ГЛАВА 6
ЕЗМИТА
Да заспиш с мисълта за първата си любов, когато си на двадесет и три години, и да се събудиш, правейки същото, е доста жалко. Може би обаче е нормално. Всичко това е част от завръщането у дома и сблъсъка с миналото. Да приключиш с него и да заживееш новия живот, който си създала за себе си. Така или иначе щях да си го кажа.
Да се събудиш в една спалня със сестра ми беше хубаво за едно посещение, но това не беше за постоянно. Не можех да се върна при родителите си. Те винаги щяха да се месят в живота ми. Вече бях свикнала с личното си пространство и имах нужда от него. Погледнах надолу към телефона си и прочетох още веднъж имейла от директора на гимназията в Лоутън.
Когато изпратих молбата си, не бях предполагала, че ще получа отговор толкова бързо. Бях си помислила, че имам време да помисля дали да се върна тук или да подам молба на други места. Втори курс в колежа бях решила, че искам да стана учителка. Трябваха ми още няколко месеца, за да реша, че искам да преподавам история и че искам да преподавам в гимназията.
Родителите ми ме изненадаха, като застанаха зад това решение, а след това ми разказаха какви добри придобивки и пенсиониране предлага работата на учителя. Нищо от това не беше причината, поради която бях решил да стана учител. Всичко се свеждаше до това: Бях добра в това. През целия си живот бях учила по-малките си братя и сестри. Беше втора природа за мен. Знаех, че мога да го правя и че мога да го правя добре. Освен това обичах историята. Да науча защо сме това, което сме днес, и как сме стигнали дотук.
Допреди шест месеца бях планирала да кандидатствам в гимназиите в близост до и в Нешвил, но нещата с Малекон и мен започнаха да се променят още преди да са приключили. Мислите ми бяха започнали да се насочват към това дали ще искам да остана в Нешвил след завършването, ако с Малекон приключим. Наистина ли исках да остана там, ако не го бяхме направили?
Сега бях отново в Лоутън с дипломата и свидетелството си за учител и с интервю четири дни след като бях кандидатствала за позицията. Дори още не бях казала на родителите си. Не бях казала на никого. Те щяха да са развълнувани. Предполагайки, че ще живея под техния покрив. Щеше да се наложи да обясня, че имам спестени пари и ще наема собствено жилище.
Родителите ми изобщо нямаше да разберат това. Не и когато къщата им беше точно тук, в града. Исках да отложа този спор за възможно най-дълго време. Той можеше да се окаже безсмислен. Може дори да не получа тази работа. Това, че имах диплома, не означаваше, че директорът на гимназията ще наеме човек, който никога не е посещавал държавно училище. Това, че съм била обучавана вкъщи, можеше да представлява проблем за мен. Все още не бях сигурна колко голям ще е той.
Имах четиригодишен опит в колежа, след като бях пропуснала крайния срок за прием в колежа през първата година след завършването ми. Бях изкарала няколко онлайн курса до януари следващата година, когато най-накрая трябваше да се преместя. Надявах се, че това се брои за нещо. Мама вече беше в магазина, а миризмата на канелените и рулца изпълни къщата, което означаваше, че сигурно е трябвало да изпече и в кухнята на къщата. Ослушах се за някакъв признак на живот, преди да се спусна по стълбите. Ако някой от членовете на семейството ми ме видеше облечена в тази права тъмносиня пола, която стигаше точно под коленете, бяла блуза, тъмносини токчета и перли, тогава щеше да разбере, че нещо се случва.
В къщата цареше тишина. Спрях в кухнята и открих оставена чиния с канелени кифлички, за които знаех, че са за мен и за всеки, който дойде. Грабнах една и си налях кафе в чаша за път, след което побързах към вратата, за да се измъкна от къщата, преди да ме хванат. Ако ме видят след интервюто, щеше да е добре. Тогава щях да съм приключила с него и щях да мога да отговоря на милионите въпроси, с които щяха да ме засипят.
Погледнах назад в огледалото за обратно виждане към магазина, когато излязох на улицата, знаейки, че майка ми трябва да ме види да излизам, и се чудех дали ме е видяла да излизам до колата. Имаше голяма вероятност да го е видяла. Беше трудно да се изплъзне нещо на жената. Изхвърлих всички мисли за семейството си настрана и си поех дълбоко въздух.
Бях възрастна жена. Имах първото си истинско интервю за първата си работа в избраната от мен професия. Изминалият семестър беше последната ми стъпка към получаването на сертификат. Бях завършила успешно обучението си в гимназия 5А в Нешвил. Това беше всичко. Вече бях голямо момиче.
Моята ободряваща реч продължи през останалите пет минути, които ми бяха необходими, за да пътувам до гимназията в Лоутън. Тя не беше толкова голяма, колкото гимназията, в която бях стажувала, и това ми харесваше в нея. Когато едно училище беше твърде голямо, то беше почти като университет и нямаше как да познаваш всички. Ежедневно се срещаш с непознати хора, а с много от тях никога повече не се засичаш. Тук щеше да е различно.
Паркирах колата си и погледнах нагоре към тухлената сграда, в която някога исках да уча повече от всичко. Просто за да мога да се запозная с Аса Грифит. Извъртях очи срещу повърхностността на младостта си, пресегнах се и взех чантата си от седалката на пътника заедно с няколко примерни проекта, които имах възможност да изпробвам по време на обучението си.
Не всеки има такъв късмет като мен, когато е поставен при учител за студентско обучение. Джейн Хармънд беше преподавала история повече от тридесет години. Тя обичаше работата си и обичаше да опитва нови неща. Всичко, за да отклони вниманието на децата от техните „джаджи“, както казваше тя, и да ги фокусира върху ученето. Джейн се превърна в мой наставник и приятел. Да я напусна беше по-трудно, отколкото да напусна Малекон, а това говореше много повече, отколкото исках да призная.
Стигнах до главния вход на училището и се надявах, че кабинетът ще се намери лесно. В имейла не ми бяха дадени указания къде се намира. Повечето хора в Лоутън бяха стъпвали в тази сграда в даден момент от живота си. Повечето, с изключение на мен.
– Ти може би си последният човек, когото очаквах да видя да влиза през тези врати тази сутрин – прозвуча гласът на Аса, нещо толкова подобно на това, което си мислех, че ми трябваше миг, за да осъзная, че той е истински, а не във въображението ми.
Обърнах се и открих, че зад мен стои Аса с доволно, но и заинтригувано изражение на твърде сексуалното си лице. Не от това имах нужда, преди да вляза вътре за интервюто си. Професионализмът беше важен. Исках да направя добро впечатление. Това, че бях почервеняла от гледката на Аса Грифит в бял потник без ръкави, който беше мокър и се лепеше по изваяните му гърди, нямаше да ми помогне да го постигна.
Не позволих на погледа ми да продължи надолу по тялото му, въпреки че разбрах, че носи някакви къси панталони.
– Е, да – заекнах. – Добро утро. – Бях забравила какво ми беше казал. Проклет да е, че изглеждаше така. Защо не можеше да бъде по-малко привлекателен? Животът не беше справедлив.
– Добро утро – отвърна той с развеселена усмивка, която сега играеше на устните му. – Отиваш вътре по някаква конкретна причина ли?
Погледнах назад през рамо. Да кажа на Аса за интервюто си нямаше да навреди. Той не беше мой родител и нямаше да иска да го обсъждам. Това не го засягаше.
– Да, имам интервю. Вероятно трябва да тръгвам. Не искам да закъснявам.
Видях, че това го изненада, но сега ние с Аса вече знаехме малко един за друг. Той нямаше представа каква е дипломата ми или какви са плановете ми за живота. Познаваше само неувереното момиче отпреди пет години. Точно както аз не знаех какво е завършил и къде отива. Единственото, което знаех, беше, че не е отишъл в НФЛ.
– Успех – каза той накрая.
– Благодаря – отвърнах аз, след което побързах да вляза през вратата, в случай че не успея да намеря офиса, като нито веднъж не се замислих, че можех просто да попитам Аса къде е. Нито едно от тези неща обаче нямаше значение. Знаците бяха точно там, а офисът се намираше на няколко крачки от входа. Направих пауза и си поех дълбоко дъх, възвръщайки си спокойствието и фокуса. Прокарах ръце по предната част на полата си, оправих плата, благодарна, че не е от тези, които се мачкат.
Това беше то. Това щеше да определи дали ще остана в Лоутън, или ще намеря новия си живот някъде другаде. Няма напрежение, Езмита – прошепнах си аз, след което се запътих към вратата на офиса.
Жена в средата на петдесетте с червена коса, подстригана на къс боб, вдигна поглед от бюрото, на което седеше. На носа ѝ стояха очила с ювелирна рамка, а устните ѝ бяха с яркочервено червило. Когато се усмихваше, част от червилото беше върху зъбите ѝ.
– Добро утро, вие трябва да сте Езмита Рамос.
– Да – отговорих аз.
Тя се изправи и отиде до гишето, което ни разделяше.
– Аз съм Хенриета Хорн. Работя през лятото в офиса и помагам малко и през учебната година. Нека отида да кажа на госпожа Кембъл, че сте тук – каза ми тя, след което тръгна по малък коридор, който, както предположих, водеше към кабинетите зад нея.
Това беше достатъчно лесно. Хенриета беше приятна. Погледнах надолу към папката в ръката си и се зачудих дали това не е прекалено. Може би трябваше да спомена на госпожа Кембъл, преди просто да донеса това със себе си. Не, прекалено много мислих за нещата.
– Езмита – каза един глас и главата ми се вдигна от папката, която изучавах в ръката си. Висока дама с платинена коса, подстригана късо над ушите, стоеше на мястото, където по-рано беше Хенриета.
– Да – отговорих аз.
Тогава жената се усмихна.
– Аз съм Белинда Кембъл, моля, влезте през отвора точно там, ще се върнем в кабинета ми и ще се запознаем – каза ми тя.
Направих, както тя каза, като през цялото време се чудех как някой може да бъде толкова пленителен и властен, но да не повишава глас или да говори с тон, който го изисква. Белинда Кембъл имаше талант. Имах чувството, че ако щракне с пръсти, цяла редица от хора ще се изправи на крака.
– Извинете за миризмата. Доста е силна. Почистиха килимите тази седмица и макар че в по-голямата си част са сухи, миризмата на почистващ препарат все още се усеща – каза ми тя, докато се обръщаше и повеждаше по късия коридор покрай Хенриета, която се отдръпна от пътя и ми кимна леко, преди да се върне на мястото си в офиса.
Бях толкова съсредоточена върху интервюто, че досега не бях забелязала миризмата.
– Майка ми ежедневно прекалява с употребата на почистващи препарати. Дори не бях забелязала – отвърнах аз.
– Родителите ти са собственици на „Бърза спирка“ – каза тя. Осъзнах, че това беше констатация, а не въпрос. Беше направила проучването си за мен. – В петък се почерпвам с канелено руло, преди да дойда на работа. През изминалата година качих около пет килограма, но имам чувството, че си заслужава.
Влязохме в офиса в края на коридора.
– Моля, седнете – каза ми тя, като ми махна към двата плюшени кралскосини стола срещу бюрото ѝ. Тя не отиде да седне на стола зад бюрото си, а седна на кралскосиния стол, който беше най-близо до стената.
– Миналата година се преместих тук от Аризона. Беше приспособяване за мен. Майка ви неведнъж ми е помагала с поръчката на стоки, които съм търсила в магазина и които не са били в наличност. Няколко пъти влязох в петък, а тя беше приготвила три дузини канелени кифлички за факултета. Имате щедри родители.
Тези неща не ме изненадаха. Това звучеше като нещо, което майка ми би направила. Кимнах.
– Да, аз съм голяма късметлийка.
Белинда се усмихна.
– А сега ми кажи, Езмита. Защо история и защо ученици от гимназията?
Не знаех какви въпроси ще ми бъдат зададени, но за този бях подготвена, защото си бях задала същия въпрос, когато решавах какво искам да правя с живота си. Настаних се обратно на стола, поставих папката си в скута и започнах да разказвам на Белинда Кембъл точно това.