Глава 15
– Наистина ли ще го направим?
Момчето не отговори, докато крачеше напред-назад, а ботушите му хрущяха по осеяния с чакъл асфалт.
Намирахме се на алеята зад „бърлогата“, както леля ми наричаше мястото, където правеше бизнес веднъж седмично. Не знаех дали сградата е хазартно свърталище или нещо друго, но там тя и други митици отиваха да сключват тайни, незаконни сделки – като например да продават племенниците си на ужасяващи мъже, наречени Бейн.
В момента тя беше там. Както и Бейн. Ако се бях качила на тавана, може би щях да мога да подслушвам отново, но аз и момчето бяхме тук по същата причина. Не искахме никой да ни подслушва.
Облегнах се на тухлената стена с графити и го наблюдавах как върви. Трябваше ли най-накрая да попитам за името му? Но тогава той щеше да попита за моето. Имената бяха опасни.
– Е? – Запитах го.
– Планирам да го убия. – Той изръмжа думите, без да спира неспокойните си движения. – Ще го убия. Но не съм готов. Ще имам само един шанс, така че трябва да съм сигурен.
Думите му повториха моите резерви. Да убиеш някого не би трябвало да е толкова трудно. Разполагах с нож, а Рут имаше сънна артерия. Но да се приближиш до нея и да я прободеш в гърлото не беше толкова лесно, колкото звучеше. Ако се досети за това, което щях да опитам… ако пропусна… ако оцелее…
Потръпнах.
– Той има шесто чувство за заплахи – промълви момчето. – Щом направя план, той ще го заподозре.
– Да отровиш храната му? – Предложих.
– Той ще забележи. Освен това практикува митридатизъм от десетилетия.
Кимнах, запозната с метода за изграждане на толерантност към отрови чрез поглъщане на малки дози.
– Можеш ли да му направиш засада?
– Малко вероятно. Ако беше толкова лесно, вече щях да съм го направил.
Тогава просто трябва да избягаме. В нощ като тази бихме могли да го направим. Веднага щом Рут и Бейн влязат в бърлогата, можехме да избягаме.
Но аз не предложих това. Ако леля ми беше жива, никога нямаше да ѝ избягам, колкото и далеч да бягах. Винаги щях да се оглеждам през рамо, винаги щях да си пазя гърба. Исках да се отърва от нея завинаги и бих се обзаложила, че момчето изпитваше същото към своята пазителка.
Завъртя се на пета, препусна към мен и спря на няколко метра от мен. Качулката му засенчваше чертите на лицето му, а мракът в уличката прилепваше и към двама ни.
– Какво става с леля ти? – Попита той. – Как ще я убиеш?
Намръщена, аз дръпнах грубо русата си опашка, мразейки цвета, който беше избрала. Мразех, че тя контролираше всичко в живота ми, включително и тялото ми.
– Тя ме заключва в една стая през нощта, за да не мога да се промъкна при нея, докато спи. Ако е будна, тя е нащрек.
– Ами да я отровиш?
– Тя е алхимик. Тя носи със себе си универсална противоотрова навсякъде и…
– Това не действа на всичко.
– И – довърших аз – тя има антидоти за почти всичко останало.
Момчето се облегна на стената до мен, след което потъна, за да седне на влажния паваж.
Спуснах се до него, а ръцете ми се свиха в юмруци.
– Това е невъзможно, нали? Тя ще ме продаде на Бейн, а той ще… какво?
– Сигурно ще те използва за храна на феи.
Феи? Значи Бейн е бил вещица? Това прави ли момчето, неговия чирак, също вещица?
Точно като мен.
– Ами ако… – Той ме погледна. – Ами ако мога да ти осигуря отрова, която няма противоотрова?
Почесах лицето си скептично.
– Откъде ще я вземеш?
– Това е отровата, с която Бейн се дозира за обучението си по митридатика. – Той забърса ръкава си. – Бих могъл да я открадна.
През мен премина тръпка на страховито очакване.
– Наистина?
– Какво ще стане с теб, ако леля ти умре?
Повдигнах рамене.
– Родителите ми са мъртви, а ако имам други роднини, не ги познавам.
Той обмисли това.
– Бейн може да се опита да те вземе така или иначе, в зависимост от това колко силно те иска.
– Значи трябва да ги убием и двамата. Особено ако ще крадеш от него.
Той прехапа долната си устна.
– Кое е най-голямото нещо, което те спира да го убиеш? – Попитах го тихо.
Очите му се стрелнаха наоколо, сякаш очакваше чудовище да се материализира от мрака.
– Неговите феи. Те винаги са там. Винаги наблюдават всяко мое движение. Знае, че бих го убил на мига, затова винаги има един, който ме наблюдава в сянка.
– Дори в момента?
– Не сега. Познатите ми го държат настрана, но това няма да помогне, ако той е наблизо. Той ще забележи веднага.
Той има няколко познати? Аз нямах дори един.
Ръката ми се плъзна към яката на якето ми.
– Ако успееш да минеш покрай феите му, без да те забележат, би ли могъл да го убиеш?
– Да, но е невъзможно да се промъкнеш покрай тези феи.
– Всъщност, можеш. С подходящата магия.
Вниманието му се насочи към мен, интензивно и пронизващо.
– Каква магия?
– Имам… артефакт. Той скрива човека, който го носи, от сетивата на феите. Мога да ти го дам назаем.
– Такова нещо съществува ли? – Звучеше задъхано, сякаш думите ми го бяха ударили като удар в корема. – Ще ми позволиш да го използвам?
– Назаем – уточних категорично. – Беше подарък от родителите ми. Това е единственото нещо от тях, което ми е останало.
– Да взема назаем – съгласи се той бързо. – За една нощ. Достатъчно дълго, за да… Сигурна ли си, че така става? Ще ме скрие от всяка фея?
– Родителите ми казаха, че няма значение какъв е видът на феите или колко са силни. Докато го нося, никоя фея няма да ме забележи.
– Това е… това е невероятно. – Той загреба с ръка през косата си, като с това движение свали качулката си. – Бих могъл да го изпробвам с моите познати, да разбера как точно работи… – Погледна нагоре, а очите му се впиха в моите. – Ако заклинанието прави това, което казваш, мога да го направя.
– Можеш да го убиеш?
Той кимна.
– Той разчита на тях, за да ме наблюдава. Мога да се изплъзна, като използвам твоя артефакт, и докато ме търсят, мога да го убия.
– А аз мога да убия леля ми с твоята отрова. – Кратката ми усмивка избледня и добавих задъхано: – А след като те са мъртви, бихме могли…
Той наклони глава към мен.
– Какво бихме могли?
– Бихме могли… да се обединим? – Поех си дъх. – По-добре е, отколкото да се справяме сами, нали? Имам предвид… ако искаш.
– Като… дългосрочно?
Принудих се да кимна, а раменете ми се свиха от несигурност. Защо той би искал да се обвърже с човек като мен? Какво можех да предложа аз? Едва се познавахме. Дори не си бяхме разменили имената.
– Аз… – Той сви рамене. – Тази идея ми харесва.
В дробовете ми се загнезди остра надежда.
– Наистина?
– Да.
Бузите ми почервеняха. Набързо се огледах, за да отвлека вниманието, след което го хванах за китката.
– Как е раната?
Обърнах ръката му, изненадана от това колко по-голяма беше от моята, с дълги, силни пръсти. Погледнах между безименния и средния му пръст, като открих груб, розов хребет там, където го бях порязала. Белег.
– Съжалявам – промълвих виновно.
Той се засмя.
– Предполагам, че е спомен.
– Нямаш нужда от спомен за мен. Ще се държим заедно, нали?
– Точно така.
Вдигнах поглед към него.
– Да, така е… нали?
Устните му се изкривиха, една малка усмивка, която ме порази като мълния, наелектризирайки нервните ми окончания.
– Да. Заедно.
Пръстите ми се стегнаха рефлекторно около ръката му.
– Тогава предполагам, че трябва, нали знаеш, да се представим. Името ми е…
– Чакай. – Свободната му ръка се вдигна, притиснала пръсти към устните ми, за да ме спре. – Още не.
– Тогава… кога? – Попитах объркано.
Той се поколеба, а очите му преминаха през лицето ми.
– След като са мъртви. Награда.
Веждите ми се смръщиха.
– Имам нужда от нещо, което да очаквам с нетърпение – прошепна той.
Върховете на пръстите му се плъзнаха от устата ми към бузата ми. Сърцето ми барабанеше в ребрата, докато накланях лицето си нагоре. Той се наведе, дъхът му беше топъл срещу устните ми. Побиха ме тръпки на очакване и затворих очи.
Назад към част 15 Напред към част 17
