Лиам
Чаша уиски се плъзна по масата, на която седях, докато преглеждах досиетата на новите момичета, които бяха кандидатствали за работа и бяха одобрени от Текс. Погледнах нагоре и видях Текс да влиза през другия вход на кръглата кабина, за да седне срещу мен.
– Кънтри се прибира от болницата днес. Операцията е минала добре и нараняването на носа му ще зарасне почти напълно. Никога няма да изглежда същия – каза той, отпивайки от чашата си.
Вече бях получил съобщение от Брик, в което ми съобщаваше същото, но кимнах.
Либерти и аз бяхме тръгнали рано на следващата сутрин, след като разговарях с Брик и Джарс. Тя не знаеше, че Брик е трябвало да закара Кънтри в болницата, защото не можеше да диша през носа. Не исках никой да и казва нищо за това. Щеше да се притесни, а не мислех, че ще издържа да я виждам да се тревожи за друг мъж. Но по-важното беше, че не ми харесваше идеята да се стресира за каквото и да е. Не беше добре за бебето.
– Малко ми се искаше да бях там – промърмори той. – Отдавна не си повалил брат за неуважение. Както в старите добри времена. Горящ, зъл като ада Лиам, разбиващ черепи.
Взех чашата и отпих.
– Беше предупреден – казах. Вече не бях същия безразсъден идиот, който бях тогава.
Текс кимна.
– Вярно. Тогава нямаше предупреждения.
Вдигнах едно от досиетата.
– Тази е проблемна. Не ме интересува, че си отбелязал, че може да стреля с пинг-понг топки от вагината си през цялата сцена. Не си струва. Прочети го, ако трябва, но тя е отпаднала – казах му и хвърлих хартията пред него.
Той въздъхна разочарован, но не я вдигна. Вместо това се облегна на стола си и ме изучаваше. Не бях в настроение за каквото и да искаше да говори. Вече имах предчувствие, че знам.
– Кога ще признаеш, че тази жена те е зарибила? – Попита той.
Беше като куче с кокал. Знаех, че става дума за Либерти. Изглеждаше, че не можеше да си държи носа далеч от моите работи.
– Не виждам как те засяга това – казах аз. – Концентрирай се върху новите служителки.
– Ами, като се има предвид, че трябваше да уволня две от тях, защото не можеха да спрат да ти се натискат, а останалите трябваше да предупредя да не те доближават, ако не искат да споделят съдбата им, мисля, че имам право да се интересувам.
– Това е личния ми живот. Не е работа на клуба – отвърнах, опитвайки се да проуча следващата проверка на миналото.
– Счупи носа на един брат толкова зле, че се наложи реконструктивна операция. Личният ти живот се отразява на работата в клуба.
Хвърлих хартията и го погледнах злобно.
– Беше предупреден – повторих.
Текс кимна и се наведе напред, като сложи лактите си на масата.
– Не казвам, че е било грешно. Казвам, че една жена е извадила звяра в теб. Просто го кажи, искаш ли да я задържиш? Искаш ли тази сладка, малка, млада майка в леглото си завинаги? Колкото по-скоро го признаеш, толкова по-добре ще се почувстваш. Опитвам се да ти помогна.
Изпих останалото уиски. Да го чувам да говори за Либерти в леглото ми завинаги предизвика в мен нещо, което се опитвах да контролирам, да избухне. Беше трудно да го потисна.
По дяволите, харесвах Кънтри. Беше добър човек. Но в този момент можех да го убия. Просто защото и подхождаше повече от мен. Нямаше да остарее бързо. Бяха на един и същи етап в живота. И го мразех за това. Защото беше това, което аз не бях.
– Да – измърморих. – Тя е различна. Чувствам се… – Спрях, несигурен дали мога да изрека думите на глас. Чувствах се виновен, че ги мисля.
Повечето от живота си като възрастен бях вярвал, че ще обичам само едно момиче. Никой не беше докоснал сърцето ми така, както Ета. И досега никой дори не се беше доближил до това.
Либерти не беше докоснала сърцето ми. Тя беше забила кука в него и го беше отнела. Когато беше в прегръдките ми, не желаех да е Ета. Напълно забравях Ета. Усмивката на Либерти, тези меднокафяви очи, корема и, заоблен от детето ни – всичко това ме облада. Но да го кажа означаваше да се изправя пред другата страна на нещата. Бях шестнадесет години по-голям от нея. Разбира се, в момента бях във форма, здрав, можех да я чукам, докато припадне. Но колко време имах, преди тези неща да започнат да избледняват? Какво щеше да стане, когато тя все още беше млада и пълна с живот, а аз имах болки в гърба или проблеми с ерекцията – или по-лошо, ако ми диагностицират някаква смъртоносна болест и тя трябва да се откаже от най-хубавите си години, за да ме гледа, докато умра?
Бях мислил за всичко това. Лежех буден през нощта и прекарвах през ума си всичко, което можеше да се случи.
– Какво чувстваш? – Попита Текс, когато не довърших.
– Сякаш имам нужда от нея, за да дишам.
Очите на Текс се разшириха и бавно усмивка се появи на лицето му.
– По дяволите – промърмори той.
Точно така се чувствах и аз.
Ако имаше Бог, той със сигурност не беше мой фен. Вярвах, че любовта на живота ми е първата ми любов, и я загубих, така че щеше да прекарам остатъка от живота си, без да знам какво е да имаш… Това. Да си лягаш вечер, прегърнал човек, без когото не искаш да живееш; да изпитваш радост от звука на нейния смях; да имаш семейство и да гледаш как растат децата ти. Бях се примирил с това.
До Либерти.
Сега този живот беше всичко, за което мислех. Скърбех за нещо, което знаех, че не мога да задържа. Би било егоистично да го направя, а аз не можех да бъда егоист с нея.
– Тогава ще и сложиш пръстен – каза той.
Гърдите ми гореха и пожелах да беше донесъл бутилката уиски, ако щеше да водим този разговор.
Поклатих глава.
– Не, няма.
Текс остави чашата си на масата.
– Защо, по дяволите?
– Не мисля, че мога да я имам и да я загубя. Няма да мога да го преживея.
Текс се облегна назад и ме погледна, сякаш не ме разбираше. Какво му беше толкова трудно да разбере? Не го ли виждаше?
– Вече планираш бъдеща раздяла, която може и да не се случи? Не искам да ми затваряш устата с юмрук, но, През, това е слабо. Има една кънтри песен за това, вероятно няколко, но важното е, че не искаш да пропуснеш най-хубавото нещо, което ти се е случвало, защото се страхуваш. Да, може да свърши зле. – Той направи пауза, после въздъхна. – А тя може да умре. Ти вече си преживял това. Не позволявай това да те спира.
Отне ми минута, за да разбера какво иска да каже, и тогава ми просветна, че той мисли, че се страхувам да я загубя, както загубих Ета. Това нямаше нищо общо с Ета. Да, обичах я, но бях дете. Вече не бях това дете. Бях живял живота си.
Знаех, че всеки ден е дар и че утре не ни е обещано. Но тук не ставаше въпрос за смъртта, която щеше да я отнеме от мен. Ставаше въпрос за неизбежното – времето. Аз щях да остарея, а тя щеше да остане години зад мен. Щеше да се появят мъже на нейната възраст, а стареца, с когото беше окована, щеше да бъде тежест за нея.
– Един ден тя ще се обърне, а аз ще съм на седемдесет години, а тя… Няма да е.