Пролог
Рим
Преди осемнадесет години
Пръстите ми се забиха в скалпа, докато седях, държейки главата си с две ръце. Паренето в гърдите ми достигна непоносима степен. Тя се нуждаеше от мен и аз трябваше да се върна в стаята. Но ми беше нужен момент, за да се овладея. Не бях сигурен дали ще хвърля твърдия стол, на който бях спал цяла нощ, през стената, или ще избухна в сълзи и ще заровя лицето си в матрака до нея.
Това не беше справедливо. Животът и не беше справедлив.
Яростта, омразата, безпомощността, всичко се завихри в опасна комбинация. Беше задушаващо. Търсех изход, но нямаше такъв. Не тук. Не в тези проклети стени.
До деня, в който умра, никога няма да има мирис, който да мразя повече от този на болницата. Тук ми казаха за рака и. Тук тя едва оцеля след последната операция. И знаех, че тук ще затвори очи за последен път.
– Рим. – Мекият глас произнесе името ми и с него дойде облекчение.
Гърдите ми се отпуснаха, въпреки че болката остана, а гнева отпусна хватката си. Изправих глава и погледнах в лицето на моя собствен шибан ангел. Агонията, отразена в сините и очи, беше същата като моята.
Станах, извисявайки се над нейния метър и петдесет, и я притиснах към гърдите си. Успях да си поема дълбоко въздух, докато ръцете и ме прегърнаха. Наведох се и зарових носа си в косата и. Ако имаше балсам за душата, то Сейлъм Грей беше моя.
– Получи ли съобщението ми? – Гласът ми беше пресипнал от липсата на сън и емоциите, които запушваха гърлото ми.
Тя се притисна към ризата ми и кимна.
– Бях в студиото. Оставих телефона си да се зарежда и го поставих на беззвучен, защото беше късно. Видях го чак два часа по-късно. Съжалявам, че не дойдох по-рано.
Прокарах ръка през дългата и коса, копринено черна, и държах главата и притисната към гърдите ми. С нея така се чувствах достатъчно силен. Тя ми даваше сила, колкото и утеха. Не знаех как, по дяволите, бях оцелял през последната година, без да я държа всеки ден.
Затворих очи, докато топлината и ме обгръщаше, изтласквайки студа, заровен дълбоко в гърдите ми.
За последно беше в прегръдките ми преди две седмици и всеки път, когато си тръгваше, ставаше все по-трудно да я гледам как си тръгва. Да я държа при мен, до мен, под мен…
Ръцете ми се стиснаха мигновено, когато спомена за това как тя хвърли глава назад и извика името ми, изпрати вълна от желание право в члена ми. Боже, дори и сега, тук, изправен пред най-лошия си кошмар, Сейлъм можеше да ме възбуди. Правеше го с такава лекота, откакто беше твърде малка, за да я забележа. Но беше толкова красива, че не можех да я пропусна.
Нейното хлипане беше напомнянето, от което се нуждаех, че тя не беше тук, за да потъна в нея.
– Тя… Тя будна ли е, в съзнание? – Гласът на Сейлъм беше пресипнал от скръб, която отразяваше моята собствена.
Събрах се, вдигнах глава и кимнах.
– Да. Тя ще иска да те види.
Очите на Сейлъм бяха мокри от сълзи. Дългите и черни мигли бяха настръхнали, докато избърсваше лицето си и вдишваше дълбоко и неравномерно. Отстъпи от мен и ми се усмихна толкова разбиващо, че се борех с желанието да се протегна и да си потъркам гърдите.
– Не искам да ме види така. – Изпусна звук, някъде между смях и хлипане.
Още сълзи продължиха да падат и тя се стараеше да ги улови.
– Вече я чувам да ми казва: „Не започвай да плачеш за нещо, което е писано да бъде, Сейлъм. Просто продължавай по пътя си и намери красотата в него.“
Първата усмивка от седмици наред се появи в ъглите на устата ми.
– Това звучи точно като мама – съгласих се. – Дори си уловила нейния акцент от Алабама.
Сейлъм стисна пълните си розови устни.
– Уф – каза тя, мигайки няколко пъти и изправяйки раменете си. – Добре съм. Мога да го направя.
Мама нямаше да се заблуди. Червените очи на Сейлъм подсказваха, че е плакала по пътя от Савана дотук.
Откакто Сейлъм замина през август, за да започне първата си година в колежа, открих, че мразя щата Джорджия. Той ми я отне. Болестта на мама караше Сейлъм да се прибира често у дома, а грижите за нея ме държаха зает през по-голямата част от времето. Но имаше дни, в които буквално ме болеше да се кача на Харлито си и да отида при нея.
Обгърнах лицето и с ръка, която изглеждаше голяма и загоряла на фона на порцелановата и кожа.
– Само ме остави да те погледна за минута. – Гласът ми беше дрезгав и задушен.
Мекотата в изражението и, когато ме погледнеше, винаги сякаш оправяше бъркотията в гърдите ми. Така беше от първия ден, когато влязох в къщата на мама, за да поправя счупената миялна машина, и видях Сейлъм да седи на кухненската маса с разпръснати учебници. Тя вдигна глава и погледа и срещна моя. Все още помня усещането, сякаш някой беше изсмукал въздуха от белите ми дробове.
Тя беше на месец от шестнадесетия си рожден ден, а аз бях на деветнадесет. Вече не живеех у дома и си бях наел апартамент с един приятел. Реших, че колежа не е за мен, и вместо това се записах в професионално училище, където получих сертификат за ремонт на мотоциклети със специализация в Harley-Davidsons. Току-що бях започнал работа на половината път между Макинтош, където живееше майка ми, и Окала, когато Сейлъм дойде да живее при нея.
Този ден всичко в живота ми се промени. Плановете ми за бъдещето се промениха и тя беше единствения път, по който исках да вървя. Единственият, който виждах.
Когато майка ми изпрати снимки на Сейлъм с някакъв гадняр, облечена за бала, хвърлих гаечния ключ в ръката си в гипсокартона. След това се напих, скъсах с момичето, с което се чуках, и реших да се върна в Макинтош. Да дам на Сейлъм време да порасне, да завърши училище – да стане пълнолетна – вече не беше вариант. Трябваше да защитя това, което беше мое. Дори и тя да не го знаеше още.
И го направих. А тя ме напусна година по-късно. Завърши училище, получи стипендия по изкуства и замина да преследва мечтата си. Мама беше толкова горда. Тя щеше да прави това, което винаги е искала да прави. Но вместо да се занимава с изкуство, мама се беше задоволила да го преподава на гимназисти. Така беше намерила Сейлъм. Така я беше спасила от дома, където я малтретираха, и я беше приютила в своя дом. Сейлъм беше станала наша.
Наведох глава и я целунах по устните, желаейки да я привлека към себе си и да вкуся сладостта на устата и. Но сега не беше момента. Бях отсъствал прекалено дълго. Мама се нуждаеше от нас.
– Да вървим – казах и се наведох, за да преплета пръстите си с нейните, преди да я поведа по коридора, който щеше да преследва сънищата ми.
Малката ръка на Сейлъм стисна моята и макар и просто, това ми даде сила. Тя щеше да бъде с мен през всичко. Когато света ми се срути и мама… Си отиде, имах Сейлъм, която да ми помогне да намеря начин да се справя без нея.
Когато бях на три години, мъжа, който ми помогна да се появя на бял свят, напусна мама заради по-младата си секретарка. Беше я забременил и искаше да създаде семейство с нея. Въпреки че знаех, че мама беше оставила вратата отворена за комуникация, той никога не се свърза с мен, не се опита да ме потърси или да поддържа връзка с мен.
Бяхме само аз и тя.
На всеки футболен и бейзболен мач тя беше там. Насърчаваше ме. Когато бях болен, мама се грижеше за мен. Когато реших, че колежа не е за мен и отказах стипендията за бейзбол в Университета на Флорида, за да стана мотоциклетен механик, тя ме подкрепи.
Искаше да живея живота, който бях избрал. Не този, който тя беше избрала за мен.
Единственото нещо в живота ми, което исках и тя не одобряваше, беше Сейлъм.
Мама я обичаше като своя дъщеря и се беше трудила много, за да и осигури стипендия, за да може да направи нещо с таланта си. Така наричаше изкуството на Сейлъм – талант. Кълнеше се, че никога не е виждала толкова млад човек, който да може да създаде толкова силни емоции с едно движение на четката си.
– Тя е млада, Рим. И душата и е наранена. Това е една от причините изкуството и да е толкова дълбоко, толкова трогателно. А ти, моето красиво момче, искаш други неща. Виждаш живота в друга светлина. Светлина, в която тя не се вписва. Ако продължиш така, те очаква само разбито сърце. Остави я да си отиде, преди да е станало твърде късно. Преди да я обикнеш.
Това беше месец преди Сейлъм да замине за колежа. Искаше ми се да се разсмея. Преди да я обикна? Бях влюбен в нея от първия ден. Корабът беше отплавал, още преди да съм поел следващия си дъх. Никога не съм имал шанс да не се влюбя в нея.
Спрях пред вратата, която водеше към стаята на мама, и се подготвих за крехката жена, която лежеше на леглото. Тя не приличаше на жизнената, усмихната красавица, която беше някога. Ракът беше отнел тялото и.
Сейлъм ме целуна по бицепса, тъй като главата и едва достигаше рамото ми, и аз отворих вратата, след което се отдръпнах, за да влезе тя първа. Мама беше затворила очи и ако не беше сърдечния монитор, щях да си помисля, че е починала. Беше толкова бледа и неподвижна. Толкова малка.
Сейлъм пусна ръката ми и отиде до нея. Дългите и черни коси се люлееха и докосваха гърба и, стигайки точно над тясната и талия, и ми дадоха нещо, на което да се концентрирам, освен майка ми, която умираше в леглото.
Когато ръката на Сейлъм докосна тази на мама, тя отвори очи и се усмихна.
– Каква гледка! – Каза мама със слаб глас. – Ставаш все по-красива с всеки изминал ден.
Сейлъм седна на стола, на който бях седял цяла нощ, и хвана ръката на мама.
– Вана Рей, с ласкателства ще стигнеш далеч – подразни я тя и изтръгна смях от изсъхналите устни на мама.
– Радвам се, че дойде – каза тя на Сейлъм, а очите и казваха неща, които не исках да чуя. Не можех да приема. Все още не.
– Къде другаде да бъда? – Попита Сейлъм, с емоция в гласа, въпреки че се опитваше да звучи леко.
– О – каза майка ми – може би да разтърсиш света на изкуството с таланта си.
Сейлъм се засмя.
– Просто се опитвам да премина курса по дигитална комуникация на професор Гилдон. Знаеш, че съм ужасна с технологиите.
Усмивката на мама се разшири.
– Родена си в грешния век. – Често и го казваше.
Сейлъм въздъхна.
– Просто мислиш така, защото знам повече рок песни от 80-те, отколкото теб.
Мама се разсмя.
Виждайки как очите и се озаряват от забавление, напрежението в гърдите ми се облекчи. Сейлъм беше добра за нея. По дяволите, тя беше добра и за мен. Тя беше слънчевата светлина и когато влезе в живота ти, озари места, за които дори не подозираше, че са тъмни.
– Трябва да тръгвам, Сейлъм. – Думите на мама придобиха сериозен тон, който не исках да чувам. – И искам да ми обещаеш едно нещо.
Сейлъм не каза нищо, само кимна. Знаех, че се бори със сълзите.
Мама взе ръката на Сейлъм и я сложи между двете си ръце.
– Сподели дарбата си. Живей живота, който тя може да ти донесе. Живей мечтата си. Преследвай я. Заслужаваш го. Тялото ми може да ме е предало, но това, че си отива, не означава, че аз си отивам. Имам вас двамата, за да ви гледам как намирате пътя си в този свят. Ще бъда там, макар че няма да ме виждате да ви аплодирам. Затова ми дайте нещо, за което да ви аплодирам.
Раменете на Сейлъм се разтрепериха. Тя кимна, докато сълза се измъкна, и свободната и ръка се вдигна към устата и, за да я заглуши.
– Няма нищо лошо да плачеш, скъпа. Това е начина ни да освободим тъгата и болката, за да можем да намерим отново спокойствието си.
Сейлъм притисна челото си към ръцете на мама, които държаха нейните, и аз наблюдавах как тялото и трепери и сълзите падат. Мама вдигна поглед към мен. Неспособна да гледам повече Сейлъм, болката и беше отражение на моята собствена, аз отидох да застана зад нея и сложих ръка на гърба и. Докосването ми сякаш я успокои бавно и всички мълчахме, докато тя възвърна самообладанието си.
Накрая тя вдигна глава и избърса сълзите по лицето си.
– Съжалявам – прошепна тя. – Трябва да взема кърпичка.
Мама кимна и Сейлъм стана, за да излезе от стаята. Гледах я как си тръгва, разкъсван между желанието да я последвам, за да се уверя, че е добре, да я утеша и прегърна, и страха да остана, за да не оставя мама. Ами ако изляза отново и тя напусне този свят, преди да се върна?
– Ела тук – каза мама, простирайки ръка към мен.
Буцата в гърлото ми беше голяма колкото баскетболна топка. Паниката и страха избухнаха сред всички емоции, които се бореха в мен. Чувствах се отново като малко момче. Гледах майка си, уплашен, че всеки неин дъх може да е последния.
Свлякох се на стола, от който току-що се беше изправила Сейлъм, хванах ръката ѝ и я стиснах с двете си ръце, както тя беше стиснала ръката на Сейлъм. Беше студена и тънка.
– Ако я обичаш, ще я пуснеш да си отиде – каза майка ми твърдо. – Тя те обожава и знам, че обичаш това момиче. Но, сине, живота и е на друг път – път, по който ти не искаш да тръгнеш – и тя ще остави всичките си мечти заради теб. Тя ще промени всичко заради теб. Трябва да бъде свободна, за да преследва тези мечти.
По начина, по който майка ми не беше успяла да направи. Баща ми я беше забременил, а аз обърнах живота и с главата надолу. Тя каза, че ме обича и че не би променила нищо, но аз знаех, че я бях задържал. Моето появяване на този свят беше сложило край на всичките и планове.
– Аз не… – Казах, преглъщайки трудно. – Не мисля, че мога да живея без нея, мамо.
Тя ми се усмихна.
– Ти си силен, умен, независим мъж. А Сейлъм е първата ти любов. Тези са нещата, които ни подготвят за бъдещите любови, за сърдечните болки, които ни очакват, и по-късно, ако имаме късмет, намираме този, който е предназначен за нас. Някои остават завинаги без това. Някои намират щастието си в работата си и – тя обърна дланта си с върха на пръстите нагоре, в моята, и ме стисна леко – някои го намират в децата си.
Поклатих глава.
– Тя не е просто първата ми любов, мамо. Тя е моя… Тя притежава душата ми.
Тъгата в очите и не беше това, което исках да видя. Това означаваше, че ще каже още нещо, което не исках да чуя.
– Душата ти принадлежи на теб. Просто е взета от нея, защото тя блести толкова ярко. Но ако не я пуснеш да си отиде, да преследва мечтите си, да използва дарбата си, светлината и ще угасне, докато не изчезне напълно. Не искаш да си този, който ще направи това.
Очите ми се напълниха със сълзи. Тя лежеше тук, умираше, оставяше ме да продължа този живот без нея, а ми казваше, че единственото, за което живея, е нещо, което не мога да задържа.
– Не знаеш нищо за нея… За живота и преди, за нещата, през които е преминала… Тя е счупена по начини, които се опитах да излекувам, но те са я белязали. Тя винаги ще се стреми да те направи щастлив.
Тя ще те поставя на първо място. Такава е тя. Ако реши, че имаш нужда от нея, когато ме няма, ще дойде тук. Ще остави всичко, за да бъде до теб. – Мама спря и пое въздух, докато се мъчеше да продължи.
– Мамо – казах аз, опитвайки се да я спра.
Не беше нужно да говори толкова много, а думите и ме разбиваха.
– Не, остави ме да довърша – прошепна тя. – Животът не е справедлив и е болезнен. А ти, моето красиво момче, си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Не съжалявам за нито един момент. Сега отиди и живей живота си, Рим Кейсън Бауър. Намери мечтата си. И остави Сейлъм да преследва своята. Освободи я.