Либерти
Стоях пред вратата на апартамента си и я зяпах. Не можех да го направя. Имах нужда от това, но не можех. Колкото и да беше променила живота ми тази работа и мястото, където живеех, това означаваше, че ще трябва да допусна Уолъс обратно в живота си.
Докоснах корема си. Исках добра работа и сигурно място, където да живея, преди той да се роди, но не на такава цена. Уолъс беше моето минало. Той нямаше право да контролира живота ми. Ако останех тук, можеше да се откажа от независимостта си. Това беше просто още един мъж, който се грижеше за мен.
Не разбирах защо Уолъс беше толкова решен да ме върне. Човек би си помислил, че това, че съм бременна с детето на друг мъж, е достатъчно, за да го отпрати завинаги.
Единственото, което можех да си обясня, беше, че той смяташе, че като ме пусне, губи, а Уолъс никога не е обичал да губи. Мислеше, че и този път е победил. Днес това личеше по цялото му лице. Когато се отби в офиса ми на излизане, ми каза да му кажа, ако променя решението си за вечерята. Застана там за момент, усмихнат, сякаш мислеше, че ще отида с него, защото ми беше дал всичко, което исках.
Нямаше представа какво исках и не можеше да ми го даде.
Утре ще започна да си търся друго място за живеене и друга работа. Натиснах кода на вратата, изчаках зелената светлина, отворих вратата и влязох. Поражението тежеше на раменете ми, докато пусках чантата си на масичката до вратата и се запъвах към хола.
Сърцето ми заби в гърдите, когато отворих уста, за да изкрещя, и разбрах кой стои в апартамента ми.
– О, Боже – прошепнах, слагайки ръка на корема си. – Ти. – Поклатих глава. – Как си в апартамента ми?
Шокът ме разтърси, но токсичната смес от гняв и болка се разбърка, докато изправях раменете си и погледнах Лиам в очите.
– Знаеш ли какво? – Казах – Не искам да знам. Просто си тръгни. Днес беше лош ден, а ти се появяваш така. Не мога. Просто не мога.
Щеше ли някога да не ме боли да го погледна? Щеше ли сърцето ми да не се чувстваше като че ли се разбива отново?
– Ако бях останал отвън, никога нямаше да ме пуснеш да вляза. – Гласът му беше пресипнал, сякаш беше болен.
Наблюдавах го, започвайки да се тревожа за здравето му. Не. Трябваше да спра. Не беше моя работа да се тревожа за него. Дори и да имаше тъмни кръгове под кръвясалите си очи. Ами ако беше болен? Щеше да дойде да ми каже. Паниката накара сърцето ми да забие още по-силно, отколкото вече беше от появата му.
– Добре ли си? – Изрекох.
Той поклати глава.
– Не, не съм. Не съм добре, откакто влязох в къщата и те нямаше. Не съм добре, откакто взех снимката на сина ни и осъзнах, че съм пил толкова много, за да заглуша болката в гърдите си от това, как се отнесох с теб, че съм проспал часа за ултразвука. Не съм добре, откакто прочетох бележката и мрачната ми, прецакана душа се разкъса на парчета.
Прегърнах се, нуждаеща се от някаква защита от това. Не можех да вярвам на думите му. Бях го правила отново и отново, само за да стигна до различни нива на болка. Нива, за които не знаех, докато не се запознах с него.
– Не, Лиам. Не мога да го направя. Вече не мога. Сама се издържам. Доказвам ти, че не съм някакъв благотворителен случай. Спечелвам уважението, което искам от теб и от детето ни. Днес не беше добър ден за мен. А ти идваш тук и ми казваш тези неща, само за да откъснеш лепенката, която успях да сложа. Моля те, махни се.
Направих крачка назад, за да може да стигне до вратата. Щях да се разпадна, щом си тръгне. Но не още. Първо трябваше да го изкарам оттук.
Той направи крачка и мъката започна отново. Исках да затворя очи, за да не го виждам как си тръгва; може би тогава нямаше да боли толкова много.
Втората крачка не дойде. Той спря и сега беше по-близо до мен.
– Има проблем с това. Ти ме искаше, но аз се нуждая от теб. – Гъстият му, дрезгав глас се прекъсна на последната дума. – Либерти, ти си отнела душата ми, много преди да разбера, че я държиш. Когато разбрах, се уплаших до смърт. Вярвах в неща за теб, които бяха лъжи. И дори тогава – той плъзна пръст под брадичката ми и наклони главата ми назад, така че да го погледна – се влюбих в теб.
Сърцето ми не можеше да чуе това.
Разклатих глава, отдръпнах ръката му и направих крачка назад.
– Не, не можеш да влезеш тук и да ми говориш така. Знам за Селена, Лиам. Тя ме срещна на паркинга на болницата след ултразвука. Разказа ми как се чувстваш затворен от мен. Нарече ме с грозни думи. Обвини ме, че съм забременяла умишлено и че ти се сърдиш за това.
Сълзите замъглиха погледа ми и си пожелах с цялото си сърце да можех да контролирам по-добре плача си. Не исках да плача повече пред този мъж.
Лиам направи две дълги крачки и преди да успея да мръдна, ръцете му обгърнаха лицето ми. Жестокият израз, с който ме погледна, ме накара да остана неподвижна, вместо да се боря да се освободя от допира му.
– Тя е проклета лъжкиня. Никога не съм и казал, че си бременна. Никога не съм я искал. Дори когато бях с нея, не изпитвах нищо, Либерти. Вече бях разрушен от тази красива малка барманка, която разтърси света ми. След това никоя жена нямаше да ме докосне. Не го знаех. По дяволите, можеше да прекарам остатъка от живота си сам, защото напуснах онази мотелска стая. Нямах представа, че скъсан презерватив ще ми даде живот. Ще ми даде теб.
Изтри сълзите ми с палците си, докато продължаваше да ме прегръща с ръце.
Щях да лъжа, ако кажех, че думите му не ме пронизваха, не поправяха неща, които смятах за счупени завинаги. Обичах го. Бях сигурна, че ще го обичам до последния си дъх, но да му се доверя с цялото си сърце? Не бях готова. Имаше твърде много разруха по пътя, по който бяхме тръгнали. Трябваше да прокарам нов път. Такъв, който да е безопасен за мен и бебето ни.
– Имам нужда от време – най-накрая казах. Тези четири думи ми се струваха като че ли трябваше да ги изтръгна от гърдите си.
– Скъпа. – Молещият тон, с който изрече тази дума, почти ме съсипа. – Не ми причинявай това. Не позволявай на моите грешки да отнемат живота, който бихме могли да имаме. Имам нужда от теб, Либерти. Без теб съм като празна черупка. Не мога да ям. Не спя. Моля те.
Стъкленият блясък в кафявите му очи щеше да ме разкъса. Да го наранявам, да го виждам така, беше жестоко. Не исках да го правя. Не исках да съм причината за това. Но да го обичам означаваше, че трябваше да обичам и себе си.
– Имам нужда от време – повторих.
Не бях сигурна, че мога да кажа нещо повече. Държах се на косъм. Най-тънкият косъм, който някога е съществувал. Една тежка въздишка можеше да го скъса на две.
Лиам затвори очи и раменете му се свлякоха. Косъмът се разплиташе. Ако не излезеше от вратата скоро, знаех, че цялата ми съпротива щеше да изчезне.
– Добре. – Дрезгавият му шепот звучеше толкова изпълнен с съжаление.
Ако бях протегнала ръка и го докоснала, за да го успокоя, всичко това щеше да бъде напразно.
Той наведе глава и ме целуна по челото, след което свали ръцете си от лицето ми.
– Ще направя всичко, което искаш. Не само сега, а за остатъка от живота си. Просто ми кажи кога и къде. Винаги ще бъда там.
Вдишах дълбоко, задържайки сълзите си, и кимнах.
Погледът му се спря отново върху мен, забави се върху корема ми. Гърлото му се сви, докато преглъщаше, после се обърна към вратата и си тръгна. Когато не я отвори, трябваше да затворя очи, за да не го погледна. Не бях сигурна, че няма да се втурна към него, да го моля да остане.
Накрая вратата се отвори и аз останах неподвижна, докато не чух ключалката да щракне. Прегърнах бебето ни, сгушено безопасно в мен, и се свлякох на пода, оставяйки сълзите да текат свободно.
– Трябваше да го направя за себе си – прошепнах, гледайки корема си.