Глава 17
СКОРПИОНА
– Скорпион! – Изпищя Джесика от вътрешността на клуба.
Изпуснах гаечния ключ в ръката си, който използвах, за да сваля една част от колата ѝ, която трябваше да бъде сменена, и се втурнах в клуба. Джесика стоеше в локва вода, а лицето ѝ беше бледо и изкривено от болка. Небето, едно от момичетата в клуба, държеше ръцете ѝ и ѝ говореше тихо.
– Движи се – изръмжах ѝ, без да искам да бъда нахален, но болката, която се долавяше в гласа ѝ, и страхът на лицето ѝ ме накараха да съм на шибания ръб.
Небето бързо се отмести от пътя ми и аз заех нейното място.
– Идва ли Дестин? – Попитах я.
Тя кимна през болката, като засили хватката си върху пръстите ми.
– А колата ми още не е поправена, нали? – Задави се тя.
– Ето, използвай моята – каза Чейс, докато бързаше да влезе вътре, долавяйки крайната част от казаното от нея. – Ще накарам няколко от момчетата да довършат колата ѝ.
– Скорпион, моля те, не ме оставяй. – Задави се отново. В очите ѝ имаше толкова много страх и болка, че душата ми се разплака за нея.
Притиснах лицето ѝ в ръцете си.
– Никога, скъпа. – Успокоих я. Погледнах към Чейс. – Имам нужда да шофираш. Прекарай колата да спре до вратата. Аз ще взема болничната ѝ чанта и ще ѝ помогна да се преоблече, преди да отидем там.
Чейс кимна. Наведох се, вдигнах Джесика на ръце и бързо се придвижих по коридора, без да ми пука, че роклята ѝ е мокра.
– Леглото. – Изхлипа тя, когато се преместих, за да я сложа на него.
– Не ми пука. – Отвърнах. – Чаршафите могат да се сменят, а матракът да се почисти. – Бързо се придвижих към гардероба и взех една от роклите ѝ тип потник, знаейки, че ще ѝ е най-удобна. Придвижих се към леглото, където тя седеше. Лицето ѝ беше изкривено от болка и тя се държеше за корема.
По дяволите, мразех се за това, че я поставих в това положение. Щеше да е проклета късметлийка, ако някога реша да имам още деца с нея. Мразех тази гадост – мразех, че не можех да премахна шибаната ѝ болка.
– Ебаси, толкова са близо една до друга. – Хриптеше тя.
Разтрих корема ѝ, докато чаках контракцията да премине. Щом това стана, бързо я съблякох от дрехите ѝ и издърпах роклята над главата ѝ.
– Бикини? – Попита тя.
Поклатих глава.
– Нямаш нужда от тях. – Напомних ѝ. – Веднага щом стигнеш до болницата, ще те накарат да се преоблечеш в болнична рокля.
Тя въздъхна недоволно.
– Мразя тези неща. – Хленчеше тя.
Повдигнах рамене, докато грабвах раницата, в която тя беше събрала болничните си вещи.
– Тогава няма да ти се налага да се преобличаш.
Тя ме погледна.
– Това е болничният протокол, Скорпионе.
Усмихнах ѝ се.
– Приличам ли на човек, който спазва правилата, скъпа? – Попитах я.
Тя изстена от болка, преди да успее да отговори. Бързо се приближих до нея и я вдигнах обратно в ръцете си, като внимателно я понесох надолу по стълбите, а чантата ѝ висеше на раменете ми.
– Успех, хора. Нека Чейс ни съобщи кога е добре да се качим. – Каза Елиас, докато я пренасях през основната стая.
– Ще го направя. – Казах му грубо, докато излизах от вратата. Танго вече държеше задната врата на колата на Чейс отворена за мен и аз бързо се вмъкнах вътре с Джесика все още на ръце. Щом Танго затвори вратата, Чейс излезе от паркинга и се насочи към болницата.
– Чувствам, че трябва да напъвам. – Изсумтя Джесика, докато стискаше краищата на елека ми в ръцете си.
– Майната му. – Проклех и погледнах към Чейс. – Чейс, побързай, копеле – изръмжах му.
– Карам толкова бързо, колкото мога, Скорпионе. – Отвърна ми той. Стиснах зъби. – Ако ни спрат, тя ще роди в колата. Аз знам какво правя. – Отвърна той.
Джесика хленчеше, докато заравяше главата си на гърдите ми. Притиснах я по-силно, като ми се искаше да направя нещо – каквото и да било – за да направя тази гадост по-поносима за нея.
– Почти сме там, скъпа – каза ѝ Чейс. – Просто се дръж, чу ли?
Тя само хлипаше. Притиснах устни към челото ѝ.
– Ти си толкова силна, скъпа. – Успокоих я. – Продължавай да бъдеш силна за мен. Можеш ли да го направиш? – Попитах я.
Тя кимна. Нежно я целунах.
– Ето така, скъпа. – Тя беше толкова шибано силна, а дори не го осъзнаваше.
Погледнах нагоре, когато Чейс спря пред вратата на спешното отделение. Бързо се измъкнах от колата.
– Донеси тази чанта горе, когато дойдеш – наредих.
Чейс се беше превърнал в нещо като по-голям брат на Джесика, откакто тя се върна при мен. Помагаше ѝ да се грижи за нея и задоволяваше всяка нейна нужда. Дори му се бях противопоставил, притеснявайки се, че има чувства към нея, но всичко беше строго платонично. Очевидно имаше някаква друга жена, която се опитваше да притисне и която притежаваше книжарница в града.
Затова, когато Джесика ме попита дали нямам нищо против той да бъде в стаята, тъй като щеше да бъде кръстник на Дестин, аз се съгласих без колебание. От всички мои мъже имах най-голямо доверие на Чейс, а ако Джесика му се доверяваше с това колко предпазлива беше все още, това говореше адски много за характера му.
Джесика хлипаше от болка.
– Дръж се, Джес. – Успокоих я. Пристъпих към бюрото. – Тя ражда – казах на човека на гишето за регистрация. – Каза, че чувства, че трябва да напъва.
Очите му се разшириха.
– Нека да извикам някой от родилното отделение да слезе. – Каза ми той. – Колко близо са контракциите ѝ?
– На около минута – казах му.
Чейс се втурна в спешното отделение.
– Какво става? – Попита той, също толкова нетърпелив, колкото и аз, Джесика да влезе в стаята и да роди бебето, за да може да се отърве от тази шибана болка.
– Обажда се на някого от родилното отделение – информирах Чейс.
Някаква по-млада жена в средата на двайсетте си години ядосано се запъти към бюрото.
– Защо те получават помощ веднага, а аз не? – Изръмжа на мъжа.
– Защото ще имам шибано бебе! – Изкрещя ѝ Джесика. Очите на дамата се разшириха и лицето ѝ пребледня от крясъците на Джесика. Чейс се ухили. Лицето на жена ми се набразди от болка и тя извика, като се хвана с ръце за корема. – Скорпион. – Извика тя, докато горещи сълзи се плъзгаха по бузите ѝ. – Има голям натиск.
– Знам, скъпа. – Успокоих я. Майната му, знаех, а персоналът на болницата се движеше бавно, колкото и да беше бързо за тях.
Чейс започна да попълва документите за Джесика и за рекордно кратко време ги върна на човека. Джесика тихо плачеше в ръцете ми. Знаех, че изпитва болка, и Бог знаеше, че трябва да ѝ е шибано неприятно, ако изпитваше желание да напъва.
– Просто ми трябва китката ѝ. – Каза човека.
Джесика поклати глава.
– Не искам да мърдам. – Хленчеше тя.
– Дай я тук – изръмжа Чейс, докато изтръгваше гривната от момчето. Бързо я сложи на китката на Джесика, точно когато някой се спусна с инвалидна количка.
Джесика поклати глава.
– Скорпион, не ме слагай, докато не ме сложиш на легло, на което да напъвам. – Избухна тя, а гласът ѝ се пречупи от болка.
Извих вежда към медицинската сестра, когато тя изглеждаше готова да протестира.
– Чухте моята жена. Заведете ме до стаята ѝ. – Наредих, без да давам шанс на сестрата да протестира. Точно тогава, каквото и да искаше моята жена, тя го получаваше.
Когато най-накрая успях да я сложа на болничното легло и акушерката провери шийката на матката на Джесика, мислите ми се потвърдиха.
– Джесика, време е да напъваш. – Каза ѝ акушерката.
Назад към част 16 Напред към част 18
