Глава 12
Върнах се в Академията по здрач. Едва не се спънах на излизане от каретата и забих нос в паветата – добре, че слугата ме подкрепи.
Причината за изумлението ми? Охраната! Тук, на портата, имаше много от тях и очевидно не се разхождаха просто така.
– Дали се е случило нещо? – Попитах на глас. Въпросът беше риторичен и тих. Само слугата можеше да го чуе.
– Не знам, ваша милост – отвърна той. – Изглежда е така.
Слугата, също като мен, остана неподвижен в продължение на няколко дълги секунди. Но това не направи ситуацията по-ясна. Освен това така или иначе трябваше да се върна в стените на моята Алма матер, затова се насочих към вратичката.
Пропуснаха ме без проблем. Единствено Уайърст, който беше сред пазачите, ме погледна твърде внимателно. После се поклони учтиво и отново погледна.
Е, добре.
С вежливо кимване към специалиста, аз навлязох в територията. И минавайки покрай главната сграда, отново се спънах. Тук имаше два пъти повече хора!
Никой не се суетеше, но усещането за извънредна ситуация беше осезаемо – протегни ръце и почувствай.
На мен, разбира се, ми беше интересно, но след кратък размисъл реших да мина покрай това. Далеч от греха.
Не се получи. Грехът ме намери! Появи се от нищото, прегради пътя и каза с омайния си, кадифен глас:
– Добър вечер, лейди Маргарет.
Нещастното ми сърце направи естествено салто, но интуицията ми не ми позволи да разтопя в локвичка!
– Добър вечер – отвърнах аз, като спуснах мигли и се усмихнах широко.
– Как мина денят ти? – Попита Джордж, като протегна ръка в жест на търсене.
Послушно му подадох ръката си и тя беше дръпната към устните му. Леката, целомъдрена целувка предизвика тръпки по гърба ми.
– Не зле – издишах аз. – Как беше твоя?
Джордж, който изглеждаше изтощен и дори малко навъсен, погледна назад към главната сграда и отново се вгледа в мен. Мълчаливо!
И тогава любопитството ми се разпали:
– Джордж, какво става? Какво се случва?
– Случ…ва? – Повтори той почти сричково.
Той въздъхна, усмихна се с ъгълчетата на устните си и ме погледна втренчено. Тъмните му очи се стесниха, сякаш се опитваше да проникне в мозъка ми.
И тогава той каза:
– Имаме проблем, Марго. Глобален. Всички защити, инсталирани на главната сграда, се сринаха, включително тези за алхимичните лаборатории, залите за обучение и затворената част на библиотеката.
Веждите ми се повдигнаха и монархът добави:
– Никаква магия. Никаква. Сякаш някой я е изпил.
Пауза и нова пауза:
– И кажи ми, Маргарет, скъпоценна моя, само честно. Имаш ли нещо общо с този инцидент?
– Еми… Разбира се, че не.
И в окото на съзнанието ми проблеснаха белезникавите очи на обидената Зора.
Какво е казала за своя канал? Изисква много магия нали? Дали?
Отново погледнах към Джордж, преглъщайки нервно. Той е бъдещият ми съпруг, а не е редно да лъжа близък човек.
Затова добавих към отговора си:
– Не знам. Освен може би донякъде.
Замръзнах и се подготвих за бурята. За ръмженето, заплахите и обвиненията. Това би било логично, защото ако магията изчезне, тя трябва да бъде възстановена, което е огромен проблем. А и част от образователния процес може да спре, тъй като необходимата защита за адептите не е налична.
Само че… Не, нищо не се беше случило.
Джордж въздъхна тъжно, отново поднесе дланта ми към устните си и зададе нов, неочакван въпрос:
– Казах ли ти, че те обичам?
Бузите ми почервеняха.
– Не. Не си ми казвал. Щях да си спомня.
– Помни, Марго. Много те обичам. – Това беше искрено.
Но някъде между редовете си помислих, че има също толкова искрено допълнение: Искам да те удуша.
Разбрах второто, но първото… развълнува сърцето ми и накара главата ми да се завърти. Взирах се в краля като глупачка, а той…
– Да те изпратя ли?
Отначало кимнах, после поклатих отрицателно глава.
– Не е нужно. Ти си зает в момента.
– Винаги съм свободен за теб – възрази Джордж и галантно взе малката ми чанта. Тя съдържаше няколко неща от имението и кутия със специални шоколадови бонбони, които Филиния ми беше подарила.
Въздъхнах, кимнах и тръгнахме по пътеката.
Запитвания? Нямаше такива! Джордж вървеше до мен и мълчеше.
Аз също мълчах, не попитах и бях леко шокирана от реакцията му. Джордж се държеше така, сякаш се беше примирил с моите „случки“. Или по-скоро с моите особености – наистина не беше моя вината, че тъканта беше изчезнала. Това наистина се случи от само себе си!
Но аз все пак попитах за нещо:
– Как е Жреца?
Монархът изведнъж се намръщи. Ами. Нима моят плешив питомец не беше щастлив да види скъпоценната си котка отново в двореца?
– Всичко е наред – промълви накрая кралят. – Но твоите зверове имат гаден нрав. Снощи се скараха. Или по-скоро Вайълет нападна Жреца с ноктите си.
Представих си го. Гневът на черната красавица беше оправдан!
Джордж продължи:
– Когато призовах анимаг, за да я усмири, те се обединиха и надраскаха ръцете на бедняка. Превърнаха най-добрия експерт в беглец.
Точно тук избухнах в смях. Точно така! Не позволявайте на никакви „специалисти“ да влязат в котешкия мозък.
– Това не е смешно – каза кралят.
Не е това, което казах:
– Защо котките да са мои?
– Чии са котките? – Негово величество се възмути. Сякаш не беше взел Вайълет от граф Ормун.
– Те са наши. Ние с теб ще се оженим. Ще си поделим всичко – и радостта, и скръбта, и котките.
Лицето на суверена отначало стана непроницаемо, после кисело, после лукаво, а след това коварно. Дотолкова, че малко се разтревожих, а после го чух:
– Браво, Марго. Така че следващия път, когато заради твоето „леко участие“ цялата магия от някоя стратегически важна сграда се разпадне, ще потърсим причините за теча и заедно ще възстановим тъканта.
– Пф…
Засмях се. Да, засмях се!
А на прага на общежитието получих дълга и безкрайно сладка целувка.
Все още не ме питаха и дори не ме обвиняваха, а целувката явно беше единствената причина, поради която бяха готови да ме придружат до общежитието.
Когато Джордж се отдръпна от устните ми, той прошепна:
– Почивай, Маргарита. Предстоящата седмица обещава да бъде трудна.
– Сега за сватбата на мама ли говориш? – Уточних.
Кралят кимна.
– Биорм е странно кралство, нали знаеш. Варвари. Диваци!
Спомних си за Крейв, за неговите бойци и за по-възрастния, но все още силен и татуиран Лотар.
– Лека нощ. – Джордж пусна кръста ми, изчака, докато изкача стъпалата, отвори вратата и се отправи обратно към сградата.
Чудех се дали наистина не харесваше Биорм, или ставаше дума за нещо друго. Като малка ревност? Самият Джордж е варварин. Той е варварин. Просто нека този „цивилизован“ човек да отиде в някоя южна гора.
Помислих си за убитите Харшани и свих рамене. Какво щеше да стане, ако Джордж и Крейв се сродят и се съберат?
Това можеше да е по-лошо от всичките ми неприятности, взети заедно. Това щеше да е главоболие! За всички.
Изкачих се по стълбите, твърдо решена да разпитам Зора, но това не се получи така.
Щом влязох, от тавана върху главата ми падна черно петно и възкликна:
– Маргарет, колко още? Къде е обещаното знание за другия свят?
Отначало се стреснах, после се протегнах, махнах желеобразната буца от главата си и въздъхнах тъжно.
Маниакът определено нямаше да се пусне. Новите знания са нейният наркотик, а ние сме екип и обещанията трябва да се спазват.
Само че и беше ужасно трудно да го обяснява! Цивилизациите ни са твърде далеч една от друга, а в едни и същи технологии има много нюанси, които няма как да бъдат разбрани.
– Зора, ако ти позволя да влезеш в главата ми – започнах аз, спомняйки си за способността на съществото да чете знания, – ще погледнеш ли на всичко? Дори в личното?
– Защо да искам да виждам личните ти неща? – Подсмръкна Зора. – Каква е ползата от тях за мен?
– И все пак? – Не се отказах.
Зора се замисли за миг и отговори:
– Не ме интересува личното и мога да се опитам да прегледам само нещата, които се отнасят до света.
Така че не. Информацията е неделима. За да ми позволи да видя едно нещо и да съм сигурна, че същността не вижда нищо допълнително, не мога.
В този момент Шарш изръмжа под кръста ми и ми хрумна една не толкова подмолна идея. Може би змията, бидейки артефакт, блокиращ менталните влияния, би могла да защити някои части от спомените ми?
Но как точно да обознача тези части? Как да дам това ЗТ?
От друга страна… Обективно погледнато, в живота ми няма нищо прекалено тайно. Имаше неудобни моменти, разбира се, но не и смъртоносни тайни.
Въпреки това змията продължаваше да се гърчи и аз рискувах да се обърна към него с мислен въпрос. Накратко изложих ситуацията и го попитах дали може да помогне.
Чудех се дали Шарш ще може да помогне. Като мой ментален защитник той чете ли всичко, което се случва в главата ми, или има някаква етика?
Това обаче няма значение. Той няма да каже на никого, нали? А ако го направи, ще седя гола в снежната преспа, както бях обещала. Или ще направя нещо друго.
Това е, което магическата татуировка улови. Тя се размърда в знак на протест! Дори ме ухапа, но съвсем леко.
– Ухапи се сам – измърморих аз.
– А? Какво? – Стресна се Зора, легнала в дланта ми.
– Нищо. Аз на Шарш.
След миг размисъл обясних на глас:
– Зора, много те харесвам. Смятам те за своя приятелка и ти се доверявам напълно. Но мислите и спомените са много лични и аз не искам да споделям всички епизоди от миналото си. Така че, моля те, не се обиждай, но Шарш ще те държи под око. Ако се опиташ да навлезеш в участъци от паметта ми, които не са свързани със света и обективното знание, той ще те спре.
– Няма проблем! – Възкликна Зора.
Мм-хм.
Все още не знаех доколко този план е осъществим, но реших да не драматизирам. Най-малкото Зора щеше да разбере всичко за мен и… А на кого мога да се доверя, ако не на приятелите си?
– Кога ще започнем? – Желатиновата маса отново се разбърка.
– Скоро. Нека се преоблека и да отида до банята.
Зора изпсува, изплъзна се от дланта ми и падна на пода.
Около час по-късно – след като се изкъпах, опаковах чантата си за утрешните уроци и други дребни задължения – пропълзях в леглото и изгасих осветлението.
Вдигнах Зора, която чакаше на нощното шкафче, и я поставих на челото си, а тя разнесе не особено приятна субстанция.
– Ооо – коментирах нещастно аз.
А после се отпуснах и започнах да си спомням за родния си свят. Градът, в който се родих и прекарах детството си, училището, джаджите, транспорта… Опитах се да се съсредоточа върху технологиите и важните социални моменти.
Спомнях си, спомнях си и преди да се усетя, се унесох в сън.
И да, не си спомних отново за плика, който Брогс ми донесе.
Забравих всичко за него! Сякаш някой криеше от мен тази странна кореспонденция.
Но на сутринта амнезията беше изчезнала. Веднага щом станах от леглото, отидох в хола, взех плика, който бях оставила там, и го отворих.
Съжалявам, че не го бях докоснала! Да го изгубя или случайно да го изгоря с огнена топка извън обсега на ръцете си. Защото съобщението не беше от полза. Точно обратното.
ДЖОРДЖ
Приех новината за участието на Марго в разрушаването на отбраната на корпуса наистина спокойно.
Дори не и това. Приех я със смирение! Като нещо естествено и съвсем предвидимо. Изглежда, че следващия път, когато морето се издигне в небето, а планините потънат обратно в земята с „косвеното участие“ на Маргарет, аз просто ще се усмихна и ще кимна.
Но все пак си заслужаваше да разгледам какво се е случило. Дори само за да задоволя собственото си любопитство и да предотвратя повторното му случване.
Магистрите, специалистите по вътрешно разузнаване и другите експерти, спешно повикани на територията на Академията, нямаха никакви версии. Повърхностното разследване също не даде резултат.
Хванати в една от столичните кръчми и изправени пред очите ми, Храфс и МикВой също се заклеха, че не знаят нищо.
В крайна сметка ситуацията беше патова и оставаше да се направи само едно нещо.
Да говоря със Зора.
Тя със сигурност ще знае. Между другото, тя самата, като магическо същество, не беше пострадала?
Тъй като всички останали защитни системи, включително периметровата защита, все още работеха – тоест Академията не беше в опасност, пуснах всички специалисти и отидох в читалнята.
Само че, думите на повикването, изречени в дясната колона, останаха без отговор. Зора не се появи.
Трябваше внимателно да проникна в колоната и сам да сляза в подземието на помещението, отрупано със свитъци и дневници. Кладенецът на Зора си беше на мястото, както и веществото, което го запълваше. Кладенецът имаше ясно изразена магическа миризма, което не беше лошо.
– Зора? – Извиках отново.
Нямаше отговор.
Едва след няколко минути, когато със съжаление реших, че ценната есенция е загубена за нас, черната маса се издигна, придобивайки чертите на гигантска женска фигура.
– Какво искаш? – Измърмори недружелюбно Зора.
Изкашлях се и изкривих вежди.
– Има проблем с главната сграда. Знаеш ли нещо?
– За причината? Не, ваше величество, нямам представа.
И това звучеше много познато. Звучеше точно като това на Марго.
Е.
– Съжалявам, ваше величество, но не мога да говоря в момента. Имам спешна работа. Може ли да поговорим по-късно?
Бях изненадан от нахалството.
Въпреки че лицето ми не помръдна, вътрешно се стъписах.
Искаш да кажеш, че сега има повече от тях? Марго отново се беше размножила? Заразила е дори Зора с желанието си за приключения и неприятности?
– Зора, слушай… – изръмжах аз.
Но съществото пренебрегна възмущението на краля. Черната, лепкава фигура падна обратно в кладенеца и това беше всичко.
Изпсувах. Гръмко и сърдечно!
Не трябваше да се правя на търсач на герои, а веднага да отида в леговището на Зора. Още сутринта!
– Добре – казах раздразнено. – Ще се справя с теб.
Главата ми вече бръмчеше, затова, докато се изкачвах по стълбите и напусках читалнята, се опитвах да мисля за приятни неща. За устните на Маргарет и за това, че като изключим инцидента с корпуса, днешният ден беше минал гладко. Моята дама знае как да бъде умна. Знае как да седи тихо и да не ми лази по нервите.
Просто трябва да накарам останалите да свикнат с нея!
Но ще се справя. Аз съм кралят. Аз трябва да се справя! Не може да бъде другояче.
А защитата… все пак трябваше да я възстановя. Така че, освен държавните дела и любимите ми занимания с една адептка, в близко бъдеще ще се занимавам с безкрайни изчисления и чертежи.
Назад към част 12 Напред към част 14