ГЛАВА 7
АСА
Без да мога да спра да любопитствам за интервюто на Езмита, се обърнах назад и се насочих към сградата на игрището, където бях оставила Неш. Той ме беше взел тази сутрин от хотела, за да тренирам с него и отбора, но аз планирах да пробягам шестте мили обратно до хотела. Това щеше да почака.
Когато се върнах, сградата беше празна, с изключение на Неш. Неш беше най-младият треньор, което означаваше, че той е този, който носи отговорността да бъде тук всяка сутрин, за да види кой се е появил и да се увери, че тренира правилно. Поне през летните месеци. Тренировките не бяха задължителни, но ако искаш да имаш шанс да започнеш през есента, идваш всяка сутрин в шест. Въпреки това, тъй като училището току-що беше приключило миналата седмица, можех да видя в очите им, че това беше последното място, на което искаха да бъдат днес. Това щеше да се промени с наближаването на лятото до август, когато щеше да започне истинската практика.
Неш беше вътре и се подсушаваше от душа, когато влязох. Той вдигна глава, без да очаква някого, което беше очевидно, тъй като беше едва облечен. Облекчението в изражението му, когато разбра, че съм само аз, беше комично.
– Мислех, че си тръгнал – каза той.
Кимнах.
– Да, тръгнах, а после… – Направих пауза, не бях сигурен как да кажа това, без да изглежда, че ме е грижа. Което беше така, но не в степента, в която Неш щеше да предположи. – Видях Езмита Рамос.
Неш кимна веднъж с глава, след което изсуши косата си, преди да нахлузи тениската си върху главата.
– Да, чух, че е на интервю с госпожа Кембъл за позицията по история – отвърна той небрежно. Сякаш това не беше голяма работа. Не би трябвало да е. Само че аз дори не знаех, че Езмита е получила диплома по история или че е решила да стане учителка.
– Госпожа Кембъл е новият директор – уточних, като се уверих, че той има предвид именно нея. Когато ми бяха предложили работа, това беше станало чрез треньора Рич. Срещата ми обаче щеше да бъде с новия директор и треньора Рич. Това беше възможност да задам въпроси за работата и да разбера подробности, които все още не бяха обяснени.
Неш кимна.
– Да – беше единственият му отговор, докато продължаваше да ме гледа. Можех да видя усмивката в очите му, дори и да я нямаше още на устните му. Той се бореше с нея.
– Видях я няколко пъти след завръщането ми и тя никога не спомена за преподаване. Това ме изненада. – Обяснявах това, сякаш трябваше да го направя. Което не беше така.
Неш просто кимна отново и усмивката започна да се дърпа по устните му. Задник.
– Тръгвам си – казах аз и се обърнах, за да се върна към вратата.
– Има ли някакъв шанс това, че тя е наета, да те разколебае? Защото ако е така, треньорът Рич ще иска да знае. Той вече се опитва да измисли начини да подслади сделката.
– Езмита е стара приятелка. Бях любопитен. Господи, Неш – отвърнах, докато ръката ми се удряше във вратата. Точно когато я отворих и започнах да излизам, той се обади:
– Добре е да се знае. Защото тя е наистина секси и шибано красива. Ако започнем да работим заедно, може би сам ще искам да я поканя на среща. Крайно време е да продължа напред.
Замръзнах за миг. В мен веднага се разпали гняв и аз се обърнах обратно, за да погледна приятеля си. Обаче в момента, в който очите ми срещнаха неговите, той отметна глава назад и изрева от смях. Той наистина беше задник.
– Ти си глупак. Доволен? – Попитах.
Той все още се усмихваше, когато спря да се смее и ме погледна.
– О, да. Само като си спомня тази физиономия, ще се пукам цял проклет ден.
– Както искаш – отговорих аз.
Неш отново се засмя.
– Иска ми се да имах снимка. Кълна се, че изглеждаше готов да изтръгнеш вратата от проклетите панти. Сякаш щях да поканя Езмита на среща – отвърна той и поклати глава.
– Тя е умна, забавна, любезна и шибано красива. – Сега изведнъж се почувствах защитнически към нея.
– Спомням си тези неща. Но едно момче никога не кани на среща онази, която е избягала от най-добрия му приятел. – Той направи пауза и след това отклони поглед от мен. – Точно както ти никога няма да поканиш Талула на среща.
Дори сега все още се чуваше болката в гласа му, когато произнесе името ѝ. Искаше ми се да възразя, че неговото е различно. Езмита едва ли е била едно лято с мен. С него Талула беше години. Но дълбоко в себе си не можех, защото знаех, че в деня, в който потеглих от Лоутън и оставих Езмита зад гърба си, сърцето ми беше останало с нея за дълго.