Сейлъм
Наши дни
Черното вълнено палто, с което бях се увила плътно около гърдите, беше повече за уют, отколкото за топлина. Късният януарски арктически вятър в Масачузетс обикновено пронизваше костите ми, родени в южните щати. Многократно ми бяха казвали, че ще свикна с климата тук. Това беше преди осемнадесет години, а аз всъщност не бях свикнала. Но не беше обещанието за сняг във въздуха, което ме караше да се вкопчвам в палтото, скъп подарък от свекърва ми за Коледа преди две години.
Ако само беше това.
Исках да изкрещя с пълно гърло, че той не е искал това. Искал е да бъде кремиран. Казвал е, че да бъде погребан в земята е загуба на добра почва. Ако не се чувствах толкова изгубена, щях да се усмихна при спомена.
– Заведи ме в кръчмата, Сейлъм. Поръчай една халба черно и вдигни наздраве за паметта ми.
Ъгълът на устата ми се изкриви, докато думите му се повтаряха толкова ясно в главата ми. Неговият дрезгав ирландски акцент, гъстата руса коса, най-сините очи, които бях виждала, и усмивката му бяха неща, които сега щеше да имам само в спомените си. Болката се заби дълбоко в гърлото ми, докато свещеника говореше. Не можех да се концентрирам върху нищо от това, което казваше.
Докато ковчега се спускаше към земята, единственото, което можех да направя, беше да го гледам с чувство на ужас и загуба.
Сякаш беше вчера, когато се сблъсках с Еймън, докато отивах в кафене близо до кампуса между часовете, но в същото време сякаш бяхме живели цял живот оттогава. Той беше красив. Талантлив художник. Някой, с когото можех да се идентифицирам. Харесвахме едни и същи неща. Той ме караше да се смея. Винаги казваше, че ме е обичал от пръв поглед.
Стоейки тук, докато осъзнавах окончателността на всичко, през което бяхме минали, исках да направя толкова много неща по друг начин. Да бъда жената, която той заслужаваше от самото начало. Той беше понесъл толкова много от мен.
Години по-късно, когато му казах колко съжалявам за миналите години, той ме прегърна и ми прошепна в ухото:
– Винаги си била единствената за мен, Сей.
Еймън беше толкова очарователен, а аз бях толкова разбита. Всяко доверие и вяра в мъжете бяха унищожени. Първо от баща ми и неговото насилие, а после от момчето, което мислех, че ще обичам завинаги. Този, който… Този, който заемаше мислите ми, докато лежах в леглото без сън, чувствайки се виновна, защото той все още притежаваше част от душата ми.
Бих дала всичко, за да си върна тази част.
Една сълза се стича по лицето ми, докато ковчега изчезва от погледа ми. Бих занесла праха му във всеки пъб в Бостън и бих изпила ужасната бира, която той обичаше, както той би искал. Но Кира Мърфи не беше човек, с когото можеше да се спори. Това, което тя казваше, беше закон, и преди години бях научила, че когато тя говори, и съпруга и, и сина и я слушат. Еймън би разбрал това. Въпреки че бях негова съпруга от четиринадесет години, нямах никакъв контрол над жената, която стоеше до мен.
Колкото и да ме е обичал Еймън… Майка му не ме обичаше. За начало, не бях ирландка, нито католичка. А за да стане още по-лошо, в нейните очи бях южнячка. Кира беше вярвала, че Еймън ще се ожени за мома от бостънското общество. Не някаква сирачка, която учеше в Род Айлънд Скул оф Дизайн с пълна стипендия и беше дошла от малкото градче Макинтош, Флорида. Аз не бях истинска сирачка, но те не знаеха това. Дори Еймън не знаеше истината.
Бях му крила много тайни. Но той винаги беше знаел, че има някой друг. Че бях разбита, когато ме намери.
От ляво се чу плач и погледнах към Кира, която се беше притиснала към бащата на Еймън, Кормак. Гърдите ми се свиваха всеки път, когато погледнех този мъж. Единственото, за което можех да мисля, беше, че ако Еймън беше имал шанс да доживее до шестдесетте, щеше да бъде копие на баща си… Но той никога нямаше да види повече от тридесет и девет. Реших, че скръбта е част от мен.
Животът ми не беше приказка. Нямаше щастлив край. Бях получила един лош удар след друг.
Хората започнаха бавно да си тръгват, а други идваха да говорят с Мърфи и мен, за да ни изкажат съболезнования. Всяка изминала секунда аз играех ролята си. Бях перфектната снаха и отговарях така, както Кира би искала. А всъщност исках да им кажа да ме чакат в най-близкия бар. Както и в живота, аз разочаровах Еймън. Не го обичах толкова, колкото той обичаше мен. А сега позволявах на майка му да му организира погребението, което тя искаше. Не това, което той беше пожелал.
Съжалявам, че те разочаровах. Обичах те и завинаги ще скърбя, че не останахме заедно, да остареем, държайки се за ръце на люлеещия се стол на верандата, както си го представяше. Ти ме намери, когато сърцето ми беше само купчина раздробени парченца, и събра останалото, едно по едно. Не беше твоя вината, че бях наранена, а ти ме обичаше въпреки всичко.
Ти беше най-добрия ми приятел, Еймън Мърфи. Обичаше ме, когато се чувствах необичана. Как ще се справя без теб?