което жертвата трябва да застане и да остане неподвижна, докато роклята не бъде маркирана, за да пасне. Докато не се измерят и коригират всички детайли и щрихи.
Но аз стоях неподвижно и не хленчех. Осъзнах, че трябва да изглеждам страхотно на сватбата на майка ми. Особено след като сега съм годеницата на краля.
А след пробата се случи още нещо…
Чантата, която бях оставила в замъка Сонтор, беше доставена в столицата и аз отидох в спалнята си да я проверя.
Резултатът беше не просто тъжен, а катастрофален. Оказа се, че бариерата между световете все пак не е мит.
Калъфът на лаптопа беше празен! Само фрагменти от пластмаса и микрочипове на дъното вместо скъпо оборудване. Същото се случи и с таблета – в страничния джоб, в който го държах, беше открита шепа характерни отпадъци. Същата съдба сполетя и умния ми часовник, който беше прибран в козметичната ми чанта – вместо него намерих каишка и купчина отломки.
Но това не беше всичко! Документите, оставени в същата чанта, вече бяха почти нечетливи. Сякаш бяха лежали на жаркото слънце в продължение на много дни. Само пластмасовата страница на паспорта беше запазила повече или по-малко приличен вид.
Замръзнах с паспорта в ръцете си. Значи, ако не бях взела телефона в Академията, и той нямаше да оцелее? И както разбирам, той е бил спасен от един котарак със странни свойства.
Чудя се как ли се справя мама със ситуацията с бариерата? Дали тя носи телефона в нашия свят, за да не се разпадне? Или какво?
След като седях в състояние на зомби и медитирах върху тези мисли, отидох до гардероба. Извадих куфара си, а там ме чакаше допълнителна неприятност – не само оборудването, но и дрехите, които бях донесла от дома, бяха започнали да се разпадат по шевовете.
Всичко. Дори модните маркови дънки, които според производителя можеха да издържат на всякакви натоварвания.
– Еееееее! – Извиках тъжно.
След това, само като последен щрих, ръката ми се протегна към самия джоб, където приятелката ми беше хвърлила толкова надеждната според нея контрацепция.
Просто ми беше любопитно! И ето че опаковката все още се държеше, но си струваше да отворя една от тях, и…
– Значи след сватбата все пак ще открадна отварата – обобщих иронично.
Казах, напъхах останките от нещото в опаковката и я върнах в джоба на куфара си. Уви, този свят наистина отхвърляше всичко чуждо. Буквално се разглобяваше на атоми и го разпадаше.
Това ме натъжи и аз подсмърчах с нос. Не, нямаше да се върна на Земята, но нещата бяха скъпи! А сега бяха такъв боклук.
Боже! Жалко за таблета и лаптопа!
Останалата част от деня премина добре, в почивка и разговори. С Филиния обсъждахме роклята, подаръците за сватбата на мама, явната наглост на Джордж и всичко останало.
Вечерта излязох в замръзналата есенна градина, за да се видя и да поговоря с Марк. Момчето все още беше щастливо и доволно от своя грифон.
Той също така ме поздрави за годежа ми! После се сви, загледан в земята, промълви:
– Маргарет, можеш да бъдеш сигурна, че няма да разкажа на никого за това как с теб се катерехме по чуждите дворове и по оградата и как избягахме от Хрустик.
Аз се засмях.
Точно така, една бъдеща кралица не бива да се забърква в такива истории. Но се опасявам, че в моя случай не можеш да се скриеш в торба. Все пак си струва да опитам. Ами ако стане?
Назад към част 11 Напред към част 13