Либерти
Стоях до прозореца в новия си офис и гледах към оживената улица долу. Палмите се люлееха леко на вятъра, а света сякаш бързаше да се прибере вкъщи или да отиде на вечеря. Първата ми седмица тук беше бурна. Започна с тази стая. Обърнах се, за да погледна частния офис, който ми беше даден на първия ден. Останах безмълвна, докато Марта продължаваше да говори за бюрото, компютъра, принтера, банята ми.
Когато пристигнахме в GG Center, тя ме преведе покрай няколко бюра, на които работеха хора, седнали в отвореното пространство на главния офис. Гледах ги, чудейки се кое ще бъде моето, когато минахме покрай всички тях и тя отвори тази врата, за да ми покаже бюрото ми.
Как бях успяла да го получа?
Усмихнах се, клатейки глава, все още изумена.
Тази седмица се обадих на различните доставчици, с които компанията беше решила да работи. Запознах се с хората, с които ще работя във всяка от тях. Срещнах се с ръководителя на дизайна, който щеше да се грижи всички магазини да имат еднакъв интериор и да определи как ще изглежда марката, за да ми е ясно какво ще продаваме в магазините и кои от тях ще имат специални артикули. Имаше купчини каталози, които трябваше да прегледам и да изхвърля или запазя, в зависимост от това, което предлагаше доставчика. Прекарах часове с жената, която бяха наели за медиен маркетинг, защото тя беше натоварена да ме научи как работи софтуерната програма в офиса.
Беше добра седмица. Бях толкова заета, че едва когато влязох в апартамента си вечерта, тежестта в гърдите ми наистина ме засегна. Липсваше ми Лиам и макар да ми харесваше работата, той никога не излизаше от мислите ми. Чудех се какво яде на обяд, когато седях с моя. Научавах нещо ново и ми се искаше да му го разкажа, но после си спомнях, че нямаме такава връзка. Живеех само във фантазия, в която си представях, че имаме такава.
Сърцето ми, най-близкия ми приятел, винаги беше до мен, за да ме подтикне, когато имах момент, който ме караше да се усмихна. Не ми позволяваше да забравя, че е там, и очаквах, че никога няма да го направи. Да се науча да живея всеки ден с него, прилепен до мен, беше единствения начин.
Отидох да взема чантата си, после грабнах двете папки, които исках да взема вкъщи и да работя през уикенда. Нямаше какво друго да правя. В този момент идеята да съм сама два дни без работа ми се струваше като мъчение. Щеше да имам толкова много време да мисля, да чувствам. Но знаех, че щом се роди бебето, ще се радвам на това време с него.
Останалите служители в офиса си бяха тръгнали веднага щом стана пет. Аз още не бях готова да си тръгна. Не очаквах с нетърпение вечерите, както всички останали. Но те имаха някого, при когото да се приберат.
Асансьорът се отвори веднага и аз слязох на първия етаж. Фоайето с мраморния под и стени беше почти толкова празно, колкото и офиса ни. Махнах на Зелбърт, охранителя, докато се насочвах към изхода.
Можеше да е есен, но във Флорида това означаваше само, че не се варехме, а просто се печехме. Подготвих се за неприятната топлина, когато отворих вратата. Умът ми беше другаде и не обръщах внимание на заобикалящата ме среда, иначе щях да го видя. Нямаше да изляза навън. А така, сега стоях там, замръзнала, несигурна какво да правя.
Защо беше тук? Беше ли това просто невероятен късмет?
Уолъс се изправи от палмовото дърво, на което се беше облегнал, и погледна към сградата. Беше ли я наблюдавал?
– Либерти. – Познатата му усмивка, която сега ме караше да се свивам, се разля по лицето му.
– Уолъс, не очаквах да те видя – отвърнах стегнато, като си пожелах да имам кола на този паркинг, за да се кача и да си тръгна. Така обаче трябваше да вървя два квартала до апартамента си.
– Мисля, че бях забравил колко си красива – каза той, накланяйки глава и изучавайки ме.
– Уморена съм, Уолъс. Бих казала, че се радвам да те видя, но не съм лъжкиня. Извини ме, искам да си ходя – казах му, заобикаляйки високата му фигура.
– Чакай, Либерти, моля те. Говори с мен. Как си? Как е… – Той се спря и погледна към корема ми. – Бебето? – Той се засмя леко. – Дори бременна си прекрасна.
Стиснах по-силно чантата си, която висеше на рамото ми.
– Добре съм. Бебето е чудесно. Благодаря, че попита – казах му с нарастващо раздразнение.
– Нека те заведа на вечеря. Само като приятели. Да си поговорим – започна той.
Поклатих глава, не му позволявайх да продължи.
– Не. Ние двамата никога няма да бъдем приятели – казах.
Отново се опитах да го заобиколя, но той продължи да се движи, задържайки ме на място.
– Ти си наранена, което означава, че все още ме обичаш. Знаеш го. Ако не изпитваше нищо към мен, нямаше да се опитваш да избягаш от мен.
Арогантният блясък в очите му ме накара да завъртя очи.
– Мога да ти обещая, че не искам да вечерям с теб, защото не изпитвам нищо към теб. Не изпитвам. Тези чувства отдавна са изчезнали. А това, което изпитвах, не беше любов. Просто не го осъзнавах, докато не се влюбих.
Уолъс присви очи.
– Бащата на бебето? Обичаш го?
Не казах нищо. Той не знаеше нищо за личния ми живот. Не ме познаваше.
– Къде е той сега? Хм? – Той протегна ръце и се огледа наоколо. – Не го виждам тук, да се опитва да те заведе на вечеря.
Не казах, че и той ме обича, гадняр.
Стоях там и чаках да приключи с тази глупост, за да мога да си тръгна.
Изражението му се омекоти.
– Съжалявам, скъпа. Просто ми липсваш. Не мога да спра да мисля за теб. Да се тревожа за теб.
Протегна ръка, за да ме докосне, а аз се отдръпнах.
– Искам да си отида вкъщи, Уолъс. Моля те, остави ме на мира.
Въздъхна, после се отмести настрани и ми махна с ръка да си тръгвам.
– Друг път – каза.
Боже, надявах се да не е така. Щеше да се наложи да изляза от сградата през стълбището, което водеше към задната част, и да вървя до апартамента по тази улица. Щеше да е само четиристотин метра повече. Всичко беше по-добре, отколкото да се занимавам отново с Уолъс.