Глава 19
– Почитаеми адепти! – Kаза Номан строго.
Той ни изгледа с твърд поглед, като се спря на мен.
– И така… преди да започнем, бих искал да ви напомня, че основната сграда в момента не е защитена. Затова призовавам всички да бъдат внимателни. Задачата ви за днес е да общувате със семето на дарбата си, с пробуждащата се магия. Ако почувствате нещо странно или усетите проблясъци на магическа сила, спрете незабавно и ми се обадете.
Всички кимнаха и учителят продължи:
– Джим МикВой. Ти, като маг със специалност, трябва да бъдеш особено внимателен. Повтарям – никакви проблясъци или излъчвания! Вече не е необходимо да подхранваш семето, така че просто се хармонизирай с него.
След като каза това, Номан отново ме погледна.
– Лейди Маргарeт… – прозвуча мъчително.
Разбираемо посегнах към верижката с кралския рубин, но учителят ме спря:
– Недей. Марго… мисля, че днес изобщо не е нужно да медитираш. Просто седни и чети учебника. – Той се замисли за момент и добави: – В коридора!
Какво?
Инсинуацията беше толкова фатална, че неволно се изкисках. Значи всъщност ме смятат за опаснa? По принцип.
Кимнах на професора, обърнах се и излязох през вратата. Седнах на една пейка до стената, огледах мрачния коридор без прозорци и отново се надух.
Засадих дърво за тях, разкрих заговор за унищожаване на магията, укротявам нестабилния им крал… и те!
Прерових чантата си, както поиска Номан, но в нея нямаше интересен учебник. Всъщност бях насочилa погледа си към съвсем друга работа и това беше неприятно.
Но нали не ми беше забранено да медитирам извън клас, нали?
Оставих чантата настрана, седнах и затворих очи.
Сега, след седмици носене, усещах рубина много ясно. Беше невъзможно да го объркам със собствената си магия, така че не беше опасно.
Но семето се беше променило… Все още усещах определен енергиен център в областта на слънчевия сплит, но около него имаше мрежа.
Въпреки това се обърнах към „центъра“! Концентрирах се върху него, а след това прошепнах мислено: „Здравей.“
Шарш се размърда в областта на дупето, но аз не се смутих. Продължавайки да поддържам фокуса си върху вече активното семе, заговорих отново:
„Сигурно си чул разговора ми с негово величество Естрил? Знаеш ли, наистина нямам търпение и аз да имам бойна магия. Представи си възможностите! Искам да кажа, че един ден семената може да не са там навреме, за да помогнат. Ами ако се наложи да водим битка? Ако страната бъде нападната от врага?“
Нямаше отговор, но аз усетих реакцията на дареното семе. То не се съгласи с моите аргументи, но…
Парадоксално, но семето не виждаше нищо особено в откриването на допълнителна специализация. Нито пък смяташе такава специализация за невъзможна или забранена.
По предчувствие престанах да говоря и просто се потопих в енергийния си център.
Външният свят изчезна. Плавах в нещо блестящо, сребристо и плътно. В нещо като пластмасова маса, концентрат на всичко. За миг ми се стори, че искрите, които се въртяха около мен, бяха самите посоки на магията. Различно! Понякога противоположни. Но ако ги уловите, разпечатайте ги…
Пръстите ми се протегнаха към една от искрите, които влизаха в ръцете ми. Хванах я и изведнъж усетих в юмрука си парче разяждаща снежнобяла плазма. В същото време напомнянето на Номан за липсата на защита ми дойде наум и аз смекчих пламъка си. Не освободих плазмата веднага.
Ново усилие и аз бавно излязох от медитацията си. И когато разтворих дясната си ръка, видях проблясъци върху възглавничките на пръстите си, които подозрително приличаха на бойна плазма.
– О – издишах тихо.
Усетих изтръпване в ръката си и, следвайки същия инстинкт, позволих на силата в мен да се успокои. Плазмата изчезна веднага и аз отново издишах.
И почти подскочих при въпроса:
– Ами… какво беше това?
Зора! Съществото се прокрадна толкова внезапно, че едва не закрещях.
– Какво, по дяволите, правиш? – Възкликнах.
Съществото, което изглежда седеше на пейката до мен, извърна белезникавите си очи. И веднага щом си поех дъх, тя измърмори намръщено:
– Това не съм аз, а ти. Къде си била, Марго?
И след пауза:
– Нямах време да отсея наведнъж всички знания за вашия свят. Дойдох предната вечер и теб те нямаше. Вчера също не беше тук. Е, поне днес се появи.
Е, ето че се появи. Кой за каквото и да говори, но Зора говори за знания.
– И аз пак те питам: какво правиш? Използвала си бойна магия, а това не е твоя специалност.
От незабавен разпит ме спаси звукът на звънеца, който известяваше края на часа.
– Ще ти обясня всичко по-късно тази вечер – казах на приятелката си.
Тя се намръщи, помисли няколко секунди и се понесе през пейката към пода. След това по навик се промъкна през камъните. В този момент вратата на класната стая се отвори и майстор Номан надникна през пролуката:
– Как си, Марго? Направила ли си нещо лошо?
– По-тиха съм от водата – уверих аз учителя.
Той я погледна недоверчиво, но кимна.
Следващите три дни минаха изненадващо гладко. След късмета ми с бойната магия реших да не бързам и да помисля за случилото се.
Все още трябваше да наваксвам с всички неща, които бях пропуснала и изпуснала, а и допълнителните уроци, които трябваше да превърнат чужденката в истинска кралица, не бяха отменени.
Така че трябваше да уча. Повечето от индивидуалните уроци се водеха от Джордж, както и преди.
Първата ни среща след тази вечер беше феерия.
Но никой, освен нас, сякаш не забелязваше феерията – ние просто висяхме в средата на коридора, обърнати един към друг. Бях в ураган от чувства, а тъмните очи на краля бяха почти черни. Той не помръдна, а аз забравих да дишам.
Гледахме, гледахме… И когато паузата се превърна в нещо доста неприлично, Суверена посочи вратата на класната стая, където щяхме да учим един на друг. Аз се подчиних.
Влязох.
Джордж също влезе.
След това се чу трясък на затворена врата и оттам спирачките изчезнаха.
Кой на кого скочи, е голям въпрос, но аз не научих нищо от този избираем предмет, защото през повечето време се целувахме.
И въпреки че между нас нямаше нищо друго освен целувки, аз излязох от класната стая като търкаляла се в сеното. Разчорлена, със зачервени бузи и глупава усмивка до половината на лицето ми.
Вечерната среща беше по-прилична. Но там не „учехме“, а просто се разхождахме из парка, прилежащ към Академията, и си говорехме на отвлечени теми.
А моето изчезване така и не беше засегнато. Не бързах да споделям изненадата, а Джордж сякаш сам се грижеше за нервите си. Опитваше се да натрупа физически и морални сили за голямото събитие – предстоящото пътуване до Биорм.
До сватбата на мама оставаха само няколко дни и аз започнах да нервнича, противно на здравия си разум. Притеснявах се за това как ще протече събитието, как ще се развие семейният живот на мама и за психическото състояние на чичо ми и семейството му. Боксби и неговите снимки – отново! Много неща.
Джордж небрежно сподели новината за трупа на човека от портала Джудиус и каза, че след приема в Биорм ще използваме семената, за да намерим Боксби.
Защо не сега? Уви, подобна операция трябва да се контролира лично. А ние нямаме нито възможност, нито ресурси точно сега.
Дали няма да е твърде късно след сватбата? Това беше нещо, за което никой от нас не се притесняваше. Човекът от хлъзгавия портал иска или пари, или услуги, а след като Джордж е наясно с миналото ми и всички членове на семейството ни вече са под охрана, той не може да навреди.
Освен с краля, който се появяваше всеки ден, аз се забавлявах с момчетата – Психото и Зубър. Психото беше невероятно развълнуван от нашия свят. Той ми разказа всичко за тяхното пътуване.
Зора, която продължаваше да чете знанията ми всяка вечер, беше също толкова въодушевена. Тя беше толкова обсебена от технологиите, че беше забравила да ме разпита за онези плазмени светкавици. Аз самата също не споменах за плазмата, твърде погълнат от други грижи.
Котките бяха тези, които се възмущаваха и сърдеха. Животът в двореца наистина ги беше разглезил. В същото време Вайълет забележимо надебеля, а Жреца стана прекалено важен. Той се разхождаше из стаите с плешиви гърди и опашка между краката си.
После я имаше и кралицата майка… Когато събрах сили, и написах дълго писмо, в което се извинявах за бягството си и предлагах да започнем да обсъждаме брака ми с Джордж след зимната сесия. Уверих лейди Мира, че ще взема активно участие. Намекнах, че тя, така или иначе, по-добре разбира традициите и правилата, така че тя е тази, която трябва да вземе картите.
В отговор майката на Джордж ми изпрати тежък каталог със скици на сватбени рокли и кутия невероятни шоколадови бонбони.
Единственото лошо нещо беше, че въпреки натовареността си не успях да се справя с нервността си. И тогава, съвсем неочаквано, се появи друга новина…
Още в Храма, по време на изслушванията на Дитрих, Джордж беше представил информацията внимателно, а за кралете и техните съветници беше трудно да анализират всичко наведнъж – те бяха съсредоточени върху магията.
Но сега мнозина започнаха да се чудят – къде всъщност Диридий е крил Албрина? В коя област, в кое кралство е родена майка ми? И къде съм се родила и израснала аз?
Появи се и въпросът за родословието – как иначе, щом то е важно тук?
Информацията все още беше на нивото на слухове в средите на висшата аристокрация, които веднага бяха съобщени на Джордж и на Крейв. Но беше глупаво да се предполага, че слуховете няма да стигнат по-далеч от високопоставените служители. И така получих още един нервен срив.
Не се страхувах от разкриване. Не виждах нищо срамно или престъпно в произхода си. В случай че някой се сети за ситуацията с другия свят, нямаше да отричам или да се смущавам.
Но все пак е неприятно да се открояваш от тълпата. Понякога ти се иска да подражаваш и заради собствената си безопасност да си като всички останали.
В деня Х станах преди зазоряване. Измих се, облякох се, оставих телефона си и малко храна за котките. И след това отново наруших правилата. Излязох и от общежитието, и от Академията преди разрешения час.
Но не можаха да не ме пуснат, разбира се.
„Бягството“ ми беше разрешено от краля и дори от ректора. На портата ме чакаше карета с герба на Сонторите и малък отряд.
Охрана. Гвардейци, назначени лично от Джордж, начело с многострадалния Уайърст. Войникът се поклони почтително, когато ме видя, въпреки че лицето му бе изкривено. Усмихнах се и махнах на мъжа.
След това дойде самото имение, прегръдката на Филиния и половин ден подготовка. Първо отново бях на стола за мъчения, в лапите на шивачката, която трябваше да нагласи новото ми облекло. И това беше болезнено и за двете ни.
Аз страдах от необходимостта да стоя неподвижно и да търпя, а шивачката се оплакваше, че е невъзможно да се работи при такива условия. В края на краищата къде се вижда, че такива рокли се шият за седмица и половина, и то без да се пробват? Само моят статут и огромният хонорар спасиха шивачката от нервен пристъп.
След първоначалното пробване закусвах с Филиния, където върху мен изляха цял казан емоции. Херцогиня Сонтор беше по-изнервена от мен.
В края на краищата тя не само щеше да омъжи племенницата си – очакваше с нетърпение да се срещне за първи път с племенника си чичо ми, неговата съпруга и децата му.
– Това са моите внуци! – Възкликна дамата. – Маргарет, разбираш ли? Аз имам още внуци!
За жената, която от почти двадесет години се смяташе за тотално самотна, това беше трудно, изпълнено със сълзи щастие. Гледайки баба си, в един момент и аз се разплаках. Просто не можех да понеса съприкосновението с този калейдоскоп от чувства.
Уви, невинаги осъзнаваме колко важно е семейството.
А след закуска ме дадоха на прислужниците да ме измият, изтъркат, разчешат и т.н. Честно казано, аз се примирих с това и изобщо не хленчех. Накрая дори успях да се отпусна и няколко часа минаха като миг.
В крайна сметка имах нова среща с шивачката и прилепналата рокля ми пасна идеално. Беше светла, с виолетов оттенък, с пухкава пола и много дантела. Веднага, сякаш с едно щракване на пръстите, се превърнах в принцеса. Ето как Джордж ме намери.
Изобщо нямаше как да очаквам. Искам да кажа, че появата на краля в имението, ако се замислиш, беше логична, но за мен беше изненада.
Просто се разхождах по коридора. Вървях по стълбите и не усещах нищо. И с изненада открих, че негово величество е долу. Красив, обгрижен, в прекрасна златно-шита камизолка и в състояние на статуя.
Сюзеренът беше замръзнал и се взираше в мен.
Филиния стоеше до Джордж и преди моята поява двамата сякаш разговаряха. Сега кралят беше забравил за разговора.
Аз също бях забравила за всичко това и когато се свестих, си помислих: “ Какво да кажем за тази процедура? Може би лейди Мира е права и трябва да се подготвим за сватбата още сега.“
– Лейди Маргарет – въздъхна Джордж. Гласът му звучеше дрезгаво. – Красива си.
Аз съм смела, разбира се, но се изчервявам като мак.
Слязох долу в това пламтящо състояние. Седнах с учтив реверанс, като поздравих и годеника си, и баба си.
Филиния се усмихваше, очевидно доволна от ефекта, който беше предизвикала, но Джордж отново се беше превърнал в мраморна статуя. Само очите му бяха поглъщащи.
Когато се изправих, той хвана ръката ми и я докосна с целувка. Тази целувка беше по-красноречива от всички думи.
Неловката пауза продължи – аз мълчах, негово величество също. Херцогинята отначало изчака, давайки ни време да се върнем към адекватността си, но после не издържа и пое командването.
Тук ни сервираха пенливо вино и предястия. Чуха се думи за времето, за варварското поведение на Биормианците и за това, че делегацията от Естриол не бива да се бърка в нещата.
Това беше правилно. Но тезите на старата дама идваха сякаш от разстояние, цялото ми внимание беше погълнато от Джордж.
– Кхем, кхем! – Накрая херцогинята не можа да издържи повече. – Махнете се един от друг! Подобна невъздържаност е неприлична!
Все още не бяхме напълно в съзнание, но почти. Отстъпих крачка назад, увеличавайки разстоянието, а Джордж си пое дълбок, шумен дъх.
В този момент се появи организационно важното нещо:
– Делегацията на Естриол вече е там, в двореца на Крейв. Те само ни чакат. – Кралят кимна, наполовина се поклони. – Дами, готови ли сте?
Бяхме и готови, и не готови едновременно, но…
– Разбира се, ваше величество! – Възкликна Филиния.
След това към нас се приближи порталният мъж, който чакаше отстрани – беше дошъл с Джордж. Именно този портален човек беше построил телепортатора.
Светкавица, вихрушка и се озовахме в малка, мрачна на вид зала. Разбрах, че това е зала за пътувания – Биорманите бяха по-гостоприемни от владетеля на Естриол. Последният предлага на посетителите да се преместват в двора.
На изхода чакаше малка компания, водена от лейди Мира. Отначало погледът ми се спря на Психо и МикВой и това ме изненада.
– Защо не? – прошепна ми Джордж, правилно преценявайки ступора ми. – Къде щеше да бъдеш без тях?
Да, между другото!
– Освен това адептите вече са доказали своята лоялност – продължи той, – а в бъдеще може и да станат твои… Е, бодигардове не е точната дума, по-скоро помощници. Когато сте заедно, успявате да се измъкнете от неприятностите живи и повече или по-малко невредими. Глупаво е да пренебрегваш този факт.
Кимнах, усмихнах се на приятелите си и благоразумно превключих на лейди Мира. Застанах пред кралицата майка в нов най-дълбок реверанс – все още ми беше неудобно за това бягство.
Но, очевидно, бъдещата свекърва наистина не възнамеряваше да се обижда.
– О, Маргарет, изглеждаш прекрасно! – възкликна тя.
След това имаше прегръдка – дамата ме прегърна, а аз продължих да се боря с неловкостта. Щом се отдалечихме една от друга, придружителите пристъпиха към нашата делегация. Имаше двама слуги. Бях си въобразила, че всички Биорманци изглеждат като Крейв и Лотар, но не.
Мъжете в ярко оцветените си церемониални камизолки бяха почти обикновени. Единственото варварско нещо в тях бяха широките им рамене и внушителният им ръст.
– Лейди Маргарет, лейди Филиния – каза първият. – Моля, последвайте ме.
Джордж веднага се напрегна, но това му беше обяснено:
– Аз ще придружа херцогинята и маркиз Сонтор до лейди Мариана.
Двете с баба ми се развеселихме и засияхме.
– А аз трябва да придружа почетните гости до церемониалната зала – добави вторият слуга.
Няколко секунди закъснение и тръгнахме по различни пътища. Аз подскачах нагоре-надолу, а Филиния нервно се бършеше с носната кърпичка. Мама! Булка! Сега ще я видим и…
– И-ха-а-а! – Изръмжах щастливо.
А Филиния попита, обръщайки се към слугата:
– Можем ли да вървим по-бързо?
Слугата се усмихна и послушно добави по-бърза крачка.
Назад към част 19 Напред към част 21