Глава 13
МАРГАРЕТ
– Марго, защо си тъжна? – Попита МикВой, поставяйки подноса със закуската на масата.
Не отговорих на този въпрос.
– Аз вече попитах – изхърка Психо. – Дамата кралска булка не желае да говори.
– Между другото! – Плесна се по челото с дланта на ръката си МикВой. – Маргарет, поздравления за годежа ви! За нас беше очевидно, дори не се усъмнихме в това!
Да, за момчетата от „бандата“ информацията за годежа не беше голяма новина. Мислех си, че като се има предвид поведението на краля, останалите също няма да са изненадани, но повечето от тях реагираха така, сякаш се е случило нещо непонятно.
По пътя от женското общежитие към главната сграда около трийсет души ме настигнаха, за да ми се поклонят и да изразят възхищението си.
Не цялата радост, която се изля върху скромната ми личност, беше искрена, но това е нещо обичайно. Не всеки умее да се радва на чуждото щастие.
Но това няма значение. Интересно и наистина приятно е, че новината за бъдещия брачен съюз се припокри с новината за проблемите със защитата на главната сграда и общата бурна реакция се изглади.
Хората обсъждаха две теми наведнъж, а Психото и Зубъра също се интересуваха от тъкането.
– Маргарет, ти изобщо знаеш ли какво се е случило? – Приближи се до мен МикВой.
Аз знаех. Но тук и сега нямах сили за сложни разговори. Затова казах:
– Нищо критично. Никаква катастрофа. Ще обясня по-късно.
– Какво имаш предвид, никаква катастрофа? – учуди се Зубъра. – Професорите вече втори ден са на ушите си!
Намръщих се и се върнах към закуската си. Отпих глътка кафе и МикВой…..
– Добре. Но какво ще кажетеш за настроението ти?
А настроението беше някъде около опашната ми кост. Само че не бях готова да споделя. В момента се опитвах да усвоя новината сама.
Когато разпечатах плика и погледнах съдържанието му, отначало не можах да повярвам. После се почувствах като в някакъв съмнителен филм – къде другаде човек би се сблъскал с подобна „изненада“?
Но уви. Това не беше нито филм, нито грешка.
В ръцете си наистина държах тънка купчинка снимки, които вече бяха започнали да жълтеят. Това беше разпечатка на снимки от партито с пяна в басейна, на което бяхме отишли с момичетата малко преди да се преместя.
Бях в открит плувен костюм и в пяна. Заобиколена от моите приятелки и няколко момчета, които ни закачаха на това парти.
Фактът, че тези снимки са в пълно противоречие с морала на местното общество, е десети въпрос. Това, което беше по-притеснително, беше откъде идват снимките.
Файловете се съхраняваха на настолния ми компютър, а той дори не беше оставен вкъщи, а при чичо ми, който взе компютъра за времето на ремонта в апартамента на майка ми и моя. Той трябваше да го вземе! И още нещо…
Нямам навика да принтирам снимки, нямам нужда от това в наши дни. Но тук и сега разглеждах гланцираните картички с известното лого на гърба.
Отново – откъде са се взели?
Шок, последван от лека паника и после отново шок. После Зора ме извика и аз мълчаливо прибрах снимките обратно в плика.
Престорих се, че всичко е наред, сложих плика в ученическата си чанта и отидох на закуска. Сега седях там, пиех кафе, бърках в кашата си с лъжица и не знаех какво да правя.
Беше очевидно, че снимките са компрометиращи.
Въпреки че нямаше прикрепени бележки, беше ясно, че става дума за заплаха. Дали ме изнудват? Но за какво?
Това е глупав въпрос. Глупав и маловажен в сравнение с другия – какво става с чичо ми? Искам да кажа, че той е единственият, който би могъл да получи тези снимки.
През цялата първа лекция мислех само за плика. Съзнанието ми беше замъглено от притеснение, но постепенно историята се оформи – познавах само един човек, който имаше техническата възможност да направи такова нещо.
Боксби Порталния маг.
„Много специализиран магьосник“ беше успял да ме открие в другия свят, и то два пъти – първо в едно кафене, а после в търговския център, където го чаках да направи „окончателния“ преход.
Бях убедена, че фарът е фалангата на пръста на баба Албрина, която Боксби беше получил от Джудиус. Че съм била намерен по роднинска линия.
И че ако са намерили мен, могат да намерят и чичо ми. Като прибавим към това и неосновните, макар и слаби, но все пак умения в областта на менталната магия, и… Боксби дори няма нужда да знае за технологиите на нашия свят – достатъчно е да постави задача и „хипнотизираният“ човек сам ще измисли всичко.
Чичо ми е умен. Той може! Да отиде до компютъра, да намери снимки и да ги изпрати на принтера е дребна задача.
Но по-важното е, че той не е наранен, нали?
От мисълта, че Боксби може да е навредил на чичо ми, очите ми потъмняха.
Успокоявах се, че е дълго и опасно да убиеш човек, а времето на магията в чуждия свят е ограничено – магията ще бъде изядена от бариерата.
За да премине, да вземе снимките и да се върне благополучно, Боксби трябваше да побърза. Нямаше да има достатъчно време да убива.
Освен това снимките не са вечни. Следователно за едно пълноценно изнудване порталният човек щеше да се нуждае от допълнително доказателство. А за целта чичо трябваше да е жив.
Тези мисли ме накараха да се почувствам малко по-добре, но не можех да се успокоя напълно.
Освен страха за любимия ми човек ме притискаше и неизвестността – защото нямах представа какво искат от мен.
Имаше много варианти на „откуп“! Ето защо дори въпреки всичките си умозаключения останах объркана. Нямах представа как да отговоря на последния въпрос – какво да правя сега?
Да се свържа с майка ми? Да се свържа с Филиния? Да отида направо при Джордж?
Ами спри. Първо трябва да се обадя на чичо ми. А за това ми трябва телефон.
Преди мозъкът ми да успее да вземе окончателно решение, ръката ми посегна към малката татуировка на лопатката ми. За щастие този графичен артефакт, подобно на Шарш, не бързаше да напусне тялото ми.
Прикрих очите си, концентрирах се и казах мислено:
„Джордж! Имам нужда от телефона си и от Жреца точно сега!“
Настъпи пауза. Някъде на заден план прозвуча разсъждението на учителя за магическите потоци, а аз се превърнах в опъната тетива или вкаменена от напрежение статуя.
Ако вратата се отвореше точно сега и в класната стая влезеше крал с плешиво чудовище в ръце, нямаше да се изненадам! Но събитията се развиха по друг, по-прозаичен начин:
„Защо? – В главата ми прозвуча вглъбеният глас на Негово величество. – Пропусна неприлични вид-де-о-та ли?“
Пф… Кой какво го боли.
Извъртях очи и сега всъщност се почувствах по-добре.
Една глупава шега, казана с толкова сериозен тон, ме върна към реалността и дори ме изпълни с оптимизъм. Всичко щеше да е наред!
„Наистина ми липсваше – казах свенливо. – Но телефонът ми трябва за нещо друго. Трябва да се обадя на чичо ми, той сигурно има проблеми“.
„Какви проблеми? – Отговори Джордж след още една кратка пауза. – Какво те кара да мислиш така? Той е в друг свят, откъде би могла да знаеш за проблемите му?“
Да му обясня ли? Точно сега беше неловко и неподходящо.
В същото време осъзнах, че нямаше как да скрия ситуацията от сюзерена, или изобщо да го направя.
„Ще ти кажа лично“.
Джордж изръмжа и миг по-късно се чу звук:
„Сега не можеш да използваш амулета ми за телепортация, защитата на двореца е все още силна и няма как да влезеш в кабинета. Самият аз в момента не съм в столицата, но ще изпратя някой за теб. Изчакай, Марго.“
Издишах, махнах ръката си от татуировката и се загледах в таблото, където беше написана дълга, сложна формула. Нещо за същите потоци. Тема, която щеше да ми се наложи да науча отново, защото не бях чула нищо тук и сега.
Сякаш по силата на закона за лошия късмет учителят ме извика и аз се смутих, като не успях да повторя последното му изречение.
Учителят поклати неодобрително глава, но нямаше подигравки, както преди. Едно беше да се подиграваш на обикновен адепт, а съвсем друго – на годеницата на краля.
Назад към част 13 Напред към част 15