Лестат
Събудих се около половин час преди те да дойдат. Доколкото разбрах, Амел беше с мен. Скоро чух гласовете им. Вратите на хранилището се отвориха и Луи дойде с Фаред и Капетрия, двамата учени, облечени изцяло в бяло и с чантите си, несъмнено пълни с чудни медицински приспособления и флакони с химически чудеса. И двамата имаха стетоскопи на шията си. Сет беше наблизо.
Роуз и Виктор също бяха там. Това беше идея на Капетрия и Фаред се беше съгласил.
Беше решено, че ако след спирането на сърцето ми Роуз или Виктор покажат признаци, че действително „умират“ по някакъв начин – изсъхват, влошават се, трансформират се по някакъв начин, който показва необратима смърт – тогава сърцето ми ще бъде рестартирано веднага.
Също така беше договорено, че ако всички вампири по света просто останат в безсъзнание за това време, вероятно „Голямото прекъсване на връзката“ ще се окаже неуспешно и всички те все още ще бъдат свързани, когато сърцето ми бъде пуснато отново.
– Голямото прекъсване – казах аз. – Харесва ми. Ще ми хареса, ако проработи.
Роуз и Виктор разбраха. Те седнаха да го изчакат на стълбището пред хранилището.
Луи махна капака на ковчега ми и седна там. Беше достатъчно близо до мен, за да мога да хвана ръката му, и го направих.
Върна ми се спомен, спомен за първия път, когато го видях в Ню Орлиънс. Беше се разхождал пиян по улиците, грубо изрязан вариант на това, което беше сега. Изведнъж завесата между онова време и това се срути и всичко ми се възпроизведе, сякаш някой друг държеше копчето, и го видях след преобразяването, застанал в блатото, с вода почти до коленете, докато се удивляваше на всичко наоколо, включително на луната, закачена в увисналите в мъх клони на кипарисите, и отново усетих мириса на смрадливата зелена вода.
Изпуснах дълга въздишка.
– Ти си тук, нали? – Попитах Амел.
– Разбира се, че съм тук и няма да ходя никъде – каза той.
Фаред стоеше над мен и изпитваше по някакъв начин спринцовката, карайки я да пръска на сребристи малки капчици. Когато се наведе, за да вкара иглата в гърдите ми, аз затворих очи.
Случи се най-забележителното нещо. Аз изобщо не бях там, в хранилището. Бях на съвсем друго място.
Беше пладне и слънцето се изливаше през купола. Светлината беше толкова ярка, чиста и екваториална, че беше почти невъзможно да се види, че куполът е там.
– Това е твоят офис? – Попитах.
Той седна зад бюрото. Червената му коса много приличаше на моята, но беше истинско истинско червено, не медно или кестеняво, а наситено червено със златисти отблясъци, веждите му бяха по-тъмни и отчетливи, а очите му със сигурност бяха зелени.
Имаше по-дълъг нос от мен и дълга пълна уста, като долната устна беше по-голяма от горната, но горната беше идеално оформена, а челюстта му беше квадратна. И след като казах всичко това, какво да кажа за блясъка на усмивката му и за цялостния му момчешки вид? Беше завършил, както и аз, на самия ръб на мъжествеността, с необходимите рамене, но лицето му имаше печата на момчешкото любопитство и оптимизъм.
– Да, това е моят офис – каза той. – Много се радвам, че дойде.
– О, няма ли да започнеш да ме разплакваш, нали? – Попитах.
– Не, ако не искаш да го правя. Но погледни навън. Просто погледни. Това е Атлантида! Всичко това е мое!
Беше съвсем невъзможно да се опише. Представете си, че сте се озовали на шестдесет и третия етаж на сграда в центъра на Манхатън и всичко, което виждате наоколо, са други подобни сгради, но всичко е направено от стъкло. Представете си светлината, която се плъзга по всички тези стъклени повърхности, а после си представете, че можете да видите в сградите и да видите всички живи същества, които работят в тях, на бюра, маси, машини или просто са се струпали на балконите на групи от по двама, трима или повече души и си говорят, целият забързан живот на града около вас, а някои от кулите се издигат толкова високо, че не можете да видите върха им от мястото, където седите, а други под вас имат зелени градини на покривите си, и виждате плодни дръвчета, цветя и лози, които се разливат по балюстрадите, лози с лилави цветове, лилави като глициния, и виждате в една градина, само в една конкретна градина, група деца в кръг с протегнати ръце, които се прегръщат, докато прескачат и танцуват – Свързват ръце и детонират – и докато дърпат кръга насам-натам. Но той се държи като кръг. Защото не е задължително кръговете да са кръгли.
– Но аз мислех, че това е най-високата сграда. О, виждам, сградите променят формата си, сградите се движат.
– Това е просто защото искам да виждаш всичко едновременно.
– Мога да видя облаците отвъд купола. Куполът увеличава ли топлината на слънцето?
– Разбира се. Но всичко е балансирано. Всичко е балансирано. Това е, което искам да видиш.
Той седна на стола си с крака на бюрото от едната страна. Носеше лъскави дрехи, дрехи, които блестяха, както блестеше сградата, риза с яка и джобове на гърдите като днешните ризи, меки панталони без гънки, а на краката си имаше сандали.
Сигурно бях застанал пред бюрото, защото той ми се усмихваше, направо сияеше. Имаше само най-малката цепнатина на брадичката си, а това и извивката на бузите му го правеха да изглежда толкова нов, толкова млад. Всъщност имаше вдлъбнатини по бузите си. Трапчинки.
– Не можеш да си представиш какво е било в началото – каза той. – Толкова много стъпки, за да стигна дотук. И какво мислиш, че можеше да се случи, ако не ни бяха прекъснали, ако не бяха дошли и не се бяха опитали да ни унищожат? Как мислиш, какъв щеше да бъде светът?
– Не искам да мисля за това – казах аз. – Защото обичам света такъв, какъвто е. В края на краищата, не е ли стигнал светът почти до същата точка? Искам да кажа, огледайте се в света около вас и виж колко далеч са стигнали те самите. Не искам да кажа, че това, което си направил, не е било великолепно. То е било великолепно. Всичко това е славно. И те не могат да направят град Луракастрия, не, но помисли за всичко, което са постигнали без една ръководна сила и подложени на кавгите, битките и войните на множество ръководни сили. Те са излезли от това, за да постигнат толкова много.
– Така е – каза той. В ъгълчетата на очите му се появиха бръчици от смях, а устните му се разтеглиха толкова лесно в такава щедра усмивка. – Със сигурност са и никога не бих им попречил сега. Искам да знаеш това! Никога не бих се опитал да направя това, което съм правил преди. Но точно сега, тук, в този свят, в света на Атлантида, отвъд този купол живеят диваци, а земите на Дивата природа могат да бъдат коварно и ужасно място. Но запомни това, което казвам. Никога повече не бих се стремял да имам такава власт, да бъда такава доминираща нота.
– Разбирам.
– Но аз просто исках да го видиш, този свят, моя свят. Исках да видиш какво съм направил, да видиш какво е унищожила Бравена, какво е погребало времето, какво е изчезнало от записите и какво се помни сега само в легенди, стихове и песни.
Времето, толкова много време е минало! Как се озовахме тук, на улицата, да вървим заедно, и какво си бяхме говорили, двамата, защото ми се струваше, че само преди миг бяхме горе в Творческата кула и си говорехме, но знаех, че е минал цял ден. Слънцето залязваше, а кулите ставаха непрозрачни в преливащи се нюанси на розово, златно и дори много бледо метално синьо. Улицата тук беше засенчена от горещината от листопадните клони, които се извисяваха изцяло над тротоара. Хората бързаха покрай нас, по множество обикновени дела, а ние вървяхме бавно по тези гладки блестящи павета, полирани павета, и изведнъж ме обгърна ароматът на непознато цвете. Спрях. Огледах се. Цветя покриваха стената до мен, цветове на огромна и разраснала се лоза, красиви кремави цветя с дълбоко гърло, които се изкачваха все по-нагоре и по-нагоре по маса от заплетени пипала и пълзящи растения, докато вече не можех да видя отчетливи цветове или най-далечните пипала на лозата. Небето беше сумрачно лилаво, а сградата се беше превърнала в луминисцентно виолетово.
Амел стоеше там и ме наблюдаваше. Лозата започна да трепери.
– Не, почакай, виж, тя се разпуска! – Казах. – Цялата лоза, вижте, губи хватката си, пада.
И това беше така – огромната листна маса, която се откъсваше от виолетовата стена, и цветовете, които трепереха, докато падаха, с клоните, които се извиваха надолу върху себе си, и цялото нещо се срути внезапно и изчезна, сякаш никога не е било там и никога не е имало всички тези цветове, всички тези прекрасни цветове, произлизащи от един корен.
– О, почакай малко! – Казах си. – Разбирам.
Тъмнина.
– Не си тръгвай! – Казах. – Не ме оставяй.
Глас срещу ухото ми.
– Не съм те оставил!
Тъмнина. Тишина. Толкова съвършена тишина, че можех да чуя собственото си дишане, ако дишах. Можех да чуя как бие сърцето ми, ако биеше.
И тогава изведнъж то се появи.
Скочих. Усетих болка в гърдите, която ме накара да се свия и да седна.
Не можех да млъкна, болката беше толкова остра и силна, но после свърши и сърцето ми заби, а в ръцете и лицето си усетих прилив на кръв.
– Казах ти, че няма да те оставя.
Последен проблясък на Атлантида, здрач, виолетовите кули, изпълнени с меки жълти квадрати и правоъгълници, и Амел, дългата червена коса, разрошена от вятъра, гледаща в очите ми и целуваща ме.
– Обичам те, никога не съм обичал никого през целия си дълъг живот така, както те обичам.
Тишина, с изключение на равномерния ритъм на сърцето ми.
Отворих очи. Капетрия и Фаред стояха пред мен и ме гледаха с ужасно безлично очарование. Луи седеше върху ковчега и държеше дясната ми ръка.
Роуз и Виктор стояха наблизо в нишата пред стълбището. Бяха сияещи и ме гледаха с удивление, а аз ги смятах за най-прекрасните същества на целия свят. Сет стоеше зад тях.
– Някой пострада ли…? – Не успях да изтръгна думите.
Фаред поклати глава.
– Всички усетиха шока от това. Но в рамките на пет минути аз бях себе си. Сет беше себе си. За Роуз и Виктор беше по-дълго, може би десет минути, но след това те бяха напълно възстановени. Мариус дойде малко след това. Балната зала се изпълни с млади и стари, които бяха изпитали шока и се бяха възстановили.
Само Капетрия изглеждаше притеснена, безумно притеснена. Капетрия се взираше в мен с тревога.
„Кажи ѝ, че все още съм тук“ – каза Амел.
– О, да, разбира се – казах аз. – Толкова ми е жал, Капетрия. Амел каза да ти предам, че той все още е тук. – Не се опитах да обясня за яркия сън, за усещането, че съм абсолютно някъде другаде с Амел, за увереността, че Амел никога не си е тръгвал.
Капетрия затвори очи, а когато ги отвори отново, погледна нагоре и си пое дълбоко дъх. Очите ѝ бяха влажни, а после станаха стъклени. Изглеждаше, че цялата трепери, но после се съвзе и отново потъна в мислите си.
През мен премина вълна от гадене.
Оставена на собствения си избор, не бих се движила толкова бързо. Щях да седя там по-дълго време, но те искаха да се качим на горния етаж.
– Не се получи, нали? – Казах на Фаред. Той не отговори. – Всички те са добре, всички вие сте добре и просто не се получи.
Всяка крачка разтърсваше цялото ми тяло и гаденето се появи отново неведнъж, но аз продължих да вървя, правейки това, което искаха, докато стигнахме до балната зала, където сякаш се беше събрал целият свят на Неживите, дори нанизани по всички оркестрови столове, и на откритата тераса, и през вратите към съседните салони.
Направихме си място по средата и аз реших, че ще се покажа абсолютно силен за всички тук, независимо какво чувствам. Пуснах ръката на Луи и пуснах ръката на Фаред. Кирил беше сложил ръка на гърба ми, а Торн все още държеше дясната ми ръка.
– Всичко е наред – казах им аз. С неохота те ми позволиха да се изправя сам.
Навсякъде видях бледи ръце, вдигнати с блестящи малки стъклени мобилни телефони нагоре, сякаш бяха светлини, излъчени надолу към мен.
Сетне държаха тесен сребърен свещник, в който горяха и трите свещи. Около нас се чуваше трескаво и ниско шумолене, което се носеше като вълна през извиващото се събрание, с периодични издихания, а после отново настъпваше тишина, с изключение на най-слабия шепот, подобен на трепкащи от вятъра сухи листа.
– Дай това нещо на мен – казах аз. С лявата си ръка хванах свещника за луковичното му сребърно стебло, а след това вдигнах дясната си ръка с дланта надолу над трите трептящи пламъка. Минаха няколко секунди, преди болката да стане непоносима, и все пак я задържах, стиснах зъби и се оставих да се изгоря, като се държах стабилно, без да мърдам.
„Мълчи“ – каза един глас.
Аз се държах здраво. Болката беше толкова силна, че трябваше да отвърна поглед, да погледна към боядисания таван, да се вгледам в светлината на полилея. Това е непоносимо, а е толкова просто, само свещи, само малки пламъчета. Стабилно малко пламъче. Пламъкът е пламък, пламъкът е пламък. Чух звука от пропукването на плътта си.
Майка ми извика:
– Стига толкова!
Тя издърпа ръката ми от пламъците. Държеше китката ми с всичка сила, а очите ѝ блестяха от защитна ярост. Свещникът беше отнесен. Ухание на димящи фитили.
Дори сред болката видях, че тя е пуснала косата си, цялата си великолепна светла коса, и само за миг беше майка ми, майката, която познавах, гледаше ръката ми, а после мен с бързите си тревожни сиви очи. Чух я да шепне името ми.
Дланта на ръката ми беше черна, покрита с големи жълти мехури. Беше маса от агонизираща пулсираща болка. Черната кожа беше напукана и кървеше, а после, докато гледах, избледня до червено, кървавочервено, и мехурите се свиха. Пукнатините се затвориха. И суровата червена плът се превърна в тъмносиня. Болката бавно отшумяваше. Ръката се лекуваше сама. Ръката придобиваше бледорозов цвят и бавно ставаше чисто бяла. Само моята ръка. Болката беше изчезнала.
И не беше нужно да ми казват:
Никой друг, никой друг в балната зала, никой друг в замъка – никой друг в целия свят – не беше умрял и никой не беше усетил тази болка.
Оркестърът се събра. Всички говореха. Музиката започна, а аз отидох до най-близкия стол и седнах. Погледнах към нощното небе отвъд терасата и продължавах да виждам яркосиньото небе над Атлантида и да усещам този мек тропически въздух.
Назад към част 36 Напред към част 38
